Чашата на търпението (Фантастична повест-памфлет)

Сергей Антонович, който пристигна заедно с главния археолог на Казахстан, ме свари в трескаво състояние. Температурата се вдигаше до четиридесет градуса. Завиваха ме в студени мокри чаршафи — някой го беше прочел в записките на Пржевалски. Не си спомням как са ме карали с газката, как съм летял със самолета до Алма Ата. Едно и също видение се натрапваше във възпаления ми мозък. Местността на Джейраните. Тиха безлунна нощ. Внезапно всичко наоколо се разтърсва от страхотен гръм — изтръгват се от заточението си нефтът и газовете. Сондажната кула е смачкана като модел от алуминиева тел и е отхвърлена зад скалата. Неудържимият нефтен поток изпълва почти разкопаната обсерватория и клокочи под стените на двореца. „Спасете Белоснежната! Спасете я!“ — викам, като се боря с нефтените вълни. Огнената стрела на светкавицата подпалва черния поток, всичко наоколо пламва, аз се задушавам сред огнените езици и отново призовавам да спасят Белоснежната…

Върнах се в университета едва след ноемврийските празници. Тук, в Сибир, отдавна беше зима. Дечурлигата се пързаляха със саморъчно направени шейни и ски и смело гонеха шайбата по блестящия като огледало Об. Без да минавам покрай общежитието, направо тръгнах при Учителя. Свечеряваше се. В стаята с протритото кресло гореше зелена настолна лампа. Той вдигна главата си от книгите, стана и топло ме прегърна.

— Най-после, гълъбче, най-после си дойде! Е, какво, даврандиса ли се вече?

Аз изсипах две дузини ябълки от раницата си върху протритото кресло. Ябълките бяха от нашата градина — знаменитият сорт апорт, всяка колкото юмрук. Той грабна една, разчупи я с пращене и ми подаде половинката.

— Сергей Антонович, дойдох да се сбогуваме — плахо промълвих аз. — От мен няма да стане ни историк, ни археолог. Не съумях да опазя Белоснежната. Щом така ще започвам, по-добре да стана огняр или портиер.

— Огняр е хубава професия. Някога и аз хвърлях въглища. На параход — каза той невъзмутимо.

— Връщам се в къщи, в Алма Ата. Вече и работа си намерих. Трябва да помагам на дядо. Съвсем е грохнал, превил се е като саксаул. Градината съхне, трябва да се полива. Пък аз ще се опитам да се прехвърля във вечерния факултет по геофизика. Ще разгадавам тайните на земетресенията и на селите.

Учителя седна зад бюрото и подпря с ръка масивната си брадичка.

— Това е страхливост, Преображенски. А непроявената доблест е още по-срамна от проявената страхливост, са казвали в древността… Да, загубата на Белоснежната е невъзвратима. Но помислете си колко красота загива при строежа на язовири, при прокопаването на канали, при прокарването на пътища. А колко е унищожено под бомбите през войната… И аз нагълтах доста вода в блатата край Новгород и помня какво направиха тези изверги с града и с паметника „Хилядолетието на Русия“. А изгореният до основи град Минск! А Смоленск! А Петродворец! — Той заекваше повече от друг път. — Но дори и това не е най-страшното. Камъните и книгите са мъртви, макар че всъщност нещата стоят по другояче. Но нищо, друг път ще поговорим за това. Та на въпроса. Войната е страшна с погубваното на красотата. Със смъртта на бойните другари. С мъртвото момче, по-младо от вас, с набъбнал изплезен език. Фашистите го бяха приковали с гвоздеи към вратата на хамбара. С гвоздеи! Мерзавци!… Войната е страшна със заколените с щикове младенци. С руското момиченце с разпорен корем… Ех! Войната е мръсотия, жестокост и безумие! Само от нашата дивизия на миналия Ден на победата бяхме останали трима живи. Да бъде трижди проклета тази война!

И той отпусна юмрука си върху масата така, че лампата подскочи. Аз стоях мълчалив.

— Да, загина Белоснежната. Но все пак тя беше мъртва, вашата красавица. А когато безумният Сатурн смила милиони живи. И обезобразява оцелелите… Баща ви беше ли на фронта?

— В Италия като партизанин. В бригадата „Гарибалди“. След бягството си от плен. От него ми остана „Свидетелство на патриота“ — удостоверение на италиански език.

— Загина ли?

— Умря преди шест години. От разрив на сърцето. Моливът, който Учителя държеше в ръка, изрисува върху листа на ръкописа човешко сърце. Той гледаше в мен и същевременно не ме виждаше. Накрая отново заговори:

— Когато бях на фронта, дълго не можех да проумея защо ешелоните с новобранци се изпращат на предната линия нощем. Ще речете — заради маскировката. Но не е било само за това. Скачаш от вагона, заемаш мястото си в колоната и ходом марш напред, а на разсъмване си вече в окопите. Ала изгрее ли слънцето — пред очите ти неутралната ивица с трупове. И наши, и техни. Редуват се ту едните, ту другите. Обезобразени. Подули се. Изкълвани от враните. А пък ако задуха вятър към нас — такава смрад не се издържа и новобранците повръщаха… После се задават танковете, няма с какво да ги посрещнем, дори бутилки със запалителна течност липсват, и те необезпокоявани изравняват окопите. Земята стене от живо погребаните. При вида на този ад как да не полудееш и някои не издържаха — бягаха в тила. Но повечето устояха… Свикнаха. И с подутите трупове свикнаха. И с раздиплените черва по храсталаците. С какво ли не свиква човек.

