Звънтящите кедри на Русия

22. Отец Теодорит

Настъпи моментът, когато сметнах, че вече мога да се срещна с отец Теодорит. Там, в тайгата, на моя въпрос дали в нашия свят има хора с такива способности и знания като Анастасия, но не отшелници като нея, тя ми бе отговорла:

— Навсякъде по земята има хора, чийто начин на живот е различен от технократичния. Те имат най-различни способности. Но във вашия свят има един човек, при който можеш да ходиш лесно и през зимата, и през лятото. Силата на духа му е огромна.

— И ти знаеш къде живее той? Мога ли да го видя и да говоря с него?

— Да.

— Кой е той?

— Това е баща ти, Владимире.

— Какво?… Ех, Анастасия, Анастасия… Тъй ми се искаше да чуя някакви доказателства от тебе, да се уверя в правотата ти — но тоя път не позна. Баща ми умря преди осемнайсет години и е погребан до едно малко градче в Брянска област…

Анастасия седеше на тревата, облегната на едно дърво с подгънати колене и мълчаливо ме гледаше в очите. Погледът й бе малко тъжен и съжалителен. После тихо отпусна глава на коленете си. Аз помислих, че се е разстроила поради грешката си във връзка с баща ми и се опитах да я утеша:

— Ти, Анастасия, не се разстройвай чак толкова. Сигурно сгреши, понеже вече са ти останали малко сили — нали така ми каза?

Между другото, този разговор го водихме след деня, в който тя бе загубила съзнание, спасявайки с лъча си един мъж и една жена на хиляди километри от тайгата. Аз съм описал този случай в първата си книжка.

Анастасия помълча още малко, след това вдигна глава и като ме погледна пак в очите, каза:

— Наистина, в момента силата ми е по-малка — но не чак дотолкова, че да правя грешки.

И тя почна да разказва за събития в моя живот отпреди 26 години! Описваше ги абсолютно точно, с големи подробности, и даже предаваше нюансите на вътрешните ми преживявания в този момент. Някои хора се досещат за мислите на събеседника си по едва забележимите мимики на лицето му, по очите, позата му и пр. Но по какъв начин тя успява да види като на документален филм цялото минало на човека — това аз не мога да кажа.

Сама Анастасия няма навик да доказва способностите си. Но ето какво ми каза този път:

— Недалече от Москва има една известна Лавра: Троицо-Сергиевата. Намира се в един град, който се казва Сергиев Посад. Зад дебелите зидове на Троицо-Сергиевата Лавра има духовна семинария, академия, храмове и манастир. Църквите са достъпни за всички и затова всеки, който желае, може да отиде и да се помоли в тази свята обител на Русия. Дори и в дните на големите гонения, зад нейните стени както семинарията, така и академията и манастирът, където винаги са служили на Бога подвижници-монаси, всякога са били действащи.

Преди 26 години, точно на рождения си ден, през портата на Троицо-Сергиевата лавра влязъл един юноша.Той посетил музея, а после и големия храм. Там в момента четял проповед висок, беловлас монах. И ръстът, и санът му били високи. Това е отец Тоедорит — ковчежникът на манастира Троицо-Сергиева Лавра.

Юношата изслушал проповедта му и когато отец Теодорит свършил, той го последвал омаян в съкровищницата. Никой не го спрял. Като се приближил към свещеника, заговорил с него за проповедта му и отец Теодорит дълго беседвал с него. Наистина, юношата бил кръстен някога, като дете, но вярата му до този момент била слаба; не спазвал постите, не се причастявал и не ходел редовно на църква. От този ден обаче започнала дружбата между отец Теодорит и този млад човек.

