Чашата на търпението (Фантастична повест-памфлет)

5. Епидемията

Самолетът от Рим се приземи в Палермо късно вечерта. Беше топло и сухо. Средиземноморските звезди висяха над самото летище като под купол на планетариум. Дори над бетонните писти се усещаше тръпчивият мирис на кипариси. От самата стълбичка чак до ниската сграда на летището ни съпровождаха дванайсетина яки карабинери.

— В Рим ни посрещаха сестри с Евангелие и разпятие в ръце, а тук — дяволи с автомати — чух разговора на две от спътничките ми — монахини. Тази, която беше с около глава по-висока от мене, се прекръсти.

В митницата върху цялата стена беше изписано: „За да се предпазите от отравяне, употребявайте храната само след продължителна термична обработка. Помнете, че причините за епидемията все още не са установени!“

— Каква епидемия има? — тихо попитах митничаря — набит младеж с кафяви очи и с пресен дъговиден белег на бузата.

— Що ли не говорят хората, синьор. Според едни е от зехтина, според други — от застоялата вода. На кого каквото му разбира главата. А въобще до днес сутринта са пукнали 178 нещастни хорица. — Той вдигна очи към тавана. — Приеми ги с мир, господи всемогъщи. А вие, синьор, моля да отворите куфара си. Някаква храна да имате?

Тъмноокият внимателно отдели на една страна всичко онова, с което исках да зарадвам Учителя: два бородински хляба, буркан със сельодка, целофанирани пакетчета с клюква.

— Продуктите, синьор, се конфискуват. Строго е забранено да се внася храна. Нима не са ви уведомили преди излитането в Рим? Между другото, необходима ли ви е квитанция за конфискуваното?

— Ще мина и без тази хартийка — усмихнах се аз. — Макар че ума ми не го побира как ще подложите сельодката на термична обработка?

Юначагата ми намигна и веднага се зае с монахините. Прекосих празния салон и взех такси.

— Хотел „Конхилия доро“ — казах на шофьора — и моля ви, няколко днешни вестника.

— Имам само „Гласът на Палермо“. Останалите можем да купим по пътя, стига да завием малко в посока към църквата „Сан Джовани“, която, между другото, е от дванадесети век.

— Карайте тогава направо в „Златната раковина“.

Почти една трета от първата колонка заемаше снимката на мъж в локва от кръв с раздробен череп. „Нова мафия — гласеше надписът. — Нелегално правителство на Италия, което здраво се опира на двата кита — на търговията с наркотици и на корупцията. Кулминация на тероризма в столицата на мафията Палермо — това е вече сто и третото убийство само през тази година.“

Зачетох се в статията, препечатана от лондонския „Сънди таймс“. Оказва се, че мафиозите вече отдавна вместо със спекула на недвижимо имущество и строителни материали се занимават с изкупуване на игрални домове, отвличане на хора и с търговия на наркотици. „Конкуренцията в тази търговия е толкова висока, че не престава кървавата война между клановете. Всяка седмица се извършва поредното убийство или загадъчно изчезва нова жертва. В Палермо се говори, че бетонните основи на новите строежи в покрайнините на града са се превърнали в гробници, запълнени с трупове на мафиози.“ Главатарите на клановете отдавна са установили директна връзка между Палермо и Ню Йорк.

„Гласът на Палермо“ не съобщаваше нищо за епидемията, обаче на третата колонка горе с големи букви бе написано: БЕЗЧИНСТВАТА НА ИЗВЪНЗЕМНИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ. ВЧЕРА ПРИШЪЛЦИТЕ НАГЛО СА ИЗГОРИЛИ С ХИКС-ЛЪЧИ БАДЕМОВАТА ГОРИЧКА В ПОКРАЙНИНИТЕ НА АГРИДЖЕНТО. Отдолу имаше снимка на летяща чиния, която приличаше на обърната гъба манатарка. Тази жалка имитация се представяше за снимка (любителска), направена от един шофьор, страдащ от безсъние. Под „манатарката“ следваха такива невъобразими глупости, че побързах да обърна страницата. И късмет! Там имаше интервю с Учителя под заглавие „Градината на доброжелателството и развлечението на душата“. След като изброява заслугите му, силно преувеличени, както се прави при интервю с чужденец, кореспондентът започва интригуваща беседа:

С вестника под мишница се втурнах в стаята на Учителя.