— Простете ми, Сергей Антонович — казах, но той сякаш не ме чу.

— Имах приятел от ученическите години — Андрей Нечволодов. Заедно започнахме да изучаваме берендеите и на фронта отидохме заедно. Знаете ли за какво мечтаеше той? Да подготви и да издаде речник на славянската митология. Защото у нас гръцките богове и герои се изучават едва ли не от пелени и това, между другото, е хубаво. А своите езически богове, своите обреди, поверия, оплаквания на умряло, заклинания и легенди съвсем не знаем. Случвало се е, Андрей като започне да сипе чудни имена, бойците дори писмата си прекъсваха, за да го слушат. Стрибог, Полисун, Ветродуб, Белун, Ярило, Дива, Зюся, Жива, Недоля, Ховало, Овсен… Те са десетки, стотици и за всяко от тях има легенда или мит. А кой ги знае? Шепа специалисти. Така е.

— Дядо ми знае заклинание за Ярило — припомних си аз.

— А вие го запишете, няма да пропадне даром… Ех, Нечволодов… Другите мъкнеха в раниците си консерви, а той — тритомника на Афанасиев „Поетическите виждания на славяните за природата“. Между сраженията го подготвяше за преиздание. Книгата е излизала в средата на миналия век. С нея са израсли Мелников-Печорски, Лесков, Есенин, Бунин. Горки също я познаваше и ценеше. Вие чували ли сте за Афанасиев?

Само замижах към зелената лампа. Какво да отговоря на енциклопедиста?

— И никой не е чувал. А той през краткия си живот е събрал хиляди приказки, издал е „Народни легенди“. Изгонили са го от работа по донос на провокатор и е умрял в нищета. Андрей ми е разказвал как болният от туберкулоза Афанасиев е разпродавал на безценица своята библиотека, в която е имало книги от времето преди Петър I… Помня как край Кьонигсберг приятелят ми отиде за гранати — току-що бяха докарали боеприпаси. Аз нещо се бях позабавил в КП-то. Изведнъж чух силен гръм в брезовата гора. Случаен снаряд бе попаднал в сандъка с гранати, до който стоял Нечволодов. Нищо не намерихме — само една яма край река Прегола — това беше всичко. И досега не ми се вярва, че приятеля ми го няма. За спомен ми остана тритомникьт със славянските старини. А сега, Олег, отговорете: кой ще издаде речника на славянската митология? Кой ще напише книга за Афанасиев? Смелчаците с непроявена доблест ли? Тези, които при първия си неуспех се крият в храстите, стават метачи? — От последните му думи стъклата на прозорците издрънчаха и той заговори по-тихо: — Вие сте роден археолог, Преображенски. Имате изострения нюх на учен, на бъдещ учен! И забележете, в неотдавнашната трагедия в Бекбалък има и светла страна, макар това и да звучи кощунствено. Първо, остана портретът на Белоснежната. Към него проявяват интерес едновременно и Ермитажът, и Пушкиновият музей, и Музеят за източни култури. Ние засега протакаме преговорите с тях. На второ място, имаме манускрипта. Той се оказа трактат за небесните явления и принадлежи на перото — на кого мислите, на самия Талес Милетски, родоначалника на гръцката философия, на единия от седемте мъдреци на Древността. „За въртенето на Слънцето и за равноденствието“ — така се нарича тази поема. За нея споменава още Диоген Лаертски. А се смяташе за изгубена. Не е ли това успех! И на трето място, трябва да ви поздравя със стипендията на името на Карамзин — това ви е наградата от академията за Белоснежната и за Талес. Сто и десет рубли на месец — че аз по мое време не можех и да мечтая за такова богатство, със сухари и просена каша се задоволявах. И така, моля ви да се отправите към общежитието и да дълбаете гранита на науката. През лятото пак ви каня на разкопки.

Седях объркан. Срамувах се от Учителя за прибързаното си решение.

— Едно само е лошо, другарю поименен стипендиант — каза Сергей Антонович и отново захруска ябълка. — Жестоко сте обидили Мурат. Такива като него не бива да се обиждат. На такива генералите са сваляли собствените си ордени от мундирите и са им ги закачали на гърдите. А отгоре на всичко той спаси живота и на цялата ни експедиция. Представете си какво би станало, ако не беше вдигнал всички…

— Сергей Антонович, честна дума, аз не бях на себе си, когато се изпокарах с него — смотолевих, без да вдигам очи.

— Всеки е свободен да прави това, което смята за разумно, но не бива да забравя за последствията. Мисля, че така изглеждаше девизът на венецианците. Да се внимава за последствията. Да бъдем пределно предвидливи. Това не изключва, разбира се, смелостта в решаващия момент… Понякога от една неуместна дума са загивали цели империи. Животът е ходене по острието на бръснач, казват в Тибет. Там съществува и поговорката: „Докато джуджетата се скарат, повоюват и се сдобрят, великаните не успяват и да се здрависат.“ По-малко разправии, суетене и безцелни ръкомахания. Повече труд и духовно съсредоточаване… Хайде, Олег, да постъпим така. Следващият четвъртък заповядайте при мен надвечер. Ще ви разкажа историята на Мурат. А вие си помислете как да се извините на младежа.

— Че аз и сега, веднага съм готов да излетя за Чарин, да го помоля за прошка — едва не извиках.

— Защо в Чарин? Мурат вече е ваш земляк. Живее и се подвизава в Алма Ата. В уйгурското училище интернат. Между другото, знаете ли нещо повече за уйгурите?