Младежът почнал често да ходи в манастира. Отец Теодорит му говорел, показвал му всички светини и даже ония, които били недостъпни за обикновените посетители. Монахът подарявал на юношата книга след книга, но той ги губел. Един ден закачил на врата му и кръстче, но той и него загубил. Светият старец му дал второ кръстче, по-особено — отваряло се като миниатюрно ковчеже, — но младият човек и него затрил… Ковчежникът го водел даже в трапезарията и го канел да седне наравно с монасите от манастира; всеки път му давал и по малко пари, но никога за нищо не го упрекнал и всякога го приемал с добро чувство.

Така се минала една година. Юношата идвал в манастира всяка седмица, но един ден си тръгнал и вече не се върнал както обикновено. Монахът го чакал. Не дошъл и след месец, и след година. Монахът все още го очаквал. Ето, сега са изминали вече 25 години!

Монахът не се е уморил да те чака, Володя: цели двадесет и пет години продължи да те чака твоят духовен баща — великият монах на Русия Отец Теодорит!

— Аз тогава заминах далече от манастира. Чак в Сибир. Но винаги съм се сещал за Отец Теодорит.

— Обаче не му написа нито едно писмо… — забеляза Анастасия.

— Сега искам да го видя.

— И какво ще му разкажеш за себе си?

— Вероятно за бизнеса си. За истинската си любов и за блудствата си… За това, колко много пъти бях на ръба на пропастта и все ми се разминаваше.

— Та той ще види всичко това като на длан само с един поглед! Същият човек, който ти прощаваше всички грехове и те спасява толкова пъти с молитвите си, все още вярва в тебе, както преди 25 години! Но той очаква нещо ново от тебе.

— Какво очаква, Анастасия? Какво знае за мене, какво иска да направя?

— Засега не мога да ти кажа точно, но неговата интуиция за тебе не го е лъгала. Кажи, Владимире, ти помниш ли всички разговори с него; помниш ли какво видя в манастирските съкровищници?

— Съвсем смътно. Това бе тъй отдавна, че си спомням само отделни епизоди.

— Опитай се да си ги припомниш, аз ще ти помогна.

— Отец Теодорит всеки ден разговаряше с мен на различни места в манастира. Помня някакви подземни или полуподземни помещения. Помня трапезарията: една дълга маса, монасите вечерят, а аз — сред тях. Беше по времето на някакъв пост. Храната бе изцяло постна, но на мене ми хареса.

— Изпита ли някакви особени усещания и чувства като ходеше в манастира?

— Един ден след вечеря аз излязох през манастирския хол във вътрешния двор на лаврата. Портите й бяха вече затворени за външни посетители, а дворът — пуст. Масивните, високи стени не пропускаха градския шум. Наоколо — само храмове и тишина. Изведнъж се спрях. Чух някакава величествена музика, но трябваше вече да си вървя — дежурният монах ме чакаше, за да залости вратата. Аз стоях като омагьосан от тази музика, но накрая се опомних и тръгнах към изхода.

— Никога повече ли не чу тази музика; не изпита ли подобно чувство?

— Не.

— А не си ли се опитвал съзнателно да я чуеш пак, да предизвикаш в себе си тия преживявания?

— Опитвах се, но напразно. Още следващия път отидох и застанах на същото място, където я бях чул, но не се повтори.

— Спомни си още нещо, Владимире.

— Защо ме питаш! Ти тъй точно описа всичко, което ми се е случило преди 26 години, че по-добре сама разкажи какво съм усетил тогава…

— Това е невъзможно. Отец Теодорит не е имал конкретни планове за тебе, но се е надявал интуитивно на нещо. Направил е за тебе нещо голямо и значимо — само той знае какво. И аз усещам това вътрешно: той е мислел за нещо важно и е направил всичко възможно за тебе. Много е направил! Но защо е възложил такива надежди точно на тебе, безверника и не притежаващия и най-елементарни способности да стигнеш бързо до вярата — това си остава загадка… И защо цели 25 години безпътен живот не са сломили вярата ти — това е също необяснимо. Защо ти, който си получил толкова много, все още стоиш и бездействаш? Защо? Не мога да разбера това. Та нали нищо във вселената не изчезва безследно? Опитай се да си спомниш още нещо за срещите и разговорите си с твоя отец — дори и да са отделни епизоди.

