Звънтящите кедри на Русия

1. Извънземна или човек?

Преди да разкажа за по-нататъшните събития, свързани с Анастасия, аз искам да благодаря на всички ръководители на духовни вероизповедания и на всички учени, журналисти и читатели, които ми изпратиха писма, духовна литература или коментари относно изложените събития в първата книга. Определенията по адрес на Анастасия са най-различни. В пресата я наричат «Стопанка на тайгата», «Сибирска вещица», «Пророчица», «Божествено проявление», «Извънземна». Ето защо на въпроса на московската журналистка Мария Карпинска: «Обичаш ли Анастасия?» аз отговорих: «Не мога да се ориентирам в чувствата си». И веднага се разнесе слухът,че не съм бил способен нещо си там да разбера поради духовна некомпетентност. Но как може човек да обича, без да знае кого обича? Та нали досега няма нито едно определение за Анастасия. Аз се опитах, съобразявайки се с нейното твърдение «Аз съм човек. Жена. Да се убедя в това, което говори и все пак да намеря обяснение за нейните необикновени способности. И общо взето успявах.

Коя е всъщност Анастасия?

Млада жена, родена и живееща като отшелница в глухата сибирска тайга. Възпитана след гибелта на нейните родители от дядо си и прадядо си, които също живеят като отшелници.

Може ли да се счита за необикновено преданото отношение на дивите животни към нея?

И в това няма нищо необикновено. В селските дворове маса животни си живеят мирно и се отнасят с уважение към своя стопанин.

По-сложно беше да се определи механизма, чрез който тя може да вижда на разстояние — да знае в детайли за събития отпреди хиляди години и свободно да се оправя и в сегашния ни живот. Как точно работи този неин лъч, изцелявайки хората на разстояние, прониквайки в глъбините на миналото и надниквайки в бъдещето?

Професорът по философия и член-кореспондент на МАИ К.И.Шилин пише в своите изследвания, посветени на анализа на изказванията и действията на Анастасия следното:

„Творческият потенциал на Анастасия — това е всеобщ, а не чисто индивидуален божи дар, дар на Природата. Всички ние и всеки от нас поотделно е свързан с Космоса.

Изходът от предстоящата катастрофа е възможен само чрез хармоничния синтез на изначалните култури. Когато такива култури развиват хармонично, чисто Детство, това са „женски тип“ култури. Най-пълно и ярко този тип култури се проявява в будизма — но и при нашата Анастасия също. Ето защо е възможна такава верига от отъждествявания: „Анастасия = Каннон = Тара = Буда-Майтрея“. Анастасия е съвършен човек, подобен на Бога.“

Дали това е така или не, не е моя работа да съдя. Само тогава не е ясно защо тя не пише никакво учение както всички озарени, подобни на Бога, а вместо това през целите си двадесет съзнателни години се занимава само с дачниците.

И все пак, четейки изказванията на учените, успях да стигна до извода, че тя не е някаква си луда. Защото в науката има поне хипотези за обяснение на това, което тя говори, а по отделните направления се правят опити. Така например на въпроса: „Анастасия, по какъв начин ти улавяш и описваш разни ситуации от преди хиляди години, та даже и мислите на велики хора от миналото виждаш?“ — тя отговори:

— Първата мисъл, първото Слово са се явили в нашия Създател. Неговите мисли живеят и днес, невидими, около нас. Те запълват цялото космично пространство, отразявайки се в живите, материални творения, създадени за най-важния — за човека! Човекът е рожба на Създателя. И като всеки истински родител не би могъл да пожелае за своето дете нещо по-малко от това, което има сам Той. Бог ни е дал всичко. И нещо повече — свобода на избора! Човек може да твори и усъвършенства света със силата на мислите си. Дори и най-малката човешка мисъл не изчезва в нищото. Ако е добра, тя създава лъчезарно пространство и застава на страната на светлите сили; ако е тъмна — на противоположната страна. И днес всеки човек може да се възползва от която и да е мисъл, въэникнала някога в хората и Създателя.»

— А тогава защо всички не се ползват от тях ?

— Ползват се всички, но в различна степен. За да се ползваш, трябва да мислиш. А далече не всички могат това поради ежедневното суетене.

— Значи, стига само да се замислиш — и всичко ще стане? И тогава даже мислите на Създателя могат да се проумеят?