— Поздравявам ви, Сергей Антонович! Главозамайващо интервю!

Учителя лежеше, по-точно беше в полулегнало състояние, подпрян на три възглавници. Беше поотслабнал и изглеждаше уморен. Бегло погледна интервюто и остави вестника до себе си на леглото.

— Здравата работят, дяволите! Днес следобед се втурнаха без разрешение при мен с лекомислените си въпроси, а вечерта, ето ти ги отпечатани. — Той леко ми се усмихна. — А вие, Олег, сте юнак! Разбрали сте всичко и веднага пристигате. Закъсах със сърцето, и то сериозно. Не по-малко от седмица още трябва да се въргалям в леглото. Сега съм като броненосец с пробойна под ватерлинията. Отгоре нищо не се забелязва, но чувствувам как постепенно потъвам под вълните…

— Ще закърпим пробойната, Учителю — казах бодро. — Донесъл съм мумийо, облепихово масло, узрял глог. Добре, че се сетих да ги сложа в чантата, а не в куфара. Иначе и тях щяха да конфискуват на митницата заедно със сельодката и черния хайвер, под предлог, че има епидемия. Нима наистина са измрели едва ли не двеста души?

— Плюс тройно повече полудели. Изобщо тук се е завъртяла една въртележка… Виденията на Мурат са детски приказки в сравнение с този ад… Надявам се, че митничарите не са намерили подаръка на Марио, нали?

Сложих двуглавото гущерче, обвито с памук, върху дланта на Учителя. Той го разгъна и внимателно разгледа странното животинче от всички страни.

— Имай предвид, Олег, възможно е това да е ключът към разгадаването на необяснимите събития през последните два месеца, включително и епидемията.

— Епидемия! Странна въртележка! Разни идиотщини! Извънземни! — недоумявах аз. — Умолявам ви, обяснете ми все пак какво става тук!

… А ето какво ставаше всъщност.

Една юлска нощ в пристанищния град Сигона стана земетресение. Беше събота, денят на почитания тук светец — великомъченика Джузепе. Още от сутринта автомобилните колони се стичаха отвред към гробището при църквата „Сан Джузепе“. Службата завърши към един след полунощ, затова повечето от пристигналите останаха да спят при роднини или направо в колите си край гробището.

Към два и половина земята потрепери и съдовете в къщите издрънчаха. Тук земетресенията не са рядкост и никой не обърна внимание на земните трусове. Имаше обаче хора, които се разтревожиха защо не престава виенето на кучетата, кудкудякането на кокошките и грухтенето и квиченето на свинете. След още половин час Сигона бе обхваната от масово безумие. Всички изскачаха от къщите си по бельо, катереха се по покривите, по дърветата, хленчеха и викаха несвързани думи. До сутринта неколцина, обладани от халюцинации, починаха в страшни мъки. Бригадата от лекари, която пристигна към обяд от Палермо, се луташе в догадки относно причините за бедствието. Наложи се с помощта на полицията Сигона да бъде изолирана. Положението обаче не се подобряваше. Лудостта обхвана и двама от лекарите, също и десетина полицаи. Те наистина останаха живи, но властите, като имаха предвид сериозността на събитието, извикаха на помощ военните. Те скорострелно изселиха жителите на Сигона, а след още седмица около града вече блестеше обръч от бодлива тел. На мнозина тази ограда се струваше излишна, защото и без това надали някой би се решил да се разхожда из мъртвия град.

— И колко са изселените от мъртвата Сигона? — попитах Учителя.

— Ако съдим по пътеводителя, градът е наброявал около две хиляди жители. Лудостта е обхванала само една трета от тях — и това е загадка. Здравите са настанени из околните села. А болните — във военната болница, която е доста близо, в района Солунто.