За мой срам не можех да отговоря почти нищо на Учителя.

— Повечето уйгури живеят в Китай. Така е решила историята — започнах плахо. — Струва ми се, че религията им забранява да ловуват. Във всеки случай, докато живях в Чарин, не видях нито един ловец. Те обичат музиката и песните. Разглеждал съм китарата им — цели 25 струни има. Обичат още и приказките — и стари, и млади. Спомням си, че старецът Ануар разказваше за един падишах, който проверявал съобразителността на девойка от простолюдието. Заръчал й да дойде при него нито гола, нито облечена, ни пеш, ни яздейки, ни по пътя, ни без път, ни с подарък; ни без подарък.

— Интересно — каза Учителя не без лукавство. — Напомня ми руска приказка. И какво направила хубавицата?

— Тя отишла при падишаха по покривите на къщите. Завита с рибарска мрежа, между краката си водела козел, а в ръцете си държала врабче. Подала подаръка си на падишаха, а врабчето хвръкнало…

— Съвсем прилича на нашата приказка. И все пак е уйгурска. Знаете ли защо? Научете се да вниквате в текста. Девойката върви по покривите. В Русия това би било невъзможно — и покривите са под наклон, и къщите са отдалечени една от друга. А жилищата на уйгурите са почти долепени и покривите са плоски — направо колело да караш по тях.

— Вярно — учудих се аз. — И сега е така, значи и в миналото е било същото. Макар че, що се отнася до миналото им, то е тъмна работа.

— В какъв смисъл тъмна? — оживи се Учителя. — Та уш урите са известни още от трети век преди нашата ера. За тях са писали Птоломей, Вилхелм Рубрук, йезуитът Плано Карпини, Марко Поло, даоският монах Чан Чун, ал Бируни. Те са воювали със самия Искандер, тоест с Александър Македонски, от Тимур не са се уплашили. С Тимур да воюваш! А много преди Тимур — с жуан-жуаните, като са основали цяла държава на реките Орхон и Селенга. Чували ли сте за развалините на Каракорум? Той е бил създаден пет столетия преди монголския град със същото название и го е превъзхождал неколкократно по размери. Уйгурската азбука е в основата на манджурската и монголската, а уйгурският литературен език е бил най-разпространеният в Централна и Средна Азия. Ще попитате как уйгурите са се озовали в Притяншанието? Били са изтикани тук от каракитаите, но на това място са разгърнали цялото си могъщество. След като победили тибетците, образували държава на половин милион квадратни километра. Ходил съм на Турфанския оазис, на развалините на столицата Кочо. А будистките им манастири! А картините и скулптурите им! Преди хиляда години всеки трети уйгур е бил грамотен. Юсуф Баласагунски, Махмуд Кашгарски — те са равностойни на Хафъз, Навои, Хайям. Ето, чуйте:

— Това би могъл да напише и владетелят след гибелта на Белоснежната — казах аз.

— Точно тогава е и написано. Но как е написано, как!

Учителя продължи да чете стихове на Махмуд. Докато ги слушах, аз както никога досега осъзнавах своето нищожество. Учителя, изтерзан от войната и от експедициите, бе успял да научи почти десетина езика, включително древногръцки и уйгурски, съумял бе толкова да узнае, да обмисли, да почувствува. Ами аз? Какво бях постигнал за своите почти двадесет години? През лятото, което прекарах в Чарин, дори не направих опит да разбера от същия този старец Ануар поне нещичко за народа, сред който бе живяла и бе загинала Белоснежната…

Историята на Мурат Шамаев и на неговия верен страж Токо

Откак се помнеше, Мурат живееше с дядо си в това уйгурско село, на три часа път пеша от град Кулджа. Мурат бе десетото дете в бедното си семейство и дядо му го докара от Урумчи, като всъщност го осинови. По изгрев-слънце белобрадият Турсун събуждаше внука си и двамата отиваха в градината — парче земя, двадесет крачки дълго и наполовина по-тясно. Но на това късче земя Турсун познаваше буквално всяка педя. Там се намираха, разположени върху прътове на няколко етажа, сандъци с разсад от репички, моркови, цвекло и домати, там растяха в плетени кошници дини и пъпеши, там зеленееха и червенееха в по-малки кошници четири вида пиперки.

Всички тези сандъци, кошници и тенджери с пробити дъна бяха съединени помежду си с паяжина от връвчици и телове и като наблюдаваше хода на слънцето, с помощта на голямо дървено колело и на други колелца, също дървени, с разни ръчки и дръжки дядото управляваше механизма на своята жива вселена. Едни от сандъците и кошниците се сбогуваха със сянката, други се завъртаха, трети се издигаха на височината на протегнатата ръка на дядото. Три, а понякога и четири реколти успяваше да събере Турсун от април до ноември и това, което даваше градината, им стигаше до следващото лято.

С течение на времето Мурат усвои хитроумната система и към дванадесетата си година стана истински градинар. Сега дядото дори си разрешаваше да подремне някой и друг час след обяда или да отиде в планината да търси билки. По стените на измазаната с глина колиба, в която живееха дядото и внукът, висяха китки от треви, пликчета със семена, в дървения сандък имаше стъкленици с мас от борсук, целебно масло от облепиха, мумийо. Цялото село се лекуваше при дядото на Мурат, било от воднянка, било от болен черен дроб, киселини, кръвохрачене или натъртване. В селото нямаше болница, както и училище, и Мурат се научи да чете по единствената книга на дядо си „Канон на лекуването“ от благословения Абу Али Хусайн ибн Абдалах ибн Хасан ибн Али ибн Сина. Всъщност книгите, които съставяха канона, бяха цели пет — дебели, тежки, с мирис на подправки.

