Звезда

Тридесет и четвърта глава

На двайсет мили извън града Спенсър отби встрани от магистралата и спря колата. Той погледна Кристъл и тя неочаквано се усмихна. Всичко бе минало, кошмарът бе свършил, а той бе спасил живота й.

Той се усмихна и я притегли към себе си, притисна я с такава сила, че за миг тя остана без дъх.

— Боже мой, Кристъл, успяхме.

Тя се смееше и плачеше едновременно, отдръпна се, за да го види по-добре, сетне отново се гушна в прегръдката му, сигурна, че повече нямаше никога да го остави.

— Ти успя. Аз просто си седях там, изплашена до смърт.

— Аз — също — призна шепнешком той. А когато се облегна отново на седалката, я погледна така, както не бе посмял да го стори, откак бе дошъл в Калифорния. Сега вече никой не ги гледаше. Бяха най-сетне сами. Той непрекъснато бе наблюдавал в огледалото за обратно виждане дали репортерите не ги бяха проследили.

— Никога не съм се страхувал така през целия си живот.

Дори не искаше и да помисли какво би станало с нея, ако я бяха признали за виновна. Но всичко вече бе свършило. И двамата се нуждаеха да поемат дъх, а той искаше да прекара известно време с нея, за да решат какво да правят.

Изведнъж той се засмя. Бяха напуснали града с такава бързина, че дори не знаеше накъде отиваха.

— Къде искаш да отидеш? — той инстинктивно се бе насочил към Сан Франциско.

— Не знам.

Тя все още бе в шок. Само преди четири часа животът й все още бе в опасност. А сега бъдещето бе пред тях. Тя вдигна лице и го изложи на зимното слънце. Все още бе облечена в простичката рокля, която той й бе купил.

— Иска ми се просто да поседя тук и да подишам малко. Мислех си, че никога няма да изляза от затвора.

Не й каза, че имаше моменти, когато и той си бе мислил същото.

Обади се на баща си от хотела да му съобщи, че бе спечелил делото. Баща му го поздрави и каза, че очаквал с нетърпение да прочете за това във вестниците. Попита го кога възнамерява да се върне, а той му бе отвърнал, че още не знае. И двамата имаха нужда да си поемат дъх, бе толкова хубаво да си далеч от полицаи и репортери. По време на процеса журналистите направо ги бяха побъркали.

Като се облегна назад, той я попита дали щеше да й липсва.

— Холивуд ли? — тя се замисли за малко, а сетне поклати глава. — Всъщност не. Работата… пеенето… филмите, ролите, да, това ми харесваше много. Но останалото е напълно кухо.

А и бе платила прекалено висока цена. Едва ли не с живота си, поради Ърни. Дори и със смъртта си той едва не я уби.

— Пък и без друго не мога да се върна никога там.

— Защо? Би могла да се върнеш някой ден, стига да искаш.

Би я разбрал обаче, ако не пожелаеше.

— Не, не мога. Съществуват морални клаузи, които не допускат убийца да бъде ангажирана във филм.

Тя се засмя, но смехът й прозвуча кухо. Той подкара отново колата, а тя се загледа през прозорчето. Светът никога не й се бе струвал толкова хубав. Най-силно впечатление й правеха цветовете. Всичко бе толкова зелено и толкова красиво.

Тя погледна Спенсър.

— Дължа ти живота си. Предполагам, че го знаеш. Докосна ръката му и се приближи на седалката към него. Отново изглеждаше съвсем млада. Напрегнатостта й бе изчезнала, бе разпуснала косите си и само очите й издаваха ужаса, който бе преживяла. Сетне тя леко докосна с пръсти бузата му, а той се наведе и я целуна.

— Обичам те толкова много! Бих умрял, ако нещо ти се случеше.

Тя се притисна към него като изгубило се дете, а той я прегърна през рамо и я притегли по-близо.

— Не знам какво бих сторила, ако… — тя дори не можа да довърши изречението си.

— Не мисли повече за това, Кристъл. Всичко свърши.

Докато пътуваха към Сан Франциско, разговаряха за това къде щеше да отиде тя. Още не бе решила. Единственото, което искаше, бе да се махне от Лос Анжелис колкото е възможно по-скоро. Искаше да се отбие и да види Хари и Пърл, както и да бъде със Спенсър. Трябваше да поговорят за толкова неща, особено сега, след като той знаеше, че преди година тя бе скъсала с него не защото не го обичаше, а поради заплахите на Ърни.

Пристигнаха в Сан Франциско в десет вечерта и отидоха направо в При Хари.

Той вече бе чул новината по радиото. Прегърнаха се, поплакаха си, той ги почерпи, а сетне Спенсър я отведе във Феърмънт. Взе две стаи, в случай, че някой извика пресата. Хареса му, че бяха свързани една с друга.

