Звезда

Двадесет и осма глава

Елизабет стоеше зад портите, опитваше се да открие лицето му, притискана отвсякъде от тълпата посрещани. Минаха три седмици, преди той да се демобилизира; тя искаше да го посрещне в Япония и да отидат за няколко дни в Хонолулу. Но командването бе настояло да отлети за Сан Франциско — щеше да е отново свободен човек, когато стъпеше на здрава земя.

И нейните родители бяха там, и неговите, както и стотици други развълнувани жени. Те бяха късметлиите. Имаше безброй други, които си бяха останали със скръбта си у дома. При тях нямаше да се завърне никой. Но Спенсър бе оцелял. Веднъж го бяха ранили, но раната не бе сериозна и той се върна на бойното поле само след седмица. Това бе една грозна война, полицейска акция, която бе отнела много животи, а бе и втората война, в която бе участвал в продължение само на дванайсет години.

Тя си бе взела едномесечен отпуск от работа — щяха да отидат на езерото с родителите й. Семейство Баркли поканиха и неговите родители, той обаче още не знаеше за това. Освен всичко друго, бе предвидена и изненада — голямо празненство в дома им в Сан Франциско.

Когато Елизабът го видя да слиза бързо от самолета, тя поправи шапката си в неспокойно очакване. Не го бе виждала отдавна и всичко щеше да бъде съвсем различно. Престоят им в хотел Империал бе доста притеснен, защото той бе много напрегнат; а сега му предстоеше връщане към реалния живот и навярно адаптацията щеше да е по-дълга.

На практика те изобщо не бяха живели заедно преди войната, а и той бе отсъствал цели три години. На двайсет и четири години тя бе станала твърде независима и бе потънала до гуша в политиката. Имаше достъп навсякъде, по време на отсъствието му се беше запознала във Вашингтон с маса интересни хора. Но когато най-сетне го видя, последното нещо, за което мислеше, бе политиката. Изглеждаше много висок и слаб; огледа тълпата и сетне бавно пое към тях, разговаряйки с неколцина от хората си.

Още не я бе забелязал. Видя как той се ръкува с тях и те забързаха към жените си, а той продължи да крачи към посрещачите, където, притисната от тълпата, го очакваше тя. Майка му плачеше, видяла току-що сина си след цели три години, ала той още не знаеше, че те бяха там. Докато оглеждаше тълпата, погледът му бе тъжен, а в косите му се бяха появили сиви кичури, които преди липсваха. На трийсет и четири години той изглеждаше дори по-хубав, отколкото в деня, когато Елизабът се запозна с него на вечерята, давана от родителите й. Сетне той изведнъж я видя изненадан, видя лицето й под широкополата сламена шапка, поколеба се за миг, сетне пусна сивата си платнена торба и се затича към нея. Привлече я в прегръдката си, вдигна я във въздуха и я завъртя. Родителите му забързаха към тях. Дори и в очите на съдията Баркли проблесна сълза, когато разтърси сърдечно ръката на Спенсър, а Присила се разплака, докато го прегръщаше.

— Хубаво е, че се връщаш цял и невредим.

— Благодаря.

Той прегърна и целуна всички. Майка му забеляза в погледа му нещо, което не бе виждала досега, и това я разтревожи. Бе тъга, която й бе позната след смъртта на по-големия й син. Изглеждаше така, сякаш бе загубил нещо във войната — вяра, доверие, увереността, която бе имал преди. Изобщо не бе убеден в справедливостта на тази война.

Накачиха се в очакващата ги лимузина и, потънали в разговори, смях и сълзи, пристигнаха в дома на Бродуей. Двете по-възрастни жени се спогледаха няколко път, усмихнати съчувствено една на друга. Бяха майки на синове, а понякога това не би никак лесно.

