Звезда

Дванадесета глава

Бойд пренесе Кристъл вътре и я положи на леглото. Взе бебето на ръце, докато Хироко я изми с напоени с топла вода пешкири. Докосваше лекичко раните й, а когато видя гърба й, заплака. Гърбът й, краката й, раната на устните й. Бе истинско чудо, че не я бе убил.

Кристъл лежеше и плачеше на същото онова легло, на което бе помогнала Хироко да роди бебето им. На сутринта седеше в кухнята им и ги гледаше втренчено с празен поглед. Не би могла да понесе да погледне друг, освен тях, двамата. Те се бяха превърнали в нейното семейство.

Когато Бойд й подаде чаша кафе, тя отново заплака.

— Ще те откарам с пикапа. Можеш да кажеш на майка си къде си била. Сетне ще отидем при шерифа.

Тя поклати нещастна глава. Болеше я всяко мускулче на тялото й, не бе спала цялата нощ. Почти не виждаше с насиненото си око. Ако не бе русата й коса, човек не би повярвал, че това бе Кристъл. Знаеше, че не можеше да отиде при шерифа. Ако го направеше, Том щеше да я убие.

— Не мога да направя това.

— Не ставай глупачка — изръмжа Бойд. Искаше му се сам да убие Том.

— Не мога да направя това на Беки и на майка си.

— Да не си полудяла! Та този мъж те е изнасилил!

Кристъл отново се разплака и Хироко я хвана за ръката.

— Той трябва да бъде наказан. Бойд е прав.

Кристъл не каза нищо, само ги гледаше мълчаливо през сълзи. Срамът бе и неин. Чувствата й бяха напълно объркани, беше ядосана и изплашена, съкрушена и, кой знае защо, гузна. Нима вината бе нейна? Дали не го бе подтиквала към това с годините, без да се усети? Или това бе още едно наказание за красотата й?

Не знаеше отговора, а и той вече нямаше значение. Беше се случило. И то бе още една причина да се махне от долината, която някога бе обичала, а сега ненавиждаше. Нямаше какво да изостави тук, освен загубите, болката и тъгата, както и Уебстърови.

— Не можеш да го оставиш да се измъкне след всичко това, Кристъл — Бойд заговори тихо този път. Но вътре в себе си кипеше от гняв. — Ще те заведа у дома.

Не се обадиха на майка й предишната вечер. Не направиха нищо друго, освен да се погрижат за Кристъл. Тя остави коня си и се качи в пикапа с Бойд. По време на пътуването мълча, замислена какво да прави оттук нататък. Хироко я прегърна силно като си тръгваше и остана у дома с Джейн. Кристъл дори не можа да разговаря с нея. Беше като онемяла от мъка, срам и ужас.

Бойд я последва в къщата. Баба й бе в кухнята. Тя хвърли един поглед на застаналата във всекидневната Кристъл — в дънките, които Бойд й бе заел, с разраненото й лице и все още сплъстената й коса — и се втурна да извика дъщеря си. Кристъл бе чиста, но разрошена. След минута в стаята влетя майка й, която още завързваше колана на хавлията си.

— Къде, по дяволите, беше? О, Господи… — сетне се обърна към Бойд. — Ти какво правиш тук?

Той не бе приет в къщата й, откак се бе оженил за Хироко, с изключение на кръщенето и сватбата. Оттогава насам не бяха го канили.

— Аз я доведох. Пренощува у нас.

Не му хареса погледът на Оливия Уайът — в него нямаше състрадание, а само обвинение. Не направи крачка към Кристъл, която се взираше с невиждащи очи в нея, и Бойд й помогна да седне на стола под погледа на майка й.

— Какво си направила, та да ти се случи подобно нещо?

Бойд се обърна отново към Оливия Уайът и разгневен докрай й каза онова, което Кристъл не можеше да намери сили да изрече:

— Зет ти я изнасилил.

— Това е лъжа! — тя се втурна към двамата, но сетне се спря и рече на Бойд: — Махай се оттук. Ще се заема сама със случая — и сетне се обърна към Кристъл: — Как посмя да му кажеш такова нещо за мъжа на сестра си?

Тя погледна майка си с безмълвна почуда. Нямаше никакво значение какво се бе случило с нея, майка й не даваше пет пари. Кристъл повече не можеше да се самозалъгва. Тази жена я мразеше. Може би я бе мразила винаги. Сега, обаче, това нямаше никакво значение. За Кристъл всичко бе свършило. В една-единствена нощ тя бе порасла и последната нишка, която я свързваше със семейството й, бе прекъсната.

Бойд обаче гледаше Оливия с неприкрита ярост.

— Погледни я! Би трябвало да е в болница, но снощи се боеше да отиде.

Той самият пък се страхуваше да я накара насила.

— Тя е уличница. С кого бе вчера? Снощи изобщо не се прибра.

— Дойдох си у дома… Том бе в хамбара… не ме пусна да изляза. Пиеше — гласът й бе мъртвешки, както и очите й. Предишната вечер нещо у нея бе умряло. Нещо, което въпреки всичко, я бе карало да обича майка си. Ала повече не можеше да я обича. Бяха я предали.

