Чашата на търпението (Фантастична повест-памфлет)

7. Непредвидена среща

Склонът от моста над крепостния ров към морето се оказа не толкова стръмен, колкото дълъг — павираният път се виеше в плавна серпентина. Чадърите на пиниите хвърляха резки, начупени сенки по канавката. Гласът на морето все повече се усилваше и ето, то се показа — блещукащо, живо, нежно подхвърлящо в дланите си крайбрежните камъчета. Над Пеещата планина светеше като око на циклоп кървавочервен фенер. Насочих се към неговата светлина. Половината небе бе скрито зад зъберите на крепостната стена, издигната по билото на хълма Чивита. Когато тази надвиснала над главата ми грамада зави на север, на фона на открилото се небе видях пред себе си другата стена — от бодлива тел с двойни бетонови колове. В близост до морето на коловете бе закачена табела. След като стигнах до нея, прочетох написаното със светещи букви предупреждение: „Внимание! Земята в Сигона е заразена и опасна. Минаването зад бариерата, както и слизането на брега откъм морето категорично е забранено! Въз основа на закон 19/37.“

Лунната светлина проблясваше по острите връхчета на бодливата тел. Хилядолетия равнодушната Диана отправя загадъчния си поглед и към лудуващите в морето делфини, и към опожаряваните от завоевателите древни градове, и към езическите обредни места, и към загражденията на концентрационните лагери.

Оградата се оказа двойна — стоманените редици бяха на около метър една от друга.

Колкото и да беше невероятно, но там, зад оградата, ми се привидя прегърбена фигура. На човек. Изглеждаше като че ли неизвестният смелчага или безумец е изгубил нещо, да речем, дребни пари от портмонето си, и сега шари с поглед из тревата, навежда се към всяко камъче, блеснало под луната.

Вглеждах се до болка в очите през телената плетеница натам, откъдето бавно приближаващата се фигура постепенно придобиваше женски очертания.

— Ей, кой се движи там? — неочаквано за самия себе си извиках, но в същия миг осъзнах цялата нелепост на въпроса и това, че не викам, а хриптя, дори шепна.

Междувременно жената се приближи с още десетина крачки и започнах да различавам късата й пухкава коса и лъскавата права рокля. В лявата си ръка държеше кошница или квадратна чанта.

— Синьора, какво сте изгубили там? — продължавах да питам глупаво.

И, о, чудо! Отговорът й иззвънтя като сребърна камбанка:

— Аз чакам.

Сякаш отстрани, от някакъв чужд живот, с очите на пиниите, на скакалците, с очите на развълнуваното море аз видях идиота, който уплашено отстъпи назад от оградата и едва изстиска от гърлото си:

— Кого чакате?

— Олег Преображенски, археолога.

— Та това съм самият аз! — изкрещя идиотът и с горчивина си помисли защо не може да се събуди от кошмарния сън или да рухне в безсъзнание на тревата. И тогава най-после разбра дяволския смисъл на последвалия отговор:

— Знам го, Олег.

Притежателката на звънтящия като сребърна камбанка глас дойде плътно до оградата. Остави кошницата до краката си, обути в плетени сандали. С решително движение отметна кичура руси коси от челото си. И ето че най-сетне след толкова безрезултатни мъчителни години аз видях лицето й — живо, живо, живо!

— Белоснежна!

— Наричай ме по-добре Еона.

— Но нали вече те няма. Селевите потоци те отнесоха в Тяншанските планини.

Мълчание. Тя се усмихваше.

— Как се озова в Сигона? Какво правиш тук?

— Същото, каквото правиш и ти, Олег. Събирам доказателства.

— Доказателства, но какви?

— Доказателства за покушения над красотата. С необратими последствия. В предсказуемо бъдеще.

— Какво значи предсказуемо?

— В отрязък от време, когато тук ще тичат плъхове, колкото овце, а триглави риби ще пълзят по дърветата.

Кошницата й стана прозрачна като аквариум и се видя, че наполовина е пълна с обезобразени животинки: многоглави, изгърбени, без крайници, пълзящи, извиващи се, измъчващи се уроди.

Затворих очи, сякаш сам бях виновен за съдържанието на потъмнелия отново аквариум-кошница.

— На кого са нужни тези доказателства?

— На тебе, Олег. И на Галактическия съвет по охрана на красотата.

— Трудно мога да проумея всичко това веднага, Белоснежна.

— Наричай ме по-добре Еона.

— Така да е — Еона. Но за мен ти си живото въплъщение на Белоснежната. Не знам как си възкръснала отново. Но точно за теб са написани тези стихове в древността:

След като свърших тъжните стихове на владетеля на Бекбалък, се опомних: какви ги говоря, та те са съчинени след смъртта на Белоснежната, а девойката с буйните руси коси просто прилича на нея.