Само Елизабът бе в прекрасно настроение, стиснала ръката на мъжа си, който я бе прегърнал през раменете. Но те се бяха срещали няколко пъти в Япония, за разлика от родителите, които не бяха го виждали, откак преди три години бе започнала войната. За всички тях това бе огромен период от време, но най-много се бе отразил на Спенсър. Той се облегна назад, притвори очи и рече, без да адресира думите си конкретно към някого. Елизабът бъбреше оживено с майка си.

— Не мога да повярвам, че съм у дома.

Всъщност още не бе у дома, но бе близо. Беше се върнал на американска земя, жена му бе до него. Обаче имаше още нещо, с което трябваше да се справи. Бе се измъчвал от него, още откак бе заминал от Сан Франциско.

— Добре дошъл у дома, синко — баща му го потупа по ръката, сълзите го задавиха, а Спенсър се протегна и стисна здраво старческата ръка.

— Обичам те, тате. Господи, надявам се поне за малко тази страна да няма неприятности. На мен ми дойде до гуша.

— Надявам се вече да не си в запаса — сгълча го усмихната Елизабът, а той се засмя.

— За нищо на света. Следващия път ще трябва да привикат някой друг. Оставам си вкъщи да дебелея, да си седя на задника, докато жена ми ражда бебе подир бебе.

Каза го полу на шега, но и да опипа почвата. Имаше маса неща, които искаше да обсъди с нея, а това бе едно от най-важните за него. Елизабът не отвърна нищо, само се усмихна.

Нищо обаче не се промени, когато малко след като се прибраха в къщата на Бродуей, те затвориха вратата на спалнята зад себе си. Той захвърли униформата си на пода, умираше да я види да изгори, а след като взе душ се приближи внимателно към Елизабът. Докато го нямаше, бе решил за себе си много неща, но не и всичко. Сега Елизабът бе много по-реална за него, защото отдавна не бе чувал нищо за Кристъл и тя отново се бе оттеглила в мечтите му. Макар да му липсваше, той не бе решил още какво да прави с Елизабът и брака им.

Тя се бе променила много през тези три години, имаше доста неща, които искаше да узнае за нея, особено дали иска да има деца. Отдавна обаче бе решил повече да не си играе с нея. Искаше да знае точно каква бе тя и към какво се стреми и, ако това не бе приемливо за него, нямаше да останат повече женени. Трябваше да й даде възможност, но и самият той имаше право да желае нещо; не бе сигурен, че то бе Елизабът Баркли. Беше свидетел на смъртта на много мъже, бе видял прекалено много болка, за да може да си позволи да пропилее живота си с жена, която не бе за него. Животът бе прекалено кратък, а на трийсет и четири години, той бе вече по средата му. Смисълът на живота му бе станал прекалено скъп, за да пропилее дори и един миг с жена, с която не би искал да бъде.

Той повдигна въпроса, докато тя се бе отпуснала във ваната, преди да се облекат за вечеря. Наслаждаваше се на пяната от уханни мехурчета.

Той внимателно седна на ръба на ваната, току-що взел душ, с кърпа около кръста си; чувстваше се донякъде неудобно с нея. Изглеждаше по-хубав отвсякога. Тялото му бе стегнато като на юноша. За всички тях животът в Корея се бе оказал доста тежък.

— Какво ще кажеш по въпроса да имаш деца в наши дни?

Тя го погледна изненадана и се усмихна на въпроса му.

— Изобщо или мои деца?

Брат й и Сейра най-накрая бяха обявили публично, че не искали деца и тя не се бе потресла от решението им.

— Наши, разбира се.

Докато чакаше отговора й, той не се усмихваше. Това бе нещо, което повече не искаше да чака.

— Напоследък не съм мислила много по въпроса. Не ми е било първостепенна грижа, особено след като те нямаше — тя се усмихна и грациозно раздвижи крака в покритата с пяна вода. — Защо? Нима трябва да го решим тъкмо днес?

Тя бе раздразнена, странно бе той да седи и да я зяпа така във ваната.

— Може би. Мисля, че дори фактът, че трябва да го решим вече говори нещо, нали?

— Не, не смятам. Това не е нещо, което трябва да се решава прибързано.

