Звезда

Двадесета глава

В неделя сутринта Спенсър слезе рано на закуска, поговори си свободно със съдията Баркли и Йън, докато си хапваха бъркани яйца, препечен бекон и сръбваха кафе.

Също като майка си, Елизабът закусваше в стаята си и затова не се видя с бъдещия си съпруг до късната утрин. Не споменаха нищо за предишната вечер, тя не го попита отново за Кристъл, но вечерта той усети известно напрежение помежду им.

Беше последната вечеря със семейството й, на сутринта всички отлитаха за Ню Йорк. И Спенсър изведнъж изпита силната уплаха, че повече нямаше да има възможността да се върне и да види Кристъл. Мислеше си затова през целия ден, а следобед позвъни по телефона. Казаха му, че вечерта При Хари щял да бъде отворен. Тогава взе тайно решение; чувстваше се ужасно да излъже Елизабът, но се налагаше.

Излезе от малката стая, в която бе телефонът, усмихна се спокойно и й каза, че позвънил на приятел от университета.

— Искаш ли да го поканиш да пийне с нас?

Вече се бе поуспокоила. През целия ден Спенсър се бе държал мило с нея и тя реши, че предишната вечер се бе държала глупаво. Нямаше за какво да се безпокои, навярно си бе пийнал малко повече и момичето просто му бе харесало.

Ала Спенсър поклати глава.

— Казах му, че ще се отбия след вечеря.

Не я покани обаче да отиде с него. И без това тя трябваше да приготвя багажа си, а и беше нужно да поговори с майка си за венчавката. Имаха да обмислят сума неща, преди Елизабът да се върне отново във Васар.

Вечеряха рано и бащата на Спенсър вдигна тост за нея. Атмосферата след прекарания чудесен уикенд бе топла и приятна. Ала сватбата бе сякаш на светлинни години оттук. Никак не й допадаше идеята да завърши годината си в колежа, макар Спенсър да я уверяваше, че времето щеше да отлети бързо.

Спенсър излезе от къщата в девет часа и взе такси до ресторанта. Пътува мълчаливо, взрян навън през прозореца, изпълнен от чувството на голяма вина. Току-що се бе сгодил, а ето че тичаше да се срещне с друго момиче. Дори не би могъл да си представи, че щеше да постъпи така с нея, обаче въпреки това знаеше, че преди да замине, трябваше да се види с Кристъл; или поне да опита. Може би се бе променила още повече, отколкото той си мислеше, може би бе само една хубавичка смотанячка, може би дори бе станала проститутка.

Искаше му се да е така — да бъде евтина, отегчителна и глуповата. Искаше му се да няма нищо общо с онова, което си бе мечтал за нея. Искаше, най-накрая, да бъде в състояние да я забрави.

Но преди да го направи, трябваше да я види отново — само веднъж, каза си той, като плати на таксито и бързо влезе в При Хари.

Поръча скоч и зачака тя да се появи отново на сцената. Реши да не я безпокои, преди да е свършила с пеенето. Искаше да я чуе още веднъж.

И когато тя се появи на сцената, дъхът му отново секна. Песента й отекваше право в дълбините на душата му. След като слезе от сцената, той помоли оберкелнера да й отнесе бележка. В нея й напомняше за срещите им в долината Алигзандър, за сватбата на сестра й и за кръщенето на бебето й. Беше му неприятно, като предположи, че тя може и да не го помни.

Ала тя дойде в залата на ресторанта, спря се, взряна в него за миг; изражението й бе такова, сякаш виждаше призрак. Той стана и моментално разбра, че и тя бе пазила спомена с години, досущ като него.

Беше облечена в обикновена бяла копринена рокля, а с разстланата върху раменете й бледоруса коса изглеждаше като ангел.

Гледа го дълго, преди да проговори. Гласът й бе по-гръден, отколкото го помнеше, беше висока и грациозна. Никога не бе виждал очи като нейните, тъй изпълнени с болка и с любов, очите на кошута, спомни си той, която плахо излиза от гората.

Той й протегна ръка, а когато тя я пое, си помисли, че ще се стопи при допира й. Трябваше да се насили, за да пусне ръката й. Единственото, което искаше, бе да протегне ръце и да я прегърне. Бе същото чувство, което се бе събудило у него и преди, ала тогава тя бе само дете.

— Здравей, Кристъл — усети, че гласът ме потреперва и се запита дали го бе разбрала. — Отдавна не сме се виждали.

— Да, така е — усмихна му се свенливо. — Аз… не мислех, че сте ме запомнил.

И той си бе помислил същото за нея; не й каза обаче, че никога не я бе забравил.

— Разбира се, че те помня.

