Звезда

Шестнадесета глава

Кристъл се запозна с Хари две седмици след като бе започнала работа в ресторанта му.

Работата се оказа тежка, но заплатата бе добра, а бакшишите, които печелеше всяка вечер — страхотни. Хората от персонала бяха дружелюбни към нея, мнозина от тях, като виждаха колко е млада, я вземаха под крилото си и се държаха с нея като със своя дъщеря. За пръв път след смъртта на баща й хората се държаха мило с нея и тя усещаше, че тук бе желана. Никой не й крещеше, никой не я обиждаше само за това, което представляваше. Тананикаше си непрекъснато, а мигът, когато започваше работа, бе най-радостният през деня й.

Хари се бе наслушал за нея и бе любопитен да види момичето, за което всички казваха, че било потресаващо. Бе сигурен, че преувеличаваха, но в момента, в който погледът му спря върху нея, той вече знаеше, че никак не преувеличаваха. Наблюдаваше я от ъгъла на ресторанта, сетне Кристъл видя, че нещо обсъждаха с Пърл, но нямаше време да се пита какво ли си говореха. Малко по-късно Пърл й направи знак да дойде и Кристъл изведнъж се притесни, докато приближаваше към тях. Питаше се дали не бе узнал, че нямаше още осемнайсет години, дали нямаше да я уволни.

— Това е Хари, Кристъл. Босът.

Тя се ръкува с него, малко изплашена, но усмивката му разсея страховете й; Хари я гледаше очарован. Беше дори по-хубава, отколкото я описваха. Беше изумителна.

— Здравей, Хари — гласът й бе дълбок и нежен. Той не откъсваше поглед от нея. Да я гледаш бе все едно да откриеш диаманти в мивката си.

— Чувам, че се справяш добре — бе чул и много други неща, но не искаше да й ги казва. — Харесва ли ти тук?

— Да. Много — тя се усмихна свенливо на Пърл, която я гледаше с нескрита гордост. Беше се заинтересувала от нея, от време на време се чувстваше така, сякаш си имаше дъщеря.

— Пърл ми каза, че си и попявала по малко — нарочно омаловажаваше чутото, но искаше да пристъпи към темата внимателно. — Мислила ли си си да пееш на сцената?

Кристъл поклати глава, беше й забавно.

— Може и да ти хареса — Кристъл изглежда се колебаеше и погледна Пърл. — Пърл би могла да те научи на това-онова, а с лице като твоето бихме могли някоя вечер да опитаме и да те пуснем на сцената да видим дали ще ти хареса.

Опитваше се думите му да прозвучат небрежно, за да не я изплаши, но в главата му вече имаше изграден план, който бе обсъдил с Пърл през последния половин час. При нейния външен вид бе направо лудост да я използват само да мъкне чиниите с вечерите от кухнята.

— Искаш ли да опиташ? — той я погледна окуражаващо, а Кристъл усети тръпката на вълнението.

Обичаше да пее, а предложението да пее пред публиката в ресторанта направо я смая. Искаше й се да го разцелува за дадената й възможност, но се опита да изглежда сдържана и само кимна.

— Много бих се радвала — сетне се засмя с мекия си, дрезгав глас. — Ами ако ме замерят с развалени яйца?

— Тогава бързо-бързо ще те свалим, от сцената — ухили се той. Беше приятен мъж и Кристъл го хареса.

— Искаш ли Пърл да те понаучи на някои неща? Тя пее доста добре и е страхотна танцьорка, поне беше, докато не си контузи глезена.

Беше се запознал с нея преди години, когато тя работеше в театър Фокс, бяха любовници с години, макар това да бе свършило преди доста време. Беше й дал тази работа много по-късно, когато вече не можеше да танцува и можеше да бъде единствено сервитьорка, ала все пак изпитваше слабост към нея. Личеше си по начина, по който я гледаше и по който говореше за танцьорската й кариера.

— Нека Пърл да ти покаже това-онова, става ли, хлапенце?

— Окей.

Изрече думата почти безгласно, усмихната на Пърл, докато той си заминаваше. Запита се какво щеше да стане, ако не сполучеше. Изчака, докато той не се отдалечи на достатъчно разстояние да не ги чува, и попита Пърл:

— Мислиш ли, че ще успея?

Страшно й се искаше да сполучи, а Пърл замислено кимна. Чудеше се дали Хари нямаше да се влюби в Кристъл. Бе много красива, но не му даде никакви аванси. Нямаше и нужда.

— Не се безпокой. Ще се справиш добре. А като чуят този твой глас, направо ще полудеят. Ще ти покажа някои номера и няколко танцови стъпки. Ще те харесат много. Утре ела към два часа и ще подрънкаме малко на пианото.