— Както брат ти и Сейра ли?

Той осъзна, че търси кавга с нея. Искаше да вземе решение и то скоро. Съществуванието на две жени в съзнанието му през последните три години едва не го подлуди.

— Те нямат нищо общо с това, Спенсър. Имам предвид нас, самите. Аз съм на двайсет и четири години, още не съм прехвърлила билото, не, благодаря, а и имам важна служба във Вашингтон. Нямам намерение да я излагам на опасност заради едно бебе.

Той получи своя отговор. Но въпреки това бе ядосан на начина, по който тя му го сервира.

— Мисля, че приоритетите ти са погрешни.

— Твоята гледна точка е по-различна. За теб — то е едно сладуранче, при което да се върнеш у дома. За мен — това е голяма жертва. В това е разликата.

— Да, така е — той се изправи, затегна кърпата около кръста си, а тя се усмихна — видя й се много смешен в розовия пешкир. — Не би трябвало да бъде жертва, Елизабът. Би трябвало да е нещо, което ние двамата желаем.

— Е, да, ама не го желаем ние. Желаеш го ти, може би някой ден ще го желая и аз, но не сега, сега не му е времето. Работата ми е прекалено важна.

Вече му бе омръзнало да слуша това, а и тя знаеше колко силно ненавиждаше той Макарти.

Наистина ли работата ти е толкова важна за теб?

Знаеше, че бе така. Когато се срещна с нея в Токио по време на отпуска си, тя говори само за това.

— Да — погледна го в очите. Не се страхуваше да бъде откровена с него, никога не се бе страхувала. — Тази служба е много важна за мен, Спенсър.

— Защо?

— Защото ми дава усещането за независимост.

Не бе нещо, което той би одобрил в една съпруга, но все пак… в нея имаше нещо… та той дори не бе свикнал с нея. Бяха се оженили само две седмици преди той да замине. В нея имаше обаче и нещо предизвикателно, нещо, което го подтикваше да я покори, макар дълбоко в себе си да знаеше, че Елизабът никога нямаше да бъде покорена.

— Взех си отпуск, за да дойда да те посрещна, но ще се върна на работа, щом си отидем у дома, Спенсър. Надявам се, че знаеш това.

— Е, вече го знам, нали така?

Той запали цигара. Тя го гледаше. Войната му се бе отразила тежко, както и на мнозина други. Но в крайна сметка той се бе справил, особено след трудния период, когато бе спрял да пише на Кристъл. Обаче имаше моменти, които никога нямаше да забрави, например за безсмислено умиращите в ръцете му мъже в една война, която не бе тяхна. Това бе разяждало душата му и сега му бе трудно да се завърне и да захвърли всичко зад гърба си.

— И къде е у дома! Доколкото схващам, вече сме зарязали Ню Йорк. Тогава къде ми е мястото? Сред безработните, предполагам.

— Ти и без това не харесваше работата си — изглежда думите му не й направиха никакво впечатление. Бе упорита съперничка в спора. — Каза ми го в Токио.

— Възможно е. Ала все пак не е зле човек да изкарва прехраната си. Аз не съм толкова независим, да използваме същата дума, колкото теб. Трябва ми работа, Елизабът.

— Сигурна съм, че баща ми ще се радва да те запознае с всеки, когото пожелаеш. А и аз самата имам някои идеи — някаква работа за правителството. Това ще ти допадне много.

— Аз съм привърженик на демократите. А напоследък това не е на мода.

— И баща ми е демократ, аз — също. Във Вашингтон има място за всякакви. В това е работата. За Бога, тук е демократична страна, а не някаква диктатура.

Смешно бе — той се бе завърнал у дома преди броени часове, а вече се караха за политиката и за нейната служба. А единственото, което той желаеше, бе да се чувства отново спокойно, да се установи с жената, която обича и която го обича. В присъствието му тук обаче липсваше всякакво спокойствие. Нямаше дом, нямаше работа, изведнъж се усети изгубен без армията. Дори това го объркваше; не бе желал нищо по-силно от това да се върне у дома, а ето че се чувстваше нещастен.