Опитваше се да се държи с нея като с дете, но това вече не минаваше. Вече нямаше нищо детинско у тази Кристъл, облечена в тясната рокля, която Пърл й бе помогнала да си купи с парите, които Хари им бе отпуснал за костюми. А разходите му си струваха. Хората бяха започнали да идват в ресторанта, само за да видят Кристъл.

— Можеш ли да седнеш да поговорим за малко?

— Разбира се — тя седна на стола до него, предстоеше й да излезе на сцената чак към полунощ.

— Кога дойде в Сан Франциско?

Опитваше се да си спомни на колко години бе тя, пресметна, че не би могла да е на повече от осемнайсет, макар да изглеждаше доста по-голяма. Веднага долови, че животът не бе бил благосклонен към нея. Усещаше го и по начина, по който пееше, а сега го видя в очите й, докато му отвръщаше. В тях имаше нещо прикрито, нещо ужасно и болезнено, той го почувства и без тя да му го казва; все едно, че знаеше, а той винаги бе знаел всичко за нея. Тя бе все едно част от него. И също както преди две години, той почувства как безвъзвратно го привлича тя. Точно от това се бе страхувал.

— Дойдох миналата пролет — му отговори. — Тогава бях сервитьорка, но вече цяло лято пея.

— Пееш още по-добре, отколкото преди.

— Благодаря — чувстваше се смутена от него. Всичкото, което искаше, бе просто да си седи там и да го усеща близо до себе си. — Не е трудно. Предполагам, защото ми харесва.

Думите им обаче комай не означаваха нищо. Продължаваха да се гледат и всеки да се пита какво ли мислеше другият. Той повече не можеше да се сдържа, искаше да научи как бе тя, защото усещаше, че с нея се бе случило нещо.

— Добре ли си? — гласът му бе нежен и тя бе трогната от въпроса му. Никой не я бе питал за това, не и по начина, по който го стори той. Никой, при това от много, много време насам, и когато понечи да отговори, очите й се насълзиха.

— Добре съм.

А сетне, усещайки, че имаше още нещо, той попита:

— Какво те накара да се преместиш в Сан Франциско?

Тя се колеба дълго, сетне въздъхна, отметна косата си през рамо и в този момент отново заприлича на дете, същото дете, което бе разговаряло с него, седнало на люлката си — на друго място, по друго време.

— Баща ми почина. Това промени много неща за мен.

— Майка ти да не е продала ранчото?

Тя поклати глава и едва не се задави от следващите си думи.

— Не, сега го върти Том.

— А брат ти?

Спенсър още го помнеше — рошавото, дългокрако момче, което обичаше да се закача със сестра си. Помнеше го как дърпаше Кристъл за косата, как тя го налагаше на шега. Тогава и двамата бяха все още деца.

— Джарид почина миналата пролет.

Тя едва успя да изрече тези думи. Спенсър я гледаше втренчено. Трудно й е било, но тя не му каза колко много, много по-тежко бе било всъщност. Нито пък — за смъртта на Джарид. За причините. Че вината бе нейна. Все още смяташе така.

— Съжалявам… злополука ли бе?

Не би могъл да почине от болест. Бе прекалено млад. Спенсър бе целият съчувствие, докато тя се поколеба и сетне кимна. Гледаше ръцете си, за да не гледка Спенсър, сетне бавно вдигна очи и той едва не се строполи, като видя силата на онова, което изразяваха те. Бе ярост, омраза и страх, ведно с изгубени мечти. Той полека взе ръката й в своята и я задържа.

— Том го застреля — погледът й го пронизваше като мълния.

— Боже мой… на лов ли са били? Какво се случи?

— Не.

Тя бавно поклати глава, не можеше да му каже всичко. Не можеше да му каже, че Том я бе изнасилил. Не бе казала на никого, освен на Бойд и Хироко, и знаеше, че нямаше да каже на никого оттук нататък. Щеше да живее сама с този срам до края на живота си.

— Грешката бе моя — заговори тихо тя. Чувството за вина бе толкова силно, че дори не можеше да заплаче. — Между мен и Том се случи нещо и аз подлудях — тя пое дъх, сякаш не й стигаше въздухът; Спенсър стисна ръката й още по-силно. — Подгоних го с пушката на баща ми. Том стреля по мен, но улучи Джарид.

— О, Боже мой…

Погледна я потресен, не смееше дори да си помисли какво ли я бе накарало да подгони зет си с бащината си пушка. Сетне моментално разбра, че тя още носеше чувството за вина у себе си.

— Шерифът каза, че смъртта на Джарид е причинена от злополука. Два дни след като го погребахме, аз заминах.

Каза го съвсем простичко, макар тези събития да бяха променили изцяло живота й. Докато той ходеше по празненства във Вашингтон, на езерото Тахо и в Палм Бийч, Кристъл бе изгубила баща си и брат си. Беше ужасен от самата мисъл за това, бе впечатлен от начина, по който тя бе преживяла всичко и благодарен, че я бе намерил в Сан Франциско.