— За да се проумеят мислите на Създателя, трябва да се достигне чистотата и скоростта на Неговите мисли. За да се постигнат мислите на озарените хора и духове, трябва да имаме чистотата и скоростта на тяхното мислене. Но ако някой няма онази чистота на помислите, която е необходима за да се общува с измерението на светлите сили — онова, в което живеят светлите мисли, — тогава той по неизбежност черпи от тяхната тъмна противоположност и в резултат на това мъчи себе си, мъчи и другите.

Има и едно научно обяснение на това нейно изказване — доколко е общо или конкретно, аз не мога да съдя. То е от директора на Международния институт по теоретична и приложна физика към Руската Акадамия за Естествени Науки — академик А.Е.Акимов. В списание «Чудеса и приключения», в статията си «Физиката признава Свръхразума» той пише: «Досега има две направления в опознаването на Природата. Едното се представя от западната наука, т.е. от познанията, добивани чрез методологическата база на Запада: доказателства, експеримент и пр. Другото — от Изтока, т.е. от знанията, получени отвън — по езотеричен път, в състояние на медитация. Езотеричните познания не се добиват по обикновен начин — те се дават на човека.»

Станало е така, че на някакъв етап този езотеричен път е бил изгубен и и се е оформил друг път, крайно сложен и бавен. През последните хиляда години, вървейки по този път, ние идваме до същите знания, които са били известни на Изтока още преди 3000 години!

Аз съм стигнал до интуитивното убеждение за правотата на ония, които твърдят, че материята, на полево равнище изпълваща цялата вселена, е някаква взаимосвързана структура. В книгата си «Синтез на технологиите» Станислав Лем — в главата «Вселената като суперЕИМ» изказва мисълта, че Вселената наистина е един гигантски мозък, подобен на електорнно-изчислителните машини. Представете си един компютър с големината на достъпния ни радиус на вселената (примерно 15 милиарда километра), преизпълнена от елементи с обем 10 на 33-та степен кубически сантиметра. Именно такъв Мозък, голям колкото цялата вселена, би трябвало да има възможности над всякакви човешки представи и фантазии. Ако се има предвид и това, че този мозък може да функционира не като компютър, а на базата на торсиоонните полета, тогава става съвсем ясна мисълта, че: «проявите на Шелинговия абсолют или този на Шунят или в древната ведическа литература по всичко приличат на съвременна изчислителна машина. Освен нея няма нищо друго в света. Всичко останало представлява една или друга форма на Абсолюта».

А за лъча, който действа на разстояние, ето какво говорят учените. Действителния член на Руската академия на медицинските науки акад. Влаил Казначеев, в статията си «Живите лъчи и живото поле» в списание «Чудеса и приключения» от 3.05.1996г. пише:

«Вероятно Вернадски е бил прав, задавайки въпроса как е възможно идеалното мисловно начало да изведе планетата Земя на нова еволюционно ниво. Как — само чрез труд, чрез взривове и техногенна дейност ли? Това звучи много елементарно.Фактите показват, че човекът, операторът може да промени от разстояние много от показанията на електронните прибори. Той като че ли отклонява скалата на уреда, при това отдалече. У нас сега се провеждат опити в Новосибирск за далечна връзка с Норилск, с Диксън, със Симферопол; върви работа с Тюменския триъгълник, с американския център във Флорида и далечната връзка с човека, с прибора и с оператора се установява достоверно и точно. Ние се сблъскваме с неизвестни явления — взаимодействие на живото вещество на огромни разстояния».

За съжаление, в статията има много неразбираеми термини, цитиране на трудове на други учени. Да прочетеш всичко, пък и да го разбереш е много сложно. Но, все едно, аз разбрах, че в науката е известно за възможностите на човека да контактува на разстояние, известно е и за космичната база данни, от които се ползва Анастасия, наричайки я «измерение на светлите сили» или «измерение, в което живеят всички мисли, излезли досега от хората». Съвременната наука говори и за това, наричайки го «суперЕИМ».

След това предстоеше да осмисля как така аз, който никога не съм се

занимавал с литературния занаят и без литературно образование можах да напиша цяла книга, която сега тревожи хората.

Когато бях в тайгата, Анастасия каза: «Аз ще те направя писател. Ти ще напишеш книга и ще я четат много хора. Тя ще влияе благотворно на читателите». Сега тази книга е написана. Може да се предположи, че това е само нейна заслуга. Тогава обаче трябва да се обясни по какъв начин тя влияе върху творческите процеси на хората. Но засега никой не е могъл да стори това. За улеснение на задачата може, разбира се, да се предположи, че самият аз съм донякъде талантлив и като съм получил интересна информация от нея, съм я описал. Тогава, изглежда, всичко си отива на мястото — всичко е ясно. Няма нужда повече да чета научна и духовна литература и да задавам въпроси на разни специалисти. Всичко хубаво, обаче тя прави нещо ново, което засега не мога да си обясня нито аз, нито моите помощници.