Тя погледна момичето, завиждаше за младостта му, но все пак го харесваше толкова много, че не можеше да бъде завистлива към него.

— Нямаш нищо против да ми помогнеш? — Кристъл я погледна с благодарност, а Пърл се засмя.

— Не, по дяволите! И за мен ще е удоволствие — тя сви рамене, усмихната носталгично. — Нямам нищо против да го направя заради Хари.

Срещнаха се следващия следобед и Пърл и показа няколко прости стъпки. На Кристъл й направи силно впечатление колко подвижна и грациозна бе тя.

— Много си добра! — очите й грееха от възхита. Пърл бе трогната, но поклати глава почти свенливо.

— Вече не съм. Бях обаче. Но мина толкова време откак си счупих глезена. Не успяха да го наместят както трябва и това бе краят. Ала и преди това си бях само една обикновена танцьорка, нищо особено.

Занимаваха се цял час на сцената. Пърл й показа как да се движи, как да държи микрофона, как да танцува само дотолкова, че тялото й да отговаря на музиката. Сетне я накара да седне на един стол до пианото.

— Хайде сега да те чуем как пееш. Нямаш нужда аз да те уча как се прави това. Просто се отпусни. Запей нещо, което обичаш и карай нататък.

Спряха се на една песен, която бащата на Кристъл бе обичал много. Пърл й акомпанираше по слух, а Кристъл се остави да я поведе мелодията. Отначало запя тихо, колеблива и смутена. Но сетне я обгърна споменът за баща й и детството й и гласът и се усили ведно с мъката и нежността, които изпитваше. Бе затворила очи и когато песента свърши, по бузите й се стичаха сълзи. Пърл я гледаше онемяла и в захлас. Беше много по-добра, отколкото дори и Пърл предполагаше. Гласът й бе самата чистота и сила, които щяха да накарат публиката й да онемее.

— Боже Господи! Не предполагах, че можеш да пееш така. Трябва да отидеш в Л.А.9 и да запишеш плоча.

Кристъл сви рамене и изтри сълзите от бузите си. Другите сервитьорки започнаха да пристигат на работа.

— Може и да отида. Някой ден.

Ала тя все още се съмняваше, че това можеше да се случи. Пърл я накара да обещае да дойде на репетиции и на следващия ден. И двете бяха много оживени. Все едно бяха споделили някаква много важна тайна. Същата тази вечер Пърл съобщи на Хари новината, която той искаше да чуе.

— Намерил си си истинска победителка. Тя още не го знае и аз не искам да я плаша, но е направо фантастична. Има глас, който може да те разтърси. С малко репетиции, някой ден сигурно ще стане звезда. Почакай само да я чуеш.

Хари изглеждаше доволен и на следващия ден слезе от кабинета си да послуша. Този път и по неговите бузи имаше сълзи и той доволен и ухилен пое по стълбите към офиса си.

Пърл репетира с нея през целия май и част от юни, а една ленива вечер в четвъртък Пърл и Кристъл вече знаеха, че тя бе готова за сцената. Бе отрепетирала над двайсет песни и представлението й пред Пърл бе гладко и вълнуващо.

Хари знаеше, че тя щеше да пее тази вечер и бе застанал в нервно очакване встрани, до стената. Да намери такова момиче като нея на човек можеше да му се удаде само веднъж в живота.

— На добър час — прошепна тихо той, по-скоро на себе си, когато тя излезе на сцената в светлосиня сатенена дълга рокля, заета й от Пърл.

Излезе внимателно, погледна ужасена към Пърл, питаше се дали не бе сбъркала дори да опита, но учителката й й направи с пръсти знака на победата. Останалите от персонала стояха по ъглите на залата и чакаха. Но сетне, когато прожекторът я освети, и оркестърът засвири, Кристъл забрави за всички и запя от сърце. Изпя песента на Били Холидей Господи, благослови детето. Слушаха я всички, а приятелите й бяха като втрещени.

Тя бе всичко онова, което Пърл казваше, че ще бъде и на което се бе надявал Хари. Беше изключителна. Гласът й покори всички в залата с неочакваната си сила и трогателност. Накара ги да се просълзят и накрая да й аплодират едва ли не пял час. Докато й ръкопляскаха, Кристъл си помисли, че най-сетне бе попаднала там, където й бе мястото. Беше си мечтала за подобен миг и той бе дошъл. Дори и не се нуждаеше от Холивуд вече; всичко, което й трябваше, бяха тези хора, това място, този миг.

После Хари поръча бутилка шампанско и покани нея и Пърл да седнат при него. Усмихна се широко на Кристъл.

