Звънтящите кедри на Русия

9. Денят на хората от местата и вилите и празникът на цялата земя

— Но защо благодарение на хората от местата и вилитe и именно в Русия, защо? Каква връзка виждаш тук?

— Разбираш ли, Владимире, Земята, макар и голяма, все пак е много чувствителна. Нали и ти си голям в сравнение с комарчето, но като кацне на тебе, ти го усещаш. Така и Земята всичко усеща — и когато в бетон и асфалт я обличат, когато изсичат, горят горите й, когато човъркат недрата й или изсипват отровен прах, наречен от хората «торове». Нея я боли! Но тя продължава да обича хората, както майка децата си. И се мъчи Земята да попие в недрата си човешката злоба; и само тогава, когато няма сили да я удържи, тази злоба избухва чрез вулканите и земетресенията. А трябва да й се помага на Земята! Сомо милувката и внимателната обхода й дават сили. Земята е голяма, но е свръхчувствителна. Тя наистина усеща, когато я докосва ласкаво дори и една човешка ръка. О, как чувства тя и как чака това докосване! В Русия известно време считаха земята за обща и за ничия конкретно. Хората не я възприемаха като своя. След това станаха промените. Започнаха да дават на хората малки участъци земя около вилите. И това, че тези места са малки, съвсем не е случайно — там не е възможна употребата на големи машини. Но затъжилите се за земя руснаци радостно ги взимаха. И бедни, и богати взимаха, защото нищо не може да разскъса човешката връзка със земята. И като получиха своите малки парчета земя, хората изведнъж, по интуиция, почустваха, че … И милиони човешки ръце с любов се докоснаха до земята! Именно с голи ръце, а не с разни машини хората почнаха да общуват ласкаво със земята по своите малки участъци. И тя почувства това! Усети докосването на всяка отделна човешка ръка. И намери сили в себе си Земята, за да издържи още малко.

— И какво излиза тогава? На всеки човек с вила и участък земя трябва паметник да вдигаме като спасител на планетата, така ли?

— Да, Владимире, те са спасители.

— Да, ама не можеш да направиш толкова паметници. По-добре е за тях да се обяви всеобщ празник, примерно една неделя, или събота и неделя — «Ден на хората от местата и вилите» или «Ден на Земята» да се нарече в календара…

— Ах! Празник! — плесна с ръце Анастасия. — Как добре го измисли. Празник! Непременно е нужен весел и радостен празник.

— Тогава пошари със своя лъч по правителството, по депутатите от Държавната Дума — нека издадат такъв закон.

— Не мога. Те са непробиваеми, защото живеят в ежедневната суета. Толкова много решения им се налага да вземат, че нямат никакво време за мислене… Пък и няма особен смисъл да се нядяваме на тяхната съвест. Няма да им е лесно да осъзнаят, да видят истинската реалност. Никой няма да им позволи да вземат по-верни решения от тези, които сега се вземат.

— Кой пък може да забрани на президента, на правителството?

— Вие — масите, мнозинството! Непопулярните мерки наричате «правилни решения»…

— Да, така е. Сега има демокрация. Най-важните решения се вземат от мнозинството. То винаги е право.

— Най-висока осъзнатост винаги са постигали в началото само единици, Владимире, а повечето хора трябва време.

— Щом е така, защо е нужна демокрация, референдуми?

— Те са нужни като амортизатори, за да няма резки сътрения. Когато амортизаторите не са добри, става революция. Периодът на революцията е винаги тежък за мнозинството.

— Но празникът на хората от местата и вилите не е революция. Може ли да има нещо лошо в него тогава?

— Подобен празник би бил хубаво нещо. Той е нужен на хората, много е необходим! Трябва да се учреди колкото може по-скоро. Ще мисля как може да стане по-бързо.

— Аз ще ти помогна. Аз знам по-добре какви лостове могат да се задействат най-ефективно в нашия живот. Аз във вестниците… Или не, в твоята книга ще напиша за хората от местата и вилите и ще помоля всики да изпрати телеграма до правителството и Държавната Дума: «Молим да се учреди празник на хората от местата и вилите и празник на Земята.» Само че на коя дата?

— На 23 юли.

— Защо 23?

— Подходящ ден. При това той е и твоят рожден ден. Нали тази прекрасна идея е всъщност твоя?