— Наистина аз трябва да ти напомням някого от твоите близки — каза тази, която четеше мислите ми. — Такава е идеята на Галактическия съвет. С преобладаващо мнозинство съветът реши, че като ме видиш такава, веднага ще повярваш в реалността и сериозността на това, което става.

— Значи ти, Еона — запънах се да търся подходящата дума.

— Да, аз съм гост. Посланик. Посредник. Това съм според твоите представи, Олег. А всъщност… коя съм, самата аз не знам. Струва ми се, че за срещата ми с тебе са ме обвили с друга плът, нещо като скафандъра на водолазите.

— А преди идването ти тук?

— Отначало не съществувах и после няма да ме има. Както в любимия ти афоризъм за мъртвите и неродените.

— Това не е мой афоризъм. Той се е родил тук, на бреговете на Средиземно море в дълбока древност.

Пак мълчание. И нейната кротка усмивка… Трябваше да събера мислите си. Твърде много неща зависеха от нашия разговор, макар че тайно все още се надявах, че всичко, което става, е само бълнуване.

— Не, не е бълнуване, Олег — иззвънтя камбанката. — Нима не ти е достатъчно това, че видя лицето ми над залива в Палермо наяве и над хълмовете на Сигона насън?

Какво можех да възразя на хубавицата със страшната кошница? Ако там, зад бодливата бариера, имаше пихтиеста говореща медуза или анаконда, която чете мислите ми, нямаше ли да побягна, както и всеки друг на мое място. О, как жадуваме вестителите на другите светове да приличат по всичко на нас и по-точно на най-добрите от нас — да са красиви, благородни, проницателни, одухотворени. А ако наистина бъде медуза? Или с хипопотамообразно туловище? Или подобно на щурец? На тритон?

— Или на жив уплътнен вихър — продължи тя. — На светлинна спирала, която призовава към събратята от другите светове. На разумна субстанция, която преминава свободно през нишките на пространството и времето.

— Уплътнените вихри и разумните субстанции няма за какво да се интересуват от земната красота — реагирах аз.

— Дали е земна, галактическа или вселенска, красотата е една и съща. Тя е разлята, разплискана по мирозданието като светлина. Само нейната сила на светлоносец е способна да обуздае вакханалията на тъмните стихии. Единството на красотата, нейното вечно хармонично процъфтяване е непоклатим закон. Затова всеки опит да се посегне на красотата и да се разклатят устоите й, трябва да бъде наказан.

— Интересно. Защо тогава не са наказани маниаците от Пентагона, които хвърлиха атомните бомби над Хирошима и Нагасаки? Над атола Бикини? Които стовариха хиляди бомби над многострадалния Виетнам? Тези, които в пустинята Невада подло взривиха атомна бомба над главите на повече от три хиляди свои войници, съзнателно обричайки ги на психически заболявания и гибел от ракови образувания. Това ли не е посегателство над красотата? Знаеш ли какво ми е разказвал моят баща?

— Знам, Олег. Приятелят му е бил пленник при японците. Измежду онези, с които е правил опити генерал Ишии Широ. Генералът е проверявал действието на химическото оръжие върху хора.

— Върху живи хора, Еона. Върху американци, руснаци, англичани. А друг генерал — Макартър — направил всичко възможно да оправдае военния престъпник Широ. Защо извергите не са наказани?

— Връщам ти въпроса, на теб и на твоите земни събратя.

— Извинявай, но от братя до братя има разлика. Мои събратя са лесничеят от Охайо, мадридският печатар, пловдивската шивачка, парижкият лекар. А господата като бившия военен министър Уайнбъргър или израелския изверг Шарон — виновниците за бейрутското клане, са за мен кръвопийци и врагове. Така или иначе, но историята ще ги накаже!

— Припомни си завета на древните: наказанието за престъплението вече се заключава в самото престъпление.

— Не наказанието трябва да бъде заключено, а самите престъпници! Зад дебели решетки. Със седем катинара. И да има гласност като на Нюрнбергския процес!… Отговори ми, Еона, защо пълниш тази кошница? Дали само от любопитство? Може би за музея в двореца на Галактическия съвет?

— За Галактическия съвет. Само съветът има право да реши ПРЕПЪЛНИЛА ЛИ СЕ Е ЧАШАТА НА ТЪРПЕНИЕТО. — Белоснежната повдигна глава. Погледът й се плъзна над мен и като че ли сред звездите, над крепостната стена на Чивита започнаха да се очертават, както при копиране на снимка, контурите на чашата на търпението.

