Звезда

Тридесет и девета глава

Кристъл също даде вечеря за Деня на благодарността. В наскоро боядисаната кухня тя напълни пуйката с боровинки, сладки картофи и царевични филизи. На вечерята дойдоха Хироко, Бойд и Джейн. Бойд се засмя като я видя каква огромна бе станала. Джейн каза молитвата. Бебето трябваше да се роди всеки момент.

Без да се налага да я пита отново, Бойд се досети, че Спенсър не знаеше нищо за бебето. Сърцето му се късаше като видя самотата, изписана на лицето й, но тя бе непреклонна още от самото начало и държеше на решението си, без значение какво й струваше то. Бойд разбра, че от време на време тя се чуваше със Спенсър. Разказа им, че бил изгряваща звезда във Вашингтон като помощник на сенатора, но през повечето време бе мълчалива.

Къщата на ранчото сега изглеждаше много по-различна, всичко бе чисто, ново, прясно боядисано. Той почти не можеше да я познае, докато сядаха на вечеря около голяма дъбова маса в уютната, боядисана в жълто кухня. Дори вече не можеше да си представи майка й в тази къща, за добър късмет същият бе случаят и с Кристъл.

Тя все още си мислеше за баща си, когато излизаше на дълги разходки. Не можеше вече да язди, преди да се роди бебето, но бе непрекъснато заета. Превърна стаята на Джарид в детска. Боядиса я в бледосиньо, окачи ефирни завеси.

— Ами ако е момиче? — закачи я Бойд, преди да си тръгнат.

Тя се усмихна спокойно.

— Няма да е.

Когато на следващата сутрин Хироко дойде да я види, намери я седнала безмълвна в стаята си; изражението й бе сериозно и съсредоточено. Споменът в нея трепна, когато видя как лицето на Кристъл се сгърчи от болка.

— Май бебето тръгна, а?

— Да.

Кристъл се усмихна болезнено и в следващия миг сграбчи дръжките на стола си. Не бе в състояние да говори и Хироко изтича да извика Бойд и да му каже да се обади на лекаря. Караха я да постъпи в болница преди месеци, но Кристъл заяви, че иска да роди бебето у дома си. Хората още помнеха лицето й, филмите, в които се бе снимала, все още се въртяха, хората в града неведнъж я познаваха и се зазяпваха в нея, чудейки се дали бе онази, същата. Не искаше никой да узнае за бебето, особено вестниците, журналистите. Вестта не биваше да се разпространява. Ако това станеше, щеше да избухне нов скандал и Спенсър също щеше да научи. Тя искаше да избегне това на всяка цена.

Но цената, както Бойд и Хироко знаеха твърде добре, можеше да бъде самото бебе. Бяха загубили второто си дете тъкмо по този начин, а можеха да изгубят и Джейн, ако не бе помогнала Кристъл. Но доктор Гуд бе казал, че е здрава и млада. Нямаше причина едно двайсет и четири годишно момиче да не роди у дома си, щом желае това.

Бойд се обади на доктор Гуд и той дойде след час. По това време Кристъл вече едва си поемаше дъх между два пристъпа. Лицето й бе плувнало в пот, Хироко седеше до нея, държеше й ръцете, досущ както Кристъл бе постъпила с нея преди време. Бойд изведе Джейн навън да си играе в градината, докато доктор Гуд с помощта на Хироко се зае с израждането.

В късния следобед Хироко излезе за малко, изглеждаше разтревожена и напрегната и каза на мъжа си да си иде с детето у дома. Доктор Гуд бе обявил, че раждането можеше да се проточи и през нощта.

— Не се ли е родило още?

Той се тревожеше за приятелката си. Родилните мъки продължаваха твърде дълго и му бе трудно да предположи, че бебето още не се е родило.

— Докторът казва, че бебето е много голямо. Бойд потърси погледа й, спомни си изживяванията им с Джейн, но, преди да се върне в къщата, жена му се усмихна.

— Може би ще излезе скоро.

Това бяха същите думи, които тя каза и на Кристъл преди малко, докато тя се мъчеше да изтласка бебето с помощта на опитния доктор Гуд.

Това бе същият лекар, който бе отказал да дойде в дома на Хироко преди седем и половина години, защото японците бяха убили сина му. Сега обаче я наблюдаваше и бе трогнат от нежността, състраданието и мъдростта й. Тя сякаш излъчваше някаква вътрешна светлина, дълбока, блага и религиозна, и в един момент му се прииска да й се извини. Знаеше, че второто им дете бе починало и се запита дали не би могъл да им помогне тогава.

Хироко не му каза нищо, докато той я гледаше, само тихо насърчаваше Кристъл, оставяше се тя да стиска ръцете й, плачеше заедно с нея сега, когато я болеше толкова много, все по-често и по-силно, а от бебето още нямаше и следа.

— Може би ще трябва да я отведем в болница.

Той имаше предвид цезарово сечение, но Кристъл изведнъж излезе от кошмарното си състояние и го погледна така ядно, че той се сепна.

— Не! Оставам тук!

