Знаете, че ме обичате

За какво служат стъпалата на музея „Метрополитън“

— Хайде да седнем отзад — каза Серена ван дер Удсен на Даниел Хъмфри, когато влязоха в „Серендипити 3“ на 60-та източна улица. Тесничко, старовремско заведение за хамбургери и сладолед, пълно с родители, които черпеха децата си в свободната вечер на бавачката. Остри писъци на прекалили със захарта деца прорязваха въздуха, докато преуморените сервитьорки тичаха нагоре-надолу с огромни подноси с купи за сладолед, замразен горещ шоколад и свръхголеми хотдози.

Дан беше планирал по-романтично място за срещата си със Серена, по-тихо и с приглушена светлина. Място, където можеха да се държат за ръце и да се опознават, без да бъдат прекъсвани от крещящи по измамно ангелски изглеждащи деца, облечени в ризи и каки-панталонки, родители. Но желанието на Серена беше да дойдат тук.

Може би наистина имаше нужда от сладолед, или пък намеренията й за вечерта не бяха толкова романтични, като тези на Дан.

— Не е ли страхотно — изломоти тя в екстаз. — Брат ми Ерик и аз идвахме тук веднъж в седмицата да ядем ментови мелби. О, точно като едно време си е. Обожавам го — каза тя, разглеждайки менюто.

Дан се усмихна и поклати глава с цел да махне кафявата си коса от очите си. Истината беше, че грам не му пукаше къде е, стига да беше с нея.

Дан беше от Западната част, а Серена от Източната. Той живееше с баща си, по свое мнение интелектуалец и редактор на никому неизвестни бийт поети, и с по-малката си сестра, Джени, която беше в девети клас в „Констънс Билард“, училището на Серена. Живееха в претъпкан апартамент в Горен Ийст Сайд, който не беше ремонтиран от 40-те. Единственото същество, което чат-пат почистваше у тях, беше огромната им котка, Маркс, която беше експерт в убиването и изяждането на хлебарки. Серена живееше с небезизвестните си родители, които бяха в борда на почти всяка голяма институция в града, в огромен мезонет, декориран от известен дизайнер, с изглед към Сентръл Парк и Музея за изкуства „Метрополитън“. Тя имаше чистачка и готвачка, които можеше да помоли по всяко време да й опекат кейк или да й донесат капучино.

Какво правеше тя с Дан?

Бяха се срещнали преди няколко седмици на кастинг за филм, режисиран от Ванеса Абрамс, съученичка на Серена и приятелка на Дан. Серена не получи ролята и Дан почти беше изгубил надежда, че ще я види отново, когато те се срещнаха пак в един бар в Бруклин. Оттогава се бяха виждали няколко пъти, а и бяха говорили по телефона, но това си беше първата им истинска среща.

Серена се беше върнала в града миналия месец, след като я бяха изритали от пансиона. В началото тя беше очарована от факта, че си е у дома, но след това откри, че Блеър Уолдорф и всичките й приятели не искат вече да дружат с нея. Тя и до този момент не разбираше кое у нея е толкова ужасно, че да заслужава това пренебрежение. Вярно е, че не беше поддържала контакт с повечето от тях, и може би беше леко попрекалила с хвалбите колко забавно е било в Европа през изминалото лято. Всъщност толкова забавно, че не успя да се върне навреме за започване на учебната година в академията „Хановер“ в Ню Хампшир и училището отказа да си я вземе обратно.

Старото й училище „Констънс Билард“ беше по-склонно на компромиси, но само училището, момичетата — не. Така че Серена вече нямаше и един-единствен приятел в Ню Йорк и беше очарована и доволна, че срещна Дан. Беше й забавно да се запознае с някой, който е толкова различен от нея.

Дан чувстваше нужда да се ощипе всеки път, когато погледнеше в дълбоките сини очи на Серена. Той беше влюбен в нея още откакто я видя за първи път на едно парти в девети клас, и се надяваше, че сега, две и половина години по-късно, тя също се влюбва в него.

— Хайде да си поръчаме най-големите мелби в менюто и да си ги сменим по средата, за да не се отегчим от вкуса — предложи Серена.

Тя си взе тройна ментова мелба с повече шоколадов сироп, а той кафеен бананов сплит. Можеше да яде всичко, което съдържа кафе или тютюн.

— Е, става ли за четене? — попита тя, сочейки стърчащата от джоба на палтото му книга.