— Моля те, не се оглеждай, Олег — каза тя.

Представях си чашата с размери като небесния купол, до самия ръб изпълнена с димяща течност, в която плаваха, сякаш в Дантевия ад, чудовища, олицетворяващи най-мерзките пороци: алчността, завистта, насилието, ненавистта, зложелателството, предателството, печалбарството. Върху каменните стени на чашата, както върху стените на древните пещери, беше издялано най-непоносимото: ето руините на Рязан след нашествието на Ордата, ето Бухенвалд, където одират кожата на затворниците, за да правят чанти и абажури на почтените господа, ето подводницата, спряла пред потъващия транспортен кораб на Червения кръст, и тълпата дечица, които се вкопчват в перилата на хлъзгавата наклонена палуба, за да бъдат уловени преди смъртта си в обектива на апарата на ухиления морски вълк. Ето…

— Трябва да знаеш, че от време на време във вечно цъфтящата градина на планетите някое дърво заболява. То може да залинее и дори да загине, ако градинарят не му помогне. Вредителите трябва да се унищожат. Но понякога помощта идва твърде късно…

Високо между звездите по посока на Млечния път блещукаха червени и зелени светлинки, разположени на кръст. Дали беше пътнически лайнер или бомбардировач с водородни, а може би и химически бомби?

— Пътнически е. По авиолинията Рим — Найроби — отвърна на мисления ми въпрос Белоснежната, която също гледаше към светлинките.

— Не разбирам вашата логика, всезнаещи пазители на прекрасното. Ту събирате доказателства за необратими разрушения, ту сами разрушавате!

— Ние не разрушаваме нищо.

— А дърветата, които изгарят нощем? А отровните разноцветни балони от реещите се в небето шапки? Кого имате намерение да накажете за тези забавления? Себе си ли?

— Олег, ние нищо не изгаряме и не тровим. И не сме упълномощени да наказваме когото и да било. Ще наказвате вие, когато съберете свои доказателства.

Тя преднамерено наблегна на думата „свои“.

— Вятър и мъгла, празни приказки! Та ако не сте вие, кой трови и пали? Други извънземни? Не толкова благородни като вас? Лоши чичковци и лелки? — разгорещих се аз.

— Олег, успокой се, в космоса не съществува такава вражда, както на Земята.

— Еона, отговори ми направо кои са подпалвачите и отровителите?

— Сами ще отговорите и на себе си, и на всички.

— Кога?

— Когато съберете доказателства.

— Стига си ме баламосвала — не се сдържах повече и ударих с ръка по телта, която леко забръмча. Но веднага я отдръпнах, защото бях забравил за шиповете и от дланта ми рукна кръв. — Хайде да не играем на криеница! Още не се знае кой кому трябва да предявява доказателства за чуждата вина или за своята невиновност. А за мен можете да бъдете спокойни — ще изложа своите доводи. И някой ще се окаже натясно!

— Ние ще ти помогнем, Олег — все така приветливо обеща Еона. — По всяко време можеш да ме повикаш мислено и да ме питаш каквото искаш. Не забравяй, че въпросът ти трябва да започва с моето име.

Кимнах, че съм разбрал.

— Галактическият съвет по охрана на красотата ти благодари за първия Контакт. И моли с никого да не споделяш сведения за Контакта.

— Благодарността е взаимна — измърморих аз. — Но преди да се сбогуваме, бих искал да знам защо на съвета му е било угодно или удобно да избере именно мен?

— На твоето място сега би могъл да стои кой да е друг.

— И на твоето ли?

— Всяка друга.

— Интересно. Излиза, че от тази страна би могъл да стои и Херострат, и Атила, и кой да е подлец като Батий13 или Хитлер, без значение дали е бивш, или бъдещ?

— С тези и с подобните им се занимава друг Галактически съвет. А на тебе, Олег, ще повторя — на твое място можеше да стои кой и да е друг защитник на красотата.

— Но защо стоя аз, именно аз?