„Взимат се сагапен, синя тинтява, мира, опопанакс и бял пипер — от всяко по два мискала, изчистени костилки от лаврово дърво — четири мискала, стриват се и се забъркват с вода — четеше Турсун напевно на светлината на газеничето. — Това помага при всякаква кашлица, при всякаква течлива материя, при вътрешни гнойници — открил го е Абуллукийус, да пребъдат потомците му след хиляда години и десет хиляди дни…“

Под надзора на дядо си и Мурат береше билки в планината. След единадесетия превал високо над ручея в скалата тъмнееха дупки. Това беше подземният град на Съзерцателите на небесата. Някога там са живеели поклонниците на бога Буда, които не са поискали да се покорят на исляма, на измислиците на хитроумния Мохамед.

— Още по времето на моята младост от пещерите излизаха хора във виолетови и жълти облекла — разказваше дядото, а очите му сълзяха от острата светлина и брадата му се вееше от вятъра по плещите. — Те слизаха от планините и се разплащаха за покупките си със старинни сребърни монети. Но сега вече не слизат — сигурно всички са изпомрели… А когато аз умра, ти, Мурат, иди в Чарин, при моя брат Ришат. И „Медицинския канон“ на него дай. Нищо, че книгите са тежки. Знанието не тежи. Натовари ги на магарето и иди там. Ще трябва да минеш границата, но мисля, че роднините ги пускат. Самият аз също бих отишъл при Ришат, ала вече съм прекалено стар, тук ще си угасна. Разправят, че уйгурите оттатък границата сега живеят богато, както в древността само управниците са можели да живеят.

— Дядо, ти няма да умреш — убеждаваше го Мурат, — ще намеря за тебе безсмъртната билка, ще я разтрия в хаванчето, ще я смеся с девесил, семки от дюля, цвят от нар и целина.

И вятърът пак насълзяваше дядовите очи.

Веднъж през есента дядото за първи път взе внука със себе си в Кулджа. Те натовариха двете магарета с кошници със зарзават, дядото яхна едното, а Мурат тръгна по тревата, защото му беше жал за другото слабичко магаренце. Градът поизплаши Мурат с многото хора, коне и ревящи камиони. В една задънена, обрасла с трева пряка, близо до пазарния площад, дочуха жално квичене на куче. Скимтенето идваше иззад тръстиковата ограда. Мурат се качи на магарето и видя зеленчукова градина, само че без кошници, тенджери и колела. Видя и няколко здравеняци, въоръжени с дълги бамбукови пръти, които биеха поред мятащото се около желязното колче куче. Песът беше охранен, с къси крака и малки, стърчащи уши.

Без да му мисли, Мурат се прехвърли през оградата, шмугна се под нечии крака и се просна върху кучето, за да го прикрие. Веднага получи силен удар с бамбук по гърба, толкова силен, че ризата му се сцепи с трясък.

— Защо биете кучето? — извика той през сълзи от нетърпимата болка — Махай се по живо по здраво, пале такова — прогъгна шкембестият, като изопачаваше уйгурските думи, и отново замахна с пръчката. — Чупка! От това кученце първо ще направим жива чукана пържола, а после ще го изпечем на шиш. Пръждосвай се оттука!

Мурат, разплакан, се хвърли да защищава обречения пес. В резултат по гърба му се изсипаха още няколко удара, но той не спираше да вика:

— Дайте ми кучето! Моля ви! За него ще получите от дядо мумийо и женшен! Голям корен, колкото дланта ми!…

Здравенякът дълго се радва на изгодната сделка — за получения корен можеше да купи три кучета. Дядото намаза възпаления гръб на Мурат с балсам от глиненото бурканче и все продължаваше да поглежда към шкембелията, мърморейки нещо под носа си.

На пазара те купиха нашийник за кучето и надвечер се отправиха към къщи. Така Мурат се сдоби с четирикракия си приятел. Нарекоха го Токо. Незабелязано той израсна и стана огромен пес с широки лапи и черна козина на тила. Сега, когато отиваше за билки или за съчки в планината, момчето взимаше със себе си и Токо. Песът позволяваше да го товарят със съчки като магаре. Той добросъвестно си изкарваше хляба. След време Токо се научи да лови в гъсталаците зайци, мармоти, лисици, а веднъж дори домъкна чакал. Дядо Турсун много му се караше заради зайците и лисиците.

— Голям грях е да се убива лисица, ой, колко голям! По-рано лисицата е била човек, но е започнала да мами другите хора с различни хитрости и господ я е наказал. И тебе, Токо, ще накаже!

— А кого още е наказал бог? — питаше Мурат.

— Слона. Той бил хлебар и удрял купувачите в кантара. И мечката, защото продавала лоша боя. Вълка също наказал. В предишния си живот той бил месар и продавал месо от умрели овце. Мъкни лисицата обратно, Токо, мъкни я!

И ставаше чудо! Токо хващаше мъртвата лисица за врата и я отмъкваше в шипковите храсти. Ето колко умен се оказа този едва не пречукан с пръти пес.

