Звънтящите кедри на Русия

6. Вишничката

— Спомни си, Владимире, всичко, което те свързва с това малко дръвче. Започни от първия миг, когато се докосна до него.

— Ще се опитам, щом мислиш, че е важно…

— Да, много е важно.

— Виждам се как пътувам в една кола. Закъде — сега не мога да съобразя. Спирам се до един централен пазар и моля шофьора да слезе да купи плодове, а аз оставам в колата и почвам да гледам как излизащите от пазара хора мъкнат разни фиданки:

— Ти ги гледаше и им се възхищаваше, защо?

— Представяш ли си, лицата на всички бяха радостни, доволни. Навънка дъжд и студ, а те носят някакви си дръвчета с корени, омотани с парцали, тежат им, но лицата им светят. А аз седя в топлото купе на автомобила и ми е тъжно. Щом шофьорът се върна, изведнъж реших да изляза на пазара. Обикалях насам-натам между сергиите и накрая купих три малки вишневи фиданки. Кгато ги слагах в багажника, шофьорът каза че една от тях няма да се хване, понеже корените й били много дълбоко отрязани и затова е по-добре да я хвърля. Но аз я оставих. Тя беше най-стройната. После ги посадих в градината на моята вила, а за вишничката с окастрените корени сложих повече чернозем в дупката с парченца торф, а също и няколко вида тор.

— Със своите опити да й помогнеш, ти изгори с торовете и последните две малки коренчета на вишничката…

— Да, но тя оживя! Щом почнаха да напъпват дърветата, и нейните клончета се събудиха. Появиха се малки листенца. След това заминах на ескпедиция.

— Но до този момент ти всеки ден, повече от два месеца, идваше редовно на вилата си и първата ти работа бе да отидеш при вишничката… Понякога галеше клончетата й. Радваше се на листенцата, поливаше я, наби колче в земята и я върза за него, за да не я пречупи вятърът. Кажи, Володя, как мислиш: дали растенията реагират на нашето отношение към тях? Усещат ли доброто или лошото отношение?

— Чувал съм или четох някъде, че стайните растения и цветята реагират — даже може да увяхнат, ако човекът, който се грижи за тях, замине някъде. Чувал съм за опити на учените, че са изследвали растенията с уреди. Когато се приближи човек с лоши намерения, стрелките се отклоняват в една посока, а при човек с добри намерения — в друга.

— Значи го знаеш това, Владимире — растенията наистина реагират при проявата на човешки чувства. И както е замислено от Великия Творец, те правят всичко възможно да помогнат на човека. Едни му дават плодове, други се стремят да предизвикат у него положителни чувства с красивите си цветове, а трети балансират въздуха и дишането. Те имат още едно важно предназначение: растенията, с които конкретният човек влиза в непосредствен контакт, формират за него пространство от истинска любов — любовта, без която животът на земята би бил невъзможен. Затова именно повечето хора с места и вили се стремят да се връщат там, тъй като усещат, че тъкмо там за тях се е сформирало такова пространство. А тази сибирска вишничка, която ти посади и се грижеше за нея, също се е стараела с всички сили да направи това, което вършат всички подобни рстения, изпълнявайки своето предназначение. Растенията могат да създадат силно любовно пространсто за човека, ако са много на едно място и ако са най-разнообразни; ако човек общува с тях и ги докосва с любов. В един момент твоята вишничка започна да се стреми сама да стори това, което е по силите едновременно на няколко различни растения! Този й стремеж бе предизвикан от необикновеното ти отношение към нея. Ти интуитивно чувстваше, че посред цялото това човешко обкръжение само тази малка фиданчица не иска нищо от тебе, не лицемери и желае само едно: да ти се отдаде. Ето какво те влечеше към нея! Ти стоеше и я гледаше с любов, а тя се стараеше със всичка сила. Още преди появата на първия слънчев лъч, нейните листенца се стремяха да уловят отражението му в зората; а щом Слънцето залезеше, тя се мъчеше да улови светлината на една ярка звезда — и успяваше донякъде. Нейните коренчета, заобикаляйки изгарящата тор, успяха да вземат нужното от земята. И тръгна по жилите на малката вишна сокът на земята — все по-бързо и по-бързо! И един ден, когато ти пак дойде, изведнъж видя цветчета по нея. По-яките фиданки още спяха, а тъкмо тази беше цъфнала. Ти така се зарадва! И тогава… — спомни си, Володя, какво се случи в мига, когато видя цветовете й ?