— Добре. Значи нека хората да пишат в телеграмите си: «23 юли узаконете като празник на хората от местата и празник на цялата Земя». Щом в правителството и парламента почнат да ги четат и да се замислят защо хората им изпращат такива телеграми, ти веднага им метни своя лъч…

— Ще го метна! С всички сили ще го метна! И ще има празник — светъл и прекрасен. Всички хора ще се радват — и цялата Земя ще се зарадва.

— Защо пък всички трябва да се радват? Това е само празник за дачниците…

— Трябва така да се направи, че всички да се радват, на всички да им е хубаво. Този празник ще започне от Русия, ще стане най-прекрасният празник на цялата Земя — празник на душата!

— А как ще го празнуват за пръв път в Русия? Та нали никой не знае как се празнува този празник.

— Сърцето на всеки ще му подскаже какво трябва да прави на този ден, а в общи линии аз ще го моделирам сега, виж… — и Анастасия заприказва, ясно произнасяйки всяка буква. Тя говореше бързо и вдъхновено. Ритъмът на речта й, строежът на фразите, произношението — всичко това бе съвсем необикновено в този момент.

— Нека в този ден Русия се събуди на разсъмване. Всички хора, сами, семейно или с приятели ще отидат при земята и ще застанат на нея с боси крака. Ония, които имат свои малки земни участъци, където собственоръчно отглеждат плодове, нека посрещнат първия слънчев лъч сред своите растения. Да пипнат с ръце всеки вид, който са засадили; а когато слънчицето изгрее, нека от всеки плод да откъснат по един и да го изядат. И нищо повече да не ядат до обед. Дотогава да са събрали плодовете и зеленчуците. Нека всеки помисли за живота си, за радостта, за своето предназначение; всеки да си спомни в този момент с любов за своите приятели и близки, да помисли защо растат неговите растения там, с каква цел — и на всяко едно да се опита да определи предназначението. И всеки човек на този празник, до пладне, трябва да се уедини поне за един час — няма значение къде и как, но непременно да остане някъде сам. Поне за един час да се опита да погледне в себе си. А на обед — да се събере цялото семейство. А също и хората, които живеят заедно, и гостите, дошли отдалече. Да приготвят обяда от плодовете, които е родила земята до обедния час. Нека всеки сложи на масата това, което му дойде от сърце и душа и всички да се погледнат един друг нежно в очите. Нека най-възрастният и най-младият благословят трапезата и нека почне спокоен разговор за доброто, за всеки, който е на масата…

Картините, които описваше Анастасия изникваха една след друга необикновено ярко. Сам аз се видях как стоя на масата — а наоколо пълно с хора, — увлечен от празника, повярвал в него или, още по-точно, сякаш празникът наистина вече беше почнал. Тогава казах:

— Трябва да се вдигне първи тост преди да почне още обяда. Всички да вдигнат чаши! Да пием за Земята, за Любовта… — усещах как вече държа чаша в ръката си. Но тя изведнъж ме прекъсна.

— Володя, нека на тази трапеза да няма от хмелната отрова… — и от ръцете ми изведнъж изчезна чашата…

— Анастасия, млъкни! Не разваляй празника!

— Е, какво, щом искаш, нека на масата да има плодово вино, но да се пие на малки глътки, нали?…

— Е, добре, нека да е вино — да не се променят веднага традициите. А след обеда какво ще правим?

— Нека всички хора се върнат в града. Вече са събрали плодовете от своите места, носят ги в кошнички и черпят всички, които нямат… Всички се радват! Виждаш ли: и ония, които взимат се радват, и тези, които дават се радват. О, колко много положителни емоции! Виж: едно момиченце носи домати и няма кому да даде, вече всички си имат. То е разстроено… И изведнъж намира на кого да даде: виждаш ли как черпи с домат една жена? И момиченцето си радва, и жената сияе от умиление. О, колко много радостни чувства през този ден! Те ще победят много болести — и смъртоносните и дългогогдишните болести ще си отидат. Нека всички — и неизлечимо болните, и по-леко болните излялат в този ден да посрещнат потока от хора, които се връщат от местата и вилите си. Лъчите на Любовта, на Доброто, както и донесените плодове ще излекуват, ще победят всички болести! Гледай, гледай! Не виждаш ли какво става на гарата? Реки от хора с цветни кошници… Виж как светят очите им от безметежно щастие и доброта!