Ако си спомняте, в първата си книга бях писал какво каза тя преди две години: «Художниците ще рисуват картини, поетите ще пишат стихове, за мен ще направят филм. Ти ще слушаш и гледаш всичко това и ще си спомняш за мен:»

А дядото на Анастасия, когато му зададох въпроса дали тя може да предсказва бъдещето, отговори: «Владимире, Анастасия не предсказва бъдещето, тя е способна да го моделира и да го превръща в реалност».

Тогава си мислех, че това са само думи — какво ли не приказват хората. Затова не обърнах особено внимание на тези думи, мислейки ги за нещо символично. Просто ми бе невъзможно да си представя колко точно ще се осъществи всичко това! Но невероятното сега е факт. Всичко казано от Анастасия става реалност.

Отначало като дъжд заваляха стихотворения. Част от тях публикувах в края на първата книга. После в различни градове хората започнаха да откриват «Домове на Анастасия». В първия от тях, в град Геленджик, московската художничка Алескандра Василевна Саенко направи изложба, посветена на Анастасия и природата…

Аз влязох в този дом, погледнах към стената с окачени големи картини — и околното пространство сякаш изведнъж започна да се видоизменя. От много картини с добрите си очи ме гледаше Анастасия, а сюжетите: Разбирате ли, картините и изобразяваха сюжети от още неиздадената втора книга! Там се виждаше дори светящото кълбо, което се явява понякога около Анастасия. По-късно узнах, че тази художничка рисува не с четка, а с върховете на пръстите си. Повечето от тези картини са вече разпродадени, но засега са оставени в изложбата, защото постоянно идват хора и ги гледат. А една от тях художничката ми подари. Там са нарисувани родителите на Анастасия. Човек просто не може да свали очи от лицето на майка й.

Наистина започнаха да постъпват и предложения да се направи филм за Анастасия от разни киностудии и аз вече възприемах всичко това вече като нещо съвсем естествено. Докосвайки картините и листчетата със стиховете, слушайки песните и гледайки кадрите на заснетия филм, аз се опитвах да осмисля това, което става. Московския център за изследване на явленията, свързани с Анастасия стига до извода: «И най-великите духовни наставници, известни на човечеството със своите религиозни учения и философските си или научни търсения не са могли да достигнат скоростта на въэдействие на Анастасия върху човешкия потенциал. Техните учения са се проявявали осезателно в реалния живот след цели столетия и хилядолетия от момента на своето зараждане.

Само за дни и месеци Анастасия, по непонятен начин, без всякакви нравоучения и духовни трактати въздейства направо върху чувствата на хората, предизвиквайки емоционални изблици и творчески подем, който са превръща в реални творения у всеки, който мислено се е докоснал до нея. Ние можем да ги възприемаме във вид на художествени произведения — вдъхновени пориви към светлото и доброто.»

По какъв начин тази самотна отшелница съумява да живее сама в глухата сибирска тайга и в същото време да се носи в реалното пространство на нашия живот? Как успява чрез ръцете на другите хора да материализира такива изумителни творби — всички до една посветени на светлото начало, на Русия, природата, любовта?

«Тя обсипва света с великата поезия на любовта. Като пролетен дъжд от сега нататък много стихове и песни ще почнат да измиват Земята от натрупалата се по нея тиня» — каза един ден дядото на Анастасия. — «Но как ще направи това?» — попитах аз. А той в отговор: «Тя раздава вдъхновения и озарения на хората чрез експлозивната енергия на своите собствени стремежи и силата на мечтите си.»

— А каква е тази сила?

— Силата на човека, който твори.

— Да, но за своите творения човек трябва да получава компенсация — почести, пари, звания. А тя ги подарява на другите. Защо?

— Тя е самодостатъчна. Да бъде удовлетворена от самата себе си и да получи искрена любов поне от един човек, това е най-висшата награда за нея — отговори дядо й.

Засега аз не мога да осмисля докрай тези отговори. Опитвайки се да осъзная коя е Анастасия и да изясня отношението си към нея, аз продължавах да изслушвам всички възможни мнения за нея и да чета денонощно духовна литература. За година и половина погълнах повече книги, отколкото през целия си досегашен живот. И какъв е резултатът? — Само до един безспорен извод стигнах аз: в повечето умни книги, претендиращи за историческа достоверност, духовност и искреност, царят нагли лъжи и словоблудства… До този извод ме доведе, конкретно, случая със Григорий Распутин.