Веднъж по времето, когато цъфтяха зарзалите, а южните склонове на планините аленееха от лалета, в селцето нахлуха младежи в сини куртки със златисти значки. Спряха се пред къщата на престарелия Ренат Умаров — единствения ценител на книги в окръга. Предвождаше ги плешив дебелак с розови бебешки бузи. Те започнаха да изхвърлят от къщата на Умаров книгите му. Пред насила докараните негови съселяни плешивият дебелак го заклейми като враг на културната революция и обяви, че до довечера книгите ще бъдат изгорени. Умаров притичваше ту към един, ту към друг от късо подстриганите младежи със златистите значки, хващаше ги за ръцете и хлипаше:

— Опомнете се! Та аз съм ги събирал цял живот! Там е „Сутрата на златния блясък“! Там е „Диамантената колесница“! Това е цяло хилядолетие преди нас!

И получаваше удар по врата.

В небето прогърмя. Довлеклият се иззад планините облак притисна с мастиленочерния си търбух селцето.

Вятърът утихна. Птиците замлъкнаха.

— Дядо, какво правят тези? — завика Мурат.

— Мълчи, Мурат — глухо каза старецът и започна да залита. Коленете му се подгънаха и той падна на земята. Съседите го вдигнаха и го заведоха до къщи под ръка.

Такава буря отдавна никой не помнеше. До вечерта в небето кръстосваха дългите си мечове зли демони и прозрачната им кръв се изливаше от раните върху изплашената трева…

По мръкнало, отбивайки с палка Токо, в колибата нахълта червенобузестият.

— Кучето вържете, иначе ще го застрелям! — изкомандува той и Мурат прибра Токо в бараката му. Когато се върна в къщата, гостът бе седнал на масата с две бутилки оризова ракия.

— Рекох си, я да пренощувам при магьосника, пък дано не ме превърне в свиня — хилеше се червенобузестият. — Може и отвара да ми дадеш някаква, че сърцето ми нещо хич го не бива, пък шкембето, виж как напира от панталоните като бухнало тесто. Давай, давай, не се стискай! Все едно утре ще изхвърлим всичките ти церове в реката.

Легналият на ниското дървено легло дядо се обърна към стената.

— Не си обръщай гърба, знахарино! По-добре се погрижи за мезето, за гъбки, пък и за краставички. И се смъквай от леглото. На него аз ще спя. А тебе все едно ще те прогоним в пустинята.

— Оттука не ще мръдна никъде, синко. Та колко ми е останало да живея — въздъхна Турсун.

— И как още ще мръднеш, дърт пергишин. Ще заприпкаш към пустинята по-пъргаво от жребче. — Той с неохота стана, приближи се към леглото и с ритник събори дядото на пода. Турсун изпадна в конвулсии, започна да хрипти и от устата му рукна кръв. Мурат се вкопчи със зъби в ухото на червенобузестия и оттам нататък не помнеше нищо.

Дойде на себе си от силната болка, протегна ръка към дясното си ухо, където усещаше, че сякаш се впиват нажежени игли. Горната половина на ухото я нямаше. Той облиза лепкавите си солени пръсти и изстена.

— Млъкни! — викна дебелакът, който вече бе успял да пресуши и двете бутилки. — Благодари на бога, че още не съм ти измъкнал всичките зъби. Тогава ще знаеш как се хапе, куче краставо. По-рано казваха: око за око. А аз заявявам: ухо за ухо. Ха-ха-ха-ха! — коремът му се затресе, превивайки се от смях.

Гостът се просна в цял ръст на леглото и засумтя.

Внукът намали фитила на лампата, отиде до сайванта за ковашкия чук и като се върна, провери дали са дръпнати перденцата до края. По стъклата пълзяха змийчетата на дъжда. Като поглеждаше към дядо си, Мурат покри с грубо домашнотъкано платно дебелака, който се бе вкопчил във възглавницата като в приказен дракон, носещ го във висините.

Когато петното на покривката се разпростя върху половината креват, Мурат се огледа — дядо му не лежеше вече на пода, а се бе привдигнал и подпрял на шкафчето. Нима беше жив?

— Мурат… искам да пия — простена дядото.

Зъбите му тракаха по ръба на чашата, когато с мъка започна да преглъща млякото.

— Дядо, аз претрепах дебелака. С чука — прошепна Мурат на ухото на дядо си. Онзи запъшка.

— Ох, ох, тежък грях е това… Толкова по-лесно той ще те срази на онзи свят… Какво ще става сега? — Езикът на стареца се преплиташе, той с мъка изговаряше думите. След дълги въздишки зашепна: — Вкарай двете магарета направо тука, в стаята… и хайде да товарим.

Вземи всичкия барут, патроните, сачмите, сол, половин чувал брашно, ориз също половин чувал… Одеялата вземи от камилска вълна, двете полушубки, валенки, ботуши… Трябва да се бяга в пещерите, няма къде другаде.

Мурат направи всичко, каквото му заръча дядо и затегна ремъците на багажа.

— Къде е чукът? — попита дядото и помоли да му сложи дръжката в ръката. Мурат я постави. — Помниш ли топлия извор под града на Съзерцателите на небесата? — попита дядото. — Там, под водопада е входът в пещерите… Когато преминаваш през водната стена, покрий очите на магаретата, иначе ще запрат. Преди есента не се връщай тук. През есента се опитай да отидеш при баща си в Урумчи… Добри хора ще ти помогнат да стигнеш дотам. Но не преди есента… Обещаваш ли?

— Дядо — заплака Мурат, — качвай се на магарето.

— Нека мислят, че аз съм го убил. Никой няма да се сети за тебе. А аз… сега… ще умра — каза дядото. И главата му клюмна върху гърдите.

Колкото и да се мъчеше Мурат, не успя да качи мъртвия си дядо на магарето.