Книгата се казваше „Без изход“, от Жан-Пол Сартр — екзистенциална история за неудачници в чистилището.

— Аха, малко е забавна и леко депресираща. Но пък има много истина в нея, или поне така мисля — отговори той.

— За какво се разказва?

— За ада.

— Уау. Винаги ли четеш такива книги? — засмя се тя.

— Какви? — запита Дан, като извади едно ледче и го постави в устата си.

— Ами за ада — уточни тя.

— Не, не винаги — тъкмо беше свършил със „Страданията на младия Вертер“, която беше за любовта… и ада.

Дан обичаше да се възприема като изтормозена душа. Предпочиташе романи, пиеси и книги с поезия, които разкриваха трагичната абсурдност на живота. А и те бяха прекрасно допълнение към кофеина и цигарите.

— На мен ми е трудно да чета — призна си Серена.

Мелбите им пристигнаха и те едва се виждаха от огромното количество сладолед. Серена загреба доста голяма хапка от своя и Дан се загледа в дългата извивка на китката й, в изваяния мускул на ръката й и в златното великолепие на бледорусата й коса. Тя щеше да се освини с неприлично огромната мелба, но дори тогава щеше да е неговата богиня.

— Искам да кажа, естествено, че мога да чета, но имам проблем с вниманието. Съзнанието ми се рее и си мисля за това как ще прекарам вечерта или за нещо, което трябва да си купя от дрогерията, или пък за нещо смешно, което се е случило преди, да кажем, една година. — Тя преглътна поредната хапка сладолед, загледа се в разбиращите кафяви очи на Дан и тъжно добави: — Мисля, че ми липсва тази част от мозъка, която помага за концентрацията.

Това бе нещото, което Дан обожаваше в Серена — имаше дарбата да е тъжна и щастлива едновременно. Тя беше като самотен ангел, бродещ по земята, щастлив заради способността си да лети и нещастен от факта, че е самотен. Серена превръщаше обикновените неща в необикновени.

Ръцете на Дан трепереха, когато отряза връхчето на залятия с шоколад банан и го налапа в мълчание. Искаше му се да й каже, че би й чел на глас, че би направил всичко за нея. В това време кафееният сладолед се топеше и преливаше от купичката му, но той просто се опитваше да усмири сърцето си.

— Аз имах страхотен учител по английски миналата година в „Ривърсайд“. Той ни научи как да запомним прочетеното, като четем по-малко и се наслаждаваме на думите — каза Дан, когато най-накрая се поуспокои.

Серена обожаваше начина, по които се изразява Дан. Начинът, по които казваше нещата, я караше да ги запомня. Тя се усмихна и облиза устни:

— Да се наслаждавам на думите — повтори и ъгълчетата на устните й се извиха в усмивка.

Дан преглътна голямо парче от банана си и посегна към чашата с вода. Божичко, колко красива беше тя!

— Е, предполагам, че си пълен отличник и вече си подал документи за Харвард предварително или нещо от сорта? — попита тя и посегна към едно отчупено парче от захарна пръчка, след което го сложи в устата си.

— Нищо такова, искам да кажа, че още нямам представа. Искам да отида някъде, където има добра програма по академично писане, но още не знам къде. Нашият съветник по въпросите за колежа ми даде огромен списък, а и имам всички каталози, но още не съм сигурен какво ще правя — отвърна той.

— Аз също, но най-вероятно в най-скоро време ще посетя „Браун“, където е и брат ми. Искаш ли да дойдеш с мен?

Дан търсеше в дълбоките й като кладенец очи отговор на въпроса дали тя изпитва същата страст към него, както той към нея. Дали когато предложи „Искаш ли да дойдеш?“, имаше предвид: „Хайде да прекараме уикенда заедно, да се държим за ръце, да се гледаме в очите и да се целуваме с часове?“, или пък „Хайде да отидем заедно, понеже е забавно и удобно да имаш приятел под ръка в такъв момент?“. И все пак не можеше да й откаже. За него нямаше значение дали е казала „Браун“ или Обществения колеж на тъпанарите, тя го канеше да отиде с нея и неговият отговор беше „да“. Той би отишъл навсякъде с нея.

— „Браун“ — каза Дан все едно го обмисляше. — Предполага се, че имат добра програма за писане.

— Ами тогава ела с мен — каза тя прокарвайки пръсти през русата си коса.

О, ще отиде. Разбира се, че ще отиде. Дан сгърчи рамене.