— Спомням си нещо като зала или крипта в духовната академия или семинарията. Може да е било и в едно от подземията на манастира. Някакъв монах отвори една врата пред отец Теодорит, но сам не влезе там. Само двамата с него влязохме. На стените имаше картини, а на полиците — някакви предмети…

— Ти там на два пъти се впечатли много. Кажи от какво.

— Да съм се впечатил?… Да, наистина едно нещо ме удиви до крайна степен. Направо ме изуми!

— И какво бе то?

— Една картина. Беше черно-бяла, като с молив нарисувана. Това беше ясно изрисуван портрет на някакъв човек.

— И какво те развълнува толкова много?

— Не си спомням.

— Не, спомни си! Опитай се, моля те, аз ще ти помогна. Eто, виждам неголяма зала и вие с отец Теодорит стоите пред тази картина — ти си малко по-напред и отецът ти казва да се приближиш към картината. Ти правиш крачка напред, после още една…

— Спомних си, Анастасия!

— Какво си спомни?

— Тази картина, изобразяваща някакъв човек, бе нарисувана само с една линия — пулсираща линия-спирала! Художникът явно е започнал с молива или перото си от средата на белия лист и без да го повдига е очертал спирала. Където е натискал повече, линията е удебелена; и обратно — там, където натискът е бил много слаб, тя е съвсем тъничка, но никъде не се прекъсва. Линията-спирала свършваше в края на листа, изобразявайки удивителна картина — портрет на някакъв човек.

— Тази картина трябва да се изложи за разглеждане от всички желаещи. Един ден може да се яви човек, способен да разшифрова вложената нформация в нея. Чрез тази пулсираща линия под формата на човек хората трябва да осъзнаят нещо.

— Какво?

— Не знам още. Както точките и тиретата или нотите представляват системи за запис на човешки чувства и мисли, така може да е и тука. Поне така предполагам; а може да е и нещо още по-непознато нам. Във всеки случай, когато се върнеш, помоли ги да я изложат публично или да я обнародват някъде. Комуто е съдено, ще я разшифрова.

— Кой ще ми обърне внимание на мене…

— На тебе ще обърнат. Но сега искам да ти кажа, че тогава имаше още нещо, което ти направи особено силно впечатление. Спомняш ли си какво?

— В тази зала или в съседната… Да, в едно съвсем малко помещение върху един подиум имаше един много красив дървен стол с резба — или по-скоро кресло или трон. Спомням си как с отец Теодорит стояхме там и го гледахме. Той ми каза, че никой не трябва да се докосва до него.

— И все пак ти се докосна. Даже седна на него.

— Отец Теодорит ми предложи…

— И какво ти се случи в този момент?

— Нищо. Седях, гледах отец Теодорит, а той стоеше прав и мълчаливо ме гледаше в очите. Просто ме глдаше.

— Моля те, спомни си! Опитай се да си припомниш какво почувства тогава. Това е най-важното.

— Ами… нищо особено. Всъщност, появиха се някакви мисли в главата, завъртяха се бързо-бързо, също като магнетофонна лента на режим за пренавиване и затова думите се сливаха в непонятни звуци.

— Ти никога ли не се опита да спреш тази лента и някак си да я прослушаш на нормална скорост?

— Как може да стане това?

— Например, като се замислиш върху същността на Битието…

— Не, не съм се опитвал. Не те разбирам.

— А разбираше ли всичко, което ти говореше отец Теодорит? Можеш ли да си спомниш точно поне една негова фраза, дори и съвсем откъслечна?

— Да, върти ми се една в главата, но без никаква връзка с всичко останало.

— Кажи коя е?

