Звънтящите кедри на Русия

19. Към самоубийство

Един познат, пристигнал по своя работа от Новосибирск, дойде при мене вечерта. Носеше бутилка водка и мезе. Седнахме в кухнята на наетия от мен едностаен апартамент и той почна да ми разказва за събитията около семейството и фирмата ми.

Положението се оказа плачевно. Фирмата трябвало да се откаже, поради липсана пари за наема, от един от офисите ни в центъра на града. Престанал да работи и магазинът за автомобилни части; работниците от фирмата се опитали да се захванат с търговия на обувки, но резултатът от този опит бил само увеличаване на дълговете. Отговорността се стоварваше изцяло върху мен.

— А ти тука се занимаваш неизвестно с какво… Там повечето те мислят за побъркан. Първо трябваше да оправиш положението във фирмата, а после да се занимаваш с приумиците си. На тебе там вече никой не ти вярва.

Като допивахме бутилката, той ме запита:

— Искаш ли да ти кажа честно какво, според мене, очакват от теб?

— Кажи честно — рекох аз.

— Да свършиш със себе си или да изчезнеш завинаги. Сам помисли: без начален капитал днеска не можеш да започнеш нищо. А ти сега не само че нямаш начален капитал, ами даже си почнал и да гладуваш. А дълговете се труупат… В света няма случай някой да се е измъкнал от такъв батак! Но ако те няма тебе, всичко ще се оправдае със смъртта ти и остатъците от имуществото ще си ги разделят. Жена ти казва, че ти си Лъв по хороскоп и затова цял живот си водил разточителен живот, но ти е писано да умреш в нищета. Защо замина на втора експедиция, защо? Никой не можа да разбере това.

Въпреки че вечерта пийнахме порядъчно, на сутринта аз си спомних нашия разговор в детайли. Неговите аргументи бяха солидни и убедителни. Безизходица в Новосибирск, безизходна ситуация тук, в Москва. Навсякъде страдат хора, работещи заедно с мен, страдат цели семейства. Да намеря изход и да оправя всичко това не мога, тъй като изход няма. Всички тия страдания може да прекрати единствено моята смърт. Разбира се, самоубийството не цвете. Но логиката на събитията говори, че моето самоубийство ще облекчи живота на другите и ако това е така, значи той е прав — аз нямам право да живея.

И реших да свърша със себе си. Това даже ме успокои. Отпадна необходимостта от мъчително търсене на изход от създалата се ситуация, тъй като аз се съгласих, че смъртта ми решава въпроса радикално.

Поошетах квартирата си и написах на хазяйката писмо, че няма да се върна. Реших да отида в профсъюза и да приведа документите на сдружението в ред — все някой, не точно сега, но по-късно ще продължи тази работа. Само че как да свършиш със себе си като нямаш пари за отрова? След това реших: за да не изглежда като самоубийство, ще отида уж да поплувам, все едно моржувам — ще се гмурна в някоя дупка в леда и край…

…И тръгнах. На станция «Пушкинская» чух в метрото позната мелодия. Свиреха я на цигулки две момичета. Пред тях лежеше отворен калъф, където хората пускаха пари. Така много музиканти изкарват по някой лев из коридорите на метрото. Но тези две момичета — техните цигулки, леещата се мелодия сред грохота на влаковете и хорския шум — караха мнозина да забавят крачка. А мен тя ме закова на място: лъковете на цигулките им свиреха една песен, която ми бе пяла в тайгата Анастасия!

Когато там, в тайгата, един ден я бях помолил да изпее нещо свое, а не от известните ми песни, аз чух за пръв път от нея тази необикновена, странна, омайваща песен без думи. Анастасия отначало извика, както изплаква новородено дете. После гласът й зазвуча тихо-тихо и много нежно. Тя стоеше под дървото, притискайки ръце към гърдите си и ми се струваше, че с гласа си тя милва и приспива съвсем малко бебенце и нещо му говори. Тихият й глас накара всичко наоколо да замре и се заслуша. След това тя сякаш се зарадва на събудилото се дете — гласът й ликуваше. Невероятно високите по тоналност звуци, плавно и с модулации ту се снишаваха, ту се извисяваха нагоре, изпълвайки пространството, радвайки всичко наоколо…

Аз попитах момичетата:

— Какво изсвирихте току-що?

Те си спогледаха и едната от тях отговори:

— Амии… нещо ми дойде ей така. Импровизирах…

Другата добави:

— Аз пък й пригласях…

Тук, в Москва, запален от идеята да създам сдружение на предприемачите и възприел тази идея като първа задача на живота си аз почти бях забравил за Анастасия. И ето, в последния ден от моя живот, точно като за сбогом, тя ми напомня за себе си!

— Изсвирете още веднъж същата мелодия, ако обичате — помолих аз момичетата.

— Ще се опитаме — каза по-голямата.

Стоях в коридора на метрото, слушах дивната песен на цигулките, а пред мен бавно изплува полянката в тайгата и аз възкликнах мислено:

— Анастасия, Анастасия! Много е трудно в реалния живот да се осъществи измисленото от теб. Едно нещо е мечтата, а съвсем друго — да въплътиш една мечта в реалност. Сгрешила си ти, като строеше този план. Да организирам дружество на предприемачите, да напиша книга…

Изведнъж сякаш ме удари ток! Повтаряйки и повтаряйки в себе си тези думи, аз почувствах, че има някаква неточност в тях, че нещо е нарушено. Там, в тайгата, те бяха подредени някак по-различно, но как? Продължавайки да ги превъртам в съзнанието си, аз в един момент размених местата на думите и се получи: «Да напиша книга, да организирам сдружение на предпримачите…»

Ами да, разбира се, трябваше първо да напиша книгата! Книгата трябва да реши всички проблеми и именно тя да разспространи нашироко информацията за сдружението. Ех, колко време изгубих напразно — мислех си аз — и всичко в личния ми живот се обърка! Е добре, дай газ. Изглеждаше ми невероятно точно аз да напиша книга — изибщо нямам такъв талант; пък и на всичко отгоре да я търсят хората… Но Анастасия вярваше, че ще успея, постоянно ме убеждаваше в това. Е, добре. Пълен напред — до победа!