— Аз наистина се зарадвах и някак си ми стана по-добре. Помилвах клонките й…

— Ти нежно погали клончетата й и каза: «Я виж, красавице моя, ти цъфна!» Дърветата, Владимир, дават плодове, но освен това могат да формират и пространство от обич. Вишничката много искаше и ти да имаш такова пространство; но откъде да вземе тя толкова сили, че да се отблагодари на човека за полученото от него? Тя вече бе дала всичко, което бе по силите й, когато получи от теб това неочаквано нежно отношение. И изведнъж й се прииска да направи за тебе нещо още по-голямо! Самичка!

Ти замина на дългата си експедиция. Щом се върна, тръгна през градината направо към вишничката. Вървейки, си хапваше от купените на пазара вишни. Като дойде до нея, видя че на твоето любимо дръвче също висят три червени вишнички! Ти стоеше пред него, ядеше купените вишни и плюеше костилките им. Сетне откъсна едно плодче от своята вишничка и го опита. То бе малко по-кисело от купените. Но другите две остави.

— Аз се наядох с другите вишни. А нейната вишничка наистина беше по-кисела…

— О, ако знаеше ти, Володя, какво огромно чудо, специално зе тебе, бе събрано в това мъничко плодче! Колко много сила и обич! От земните недра и космичните простори тя бе събрала за теб всичко най-полезно и хубаво и го бе вложила в тия три вишнички. Тя даже едно свое клонче изсуши, за да могат да узреят тия плодчета… Едното ти опита, другите две не не пипна.

— Де да съм знаел… И все пак ми беше приятно, че тя е могла да роди плодове.

— Да, приятно ти беше. И тогава… Ти помниш ли какво направи тогава?

— Пак погалих клонките на вишничката.

— Не само я погали, но ти се наведе и целуна листенцата на клончето в твоите длани!

— Да, целунах ги. Понеже имах добро настроение.

— И тогава с вишничката се случи нещо невероятно. Тя пожела да направи нещо още по-голямо за теб, след като ти не взе и трите вишнички, приготвени за тебе с такава любов. Но какво? Затрептя тя от целувката на човека — и полетяха в светлите пространства на вселената мисли и чувства, присъщи само на човека, но възбудени в една вишничка: тя искаше да му се откликне по същия начин! Да подари на човека една любовна целувка, да го стопли със светлата си обич. Нарушила обикновените природни закони, любовта й си мяташе из вселената и не можеше да намери израз. Осъзнаването на тази невъзможност обикновено води до смърт. Светлите сили връщаха и връщаха на вишничката родената от нея обич, с надеждата самата тя да я усмири, за да не загине. Но тя не можеше. Горещото й желане си остана неизменно, необикновено чисто и трепетно. Светлите сили просто не знаеха какво да правят — Великият Творец не бе променял установените закони на хармонията.

Но малката вишничка не умря. Не си отиде, защото нейните мисли, чувства и стремежи бяха необикновено чисти, а според законите на Всемира нищо не може да унищожи чистата любов. И витаеше тя над тебе, и се мяташе в усилията си да я прояви. Тя се опитваше да сътвори пространство от любов. Тогава аз дойдох на вашия речен кораб с намерението някак си да помогна, да въплътя желанието на вишничката… Още не знаех кому е адресирано.

— Излиза, че твоето отношение към мене се дължи на една вишна?…

— Отношението ми към тебе, Володя, си е лично мое отношение. Въпрос е кой на кого помага: вишничката на мене — или аз на вишничката. Всичко във Вселената е взаимосвързано. Човек трябва да възприема света само чрез самия себе си. Но сега — позволи ми да осъществя желанието на вишничката. Може ли да те целуна от нейно име?

— Иска ли питане?… Щом като така трябва… Пък — като се върна, — ще изям всичките й вишнички!

Анастасия затвори очи. Притисна ръце към гърдите си и тихо прошепна: «Вишничке, усети сега! Ей сега ще направя това, което искаше. Това е ТВОЯТА целувка, вишничке!» — После тя сложи ръце на раменете ми и без да отваря очи се приближи, докосна с устни бузата ми — и замря.

Странна целувка, на пръв поглед просто докосване с устни. Но тя се отличаваше от всичко, което бях изпитвал досега. Тя предизвика непознати за мен, необикновено приятни чувства. Може би в случая движението на устните, езика или тялото няма никакво значение. Изглежда най-важно е онова, което е скрито дълбоко в човека и целувката е само повод то да се прояви.

Какво се крие в душата на тази отшелница от тайгата? Откъде се взеха у нея толкова знания, необикновени способности и чувства? Или може би всичко, което тя приказва е само плод на нейната фантазия? Откъде пък тогава идват тези необикновено блажени, удивителни и сгряващи всичко в мен усещания? Може би, със съвместни усилия, ще ни се удаде да разкрием тази тайна чрез един случай, на който станах неволен свидетел.