Тя застана на вратата и го погледна, усети, че коленете й щяха сякаш да поддадат сами. Той я взе в ръце и я положи на леглото. Прегръща я с часове, двамата преоткриваха онова, което помнеха.

Когато тя най-сетне заспа, той изгаси лампата. Тя не се събуди до сутринта.

Чакаше я на сутринта с кафето и кифличките, а когато тя се протегна, той се усмихна и се мушна отново в леглото до нея.

— Добро утро, Спяща красавице! По-добре ли си сега?

Вече бе позвънил в службата си и бе имал дълъг разговор с шефа си. Онова, което каза той, не бе изненада и Спенсър не съжаляваше особено. Шефът му заяви, че сензацията, в която Спенсър се бе замесил през последните два месеца, била несъвместима с държавната служба, която заемал, и им причинила доста неприятности. Надявали се да им влезе в положението, особено съжалявали, ако това щяло да разстрои съдията Баркли.

Но когато научи новината, Спенсър почувства само как го облива топлата вълна на облекчение. Не каза нищо на Кристъл за това. Знаеше, че щеше да се разстрои заради него.

Единственото друго съобщение, което получиха, бе съвсем тайнствено — от младшия сенатор от Калифорния. Странното бе, че Спенсър дори не го познаваше.

Лежаха в леглото и отново си говореха за процеса, а по време на закуската Спенсър й показа вестниците. В този ден процесът бе на уводно място във всички вестници и Кристъл се боеше, че ако излезе, щяха да я познаят.

— Ама че начин да станеш известен!

Тя му се усмихна, хапнаха си кифлички, пиха вкусно кафе и тогава той й предложи нещо, което я накара да се замисли. Искаше да отидат до долината да видят Бойд и Хироко. Но Кристъл не желаеше да ходят. За нея това щеше да е много болезнено.

— Не искам да виждам отново ранчото.

Знаеше, че не би могла да го понесе. Бе сигурна, че Беки отдавна си бе заминала, Том също го нямаше, но мислеше, че майка й бе още там. А и имаше прекалено много тъжни спомени. Призна обаче, че ако отидеше заедно със Спенсър, можеше да бъде и по-различно.

— Ами ти? — погледна го обезпокоена тя. — Не трябва ли да си идеш у дома?

Знаеше, че той не се бе обаждал на Елизабът, откакто бяха пристигнали в Сан Франциско.

Не знаеше какво да й каже. Не бяха разговаряли от седмици. Искаше да се заеме с това едва след процеса. А сега пък не искаше да изоставя Кристъл.

— Не бързам.

Още не й бе казал, че бе изгубил работата си. Но това бе малката цена, която трябваше да плати, за да спаси Кристъл.

Следобед се разходиха до пристанището и тя си купи малко дрехи. Не притежаваше и цент от парите, които бе спечелила в Л.А. Ърни ги бе присвоил всичките, а и бе оставила всичките си неща в къщата в Бевърли Хилс. Не искаше нито да си ги взема, нито да ги притежава, нито да ги продава. Скоро обаче трябваше да си намери работа. Не можеше да си позволи Спенсър да я издържа до безкрай. Беше се върнала там, откъдето бе тръгнала преди доста време — без дом и без петак. Дори когато бе пристигнала при мисис Кастаня, разполагаше с повече. Тогава бе мечтала за Холивуд, за известно време бе постигнала тази си мечта, но сега пък имаше поне Спенсър. За миг, за ден. Знаеше, че той трябваше да се върне във Вашингтон. Но междувременно бе благодарна за всяка минута, която можеха да бъдат заедно. По време на процеса не бяха разговаряли за нищо друго, освен за него. А и под внимателните погледи на охраната, със скритите зад всеки ъгъл фоторепортери, той дори не бе посмял да я докосне. Сега и пред двамата имаше достатъчно дни, в които да се наслаждават един на друг.

Върнаха се в хотела късно следобед. Като видя, че хората във фоайето се взират в нея, тя каза, че би желала да вечерят в стаите си. Прекалено много хора вече я познаваха и повечето за лошо. Този ден говориха много за Вашингтон, за работата му и за живота му там. За това колко му бе харесала политиката, светът на държавните служби — призна й, че това го бе изненадало. Тя му разказа за хората, с които се бе запознала в Холивуд, за звездите, за тежката си работа. Каза му, че въпреки Ърни, там й харесвало.

— Мисля, че някой ден щях да стана наистина добра — рече тихо тя, след като той поръча вечеря.

Двамата седяха загърнати в хавлиените халати, които бяха купили същия ден в И. Манин. Витаеше атмосферата на уют и на топлина и близост, които бяха надживели всичко, което се бе изпречило на пътя им.