Облече се и слезе долу, а два часа по-късно бе направо изумен. На вечеря бяха поканени двеста души, които той не познаваше. Това бе празненството — изненада в негова чест и баща му усети, че той не бе подготвен за това. След бързия преход от Сеул до Сан Франциско имаше нужда от малко по-сериозна адаптация.

Тази нощ Спенсър не можа да заспи, излезе от къщи; вървя с километри, заслушан в рева на тифоните за мъгла. Накрая се озова в Норт Бийч. Всеки път, когато чуеше по пътя си някакъв шум, подскачаше — очакваше да е някой снайперист.

Бе застанал пред къщата на мисис Кастаня, гледаше прозорците й, а сърцето му лудо биеше. Ето го момента на завръщането у дома, за който бе мечтал. Всички прозорци бяха тъмни, а той искаше да изтича и да я изненада. Стоеше обаче там и се чудеше защо тя не бе отговорила на писмата му.

Опита с трепереща ръка дръжката на входната врата, но бе заключено и затова позвъни. Дълго време никой не отговори, сетне се появи сънлива жена, загърната в хавлия.

— Да? Какво искате? — не отвори, но той я виждаше през остъклената врата. Бе на средна възраст и не бе много привлекателна.

— Дошъл съм да видя мис Уайът.

Бе облечен в униформа и бе очевидно, че бе военен.

Жената се замисли за миг, а сетне поклати глава. Мислеше си, че вече познаваше всички, но сетне си спомни.

— Тя не живее тук.

— Не, тук живее — той кимна настоятелно, а сетне изведнъж осъзна, че тя се бе преместила. Изплаши се, че всъщност не знаеше къде би могла да бъде. — Живееше в ъгловата стая на горния етаж — посочи той. Но това бе преди три години. Може би затова не бе отговаряла на писмата му.

— Тя се изнесе още преди майка ми да почине.

Сърцето му сякаш спря. Мисис Кастаня също я нямаше. Всичко се бе променило. Той бе очаквал този миг толкова дълго, а ето че нея я нямаше, а заедно с нея бе изчезнало и всичко познато.

— Знаете ли къде се е преместила?

Все още разговаряха през вратата; жената не желаеше да я отвори. Бе много късно и не го познаваше. Можеше да бъде пиян или някой маниак, затова нямаше да го пусне. Бе една от неомъжените дъщери на мисис Кастаня, сега тя въртеше къщата с голяма строгост и много внимателно. Бе вдигнала наемите, а си мислеше и да я продаде. Тя, братята и сестрите й биха предпочели да получат парите.

— Не знам къде е отишла, мистър. Никога не съм я виждала.

— Не е ли оставила адрес?

Жената поклати глава и сетне му махна с ръка да си отива, за да може да се върне в апартамента си.

Той се спусна по стълбите, а сетне отново вдигна поглед към тъмните прозорци. Бе заминала и той нямаше представа къде да я открие.

След това отиде в При Хари, сигурен, че ще я намери там, но когато пристигна, вече затваряха. Оберкелнерът си бе свалил сакото, двамина мъже търкаха пода, а столовете бяха вдигнати върху масите.

— Съжалявам, сър, затворено е — той погледна раздразнен към влизащия Спенсър. Би трябвало вратите да са заключени, но някой очевидно ги бе забравил отворени.

— Знам… съжалявам… Кристъл тук ли е?

Изведнъж се изплаши от въпроса си. Ами ако я нямаше? Ако й се бе случило нещо? През цялото това време той бе зает само със себе си и с нищетата на собственото си съществувание. Беше я предал. И сега само Бог би могъл да знае какво бе станало с нея.

Оберкелнерът поклати глава, искаше му се много Спенсър да се махне.

— Тя се премести в Л.А. Но имаме едно страхотно маце, което я замести. Елате утре вечер.

Единственото маце, което той желаеше, бе онова, което обичаше, спомените за което го крепяха в Корея.