— Мислила ли си някога да станеш певица като пораснеш, хлапенце?

— Не, сър — бе си мечтала да бъде кинозвезда, но не и певица.

Той я потупа по ръката, наля й нова чаша шампанско и намигна на Пърл, преди да се усмихне отново на Кристъл.

— Наричай ме просто Хари.

Усещаше как цялото й тяло пламтеше. Беше й харесало много. Една мечта се бе сбъднала и изведнъж всичките мъки на миналото сякаш изчезнаха. А когато се върна тази вечер у дома, чувстваше се като Пепеляшка, която се връща след царския бал. Вече не бе сервитьорка. Беше личност. Певица. Още си се усмихваше, докато се качваше по стълбите. Една врата се отвори със скърцане. В процепа се появи познатото намръщено лице на мисис Кастаня. Тя обичаше да се прави, че тормози всички, но тайничко в себе си глезотеше Кристъл.

— За какво си толкова радостна? Да не си си намерила приятел? — гласът й прокънтя в стълбището, а Кристъл се надвеси над перилата и й се усмихна.

— По-хубаво от това… — не знаеше как точно да й обясни. — От тази вечер се занимавам вече с нещо друго.

Тя се ухили радостно, като си спомни как пя в При Хари и за безкрайните овации след това.

Но мисис Кастаня се намръщи още повече.

— Да не си се захванала с нещо лошо, а?

За краткото време, откакто Кристъл живееше при нея, тя се бе самоопределила за нейна майка. Кристъл само поклати глава и отново се усмихна на старицата.

— Не, разбира се.

— Тогава с какво си се захванала?

— Тази вечер ми позволиха да пея.

Докато го казваше, тя се усмихваше широко, но старицата в черно кой знае защо изглеждаше изненадана. Тя никога не си бе мислила, че Кристъл би могла да има някакъв талант. Беше просто млада и хубава и работеше някъде като сервитьорка. Плащаше си наема навреме, от време на време, когато получеше заплата, носеше на мисис Кастаня цветя.

— Какви песни пя? — старицата продължаваше да е подозрителна.

— Нали знаете, като ония, които се пеят в нощен клуб.

— Не ги знам. Не ходя на такива места — бе ясно, че не одобряваше новата работа на Кристъл. — Я ела тук, долу, да ми разкажеш.

Кристъл бе много изморена, но нямаше сърце да й откаже. Слезе бавно по стъпалата, бледорусата й коса се лееше върху раменете й. Беше се преоблякла в собствените си дрехи, а дългата, синя рокля на Пърл бе грижливо закачила в шкафа си в При Хари.

Мисис Кастаня я очакваше в началото на стълбището. Кристъл й се видя като момиче, което си идва у дома след първия си бал. В очите й още се четеше замечтаност и щастие.

— Струва ми се, че си замислила нещо недобро, мис Кристъл Уайът. Какво те караха да правиш в онова заведение?

— Нищо не са ме карали. Дадоха ми да пея на сцената, бях облечена в красива синя сатенена рокля.

— Хубаво ли пя? — мисис Кастаня присви очи, сякаш очакваше да види нещо по-различно, но видя само, че Кристъл бе щастлива.

— Да, предполагам добре. На публиката изглежда й хареса.

Мисис Кастаня кимна, сякаш реши, че казаното бе вярно и отново погледна Кристъл.

— Я влез и ми покажи.

Тя се завъртя на пета и влезе през вратата на малкото си апартаментче. Кристъл я последва усмихната, беше й забавно. Сетне старицата седна в любимото си кресло и погледна в очакване Кристъл.

— Хайде сега ми попей. Ще ти кажа дали ми харесва.

Кристъл се засмя и седна на един стол с права облегалка.

— Не мога да пея просто така. Тук не е същото.

— Защо? — стъписа се старицата. — И аз имам уши. Пей.

Кристъл отново се усмихна, изведнъж се сети за собствената си баба, когато самата тя бе дете. Минерва също харесваше пеенето й, но обичаше да слуша как пее църковни химни. Чудотворно благоговеене бе любимият й.

— Какво бихте искала да чуете? Баба ми много обичаше Чудотворно благоговеене. Бих могла да ви го изпея.

Ситуацията бе невероятно — в малката си стаичка хазайката й я очакваше да й пее. Но вкусовете й бяха по-еклектични от тези на Минерва.

— Това ли пя тази вечер?

— Не… пях други неща.