— Ще говоря с баща си за това — каза той в опит да звучи безразличен. Не искаше Серена да разбере, че вътрешно подскача и се върти като малко весело кученце. Боеше се, че ще я изплаши.

— Окей, хайде да си ги сменим, готов ли си? — каза тя и побутна купичката си към него.

Всеки опита от мелбата на другия. Когато вкусовите им качества се събудиха, те инстинктивно изплезиха езици. Ментата и кафето не си отиваха особено, а Дан се надяваше, че това не е някакъв знак.

Серена си взе купичката обратно и хапна за последно, а Дан постави лъжичката си на масата след още няколко загребвания.

— Уоу, печелиш — каза той, като се облегна назад и стисна стомаха си.

Купичката й беше почти наполовина пълна, но Серена също остави лъжичката си и разкопча най-горното копче на дънките си.

— Мисля, че сме уморени — каза тя през смях.

— Искаш ли да тръгваме? — осмели се да попита Дан, като стисна пръстите си и на краката, и на ръцете толкова силно, че те посиняха.

— С удоволствие — отговори Серена.

В събота вечер 16-та улица беше тиха. Те вървяха на запад към Сентръл парк. Като стигнаха до Мадисън, спряха пред витрините на „Барнис“ да погледат. Там все още имаше хора зад гишетата с козметика, които се подготвяха за пиковия час в събота сутрин.

— Не зная какво бих правила без „Барнис“ — въздъхна Серена все едно този магазин й беше спасил живота.

Дан бе влизал само веднъж в така известния магазин. Беше се пуснал по течението и купи безумно скъп смокинг на известен дизайнер с кредитната карта на баща си, като си представяше как танцува със Серена на някое шикозно парти. Но после реалността го върна на земята, та той мразеше такива партита и допреди няколко дни не вярваше, че Серена ще намери общ език с него. Така че върна смокинга.

Сега Дан си спомни този момент и се усмихна. Серена определено намираше думи да общува с него. Тя току-що го беше поканила да прекарат уикенда заедно. Двамата май се влюбваха, можеше и да отидат в един и същ колеж, а защо не и да прекарат остатъка от живота си заедно.

Внимателно, Дан, това твое въображение пак се развихря.

На Пето авеню, на ъгъла на парка, те завиха към центъра и покрай хотел „Пиер“, където в десети клас се бяха срещнали на танци. Дан си спомни как я беше наблюдавал. Тогава тя беше облечена в зелена рокля без презрамки, която караше косата й да блести, седеше на масата с приятелите си и се забавляваше. Той си мечтаеше да се познават, защото вече беше влюбен в нея.

Минаха покрай зъболекаря на Серена и онази стара къща, позната на всички като Фрик, сега превърната в музей. На Дан му се прииска да разбие вратата и да целуне Серена на едно от прекрасните старинни легла на горния етаж. Искаше му се с нея да живеят вътре, като бежанци в рая.

Те продължаваха да вървят по 72-ра улица покрай жилището на Блеър Уолдорф и Серена вдигна поглед. Тя познаваше Блеър от първи клас и беше ходила в апартамента на семейство Уолдорф стотици пъти, но вече не беше добре дошла там.

Естествено Серена не можеше да се прави на абсолютно безгрешна, защото й беше пределно ясно какво е вбесило Блеър най-много. Не беше фактът, че Серена не бе поддържала връзка със старите си приятели от Ню Йорк, нито фактът, че е купонясвала из Европа, докато родителите на Блеър са се развеждали. Това, което наистина бе вкиснало отношенията им, бе фактът, че Серена и Нейт преспаха заедно преди тя да замине за пансиона.

Това беше преди почти две години и чак не й се вярваше, че се беше случило с нея, понеже Серена, Блеър и Нейт бяха наистина страхотна тройка. Всъщност Серена се надяваше, че Блеър ще погледне на тази случка като на обикновена лудория, която се случва между близки приятели и ще й прости. Така де, това си беше само онзи път, а и Блеър и Нейт бяха още заедно. Но Блеър беше разбрала наскоро и всичко нямаше да се размине просто така.

Серена потърси цигара в чантичката си и след като намери, я пъхна в устата си, спря и си запали. Дан я изчака да поеме и издиша сивия пушек. Тя придърпа поизносената си чанта от „Бърбери“.