— Аз съм стар неин приятел. Току-що се връщам от Суел… не знаете ли къде живее в Л.А.?

Може би в крайна сметка тя бе отишла в Холивуд! Мисълта за тази възможност го развълнува, страшно му се искаше да я открие. Имаха толкова много да си кажат, да разговарят, дължеше й обяснение за дългото си мълчание. Но мъжът само поклати глава, изглеждаше незаинтересован и не изпитваше никакво съчувствие към него. Връщащите се от Корея войници не го интересуваха.

— Не. Хари би трябвало да знае. Той е в двуседмичен отпуск обаче. Обадете се, когато се върне.

— Ами… — той се опита да се сети името, а сетне изведнъж то изплува в съзнанието му. Бе малко облекчение в тази нещастна вечер, — ами Пърл… дали е тук?

— Тя ще е тук утре в четири. Можете да се обадите тогава. И слушай, приятелче, трябва да затварям. Защо не се обадиш утре? — сетне с известно удоволствие в тона каза: — Чувам, че се снимала във филми. Кристъл, де. Жалко, че не пее. Беше най-добрата.

Усмихна се за малко, опитвайки се да бъде дружелюбен, докато с твърда ръка съпровождаше Спенсър към изхода. Той кимна.

Миг по-късно Спенсър стоеше отвън, без да има по-голяма яснота относно местопребиваването на Кристъл, отколкото преди да дойде тук. Бе заминала. В Холивуд. Досущ както си бе мечтала. А той трябваше сам да се изправи лице срещу лице с Елизабът и да реши какво, по дяволите, да прави с брака си. Може би пък така бе по-добре. Може би бе по-добре да реши завинаги, преди да се е видял с Кристъл, сетне можеше да започнат на чисто.

Тази мисъл му тежеше, докато се връщаше бавно към къщата на Бродуей.

Елизабът спеше дълбоко. Нямаше и представа, че бе излизал. Изглеждаше съвсем спокойна, докато той я гледаше на светлината, която се процеждаше от вратата на банята. Чудеше се какво ли сънува… ако изобщо сънуваше… ако изобщо някога бе сънувала или мечтала. Тя бе толкова делова! Дори и към завръщането му се отнесе като към проява в обществото, нещо, което трябваше да се организира и планира. Нямаше нежност, никакви докосвания и преплетени ръце. Не бе я любил откакто се бе върнал, а истината бе, че и не искаше.

Той угаси осветлението и се мушна в леглото до нея; лежа, заслушан в ритъма на дишането й. Сетне се обърна и я погледна в тъмното, погали я по косата, помисли си, че тя заслужава повече, отколкото можеше да й даде той. Тя отвори едно око, усети го, но все още бе полузаспала.

— Буден ли си? — повдигна глава, опитвайки се да види часовника, но бе прекалено заспала, за да фокусира погледа си. — Колко е часът? — промърмори сънливо тя.

— Късно е… спи… — прошепна той, тя кимна и му обърна гръб. — Лека нощ, Елизабът.

Искаше да й каже, че я обича, но не намери сили да произнесе думите, можеше единствено да си мисли за това, че Кристъл бе в Холивуд, а той все още не знае как да я намери. На следващия ден щеше да се обади на Пърл в ресторанта, молеше се тя да знае адреса й.

Беше решил, обаче, да не се среща с Кристъл, докато не уреди личния си живот. Това нямаше да отнеме много време, а и така бе по-честно спрямо нея. Сърцето му се късаше от копнеж да я види. Дългоочакваният ден на завръщането му се бе оказал твърде самотен. Сега, след като се бе завърнал, единственото, което знаеше, бе, че се чувства като чужденец.

Заспа чак призори и сънува далечна артилерийска стрелба… някой се опитваше да му говори… шепнеше, казваше му нещо, което той не можеше да чуе, поради грохота на оръдията… опитваше се с всички сили да разбере думите, плачеше в съня си… но бе сигурен, че гласът принадлежеше на Кристъл.