— Мама и аз не бяхме в добри отношения след смъртта на баща ми. Предполагам, че си мисли, че аз съм убила Джарид. Донякъде е така. Вината беше моя. Не биваше да гоня Том, но… — очите й се изпълниха със сълзи. Знаеше, че не може да му обясни. Докато я слушаше, на него страшно му се прииска да я целуне и да я прегърне. — Майка ми и аз не се разбирахме. Мисля, че ме мразеше, защото бях много близка с баща си.

— Обаждала ли ти се е, откакто замина?

— Не — поклати глава. — Всичко свърши — тя се усмихна храбро. — Вече съм тук. Това е моят живот. Останалото е минало. Трябва да мисля за онова, което правя тук. Не мога да се взирам назад. Изоставила съм миналото. То не съществува.

Тя погледна мълчаливо Спенсър. Запита се дали се бе срещал с Уебстърови.

— Виждал ли сте Бойд и Хироко?

Той поклати виновно глава, вече на два пъти не бе успял да отиде в долината.

— Не, не съм. Имах това намерение, но бях тук само за няколко дни. Те добре ли са, знаеш ли?

Тя му се усмихна тъжно и той отново усети как душата му изгаря от мъка. Бе невероятно дете, а сега се бе превърнала в невероятна жена. Притежаваше чувственост, нежност и женственост, която го караше да поиска да остане завинаги до нея и да я закриля. В същото време бе и учудващо силна. Именно силата й бе й помогнала да оцелее.

— Миналата седмица получих писмо от Хироко. Очаква второ бебе. Предполагам, че този път искат момче, но Джейн е толкова сладка.

Разказа му това-онова за бебето, а когато тя трябваше отново да излезе на сцената, той й обеща да я изчака. Можеше да разговаря с нея с часове. Не искаше да я изоставя. Никога повече. Бе почувствал, че тя се нуждаеше от него. А и той искаше да е там, на нейно разположение.

Този път сякаш пя само за него, гласът й го бе стиснал за гърлото с необуздани пръсти. Притежаваше смесица от сексуалност и невинност, която караше мъжете да поискат да я докоснат.

Когато слезе от сцената, бе почти един след полунощ, говориха си още час, преди заведението да затвори и той й предложи да я откара у дома й. Изчака я да се преоблече; видът й бе сякаш далечен отглас от миналото — появи се с вълнена пола, бяла блуза и обикновено яке, което купила от разпродажба. Отново изглеждаше като момиченце, но очите, които го гледаха, принадлежаха на жена.

Жената, за която бе мечтал три години и която изобщо не бе забравил. Жената, която бе мечтала за него, която винаги бе знаела колко много го обичаше.

Той бавно я изпрати пеша до къщата, в която тя още живееше под наем при мисис Кастаня. Останаха за дълго пред къщата, разказваше й за живота си в Ню Йорк, за приятелите си, за каквото и да е, само и само да я задържи за по-дълго. Накрая, сякаш и двамата го бяха очаквали цялата вечер, той я притегли до себе си и я целуна.

— Спенсър… — шепотът й прозвуча в студената нощ; той я притискаше колкото да я стопли, толкова и за да я чувства близо до себе си. — През всичките тези години си мечтаех за теб… понякога си мислех, че ако беше там, при мен, всичко щеше да бъде различно.

Тя се бе справила и без него. И той я уважаваше за това. И ето че бе поела собствената си кариера. Мина му през ума дали още мечтае да отиде в Холивуд, но не я попита.

— Бих искал да бях там — той повдигна нежно с пръст брадичката й. — Никога не съм те забравял. Мислил съм си за теб стотици пъти… просто не предполагах, че и ти ще си спомняш за мен. Смятах, че ще си по-различна, че дори можеше да бъдеш вече и омъжена.

Това бяха последните му предположения. Никога не си бе въобразявал, че ще я намери сама, да пее в нощен клуб в Сан Франциско. Радваше се на пръста на съдбата, който му бе посочил пътя към нея. Би могъл да се върне в Ню Йорк, без изобщо да разбере, че тя бе тук, без да я види. Но ето че я бе видял и си нямаше представа какво да прави. Бе дошъл в Сан Франциско да се сгоди за Елизабът Баркли. А стоеше пред една къща на улица Грийн влюбен до уши в Кристъл Уайът.

— Обичам те, Спенсър — тя прошепна думите, сякаш се страхуваше, че повече нямаше да има възможност да ги произнесе, и той отново усети как сърцето му се топи. Как би могъл да й каже за момичето, за което щеше да се жени?

Той я обгърна с ръце и я притисна до себе си. Искаше да останат така завинаги.

— Аз също те обичам… о, Господи, Кристъл… обичам те…

Как можеше да й го каже? Не можеше да й обещае нищо, всичко, което можеше да направи, бе да я притисне в един кратък миг, а на сутринта да се върне с Елизабът в Ню Йорк.