— Тогава виж…

… И като орел отвисоко видях върховете на Тяншан и снега по северните склонове на многобройните превали, а на южните склонове на припек се топлеха пеперуди и цветята разтваряха чашките си. И язовира Медео, и Кулджинския изоставен път, и лъкатушещата като змия между пясъците мътноръждива река Или. И се приближи земната чаша, ето, с ръка да я докоснеш, и вира край воденицата, и дивите зарзали на хълма, и покрай брега на езерото изсъхналата, тръпчиво миришеща дори и през пролетта трева. О, убежище на ластовици, езеро, пълно с риби и облаци… Шест момчета се суетяха около изровената в земята яма, в която лъщяха омаслени, нахвърляни безразборно артилерийски снаряди. Децата ги затрупваха със суха трева и съчки. Командуваше ги гърбоносото момче с фински нож на кръста. Напрягах се да си спомня къде съм виждал вече едно от хлапетата, непохватно и височко, приличащо по нещо на мен в детството, но не можех. Междувременно онзи, който приличаше на мене, дотича при главатаря им и му показа ръждясала граната със стени на баклавички. „Дай ми я! Всичко от скривалището е мое!“ — каза главатарят им на име Чава. „Не ще я получиш, не ще я получиш, само напразно ще се измъчиш!“ — засмя се дългучът и заподскача на един крак. Те се вкопчиха един в друг и започнаха да се борят около ямата, докато в ръцете на Чава не попадна стоманеното пръстенче с мустачки и тогава той заотстъпва към големия камък, като повтаряше непрекъснато: „Само не си отваряй ръцете! Само не си отваряй ръцете!“ Едно от хлапетата, което вече се бе скрило зад камъка, изведнъж изкрещя: „Олег ще се взриви!“ И хукна към планината. „Не я стискай силно, ръждясала е!“ — исках да извикам, но вместо това с два скока се озовах до Олег и здраво хванах ръцете му. „Той е прав, Олег, не трябва да си отваряш ръцете, защото тя ще избухне!“ Учудване и страх трепереха в очите на Олег. „Хайде да се спуснем към водата — тихо казах аз и го помъкнах след себе си. — Нали знаеш. Олег, защо наричат езерото Ластовиче?“ „Защото те не отлитат никъде през зимата, а лягат на дъното. Хващат се с крачета една друга и така спят до пролетта в езерото“ — каза момчето с тракащи зъби. „Вярно е, Олег. Но някои ластовички жеравите ги отнасят на юг, като ги крият под крилото си. Или щъркелите на гърба… По-внимателно слизай, стъпвай с ботушите напреко на склона, за да не се хлъзгат. Виждаш ли, водата вече е съвсем близо. Сега малко разхлаби ръката си, ще се опитам аз да хвана това нещо. Отпускай, отпускай, не се страхувай. Дори след като щракне, има достатъчно време да се избавим от нея. Отвори си ръката ти казвам!“ „Не мо-о-ога. Ръцете ми се вдь-ъ-ьрвиха!“ — започна да заеква то. Не можеше, съвсем не можеше да ги разтвори. В гранатата се беше вкопчило с мъртва хватка, сякаш пръстите му се бяха парализирали. Наложи се така да стисна китките му, че то се дръпна и извика. Гранатата започна да пада към земята. Улових я във въздуха, метнах я в езерото и прикрих с тялото си Олег. Чу се гръм. От водата израсна стълб от тънък лед и вода, в който се пречупваха слънчевите лъчи…

— Изтрий си потта от лицето, Олег — каза Еона. Какво ти лице! Ризата ми се бе напоила с пот, тя се стичаше по краката, чак в обувките жвакаше.

— Как го правиш, Еона?

— Правя го, за да разбереш принципа, по който избираме. И така, когато имаше повикване по ергофона от сибирската Троя, защо предпочетоха тебе? Преди малко вие шестимата бяхте поставени при еднакви условия. Никой не знаеше, че всъщност спасява себе си. Четиримата предпочетоха да не се намесват. Единият дълго обмисля, но закъсня.

— Как да го разбирам, че е закъснял?

— Взриви се. Сам знаеш колко момчета са загинали по този начин.

— Още повече са осакатените — добавих аз. — Но къде е логиката: той оттука е закъснял при мене, а там излиза, че съм се взривил аз, така ли?

— Самият той се е взривил. Стара земна истина гласи, че спасиш ли дете — спасяваш себе си. Що се отнася до душевните ти качества, които ни привлякоха към тебе…

— Еона, не ги изброявай — прекъснах я аз. — Нека бъда още в неизвестност по отношение на моите достойнства. Ще ми бъде приятно да ги откривам постепенно чак до старостта си.

— Това не ще продължи до старостта ти — сериозно отвърна тя.

— Изглежда, не ще има старост, така ли?

— Изглежда, нощта ще бъде спокойна… Лека нощ — каза вестителката на нощта, взе си кошницата и започна да се отдалечава в лунната мъгла, обгърнала всичко земно.

— Къде отиваш, Белоснежна?

— Наричай ме по-добре Еона — въздъхна тревата.

Бараката догаряше в далечината на кея. Кървавото око на циклопа от Пеещата планина пронизваше галактическите висини. Разранените ми от телта пръсти кървяха.