Когато тялото започна да изстива, Мурат угаси лампата, престана да плаче и потегли към планината.

Край воденицата той се обърна и от височината погледна към родното си село. Среднощният дракон беше изплюскал всички лъчи от небето и от земята и сега се опиваше от ситния досаден дъжд. Само вдясно се очертаваше пирамидална топола.

В града на Съзерцателите на небесата той не намери никакви отшелници. Пещерите бяха огромно множество и се простираха надалеч в недрата на планините. В една от тях Мурат намери езеро с топла вода и с изскачащи от дъното сребристи мехурчета. Някъде отстрани се процеждаше слаба светлина. Токо смело нагази в езерото до гърди, но не пожела да пие. Пълчища прилепи с писък се носеха над водата. Дрехите му се навлажниха, но Мурат реши на първо време да останат тук, защото забеляза зад един черен камък поточе, от което и кучето, и магаретата пиха вода.

Очите му свикнаха с полумрака. Зад потока Мурат намери дървен нар с изгнила слама, а още по-нататък, почти до самата вода — огнище и малък меден котел. „Може би прадядото на моя дядо също се е спасявал тук от дебелия“ — помисли си Мурат и от това му поолекна.

Като следваше наставленията на дядо си, той ни минута не стоеше без работа: носеше сухи дърва, сутрин търсеше билки и ядливи треви, сушеше диви плодове, а към есента започна да опушва месо от диви кози, подготвяйки се за зимата. И бе решил — в никакво Урумчи няма да ходи. Ще живее в пещерите сам, докато не остарее и не стане мъдър и белобрад като дядо си, когото постоянно сънуваше, наведен над „Медицинския канон“. Щом се събудеше, Мурат проверяваше дали книгата е на мястото си, завита в мушамената покривка, а понякога при светлината на борината четеше на глас „Канона“ на кучето и на магаретата.

През нощта той извеждаше магаретата на паша, но към есента едното го сдави вълк. Другото дотича с раздрана кожа, цялото в пяна и веднага се втурна в езерото, където престоя три дни, а разкъсаната рана — странно? — зарасна с млада розова кожа.

А после облаци забулиха планините, завиха, занареждаха хали и вихрушки, драконът на тъмнината удряше с опашката си треперещите скали, заканвайки се с извитите си като опашка на комета очи да изпепели далечния град на юг, който увенчаваше кристалната Планина на светлината с къщи от скъпоценни камъни и с покриви от пера на фазани.

Магарето тъжно преживяше. Дори Токо се укроти, все по-рядко слагаше лапи на раменете на стопанина си с ръмжене да го подкани към изхода на пещерата: хайде, значи, да полудуваме на снега, пък може и глиганче или зайче да докопаме.

Едно учудваше Мурат: с идването на зимата и на дългите нощи в пещерата не стана по-тъмно. В приказките на стареца Ренат неведнъж се споменаваше за „орловите камъни“. Те правели човека невидим, дните превръщали в нощи, а нощем едно камъче можело да осветява цял град. Не е чудно и тук, сред загадъчните стени, приличащи на разтопени свещи, където вместо восък се стичаха водни струйки, да живее и този приказен камък. Как да си обясни иначе защо няколкото случайно изпуснати грахчета и оризови зърна изведнъж буйно покараха. Мурат разрина с нож плътната пръст покрай ручея, набоде от дядовите семена и те се раззелениха.

Но истинските чудеса се криеха в съседните пещери, където Мурат започна по малко да влиза още през лятото. Там самите стени светеха — квадратни, продълговати, изравнени като по конец. И не просто светеха. На стените, а тук-там и по издадените тавани бяха изобразени хора, зверове и растения. Мъже в дълги червени халати, препасани с кинжали, седяха на столове, които вместо на обикновени крачета се подпираха на човешки фигури. Жените бяха в облекла от златиста материя и на главите с малки корони. Всички те, дори и сучещите пеленачета, държаха в ръцете си разцъфнали в розово клончета. В езерата плаваха лилии, по бреговете им лудуваха бели камилчета, сред лозята се разхождаха пауни и момчета на годините на Мурат се пръскаха с вода от сребърни тръбички, и по поляната кръжаха ездачи на коне, и там юнаци с разделени на две бради заравяха в земята овен и запалваха факел на нож. Понякога под картините намираха глинени коне и магарето с протяжен рев ги призоваваше, напразно очаквайки отговор…

Една пещера с полупрозрачен покрив особено порази Мурат. През тавана неясно прозираше, сякаш гледано от дъното на река, слънцето. „Но нима то може да прониже с лъчите си толкова дебела скала?“ — помисли си Мурат и оглеждайки се, видя картината на стената. Той приближи магарето си по-близо, но веднага забрави и за него, и за кучето.

На поляната край дворец от скъпоценни камъни в огромен лотос лежеше красива девойка в червен сарафан с бели дантели. На врата си имаше огърлица от черни мъниста, а на ушите — същите черни обици. Хората, които стояха на колене около цветето, безутешно ридаеха. Едни плачеха, а други с печални лица гледаха към стройния юнак, приведен в краката на покойната. Дори дърветата около поляната бяха склонили вейки, макар че подобни дървета Мурат през живота си не беше виждал: тумбести като бъчви, кората синьо-черна, по гъстите дълги клони сребристи плодове. Така става, когато напролет, след като снегът се стопи, пак хване студ — в гората всичко изглежда като стъклено… Това даже не беше картина, а като че ли вълшебен прозорец неизвестно към къде, защото над поляната светеха едновременно две слънца, и двете с люляков цвят.