— «…Ти ще им покажеш…»

До този момент Анастасия стоеше под дървото, но като произнесох тези думи, тя изведнъж стана и лицето й просия. Сложи длани на ствола на кедъра и притисна лице към него.

— Ами да! Разбира се! — възкликна Анастасия. Тя плесна с ръце и радостно продължи: — Ти си наистина велик, руски Монахо! Знаеш ли, Володя, какво мога да ти кажа сега, вече съвсем точно, относно отец Теодорит? Той е направил смешни много човешки учения, посочвайки най-главното.

— Ние въобще не сме говорили за каквито и да е учения. Обсъждахме обикновени житейски теми.

— Много естествено! «Обикновени теми»… Не разбираш ли, че отец Теодорит е говорил с тебе за това, което те е вълнувало? Показвал ти е най-големите светини, изтъквайки уважението си към тях, но без лицемерното, показно преклонение, както правят други. Въпреки високия си сан, той е бил способен да се държи с тебе просто, но смислено — може би специално за теб. Не е наблегнал на нито една догма. Нима не са смешни пред него наводнилите Русия проповедници, сеещи хиляди догми и отклоняващи човека от най-важното? Той до такава степен те е имунизирал срещу догмите, че даже и мене сега ме възприемаш като наивна отшелничка. Разбирай ме правилно: не съм важна аз в случая — важното е ти да не се отклоняваш от най-главното.

— А кое е то

— Онова, което се крие в душата на човека.

— Че как може човек да познава ученията на западните или източните мъдреци, на Индия и Тибет, ако няма и елементарно понятие за тях?

— В човека, Володя, във всеки човек — още от Сътворението — е заложено абсолютно цялото познание на Битието. Дадено му е наведнъж, при самото му появяване, както са ни дадени ръцете, краката, сърцето, косите… Всички учения в света, всички открития са почерпани от този Източник. Също както истинските родители са готови да дадат всичко на всяко от децата си, така и Великият Творец дава на всеки всичко. И нищо ръкотворно — нито даже всичките книги на света, нито най-мощните съвременни и бъдещи компютри, взети заедно, никога няма да са в състояние да поберат и най-малката частичка от великото познание, заложено в който и да е истински човек! Трябва просто да умееш да се възползваш от нея.

— Защо тогава само малцина правят открития? И не всички пишат учения?

— Някой постига само песъчинка от цялата истина, но проглушава ушите на хората, че тя е само негов монопол. Че бил открил разковничето. Той я натрапва на всички, мъчи се да им я внуши като базална и единствена — и по този начин заглушава напълно в себе си истинското космично познание. Забравя, че истината не е проповед, а начин на живот.

— А как живеят постигналите абсолютната истина?

— Щастливо!

— …И за да я постигнем, е нужна будност на съзнанието и чистота на мисълта…

— Страхотно! Фантастично! — заля се от смях Анастасия и добави, все още смеейки се: — Та ти четеш мислите ми!

— Няма нищо фантастично тука, Анастасия — казах аз. — Просто човек трябва да е разбрал философията ти. Ти всякога свеждаш всичко до будността на съзнанието и чистотата на помислите.

— Не, аз ти казвам — фантастичен си! — през смях повтори тя. — Ти отгатваш мислите ми! Фантастично не, ами…

Аз се заразих от доброто й настроение и също се разсмях. После я попитах:

— Как мислиш, Настася, ще ме приеме ли този път моят духовен баща Теодорит, ако отида при него? Ще поиска ли въобще да разговаряме — няма ли да е много разочарован от мене?

— Разбира се, че ще те приеме и ще се зарадва на завръщането ти. Той те приема всякакъв. Но той ще бъде най-щастлив, ако успееш да събудиш поне малка част от вътрешното си познание и да го приложиш на дело в живота си. Спри препускащата лента, Владимире, и ще осъзнаеш много неща.

— Той още ли е в същия манастир? В Троицо-Сергиевата Лавра?