— Би трябвало да те изхвърля оттук. Отивай в стаята си!

Бойд не повярва на ушите си. Обърна се към Кристъл и я погледна съчувствено.

— Ела с мен у дома, Кристъл. Не оставай тук.

Но Кристъл само поклати глава. Трябваше да приключи с всичко тук и то сега, преди това не можеше да замине. Каквото и да означаваше това, каквото и да й струваше. После щеше да си замине. Тя някак си усещаше, че майка й знаеше за намерението й и му се радваше. Не знаеше защо, но усещаше, че майка й би желала тя да напусне ранчото. И тя щеше да го направи. Навреме. Но когато бе готова.

Бойд я гледаше.

— Кристъл, моля те… не оставай тук.

Но Кристъл не помръдваше. Гледаше го с невиждащи очи, мислеше си само какво трябваше да стори. Майка й прекоси стаята и отвори вратата.

— Казах ти да се махаш оттук, Бойд Уебстър, не ме ли чу?

Той стоеше разкрачил крака, сякаш щеше да се бие с нея.

— Няма да си ида.

— Трябва ли да извикам шерифа?

— Бих искал да го направите, мисис Уайът.

— Няма нищо, Бойд — заговори най-сетне Кристъл. — Ще се оправя. Върви си у дома…

Той не искаше да я изостави. Но очите й му казваха да си върви.

— Ще се оправя… просто си върви у дома…

Беше спокойна и силна, очите й бяха тъжни като на стар човек. Той се поколеба, но сетне полека тръгна към вратата и погледна през рамо Кристъл.

— Ще се върна по-късно.

Затръшна вратата и след миг пикапът му избръмча.

Майка й се приближи, изпълнена с негодувание, но очевидно не бе готова за онова, което Кристъл направи. Когато майка й вдигна ръка и с нова злоба замахна да удари пребитото момиче, Кристъл хвана ръката й и я стисна толкова здраво, че по-възрастната жена трепна и изненадана се отдръпна ужасена.

— Стой настрани от мен, чуваш ли? Понасях те достатъчно досега, мамо… теб и Том, и всички останали тук! — гласът й трепереше, а очите й пламтяха.

Ненавиждаше ги всички, ненавиждаше ги за онова, което й бяха сторили, за това, че никога не я бяха обичали, за болката, която й причиняваха непрестанно. Ужасяващите неща, сторени от Том предишната вечер, бяха кулминацията на всичко. И в един миг тя се запита дали майка й не бе започнала да се отнася към нея по-различно след смъртта на баща й, дали Том щеше да посмее дори да посегне, ако той бе жив. Но Том знаеше, че никой не даваше пет пари за нея… Сега обаче нещата щяха да се променят.

Тя бързо премина покрай майка си и отиде до бюфета, където баща й държеше ловните си пушки. Там си бяха, освен онази, която Джарид използваше. Извади една пушка, майка й запищя и в това време влезе брат й, който огледа истеричната сцена напълно объркан.

— Какво, по дяволите… Крие… за Бога, сестричке, какво правиш?

Той забеляза пламъка в очите й и си помисли, че обект на яростта й е майка им, защото тя пищеше, а баща им се бе вторачила в тях с ням ужас.

— Стой настрани, Джар! — тя насочи дулото към него, а той си помисли в един миг, че тя бе полудяла.

— Дай ми я! — той посегна да вземе пушката, но тя го отблъсна с приклада, достатъчно силно, за да разбере, че намеренията й бяха сериозни.

— Тя ще убие Том! — изкрещя майка й.

Кристъл се обърна към нея, никога не я бяха виждали така разярена; това бе яростта, която се бе натрупвала с месеци, породена от безпомощността и отчаянието, от мъката по изгубения баща, от цялостното й разочарование като гледаше как Том рушеше всичко, което баща й бе изградил с толкова труд. Ала никой не разбираше това.

— Дяволски си права, че ще го убия!

Тя погледна Джарид право в очите, всичките следи от детството й бяха вече изчезнали. Изглеждаше дори красива, изпепелена от ярост, въпреки невчесаната й коса и раните по лицето й.

— И ако искаш да разбереш защо, най-добре надникни в хамбара.

— Какво, по дяволите, е направил пък сега?

Джарид изглеждаше разтревожен, навярно Том отново се бе напил и бе убил някой от конете. Ала той се безпокоеше още повече от замисленото от сестра му отмъщение.

— Защо не го попитате сами? — сините й очи, с които погледна майка си, а сетне и брат си, бяха като късчета лед.

Ала Оливия отново запищя.

— Не й вярвай! Тя лъже!

— Защо мислиш така, мамо? — гласът на Кристъл бе необичайно тих. След като насочи пушката към тях, тя изглежда си бе върнала спокойствието. Не беше вече жертва, щеше да го убие за това, което бе сторил, и при тази мисъл й стана по-добре. — Защо смяташ, че той не би го направил? Защо винаги аз съм грешната?

Тя заплака, но това бяха сълзи на ярост, примесена с тъга. Беше тъй болезнено да осъзнаеш веднъж завинаги, че собствената ти майка не те обича.

