Чашата на търпението (Фантастична повест-памфлет)

11. Воденичните камъни на галактиката

Ни една жива душа не настигнах по пътя за Чивита. И камионите, и разкошните лимузини, и шарените каручки, теглени от мързеливи мулета — всичко се движеше само насреща ми. И на палермското пристанище, когато минах покрай него, вече акостираха повече от дузина параходи от Неапол с натъпкани като сардини любопитни зяпачи, които сочеха с пръст в небето към бръмчащия биплан, влачещ след себе си плакат с изображението на „медузата“, зачертана на кръст с червени линии, и с надписа „Янки — вън оттука!“

Мислех си за събитията през последните дни, за Антонела, за Марио, за мъртвия Винченцо, когото така и не успях да видя и все си го представях, че прилича на Гарибалди от портрета в кабинета на шефа на полицията. Мислех си за съдбата на лъжливите показания на стария женкар Илуминато Кеведо, които, колкото и да е странно, изиграха решаваща роля за показанията на лейтенант Аймът Нюхаус. Излиза, че фалшификацията, изфабрикувана със зъл умисъл, помогна да се разобличи самото зло. Какъв е този мъдър механизъм на саморазрушението, който неизбежно влече злото към гибел? Колко пъти в световната история се е случвало това: красотата и справедливостта да са стъпкани в калта, поругани и измамени, но неизбежно настъпва мигът, когато кълнът на доброто разкъсва мрачната скала, смятана за монолит. Когато (както в стиховете на великия поет) изведнъж:

През тези няколко дни неведнъж си припомнях своя досегашен живот, в който на равните благополучни брегове още не се очертаваха мрачните контури на Сигона. Ех, колко неща не съм забелязал, оценил и съм ги пропуснал, а колко много не съм успял да свърша! Не успях да кажа каквото исках на баща си. Малко отвисоко се отнасях към Мурат, защото му завиждах — да, завиждах, като се мъчех да скрия това дори от себе си. Не опазих Белоснежната в кристалния ковчег. Надсмивах се над чудатостите на дядо, когато, връщайки се в ранни зори в къщи, забелязвах бялата му брада над покрива — дядо ми чакаше изгрева на слънцето, та пръв да посрещне Огнения щит с древни песнопения за Огъня цар, за Водата царица и за Суровата земя майка… И баща ми, и Мурат, и дядо може и да не са знаели пророчеството, че красотата ще спаси света. Но за спасяването му са били необходими и техните ръце. А, надявам се, и моите. Иначе не би попаднал точно върху мене животворният лъч от непредставимо отдалечените от нас светове…

И когато в далечината се очертаха зъберите на крепостната стена, аз повиках Белоснежната:

… Зденек ме посрещна с усмивка. Такъв сияещ не бях го виждал никога.

— Олег, вчера изскочи главата на дракона! Сребърна! На вашите разкопки. Именно за драконите върху глобуса пише най-подробно ал Идриси в „Развлечения на изморения от странствувания по областите“. Да идем в палатката, там ще ви прочета откъса и ще ви покажа находката. Какъв късмет!

— Ще прочетем ал Идриси в Палермо — казах аз. — След няколко часа. А дотогава трябва бързо да съберем багажа и да приключим с експедицията. Това е заповед на Сергей Антонович. Помолете всички да се включат в товаренето. Трябва да приберем онова, което е намерено досега. Включително и главата на дракона.

— От минута на минута става все по-тежко! Как да товарим, като днес не е пристигнал никой от работниците! Нито един човек! Какво ли означава това?

Обясних на Зденек Плухарж какво се е случило…

Малко преди завръщането ми в Палермо лейтенант Аймът Нюхаус бил изведен с белезници от сградата на полицейското управление. Марио вървял на десетина крачки след него. Лейтенантът вече бил стъпил с единия крак в затворническата кола, когато три куршума дум-дум, изстреляни от покрива на съседната къща един след друг, го повалили на място. Не са успели да хванат убиеца, само намерили на покрива винтовка с телескопичен мерник. От околните никой не бил пострадал. А в суматохата Марио потънал в тълпата.

Сянката на Нюхаус, погълната от сянката на „медузата“, тихо се отдели от нашата планета, за да се слее някъде в необятната звездна пустош с подобните на нея сенки. Със сенките, земните притежатели на които заради корист, подкупничество и алчност са се съгласили да станат играчки в лапите на тъмните сили, като тайно може би са се надявали, че не ще причинят на околните чак толкова голямо зло, без да разбират, че за злото няма мяра. За злото няма мяра и затова всеки, който го подкрепя или просто не му се противопоставя, е предател на човечеството…

— И обратното завърши Антонела разказа си за убийството на лейтенанта. — Видя ли как се преобрази лицето на Марио? Сякаш изведнъж бе разбрал истинското си предназначение на земята. Страх ме е, че ще го накажат за бягството. Къде ли се намира сега?

Премълчах отговора. Минаваше два часът след полунощ. Тълпата на площада не беше оредяла. Тук-таме бяха запалили огън от боклуците по земята. Раздухван от вятъра, пламъкът осветяваше изморените лица на хората. Те гледаха нагоре, към звездите, сякаш се надяваха да забележат там и още веднъж да прокълнат сянката на „медуза“ и на плиткоумния й ездач, а може би се опитваха да прочетат в звездните писания отговор на земните си въпроси.

— Чу ли, янките са потвърдили, че уж ликвидират базата? До края на годината. Отначало всички на площада се зарадваха, разшумяха се, даже изстреляха няколко ракети. Но после се разбра, че не я ликвидират, а само я преместват. В Порторало, най на юг в Сицилия. Казвах ли ти, че те са способни да купят когото си искат барабар с карантиите. Защо мълчиш, Земеров?

— Целият площад мълчи — отвърнах.

— Отдавна му е време да заговори — уморено каза тя. — Нещо не ми е добре. Изглежда, идва буря…

Едва сварих да обгърна Антонела през раменете, когато в небето зад нас избликнаха фонтани от пурпурен огън. Последва ги тътен, който все повече и повече нарастваше в страшен грохот, сякаш се бяха завъртели воденичните камъни на Галактиката.

Монте Кантаре — Пеещата планина — отново бе запяла.