— Твоят духовен баща — този велик старец на Русия — сега живее в един малък манастирски скит в гората край Троицо-Сергиевата Лавра. Уставът на този скит е по-строг от манастирския и отец Теодорит е игумен там. Това убежище се намира сред девствения лес на много красиво място. Там има няколко къщички с монашески килии. Имат и малка дървена църква. Не е зографисана, нито с позлатени кубета, но е много хубава, уютна и чиста. В нея има две печки. Там не се продават и купуват черковни свещи както навсякъде. И въобще нищо не се продава и купува — не е обикновена църква. Тя още от нищо и от никого не е осквернена и обикновените посетители на Лаврата не могат да намерят това място. Та именно в тази черквичка се моли твоят отец Теодорит. Моли се за спасението на всички хора — и за твоето спасение. Моли се за чедата, забравили родителите си и за самите родители, забравени от децата си. Иди при него и му се поклони! Помоли се да ти бъдат простени греховете. Силата на неговия дух е неописуема. И заради мен се поклони на отец Теодорит!

— Добре, Анастасия. Ще отида. Но първо ще се опитам да доърша едно друго нещо, за което ме беше помолила.

Като пристигнах в Сергиев Посад — подмосковско градче с предишно име Загорск, — аз, както преди 27 години, влязох през портата та Троицо-Сергиевата Лавра. Веднага тръгнах към приемната на действащия манастир. Някога само казвах кой съм и веднага извикваха Отец Теодорит. Но дежурният монах този път ми отговори, че днес ковчежникът е друг. Отец Теодорит е от манастира, но живее в гората, извън територията му. Посетители там не отиват. След обяснението, че аз съм познат на отец Теодорит и че съм бил с него по всички манастирски светини ми съобщиха къде са разположени горските килии. С непонятно вълнение аз се запътих към малката горска черквичка. Тя бе необикновено красива и се вписваше хармонично в околната природа. От разположените недалеч от черквичката няколко горски къщички-килии водеха пътечки към нея. С отец Теодорит се срещнахме при дървената пристройка на църквата. Аз се разтреперах. «Ти само не се смущавай и гледай да не се удивлявяш много при срещата с твоя Отец» — спомних си аз думите на Анастасия. Но непонятното чувство на смущение не изчезваше. Отец Теодорит беше стар и побелял, но не по-стар, отколкото преди двадесет и седем години. Ние седяхме на дървените пънчета в постройката на дървената черквичка и мълчахме. Аз се опитвах да водя някакъв разговор, но не вървеше. Струваше ми се, че той и без това знае всичко и да се произнасят думи е безсмислено. Като че ли не бяха минали двайсет и пет години от последната ни среща, а сме се разделили едва вчера…

За всеки случай бях взел за отец Теодорит книжката за Анастасия. Но не посмях за му я покажа веднага — досега бях имал неприятен опит с разни свещеници. Едни я прелистваха и казваха, че такива книги не четат, а други питаха за какво пише вътре и след отговора ми казваха, че Анастасия била «езичница». Не желаех да огорчавам отец Тоедорит и не ми се искаше и той да я отхвърли. Всеки път, когато някой се опитва да говори нещо лошо за Анастасия, в мен се появява чувстство на противопоставяне. Аз даже почти се скарах с един служител от Новоспаския манастир, а той ми посочи две жени с черни забрадки и тъмни дрехи и ми каза:

— Ето какви трябва да бъдат послушниците на Бога!

Аз му отвърнах:

— Щом Анастасия е весела и радостна, как може това да не е угодно на Бога? По-приятно е да се гледат жизнерадостни хора, отколкото такива оклюмали…

С вълнение извадих книжката и я подадох на отец Теодорит. Той спокойно я взе и сложи ръката си върху нея. Бавно я погали с дланта на другата си ръка, все едно че искаше да почувства нещо с ръцете си и каза:

— Ти искаш да я прочета, нали? — И без да дочака отговор, добави: — Добре, остави ми я.