— Хайде да ходим да поседим на стълбите на „Метрополитън“ — каза Серена и хвана ръката му. Много бързо те извървяха десетте преки до музея. Серена издърпа Дан до средата на стълбите и седна. От другата страна на улицата се намираше нейното жилище. Както обикновено, родителите й ги нямаше — бяха на благотворителен бал или на откриване на някоя галерия, а прозорците изглеждаха тъмни и самотни.

Серена пусна ръката на Дан и той се почуди дали не е направил нещо не както трябва. Беше му невъзможно да прочете мислите й и това го влудяваше.

— Аз, Нейт и Блеър седяхме с часове на тези стълби и си говорехме — каза Серена. — Понякога трябваше да ходим някъде и с Блеър се нагласявахме и тогава Нейт се появяваше с бутилка, купувахме си цигари и сядахме да си купонясваме на тези стълби. — Серена погледна към звездите с големите си бляскави очи, но този път в тях имаше сълзи.

— Понякога ми се иска… — започна отново тя, но гласът й се загуби. Не беше сигурна какво точно й се иска, но й беше омръзнало да се чувства виновна заради Блеър и Нейт. — Извинявай, ако те отегчавам — допълни тя и се загледа в обувките си.

— Не, няма проблем — отвърна Дан.

Искаше му се да хване ръката й отново, но тя я беше скрила в джоба си. Вместо това, докосна лакътя й. Това беше неговият шанс. На Дан му се прииска да измисли нещо красиво и страстно, което да каже, но не можеше, защото сърцето му биеше в гърлото. И преди нервите му да го парализират напълно, той се наведе и я целуна нежно по устните. Земята се разтресе и той се почувства доволен от факта, че е седнал. Когато се отдръпна, забеляза втренчения поглед на Серена.

Тя избърса носа си и му се усмихна. А след това повдигна брадичка и го целуна. Това беше малка целувка по долната устна, след която тя се наведе и зарови глава в рамото му.

„Господи, за какво ли си мисли? — отчаяно се запита Дан. Защо не ми казва нищо?“

— Е, къде ходят хората от Западната част да се забавляват? Имат ли си такова местенце? — попита тя.

— Не съвсем — отговори той, а ръката му още седеше на кръста й. Точно в този момент не му се говореше. В този момент му се искаше, хванати за ръце да се хвърлят от ръба на някоя скала в огряното от лунна светлина море и да се понесат по водата. Искаше да я целува отново и отново, и отново. — Аз ходя до хангара с лодките през деня, а вечер просто се мотаем.

— Хангара, ще ме заведеш ли?

Той кимна, да, щеше да я заведе навсякъде.

Изчака да вдигне главата си, за да може да я целуне отново, но тя я бе положила на рамото му, вдишваше от аромата на палтото на Дан и се успокояваше.

Поседяха така още известно време, а Дан бе толкова притеснен и щастлив, и очарован, че даже не можеше да запали цигара. Малко се надяваше да заспят така прегърнати и да се събудят от розовото сияние на изгрева.

Но няколко минути по-късно Серена се отдръпна и каза:

— По-добре да се прибирам, преди да съм заспала. Скоро ще се видим, нали? — тя се наведе и го целуна по бузата, а косата й го погъделичка по ухото и той трепна.

Той кимна. Трябва ли да си тръгваш? Беше го страх да си отвори устата, за да не се изпусне да каже това, което избягваше цяла вечер. Обичам те. Все още се боеше, че ще я отблъсне.

Проследи с поглед как прекосява улицата, а бледата й коса се развява след нея. Портиерът отвори вратата и тя изчезна вътре.

Серена се качваше с асансьора и си играеше с ключовете в джоба на платото. Само до преди няколко седмици в петък вечер тя щеше да си е у дома, да гледа телевизия и да се самосъжалява. Колко щастлива беше, че се е сприятелила с Дан.

Дан поседя на стъпалата на музея още няколко минути, докато светлините на последния етаж останаха включени. Представи си как Серена изува ботушите си в коридора и мята палтото си на някой стол, така че прислужницата да го прибере. Как се преоблича в дълга, бяла, копринена наметка, как сяда пред позлатено огледало и реше косите си, като принцеса от някоя приказка. Дан докосна долната си устна с показалеца. Наистина ли се бяха целунали? Толкова пъти го беше правил на сън, че му беше трудно да повярва, че се е случило наистина.

Той се изправи, потърка очи и се протегна. Наистина се чувстваше много добре. Всичко това беше малко смешно — изведнъж той се превърна в момчето, за което мразеше да чете в книгите. Най-щастливото момче на света.