И ето че на Мурат му се стори, сякаш на китката на хубавицата едва-едва, по-леко от диханието на мравка, потрепна синя жилка.

„Защо плачете, хора? — рече Мурат. — Прекрасната пери8 съвсем не е умряла. Сигурно драконът я е изплашил и тя е припаднала, потънала е като в зимен сън без сънища. Или е в летаргия, както го нарича благословеният Абу Али ибн Сина, да пребъдат потомците му и след хиляда години и десет хиляди дни. При летаргия моят дядо правеше настойка от листа на върба, ечемик, лайка, копър, теменужки, корени от касатник и комунига. А после я смесваше с друга настойка от дафинов лист, исоп, мента, рута, боброва струя и сатар. Така съветва «Медицинският канон». Да се правят настойки от билки е лесна работа. Дори аз мога да излекувам вашата хубавица.“

И стана чудо. Юнакът, що бе приклекнал в краката на хубавицата, се изправи, погледна към Мурат и го повика с пръст, на който имаше черен пръстен. Мурат се вкамени от страх. Тогава юнакът прекоси бързо поляната и се приближи към едно дърво, разтвори кората му като завеса и се скри вътре. Дървото се издигна над поляната. Отдолу вместо корени се появи оранжево-червено сияние. Скоро летящото дърво вече пълзеше между звездите, които се появяваха бавно на картината. Мурат с все сили хукна навън от пещерата, като пришпорваше и магарето.

Той реши никога да не се отдалечава от езерото и както някога правеше дядо му, дълго стоеше с дървената си лопата в пещерната зеленчукова градина. Тайнствената картина не излизаше от ума му. Защо го беше повикал с пръст онзи юнак? Ами за да поиска цяр за летаргията, какво има толкова да се чуди. А щом е така, трябва да прегледа всички стъкленици на дядо си, всички кутийки и торбички, за да намери целебната настойка или сам да я направи, като гледа от „Медицинския канон“. За тази работа му потрябва една седмица. В интерес на истината, веднъж той забрави да навие сребърния часовник на дълго синджирче на дядо си и малко обърка сметката на дните. За да е по-сигурен, направи допълнителна резка върху меката скала и преброи чертичките. Беше краят на февруари. Скоро март — по-малкият брат на пролетта — ще стопли с диханието си кокичетата. Защо и къде го призоваваше скръбният момък?

Веднъж той се събуди от лая на Токо и от нечие странно пръхтене, сякаш в пещерата бе допълзял изтощеният от двубой дракон и се бе надвесил над езерото да пие. Мурат предпазливо отвори наполовина очите си. Токо лаеше на дървото, което бе израсло сред пещерата. Това беше същото дърво с черна кора и сребристи клони, но отблизо изглеждаше много по-дебело, отколкото на картината. По-дебело от най-дебелия дъб, по-дебело от купа сено. Мурат не се учуди много, когато кората се разтвори и в прохода, който се образува, се появи същият скръбен момък. Главата му бе покрита със светложълт прозрачен похлупак.

Като укроти Токо, Мурат взе каничката с настойката и се приближи смело към пръхтящото дърво.

— Трябва да се налеят две лъжици от настойката в устата на прекрасната пери и летаргията й ще изчезне — каза той и подаде каничката.

Но юнакът не я пое. Той допря дясната си ръка към сърцето, поклони се и Мурат сякаш направо в главата си чу следните думи:

— О, другоземец! Разреши ми да ти благодаря за желанието да излекуваш княгинята на радостта. Аз не мога нито да те прегърна, нито да се допра до каквото и да е в твоя свят. Благоволи да стъпиш на летящия ми кораб. След изтичането на звездния срок ще те върнем където поискаш.

— Може ли да вземем и Токо? — моментално попита Мурат.

— Взимай когото смяташ за добре — каза гласът, но в същото време магарето тъй страшно и жално изрева, подскочи към стопанина си и започна да се търка с глава о рамото му, че да не го вземеш, би било истинско предателство. Мурат започна да стяга провизиите си.

— Не мисли за никаква храна. Летящите всичко ще имат — каза гласът в главата му.

— Тогава да взема билките, стъклениците с церовете, „Медицинския канон“, може и други болни да има при вас. Ще взема още и часовника, и пушката на дядо — изреди Мурат, като галеше магарето.

— Желанието ти е изпълнено. Изброеното е вече на борда — чу Мурат безкрайно учуден.

Някъде над главата на юнака проблесна изпъкнало като око прозорче и в него се видяха, малко променени от жълтеникавата светлина, и торбичките с билки, и пушката, и книгите в мушамената покривка.

— Готов ли си за непродължителния път? — попита гласът.

— Готов съм! — извика Мурат, а Токо залая.

Откъм кората се проточи наклонено мостче от черно стъкло. Първи по командата на Мурат скочи върху него Токо, а глупавото магаре трябваше да го теглят за юздите.