Преди година бе обвинена в убийство. Само това й липсваше сега — да ликвидира окончателно кариерата на Спенсър с едно извънбрачно дете. Ако някой само си помислеше, че можеше да е негово, то щеше да се появи още в утрешните вестници.

— Не! Ще се справя сама… О, Господи…

Болката отново я преряза, преди да може да проговори и, след като знаеше какво бе поискал да направи лекарят, тя се напъна по-силно. То помръдна надолу този път и, когато тя напъна отново, лекарят кимна.

— Ако можеш да направиш още няколко напъна като тези, можем съвсем скоро да си имаме едно бебенце.

Тя се усмихна едва-едва на Хироко между два пристъпа, а лекарят, без да обяснява къде отива, излезе да извика сестрата. Беше я предупредил, че можеше да им потрябва линейка пред ранчото на Уайът. Можеше да се наложи да закарат Кристъл в болницата в Напа. Той не възнамеряваше да рискува живота й, ако родилните мъки продължаваха още. Сестрата обеща да остане на място в очакване и да съобщи на шофьора на линейката за всеки случай. Когато докторът се върна, видя, че тя бе постигнала малък напредък.

— Хайде пак!… точно така… давай, напъни още по-силно!… по-силно!

Тя не можеше повече, очите й едва не изскочиха, а лицето й бе червено, толкова бе напрегната, че чувстваше как тялото й всеки момент ще избухне. Усещаше огромно налягане, сякаш отгоре й минаваше експресен влак. Но вече не можеше да го спре, трябваше да се напъва постоянно. Хироко я гледаше с удивени, широко отворени очи. Малко червено личице с черна копринена косица се показа между краката на Кристъл. То ядно изплака, когато доктор Гуд внимателно обърна раменцата му, доизмъкна го и го постави на корема на майка му. Тя бе толкова изтощена, че не можеше да проговори, но му се усмихна през сълзи и сетне, като го погледна, се засмя.

— Толкова е красив… о, толкова е красив…

Дори Хироко забеляза, че бе истинско копие на Спенсър. Кристъл се усмихна победоносно на лекаря, след като той отряза пъпната връв. Хироко я почисти и зави бебето в чиста бяла пелена.

— Казах ви, че ще се справя сама… Той се усмихна:

— Малко ме обезпокои. Този твой малък мъж трябва да има пет кила.

Претеглиха го на кухненското кантарче и докторът се оказа прав. Синът на Спенсър тежеше пет кила и няколко грама отгоре. Лекарят го подаде на майка му и тя отново му се усмихна. Той бе дар направо от Бога и точно така го нарече тя: Зебедия. Дар от Бога. Силно име за едно силно дете, родено от любов, любов към баща му, която тя бе носила толкова дълго в сърцето си.

Лекарят остана още малко, докато тя и детето не потънаха в спокоен сън.

За всички това бе един тежък ден, особено за Кристъл. Той тихо излезе от стаята и намери Хироко, седнала във всекидневната. Тя му предложи чаша димящ чай и, поколебал се за миг, той я прие. Дори и сега му бе трудно да говори с нея, но тя си бе спечелила уважението му този ден и той съжали, че не бе станало и по-рано.

— Много ми помогнахте, мисис Уебстър — рече предпазливо той, а тя се усмихна.

Бе много мъдра за годините си. Животът й не се бе оказал лесен, но й бе донесъл и щастливи мигове, благодарение на мъжа й и Кристъл.

— Благодаря.

Тя му се усмихна свенливо, а когато той си тръгна, тържествено се ръкува с нея. Не бе извинение, бе прекалено късно за това. Но това бе първата стъпка към приемането й.

Лекарят разказа всичко на сестрата, когато отиде в кабинета си на следващата сутрин. Бе необходимо да минат десет години, докато й простят, че бе японка, и докато стигнат до заключението, че Хироко Уебстър бе добра жена.

Тя забеляза, че след този случай хората я гледаха по-различно, а един ден, когато отиде до магазина с Джейн, касиерката й се усмихна и я поздрави, след като десет години я бе обслужвала, без да обели и думица.

Бебето на Кристъл растеше здраво и силно. Тя също се възстанови учудващо бързо, а когато то стана на един месец, го кръстиха в църквата, където се ожени сестра й. Името му бе Зебедия Тад Уайът, а кръстници му бяха Бойд и Хироко Уебстър.

След службата Кристъл даде на малката Джейн да подържи бебето. Заспалият малчуган й натежа и всички се засмяха, но тя ги погледна намръщена тревожно и зададе на Кристъл въпрос, който насълзи очите й:

— Кой ще му бъде татко?

Кристъл се пребори със сълзите, докато я гледаше как държеше детето на Спенсър.

— Май съм му само аз. И може би всички ще трябва да го обичаме малко повече.

Запита се дали и Зеб щеше един ден да й зададе същия въпрос.

— Мога ли да му бъда леля?

— Разбира се, че можеш — сълзите потекоха по бузите на Кристъл, докато ги целуваше и двамата.

— Леля Джейн. Той ще те обича толкова много, когато порасне.

Момиченцето бе страшно доволно, когато подаваше Зебедия Уайът на майка му.