— Значи в специална военна болница, военна… — почуквах с пръсти по масата. — Извинете, Сергей Антонович, но при цялото си желание да открия връзката между събитията в Сигона и този двуглав гущер — не мога.

Учителя гледаше гущера с леко премрежен поглед. Небесносиният халат само подчертаваше нездравата бледност на лицето му.

— Не бързайте, Олег, да се предавате. Още не съм ви казал най-главното. Тук от ухо на ухо се говори, че сега в Сигона се плодят много двуглави. И не само гущери. И мишки, и плъхове, и бръмбари, и гълъби. Пък и не само двуглави. Има и двуопашати, осемпръстни. С обезобразени тела. Без черепна кутия. Даже без мозък. Множество уродства, при това съвсем неочаквани.

Думите на Учителя отекваха в съзнанието ми глухо като подземни взривове. И си представих, че съм самотен астроном в планината, който през една лунна нощ изведнъж забелязва, че към Земята се приближава жив космически облак от отвратителни твари, сладострастно и жадно взиращи се в нейната красота, и тези изроди се приближават съвсем не както предвижда небесната механика, а невероятно бързо — облакът вече е увиснал над снежния хребет и трябва в броени минути да се вземе решение за отпор срещу нашествието на чудовищата.

— Марио сигурно отдавна е забравил за гущера, няколко години изминаха оттогава. А може и да си спомни? Сега ще му звънна по телефона. — Отворих бележника си и се протегнах за телефона.

Учителя вдигна пръст към устните си:

— Олег, за епидемията нито дума по телефона! Предпазливостта няма да ни навреди. И изобщо — никакви излишни въпроси на тази тема. Знае ли човек какво ни е надвиснало тук над главата. Защо досега не пускат никого от Световната организация по здравеопазването? Защо забраниха достъпа на всички чужди лекари, освен на американските? Ами тези извънземни що за идиотщина са? Разбирам, за вестникарите това е златна мина — как да не прогърмят света със своите извънземни. Но може и просто да отвличат вниманието от епидемията.

— Утре от сутринта ще се заловя с вестниците — казах аз. — Що се отнася до пришълците, трябва да се порови по-издълбоко.

— Утре ще идете в Чивита, Олег. Не бива експедицията окончателно да се разпадне. И вземете със себе си онази зелена папка, дето е на шкафа отляво. Там са вестникарските бръщолевения за извънземните. Между другото, вие май още не сте се настанили. И не сте вечеряли…

— Стаята ми е срещу вашата, Учителю. А за вечеря ще изпия едно топло мляко в бара и после ще се разходя пет-десет минути. Тъкмо да звънна на Марио от автомата. Прав сте, напълно възможно е извънземните да подслушват телефонните разговори от хотела.

Бегла усмивка премина по изсъхналите устни на Учителя, също като лунна сянка.

— След разговора си с Марио пак се отбийте при мен.

Стена от тръстики се беше проточила от самия хотел чак до невидимото море. Сухите стебла леко прозвънваха от вятъра. Отдясно към улицата настъпваха уродливи месести кактуси, които приличаха на модернистични скулптури. Зад двуметровите кактуси се забелязваха двуетажните къщи на местните богаташи. Ни един прозорец не светеше — Сицилия заспива рано.

Набрах номера на Марио. Дълго никой не ми отговаряше. Вече се бях отчаял, когато изведнъж прозвуча напевният глас, който бих разпознал сред хиляди други:

— Слушам.

— Антонела бела — казах развълнувано. — Може би ще си спомниш за Олег? С нежния прякор Земеров.

Нашего брата археолозите тя наричаше винаги по един и същи начин — земерови.

И отново дълго мълчание.

— Антонела — прошепнах аз.

— Откъде се изсипа? — попита и тя шепнешком. — От Москва? От Рим? От Меркурий?

— От Палермо. От „Златната раковина“. И смятам да ти звъня непрекъснато, докато не ми свърши визата. Извикай, моля те, Марио на телефона.

Слушалката потрепери от плач.