Анастасия сякаш цялата сияеше и все повече и повече се вдъхновяваше от идеята за празника. Очите й не просто искряха, а направо започнаха да изпускат синкава, лазурна светлина. Хиляди нюанси на радостта минаваха през лицето й, сякаш в мозъка й, като бурен поток, прииждаха картините на Великия празник.

Изведнъж Анастасия млъкна, а след това, като подви единия си крак и протегна дясната си ръка нагоре, с другия отскочи така пъргаво, че полетя като стрела — стигна почти до първите клончета на кедъра! Като стъпи отново на земята, тя замахна широко с ръка, плесна с ръце — и ненадейно по цялата поляна се разля синкаво сияние. От този миг нататък всяка нейна дума, всеки звук сякаш почнаха да ги повтарят буквално всяка, и най-мъничката тревичка и бубулечица и всеки кедър в гората, дори и най-величественият! Сякаш някяква невидима, грамадна сила усилваше фразите на Анастасия. Тя не говореше високо, но аз усещах, че в момента ги чува всяка жилчица на необятната Вселена. Даже и аз добавях свои фрази, защото никой на мое място не би могъл да се удържи.

Ето какво говореше тя:

— Този ден в Русия ще пристигат гости. Всички ония, които Земята е родила като атланти. Ще се върнат като блудни синове. Нека в цяла Русия на този ден хората се събудят на разсъмване! И нека през целия този ден от струните на вселенската арфа да се лее щастлива мелодия. Всички бардове по улиците и дворовете нека свирят на китари. Нека даже и най-възрастният в този ден се подмлади и стане какъвто е бил преди много, много години…

— И аз ли ще се подмладя, Анастасия?

— Да, и ние с теб, Владимире, ще станем млади като всички други! И предишните старци ще напишат на децата писмо. А децата — на своите родители… Дори и най-мъничките дечица, които правят своята първа крачка в живота ще влязат в един радостен и щастлив свят. В този велик ден няма да има нещо, което да огорчи децата! И нека да няма разлика между малки и големи.

И тогава всички Богове ще слязат на Земята. Нека всички Богове в този ден се въплътят в най-прости и прекрасни образи. Тогава Сам Бог, Единният, Вселенският Бог ще се почувства щастлив! Нека през този ден и ти бъдеш много щастлив — от Любовта на просиялата Земя!

Анастасия се увлече до забрава от картините на този празник. Тя се въртеше по поляната, сякаш танцуваше, обхвата от растящо въодушевление.

— Я спри, спри! — изведнъж викнах аз на Анастасия, разбирайки, че тя възприема всичко насериозно. Тя не просто изказва някакви думи — аз разбрах, че тя отново започна да моделира: с всяка своя дума, с всяка своя странна фраза! Тя моделираше картините на празника! И с присъщата си упоритост ще продължи да ги моделира и да мечтае за тях, докато мечтите й не се превърнат в реалност. Като фанатичка ще продължи да мечтае. За своите виладжии ще го направи, както го е правила двадесет години до този момент. И викнах аз, за да я спра: — Ти какво, полудя ли? Та аз се пошегувах с този празник. Пошегувах се, не разбра ли?

Анастасия спря като закована. Като я погледнах в лицето, душата ми изведнъж се сгърчи от болка, виждайки как то се измени. Тя се обърка като дете. Очите й ме гледаха с болка и съжаление. Едва ли не шепнейки, тя най-сетне каза:

— А аз всичко го приех за истина, Володя… И вече всичко моделирах. И във веригата на събитията вече се вплете звеното на човешките телеграми. Без тях ще се наруши редът на събитията. Аз приех идеята ти, повярвах в нея — и я осъществих. Помислих си, че ти говориш съвсем сериозно за празника и телеграмите, за да мога, както каза, да пусна в действие своя лъч…

— Добре добре, ще опитам. Само се успокой. Може пък тези телеграми никой да не иска да ги изпраща…

— Ще се намерят хора — хора, които ще разберат. Ще го разберат и в правителството, и в парламента ви също… И ще има празник! Ще има! Виж: …

И картините на празника отново препуснаха.

Ето, аз ви разказах за този случай, пък вие постъпете както сърцето и душата ви диктуват.