— Ти си беше вече добра още преди да отидеш там — той си спомни гласа й, когато пееше в При Хари. — Може би когато нещата поутихнат, ще можеш да се завърнеш пак.

— Не мисля, че бих желала — гласът й бе тих, а очите — тъжни. — Онзи свят е доста груб.

След като не можеше да се върне в Холивуд, тогава какво? Не можеше да прави нищо, освен да пее и да играе. А сега вече се страхуваше да покаже лицето си. Всички щяха да я познаят. Хари й бе предложил старата й работа, когато се отбиха, но тя отказа.

— Хората няма да помнят процеса безкрайно дълго. Той ще отшуми като вчерашните новини — рече Спенсър и се сети за обаждането на сенатора; запита се какво ли искаше той.

Вечерята дойде на сребърни подноси и Спенсър я гледаше как си взема от храната. Докосна я нежно по ръката и я попита за какво си мисли.

Тя му се усмихна, очите й бяха прояснени от сълзите, а сетне се засмя.

— Мислех си, че бих желала да си ида у дома. Но нямам дом.

Той също се засмя. Вярно беше. Нямаше къде да отиде, нито при кого. Пърл й бе предложила стая, но Кристъл не искаше да се натрапва, а и не бе сигурна дали искаше да остане в Сан Франциско. До голяма степен плановете й щяха да зависят от Спенсър.

— Нека да отидем за няколко дни в долината. Не е задължително да оставаме. Можем да спрем и да се видим с Бойд и Хироко, а сетне да идем някъде другаде. Трябва ти време за размисъл. Минаха само два дни, Кристъл. Нека отидем утре.

Тя се колеба доста време, сетне го погледна и кимна.

— Ами ти? Не можеш да висиш постоянно и да се грижиш за мен.

Той тихо прошепна в затъмнената стая:

— Точно това бих искал.

— Имаш си свой живот във Вашингтон, Спенсър, нали така? Или поне онова, което е останало от него, след като те отмъкнах за три месеца. Предполагам, че това ще ти струва дяволски скъпо.

Тя си мислеше за Елизабът, не й бе много ясно споразумението им. Не бе много наясно и как стояха нещата помежду им. Той никога, или съвсем рядко споменаваше за нея. И все пак тя знаеше, че той бе още женен. Призракът на жена му още стоеше между тях, поне в съзнанието на Кристъл.

Спенсър й бе позвънил веднъж, остави съобщение на камериерката й, че се намира в Сан Франциско, но не каза, че бе отседнал във Феърмънт. Още не бе готов да говори с нея. Просто не искаше тя да се паникьоса, като разбере, че бе напуснал хотела си в Л.А. в деня, когато бе произнесена присъдата. Знаеше какво точно щеше да си помисли тя, а той не искаше нито да го признава, нито да го отрича. При състоянието на отношенията им това изобщо не й влизаше в работата. Спомни си за заплахата й, преди да замине и се запита дали най-сетне щеше да се съгласи на развод.

Каза на Кристъл, че бе изгубил работата си, каза го безгрижно, но тя го погледна ужасена.

— Не може да бъде!

— Така е.

— Боже мой! И двамата сме без работа — тя се засмя, но се чувстваше ужасно виновна.

Нали тази сутрин той й бе казал колко му харесвали държавната служба и политиката. Тя се запита какво ли щеше да прави отсега нататък. Тогава й каза за обаждането на сенатора и тя настоя да му позвъни още следващата сутрин.

— Би ли потърсил държавна работа?

— Бих могъл. А може някой ден да стана и съдия като баща си.

Той й се усмихна, всичко сега му се виждаше без значение. Единственото, което бе важно, бе, че бяха в безопасност и бяха заедно. Нищо не се бе променило между тях в тези девет години. Той все още бе преследван от мисълта за нея денем и нощем и единственото нещо, в което бе сигурен, бе, че не искаше да я оставя.

Говориха надълго тази вечер за неговите неясни политически аспирации, за нейните филми, сетне за неща като бебета, кучета, за Бойд и за Хироко.

Въпреки опасенията си от посещението в долината, на следващата сутрин тя нямаше търпение да се срещне с тях. Той бе наел друга кола и рано сутринта щяха да потеглят към долината. Умираше от нетърпение да види Джейн. Не беше я виждала, откак бе заминала от Сан Франциско. Вече бе на седем години и навярно не помнеше Кристъл.

Най-сетне си легнаха, любиха се отново, дълги часове той я държа нежно в прегръдките си. И отново годините, които ги разделяха, се стопиха в един миг. Сякаш времето, което бяха изгубили, изчезна.

Прегърнати, те заспаха като спокойни деца.