— Света мадона, той е в болницата на бенедиктинците. А преди това едва не умря в Солунто. Господи, колко се мъчи, как бълнуваше! Но, слава богу, остана жив. — Тя пак зашепна: — Преместих се тук, при него, защото мама съвсем закъса без Марио.

Попитах я:

— Не помниш ли точната му диагноза, Антонела? Може би ще трябват някакви лекарства?

— Това е и най-ужасното, че никой нищо не знае. Просто наричаме това епидемия. Мнозина вече умряха, сигурно си чул. Направо е чудо, че този ден не отидох с Марио в Сигона — пак изхлипа тя.

— Може ли да посетя Марио в болницата?

— Само в неделя от четири до шест. През другите дни монасите не пускат. Много е строго при тях.

— Вдругиден е неделя. Да се срещнем в три при картинната галерия. Заедно ще отидем при Марио.

— При галерията ли? Край фонтана „Трите лилии“? На нашето любимо място? Не си ли го забравил? — тъжно попита тя.

— Нищо не съм забравил, Антонела бела — казах аз. — Ако ти потрябва помощ преди нашата среща, обади ми се в „Златната раковина“. Но имай предвид, че утре почти през целия ден ще бъда на разкопките. Лека нощ!

— Познавам те, Земеров. През всичките тези години ни един телефон, ни един ред, а пожелаваш лека нощ, сякаш сме се разделили вчера. Остроумно. Кому пожелаваш лека нощ — на мен или на себе си?

— На Средиземното море. Ти май го беше нарекла земеобятно, помниш ли? И къде може да се отиде по лунната пътечка не си ли забравила?

— Смени тона, Земеров! — каза тя по-високо и гласът й потрепери: — И запомни, че земеобятното море отдавна е изличило нашите следи. Останали са само твоите напъни за остроумие. Продължавай да се веселиш. Чао.

Тя затвори телефона и повече не го вдигна, въпреки настойчивото ми звънене.

Върнах се в хотела. Неколцина възрастни, охранени господа — изглежда, от Западна Германия — се подхилкваха пред телевизора с екран колкото половината стена. В ресторанта свиреше едновременно на пет инструмента къдрокос човек оркестър. Отказах поръчаното мляко и отидох при Учителя. Той също гледаше телевизия.

— Изпуснахте нещичко, Олег — усмихна ми се Учителя, — току-що показаха няколко снимки на другопланетни същества.

— Които безчинствуват над целия остров за радост на вестникарите ли? Ама че забавление. И на какво приличат? Може би на кренвирши? На октоподи? На велосипеди с кокоши крака?

— На същества в скафандри. Двукраки. С две ръце. И с една глава. Възседнали „летяща чиния“ с доста изящна форма.

Учителя очерта с ръце нещо подобно на елипса.

— От само себе си е ясно. Пришълец без летяща чиния е като вещица без метла.

— Уви, Олег, имате право. Налице е пълният шаблонен комплект. Близо да „чинията“ гаснат моторите на колите, на тревата остават жълти петна, като че ли… — Учителя се замисли, без да довърши.

— Разрешете ми да продължа мисълта ви, Учителю — казах аз. — Като че ли се е излял жълтъкът от яйцето на ихтиозавър. С размерите на летящо в небето езеро. С образите на великите археолози. Не е ли така?

Странно, че когато споменах за летящото езеро, Учителя не реагира.

В два часа през нощта излязох на балкона. Бялата подкова на „Златната раковина“ лежеше върху склона на хълма, който се спускаше към залива. Под светлината на младия месец сребрееха короните на черничевите, лимоновите и наровите дървета, редуващи се с кактусите. Вляво, където криволичеше асфалтовият път, се извисяваше Драконовият нос. Той наистина приличаше на дракон, навел се да пие от морето. Десетина дръвчета с изкривени от вятъра стебла — сигурно маслинови наподобяваха гребена на дракон. Морето издаваше мирис на водорасли, медузи и разбиващи се вълни. Вълните прииждаха към драконовата паст от далечните времена на пътешествията на Одисей и неговите другари, от времената на Темистокъл и Ханибал, на Пуническите войни, на изключителните триумфи на цезари в колесници, запрегнати е лъвове, от времената, във водовъртежите на които са се раждали и загивали вождове, наложници, сатрапи, палачи, пазачи на фарове, гадатели, мъдреци, които са се самоубивали по повелята на сатрапи, предпочитайки смъртта пред изгнанието на бреговете на Ойкумена — земя обитаема. Вълните прииждаха като римски кохорти, разбивайки на пръски тъмната влага.