— Помниш ли…

Ръцете, с които държеше бащината си пушка, трепереха, но тя я насочваше ту към Джарид, ту към майка си. Каквото и да направеха, нямаше да могат да я спрат.

— Помниш ли… когато бях малко момиченце, мамо… тогава ме обичаше, нали?… казваше, че аз никога не те лъжа като Джар или Беки… и така си беше… аз никога не лъжех… аз също те обичах тогава… — в един миг тя се запъна. — Защо сега ме мразиш толкова много? Откакто почина татко, се държиш така, сякаш съм ти направила нещо… но аз не съм сторила нищо… никога не съм го правила… нали така?

Въпросът й бе към всички в стаята, но никой не й отговори веднага. Всичката омраза, която тя подозираше, че изпитва майка й, пролича в ръмжащия й тон, когато тя й отговори.

— Знаеш какво си направила. Омайваше баща си със сладки приказки, нали така… пееше му през цялото време… яздеше с него като малка скитница… и накрая… сигурно си го омаяла наистина хубавичко…

Тя погледна ядно към Кристъл, която още не разбираше причината за яда и озлоблението на майка си. Това, което говореше Оливия, нямаше никакъв смисъл.

— За какво говориш?

— Много добре знаеш за какво говоря, не се прави, че не разбираш, малка скитнице. Ти получи онова, което искаше, нали? Но няма да вземеш нищо от мен, поне докато съм жива.

Изведнъж очите й се изпълниха с ужас, като погледна дъщеря си. Очевидно Кристъл щеше да я убие, пръстът й нервно опипваше спусъка. Ала Кристъл тръгна към вратата. Обърканият Джарид бе до майка им, когато тя профуча край него. Той изтича след нея, но тя бе прекалено бърза за него, винаги го изпреварваше. Той затича подире й през полето, тя размаха пушката, гръмна във въздуха и му изкрещя да стои настрани от нея. Той разбра, че нещо се бе случило, но не знаеше какво. Знаеше само, че трябваше да я спре, преди да е направила нещо ужасно на Том или дори на Беки и на децата. В действията й нямаше смисъл и той още не разбираше какво я бе докарало до такъв бяс.

Том ги чу да идват далеч преди да стигнат до къщата. Видя я да тича през полето с пушка в ръка, извади своята от раклата до вратата, и когато тя пристигна, той вече я чакаше. Тя вече бе гръмнала два пъти във въздуха, оставаха й още четири патрона. Беки се появи тичешком, изпищя и се вкопчи истерично в Том. Не разбираше какво става, но усещаше инстинктивно, че щеше да се случи нещо ужасно.

— Какво правиш?

Беки трепереше, бе ужасена. Той я блъсна грубо и й каза да се прибере вкъщи и да стои при децата. Тя изпълни заповедта му и когато Кристъл се изправи срещу него и насочи пушката с треперещи ръце, а задъханият Джарид се появи зад гърба й, Беки се бе свила страхливо във всекидневната.

— Свали пушката, сестричке — Джарид й говореше тихо, боеше се от онова, което можеше да стори, но Том само се ухили. Изглежда бе пиян, както обикновено, ала ръцете му не трепнаха изобщо, когато насочи пушката си срещу Кристъл.

— Радвам се да те видя отново, Кристъл. На гости ли си ни дошла или си тръгнала на лов с Джарид? — тонът му бе спокоен и Джарид застана безпомощен до сестра си.

— Том, свали пушката. Махнете оръжието и двамата, престанете.

Джарид бе ужасен. Очевидно и двамата бяха полудели. Но изведнъж, след като погледна сестра си, той разбра какво й се бе случило и в един миг му се прииска той да грабне пушката от нея и да убие зет си. Но не можеше да отнеме пушката от ръцете й, беше я насочила първо към главата на Том, а сетне, с огромно удоволствие — в слабините му.

— Дойдох да ти благодаря за снощи — гласът й потрепери. И двамата бяха насочили оръжията си един срещу друг. — Повече няма да можеш да го правиш, нали Том?

Искаше й се той да се страхува, да плаче, да я умолява, да проси милост, така, както бе правила тя предишната вечер. Но той само се хилеше и я гледаше похотливо, още усещаше с устни вкуса на плътта й. Изведнъж тя стреля без никакво предупреждение между краката му и не улучи. Без да чака да разбере дали бе ударен, той изстреля и двата патрона от двуцевката си срещу нея. Единият куршум изсвири покрай ушите й, а когато се обърна ужасена по посока на изсвистяването, тя видя как Джарид се свлича до нея. Улучен право в главата, той падна и умря веднага. Кръвта му се разплиска наоколо, докато Кристъл коленичеше до него. Чу се далечен писък и всичко, което тя си спомняше сетне, бе как Том я гледаше похотливо, как пищеше Беки, а самата тя бе прегърнала Джарид в скута си, ридаеше и го притискаше. Но той бе умрял. И вината за това бе нейна. Все едно го бе убила сама… бе мъртъв… мъртъв… Том измъкна пушката на баща й от ръцете й и влезе вкъщи да се обади на шерифа.