Но трябваше ли да го прави? Защо не би могъл да има Кристъл, вместо Елизабът? В това нямаше нищо лошо. И в един ярък, светъл миг, той знаеше с абсолютна сигурност, че винаги я бе обичал. И без значение какво щеше да му струва това сега, той трябваше да й го каже.

— Обичам те от мига, в който те срещнах.

Беше му хубаво само да изрече тези думи, сякаш бе чакал всичките тези три години да я намери и да й ги каже. Нищо друго нямаше значение сега. Нищо и никой.

Тя се отдръпна да го погледне, все още усмихната. Детето, което бе срещнал някога на люлката, бе израснало и се бе превърнало в жена. Притиснал я до себе си, той усещаше колко отчаяно я обичаше. Не можеше да се обясни с никакви думи, с никакъв разум. С нищо. Единственото нещо, което искаше, бе тя.

— Мислех си за теб през цялото време… бе толкова хубав, като дойде в ранчото, с онези бели панталони и червената си връзка.

Той дори не помнеше с какво е бил облечен тогава, но тя си спомняше, тъй както той помнеше бялата рокля, с която я бе видял за пръв път, и синята — при второто му посещение. Сетне, сякаш прочела мислите му, тя го погледна и го попита отчаяна:

— Кога се връщаш в Ню Йорк?

— Утре заран.

Сега това му звучеше невъзможно. Всичко, което желаеше, бе да остане тук, при нея. Завинаги. Ала му предстоеше да преосмисли целия си живот. И да се съобрази с Елизабът. Сега обаче това нямаше значение. Нищо нямаше значение. Освен Кристъл. Нея бе чакал и затова не се бе обвързвал толкова дълго. Сега вече знаеше защо бе така. Към това се бе стремил непрекъснато. — Никой не би съзрял смисъла в това, освен него, докато я държеше в прегръдките си.

— Ще се върнеш ли отново в Калифорния? — когато го попита, сърцето й биеше силно.

— Да.

Погледите им се срещнаха и не се откъснаха задълго. Трябваше вече да се връща. Щеше да се наложи да търси сума обяснения. Ала за да бъде с нея, би преминал и през огъня.

— Ще се върна веднага, щом мога. Първо трябва да уредя някои неща в Ню Йорк. Но ще ти се обадя.

Накара я да му запише телефонния си номер, сетне отново я целуна и усети сладостта на устните й като обещание за собственото си бъдеще. Бъдеще, което очакваше с нетърпение, а не със страх.

В този миг той вече не изпитваше съмнения.

Набързо надраска името на юридическата фирма, в която работеше, телефонния номер, записа си адреса й, сетне я прегърна за последен път. Не искаше да я оставя. Чувстваше се така, сякаш цялото му бъдеще вече бе подредено и този път то бе бъдеще, което той бе искал.

— Не искам да си тръгвам… — прошепна той в косите й.

Притисна я силно, а тя притвори очи, припомняйки си колко хубаво бе да те прегърне някой, който те обича. Чувстваше се в безопасност и щастлива само като бе до него, но не смееше да повярва на чутото. Беше като сбъдната мечта и толкова хубаво, че се плашеше.

Ами ако не се върнеше? Ако изчезнеше?

Ала тя знаеше, че той няма да го направи. Отдръпна се от него, и за двамата това бе като физическа болка. Тя го погледна, сякаш се опитваше да запечата в съзнанието си ида запази завинаги образа му. Или поне докато се върнеше. Как ли щеше да преживее до този момент.

— Обичам те, Спенсър!

— Не го казвай толкова тъжно.

— Страх ме е — бе откровена с него. Чувстваше инстинктивно, че има от какво да се бои.

— От какво?

— Ами ако не се върнеш?

— Ще се върна. Обещавам.

Каза го от все сърце. Всяка фибра от съществото му сякаш живееше нов живот, изпълнена с надежда. Тя бе всичко, което той искаше.

— Обичам те, Кристъл!

Отведе я до вратата и отново я целуна. Тя се притисна към него и в следващия миг вече я нямаше.

Мина на пръсти покрай апартамента на мисис Кастаня.

Той я чуваше как тича по стълбите, от улицата видя как запали лампата в стаята си. Дойде до прозореца, помаха му, а сетне, като човек, който бе открил мечтата си, той пое пеша към къщата на Бродуей.

В един миг на лудост той си помисли да влезе в стаята на Елизабът и да й разкаже всичко. Трябваше обаче да обмисли нещата и да говори с нея на дневна светлина, за да не го помисли за пиян или полудял. Знаеше, че е по-трезв отвсякога, знаеше и съвсем точно какво желаеше.

Единственото, което трябваше да стори, бе да измисли как да го получи.