Далече над морето пламна и угасна като изгоряла крушка мълния. Стори ми се, че тя освети в небето лице с исполински размери, лице, чертите на което неведнъж разпознавах в тревожните си сънища. Взрях се в простора на нощта и ето, в мигновения проблясък на мълнията природата отново изрисува в небето чертите на Белоснежната. Нямах нужда от свидетели. Достатъчно беше, че поне Драконът, макар и с уродливите тела на маслиновите дръвчета вместо грива, бе видял Белоснежната.

… Защо образът на изчезналата завинаги хубавица не ми даваше мира през всичките тези години, сякаш не владетелят на крепостта при завоя на реката, а аз се бях лишил от живата й чародейна притегателна сила. Два пъти загинала, разпръсната от сѐлевите потоци по местността на Джейраните, където скалите размесиха нейната плът с парченца от руда, от раковини, с клончета от барбарис, с мъртви змии, калинки, мармоти, гущери и щурци — защо тя така натрапчиво оживяваше в паметта ми? По-точно сред хаоса на спомените оживяваше не самата тя, а изплуваше нейната красота. Мъртвата й красота…

Нека да е така. Мъртва. Но защо тогава живата й сестра — земната красота, която ме обкръжаваше като светещи колони на брези в пролетния лес, защо тази животворна красота сякаш отстъпваше пред натрапчивото видение на Белоснежната, плуваща в своята кристална ладия по реката на времето?

Какво е подразбирал геният, обхванат от пристъпи на епилепсия, когато е предрекъл: красотата ще спаси света. Ще спаси, но как? Спасението изисква действие, воля, противостоене на войнството на злото. А красотата от самото си начало е пасивна и смирена. Тя очаква поклони, възторзи, възвеличаване, а накрая очаква да я обладаят, за да повтори в същите прекрасни форми и самата себе си… А ако не са същите прекрасни? Защо толкова ни безпокоят, дори оскърбяват видимите дефекти в съвършената красота? Да допуснем, че Белоснежната е била гърбава… Или кривокрако джудже? Или с осем пръста… Красивото дете, което е родено дори от двуглаво чудовище, се възприема като нещо редно, сякаш природата поправя собствената си грешка. Но ако Венера Милоска роди двуглаво чудовище! О, не, в този случай не ще се утешиш с това, че и красавицата значи може да даде живот на изрод, не, в друга вселена ще отлети веднага семето от дървото, ще отлети там, където е мракът, всяващ страх…

Може би прекрасното е огледало, което отразява младостта на света, радостта на осъзналата се жива материя? А уродливостта е предвестник на разпадането, на гниенето, на угасването на жизнените сили, предвестник на безобразията на странницата с острата коса — на смъртта. Не, тук има някакво необяснимо противоречие. При изворите на златокосата младост на света изобщо не е имало красота, а само кипяща лава, мъртва пепел, изстиващи камъни, пушеци и смрад. Красотата, изглежда, се е увеличавала, нараствала едновременно с растежа и усъвършенствуването на живата природа, докато най-после е разцъфтяла в човека.