След два дни, на сутринта, аз отново отидох при отец Теодорит. Седяхме на мъничка пейка в гората, близо до неговата килия. За какво ли не се разговаряхме! Общуваше с мен точно както преди двайсет и седем години, но само едно много странно обстоятелство не ми даваше покой: защо отец Теодорит изглежда даже по-млад, отколкото преди двайсет и седем години? И изведнъж той, прекъсвайки размишленията си, ми каза:

— Владимире, твоя отец Теодорит почина.

Аз първо трепнах, а после промълвих:

— Че кой сте Вие тогава?

— Аз съм отец Теодорит … — гледа ме той и се усмихва загадъчно.

Пак го попитах:

— А къде е гробът му?

— Встарото гробище.

— Искам да го видя. Как да го намеря?

Той не ми отговори за гробището, а само каза:

— Идвай при мене, когато имаш време…

Всичко, което се случи след това, бе още по-непонятвно.

— Време е за обяд — каза отец Теодорит. — Да отидем, аз ще те нагостя.

Седнах на масата в малката къщичка-трапезария. Там имаше борш в една тенджера, картофено пюре с риба и компот. Той ми сипа борш и аз почнах да ям. Отец Теодорит не поиска да обядва — само ми правеше компания. А картофите много ми харесаха. И ми напомниха… — вкусът на картофите бе същия, какъвто беше в манастирската кухня преди 27 години! За цял живот съм запомнил този вкус. Зави ми се свят. От една страна до мен седеше друг отец Теодорит, а от друга той говори и се държи точно така, както преди. Спомних си и това, че някога, когато бяхме в едно от манастирските помещения, отец Теодорит ми предложи да се снимаме. Аз се съгласих. Той викна някакъв монах с апарат и той ни фотографира. Сега реших изясня проблема ето как: известно е, че монасите не обичат да позират. Затова реших: ще предложа да снимам отец Теодорит и горската църквичка на цветна лента. И му рекох:

— Може ли да се снимам с Вас?

Отец Теодорит не отказа и направихме снимката. И черквичката заснех, много е красива. Снимката стана хубава, макар и апаратът ми да е прост. Когато си тръгвах, отец Теодорит ми подари малка Библия, джобен формат. Написаното в нея не бе в стихове, както е във всички Библии, а е като в книгите и то с много пояснения.Той ми каза:

— Когато се позоваваш на Библията, трябва да посочваш точно главата.

На моя въпрос, съгласен ли да приема на разговор хора, които искат да се срещнат с Анастасия, за да не се разкарват толкова далече в Сибирската тайга, Отец Теодорит ми отговори:

— Самият аз още не съм се опознал добре. Но когато имаш време, поне ти идвай.

Аз се разочаровах от отказа на Отец Теодорит, но не продължих да настоявам. Разговаряйки с него за какво ли не, аз си направих следния извод: в руските манастири има старци, чиято мъдрост и простота на речта превъзхождат многократно безбройните проповедници от нашите и вносните духовни учения.

Защо мълчите вие, мъдри старци на Русия! По собствена воля — или или има някакви неведоми сили, които не ви дават да говорите? Отидеш на църковна служба — а тя е на език, който не разбираш. Затова хората се тълпят и даже пари дават, за да чуят какво им говорят чужди проповедници, но на понятен език. Може би затова сънародниците ни отколе са тръгнали с хиляди и хиляди към чуждоземните учения, забравяйки своите?

Душата ми винаги се е отпускала след среща с Отец Теодорит. Колко по-просто, ясно и разбираемо говори той, в сравнение с повечето свещеници, които посетих след срещата си с Анастасия, за да разбера казаното от нея. Как искам и други хора да могат да почувстват това! Кога ще проговорите вие, истински мъдреци на Русия?