— Добре. И на мен ми пей от същите. Чакам. Кристъл притвори очи в един миг, чудеше се би ли могла да го направи. Сетне се помъчи да си спомни какво бе изпитала тази вечер на сцената… вълнението… треската… стремителния акомпанимент… и сетне бавно запя една от любимите си балади. Това бе последната й песен от тазвечерното представление и тя бе приковала вниманието на всички. Изпя я сега, без светлините на прожекторите, без акомпанимента на пианото, без синята дълга рокля, но това някак си бе без значение. Онова, което имаше значение, бе самата песен, думите, които обичаше още от дете. Мисис Кастаня сякаш бе изчезнала някъде, тя усещаше, че баща й бе седнал близо до нея, а когато песента свърши и заедно с това магията на гласа й, него отново го нямаше.

Погледна към мисис Кастаня, видя сълзи в очите й и това я трогна. За известно време нито една от двете не проговори, а сетне старицата кимна.

— Добре пееш… много добре… никога не си ми казвала, че го можеш.

— Никога не сте ме питала — усмихна й се нежно Кристъл; почувства се отново уморена, много по-уморена отпреди. Вълненията от тази вечер се превръщаха в горчива носталгия. Мислеше си за баща си, за ранчото, за това как му бе пяла. А когато мисис Кастаня я погледна, тя сякаш почти прочете мислите й. Стана и без да каже и дума отиде изправена до един старинен бюфет. Наведе си за миг и като се обърна, се видя, че носеше бутилка с две чаши.

— Сега ще пийнем малко вино. Да отпразнуваме. Някой ден ще си много известна.

Кристъл се засмя; гледаше я как отваря бутилката. Бе наполовина празна, явно я пазеше за специални случаи. Кристъл видя, че бе шери.

— Имаш красив глас. Дар от Бога. Трябва да го пазиш добре, той е безценно богатство.

— Благодаря ви.

В един миг, докато поемаше чашата със сладката течност, си мислеше, че ще заплаче, но мисис Кастаня вдигна бързо чашата си със страхотно сериозно изражение.

— Имаш голям късмет, момиче, че можеш да пееш така. Брава, Кристъл… Брава!

— Благодаря ви.

Чукнаха се и мисис Кастаня отпи първа, изглеждаше страшно доволна, а когато и двете си бяха пийнали по малко от шерито, тя остави чашата си.

— Колко ти платиха за това?

— Нищо. Искам да кажа — не повече, отколкото досега. Беше ми просто приятно да го направя, това е… Хареса ми.

Сега се чувстваше притеснена от това. Не искаше да й плащат за нещо, което обичаше, но прозвуча глупаво като го каза.

— Ти ще ги позлатиш. Хората ще се юрнат отвсякъде да дойдат да те слушат.

— Те и така си идват в При Хари.

Кристъл се притесни от нейния ентусиазъм, но старицата изглеждаше проницателна. Тя отново взе чашата си и отпи от шерито.

— Да им кажеш, че искаш още пари. Имаш ангелски глас. — На Кристъл това й се видя преувеличено, но публиката със сигурност я бе харесала. — Чу ли какво ти казах? Да им кажеш, че искаш още много пари. Големи пари, а не някакво си подаяние. Един ден ще станеш много известна. И ще си спомниш това, което сега ти казвам.

Гледаше усмихната как Кристъл допива шерито си, говореше й както би говорила на някоя от внучките си, но нито една нямаше талант като Кристъл. Сетне погледна най-нежно младото момиче.

— Ще ми попееш ли пак някога?

— Винаги, когато пожелаете, мисис Кастаня.

— Добре — тя стана с доволно изражение на лицето. — А сега отивай да си лягаш. Уморена съм.

— Благодаря за виното.

Рече го тихо и най-неочаквано изпита желание да целуне старицата. Толкова отдавна не бе целувала някого, или пък някой я бе прегръщал… не и откакто бе починал баща й… или откакто остави семейство Уебстър в долината. Ала старицата изглеждаше прекалено тържествена и не я подкани.

— Лека нощ… и благодаря ви отново.

— Отивай веднага в леглото… — и тя размаха бастуна си към нея. — Пази си гласа… трябва сега да си починеш.

Кристъл отново се засмя и затвори полекичка вратата след себе си. Изкачи се бавно по стълбите и докато се събличаше, си мислеше за нея. Беше една стара добра душа, скрита зад привидна строгост и Кристъл я харесваше. Помисли си и за Пърл, колко мила бе била с нея, ала като угаси лампата и си легна, мислите й отново се понесоха към долината. Чувстваше се далеч, далеч от дома си и след вълненията на тази вечер изпита неочаквана носталгия. А като затвори очи, тя си спомни един далечен ден… когато седеше на люлката… и разговаряше със Спенсър. Не беше го виждала от две години. Питаше се къде ли бе той сега и дали я помнеше. Малко вероятно бе, но докато се унасяше в съня си, тя си помисли, че никога нямаше да го забрави.