В първата си книга за Анастасия бях цитирал една мисъл от историческия роман-хроника на В. Пикул: «До последен предел». В него се разказва как полуграмотният мужик Григорий Распутин от едно глухо сибирско село, където расте сибирския кедър, през 1907 година дошъл в столицата, поразил с пресказанията си императорското семейство, до което получил достъп, и преспал с повечето знатни жени. Когато решили да го убият, били поразени от това, че като изпил цианкалия, изсипан в чашата му, той могъл да стане от масата и да излезе на двора. Тогава Юсупов стрелял в падналия Распутин в упор с пистолета си. Но, даже и станал на решето от куршумите, Распутин продължавал да живее. Надупченото тяло хвърлили от моста във водата, а после го изкарали и изгорили.

Тайнственият и загадъчен Распутин, поразил всички със своята издържливост, е израстнал сред кедрови гори.

Ето как журналистите от онова време са обобщили слуховете за неговата издържливост: «На 50 години той можел да започне оргия от пладне, продължавайки гуляя до 4 часа сутринта. От блудството и пиенето се озовавал направо в църквата на утринна служба, където прекарвал в молитва до 8 сутринта, а после, вкъщи, пийвайки си чай като че ли нищо не е станало, Гришка до 2 часа следобед приемал гости.После събирал дами и отивал с тях в банята, а от банята — в извънградския ресторант, където се повтаряло всичко от предишната нощ… Никой нормален човек не може да издържи на такъв режим.»

Като повечето хора, и аз си бях изградил един безпътен образ на Григорий Распутин под влиянието на подобни изказвания, но съдбата, сякаш за размисъл, един ден ми подаде друга информация. Ето какво е писал за Григорий папа Йоан XXIII: «А днес, от реката, невредим излиза така и неоткритото тяло на Светия монах. Неговите тайни синове ще влязат с молитва в Ковчега.»

Какво се получава? Едни пишат за него «разпътник», а други — «Свят монах». Къде е истината и къде — лъжата?

По-късно случайно ми попадна текст със записки от самия Григорий Распутин, написани по време на пребиваването му по Светите места. Тези записки били донесени в Париж от бежанеца от Съветска Русия Лобачевски. Ето какво гласи този текст: «Морето утешава без всякакво усилие. Щом станеш сутрин, вълните почват да ти говорят и се плискат и радват. И слънцето блести в морето, сякаш тихичко става от сън — и в този миг човешката душа забравя цялото човечество и гледа слънчевия блясък. И радост пламва в човека, и в душата заговаря книгата на живота и житейската премъдрост — неописуема красота! Морето събужда от съня на суеата и много мисли идват самички, без каквото и да е усилие.

Морето е пространство, а умът е още по-просторен. Човешката мъдрост няма край, високо над всички философи!

И още една велика красота има, когато Слънцето се скрие зад морето и залезе — и лъчите му сияят. Кой може да оцени светлозарните му лъчи? Те стоплят и милват душата и целебно я утешават. Ето, Слънцето всеки миг ще потъне зад планините и човешката душа ще потъгува за неговите дивни и светозарни лъчи: Мръква се…

О, каква тишина настава! Не се чува даже и звук от птица — и от размисли човек започва да ходи по палубата, неволно да си спомня детството и цялата суета наоколо, да сравнява тази своя тишина със суетния свят и тихо да беседва със себе си. И изведнъж му се приисква да прогони с някой друг досадата, предизвикана от враговете му:»

Кой си бил ти, сибирецо? Руснако Григорий Распутин! Каква е истината за тебе и каква — лъжата? Как да се ориентира човек? На какво да се опре, за да разбере същността на живота, предназначението си? С чия помощ? От какви велики трудове да научи къде е истината и къде — лъжата; къде е истинската духовност и искреност и къде са претенциите за всезнание?

Никога не съм писал стихове, но на тебе, Григорий Распутин, искам да посветя първото си стихотворение. Като четат «Анастасия», хората почват да пишат искрени стихотворения. Аз също се опитах. Ето какво излезе: от мене — за тебе! Извини ме, ако някъде римите са ме подвели:

Григорий Распутин от кедровите гори влезе в живота на дореволюционна Русия, стремейки се да предотврати бурята на революцията — и загина.

Анастасия също живее в кедровото царство и също се опитва да направи нещо добро за хората. Но каква участ готви и за нея нашето общество?