Разцъфтяла е, но защо ние търсим каноните на красотата все там — в древна Гърция? Защо, когато търсим идеала на прекрасното, непрекъснато се обръщаме назад, искаме отговор от Рубльов, Леонардо, Рафаел. И така, какво е красотата? И защо хората я обожествяват?…

Върнах се в стаята, затворих балконската врата и дръпнах пердетата. Ясно беше, че вече не ще мога да заспя. Най-добре би било да се разходя по брега. Но внезапно с мисълта за морето ме обхвана някаква тревога — започна да ми се струва, че не съм сам в стаята. Запалих всички лампи. Проверих в банята. Отворих гардероба. Надникнах под кревата. Под канапето… Естествено нямаше никой. Впрочем нямаше нищо чудно в това, че се уплаших след събития като епидемията, болницата в Солунто и болницата на монасите бенедиктинци, лицето на Белоснежната над морето, извънземните — като за първа вечер в Палермо беше множко…

Добре. Да започнем с извънземните. Седнах на масата и решително дръпнах към себе си зелената папка. Изрезките бяха грижливо подредени по дати. Първото съобщение гласеше:

По-нататък се посипаха подобни съобщения като листа от увехнала роза. „Чинията“ бе видяна на няколко места, предимно над затънтени селища и задължително късно през нощта. Най-много — четири пъти — тя се е появила над Сигона, но вече след евакуацията на жителите й. И тук тя веднъж е подпалила бадемово дърво, след което спокойно се е скрила. В обширна, пълна с противоречия статия, един престарял професор микробиолог доказваше, че единствената причина за странната епидемия е безотговорното поведение на извънземните. „Това, че разбойническите полети на неидентифицирания летящ обект са засечени малко след избухването на масовото безумие в Сигона — пишеше той, — още нищо не доказва. При това съществува и историята, разказана от дон Илуминато Кеведо. Защо никой не иска да приеме сериозно неговото съобщение? Да не стане така, че всички да плащаме после за подобна душевна глухота.“

Сред изрезките намерих и историята на Кеведо. Действително дон Илуминато, собственик на фотографско ателие, е споделил с кореспондента на списанието „Ти и аз“ някои любопитни неща. Самият той, дон Илуминато, едно денонощие преди земетресението в Сигона бил нощувал при племенника си там и рано сутринта потеглил за Палермо. Разбира се, светият Джузепе можел и да му се разсърди, но нямало какво да се прави — през деня се връщала с параход от Неапол жена му. Той си тръгнал съвсем разстроен. И как иначе, след като, страдайки от безсъние, излязъл късно през нощта в градината и там забелязал спрял в небето апарат. От него се излюпвали слабо светещи кълба колкото футболна топка и носени от вятъра, кацали в Сигона. Дали това е продължило много, той не си спомня. В главата му всичко се било объркало, чували се гласове на непознати езици, сякаш в мозъка му бил включен транзистор. Той не можел да се мръдне от мястото си. Когато апаратът с опашката от светещи кълба изчезнал, Кеведо с омекнали крака се върнал в къщи. Не посмял да събуди другите, за да не го помислят за полудял.

Съобщението на Кеведо заслужаваше да му се обърне специално внимание. В това именно микробиологът не бе сгрешил. Извадих от куфара си нов бележник и на първата страница написах: „Пришълците. Дон Илуминато Кеведо.“ Още не беше дошло време да се правят изводи. Може би нещо щяха да подскажат тайнствените снимки, за които спомена Учителя. Утре сутринта те щяха да се появят във всички вестници.

Да, Учителя хич не беше добре, здравата го бе съборило… Само дано да не стане нужда да го откарвам в Москва, помислих си аз и веднага се поправих: е, не, братко, никаква сила не е в състояние да накара този великан с нерви от стомана да се върне предсрочно от разкопките. Нито сила, нито хитрост. Той като че ли излъчваше мощно поле на доброжелателство, в което се разбиваха всички опити да се подхване някаква психологическа игра с него. И самият той предпочиташе директните действия, избягваше обходните маневри и най-вече различните хитрини. Точно затова съвсем не можех да проумея загадката, която ми бе поставил, преди да се разделим вечерта. Защо не спомена ни дума за летящото езеро, когато му намекнах за него…

Нищо. Ще прочета до края зелената папка. После ще се опитам да свържа събитията в Сигона с появата на Белоснежната над морето. А след това ще се опитам поне час-два да поспя. За загадката на Учителя ще размишлявам по пътя към Чивита — тази градина на добронамереност и развлечение на душата на крал Роджер, русия предводител на норманите.