Драконът спря да пръхти. Мостчето се прибра. И израснаха стълбове от тъмнина, преди да се появи върху обшитата с диаманти завеса отдалечаващото се кълбо с червени, кафяви и черни облаци, прорязвани тук-там от синкави и златисти нишки. Летящият кораб обви с клонките си звездите…

А отвътре той се оказа по-голям от къща, по-голям от пещера, по-голям от тяхното село, къде ти селото с четиридесет двора, по-голям от град Кинджа! Вътре плискаха водите си езера сред изумрудени гъсталаци от непознати растения и в езерата плаваха плоски като питите на слънчоглед живи разноцветни риби, и цъфтящи хълмове се местеха така, че множеството малки слънца да ги огряват от всички страни. Жалко само, че това трая твърде кратко време — само няколко дни, както се стори на Мурат. И ето че се появи юнакът с още двама спътници в сияйни одежди, обшити с медни ленти, и го поканиха към изхода. И пак първи стъпи върху мостика безстрашният пес, а магарето се страхуваше, ревеше и тялото му трепереше, сякаш отпред го очакваха диви котки или вълци.

На небето грееха слънчеви кълба с люляков цвят. В чашката на лотоса, увиснал направо във въздуха, лежеше белокосата княгиня на радостта, подложила дясната си ръка под главата. Мурат се приближи до нея, отпуши каничката и изля лекарството в розовите й устни. Тя въздъхна, отвори очи, усмихна се и се надигна, като седна в цветето. Всички наоколо започнаха да се усмихват, да се прегръщат, а дърветата със сребристите плодове повдигнаха вейките си. Пъстроцветни дъги изгряха над дървесата. Разнесе се тиха музика. Не, не пееха птици, защото никакъв звяр, птица, нито дори гущер Мурат не забеляза наоколо. Пееха, той бе сигурен в това, пееха дърветата. Струваше му се, че дори различава нежните като ромона на ручея думи: „Княгиня на радостта, скъпоценност в лотосовия цвят, здравей!“

Юнакът прегърна внимателно княгинята на радостта и обърна измореното си лице към Мурат:

— О, другоземец! Поискай каквато щеш награда за спасението на княгинята.

— Дядо ми цял живот лекуваше безплатно — каза Мурат. — Грехота е да богатееш от нещастията и бедите на хората. Мога и други да излекувам, нося достатъчно билки. Лекувам уплах, камъни в бъбреците, изтръпване на крайниците, мога камъни от пикочния мехур да извадя.

— Благодаря ти, лечителю. Но в нашия свят много рядко се срещат болести — две-три на хилядолетие. А от наградата те моля да не се отказваш.

Това, което се случи по-нататък, беше като в приказките. Пред очите на Мурат Токо и магарето се превърнаха в хора. Токо стана къдрокос юноша с кожена наметка, а постоянният му спътник — мъж в скъсан халат.

— Сега избирай, лечителю, искаш ли завинаги да останеш тук, или ще се върнеш на Земята?

— Не, само не на Земята, не на Земята! — занарежда мъжът в дрипите. — Там аз бях просяк и събирах милостиня на пазара, а всъщност притежавах неизброими съкровища и небето ме наказа, като ме превърна в магаре. Но кълна ви се, тук ще изоставя презряното си занятие. Не искам да си ходя оттук, дори и във вериги да ме оковат! — При тези думи той свлече дрипите си и’ под тях се показаха брокатени одежди.

— Заради това, че си призна, заслужи светлината — каза гласът.

Мъжът в бляскавите брокатени одежди се приближи до Мурат. По страните му се стичаха сълзи.

— Прости ми, стопанино — рече той. — И ти, Токо, ми прости. Сега до края на дните си ще бъда лечител като нашия дядо Турсун… Простете ми, мили братя, за вечни времена.

И той се скри сред цветята, които пееха нежно.

Къдрокосият юноша мълчеше.

— Моля ви, летящи джигити, върнете ме обратно, както бяхте обещали — напомни Мурат. — Само че не в пещерата, а в Чарин. Билките, настойките и отварите оставям на този, който се скри в храстите. Те ще му потрябват. Може би и ти, Токо, ще започнеш да лекуваш?

— Връщам се с тебе, мой малки стопанино — тихо продума Токо.

— Знай, че близо до колесницата на земното време ще се извърши обратното превръщане — предупреди гласът.

— Да тръгваме, малки стопанино. Да се връщаме в къщи — рече Токо.

— Готов ли си за непродължителния път? — попита гласът.

Мурат ни за миг не се поколеба.

И израснаха стълбове от тъмнина, преди да се види през прозрачния под на летящия кораб върху обшитото с диаманти кадифе живото кълбо, изцяло златисто, розово и небесносиньо, без нито една мътна ивица. Да, то наистина беше живо и хълбоците му ту се повдигаха, ту се отпускаха като на зверче.

През целия път на връщане Токо мълча. Той бродеше вглъбен между пълзящите изумрудени хълмове. И Мурат не се реши да се приближи до него и да го запита какъв е бил в предишния си живот. А веднъж край езерото с плоските като палачинка риби той видя предишния Токо. Песът изквича, залая и сложи както преди лапите си на гърдите му.

Когато хълмовете престанаха да пълзят, а корабът се изпълни с пръхтене, Мурат вече знаеше, че скоро ще трябва да слизат по стъкления мостик на земята.

Те се озоваха сред саксауловите гъсталаци. През редките клонки в далечината се виждаха кирпичени къщи. Слънцето — само едно и не люляково, а обикновено, лъчезарно — бе изгряло неотдавна, но вече бе топло. „Значи сега е юли, а отлетяхме през март“ — отбеляза Мурат. И „Медицинският канон“ е в мушамата, и пушката и часовникът на верижка се оказаха на пясъка, сложени там неизвестно от кого.

Ето че пръхтенето на дракона замлъкна. Мурат се огледа. Дървото го нямаше. Там, където бе стояло, едва-едва димяха на пясъка светлокафяви локви.

— Вие сте най-глупавите животни от цял Чарин! — разнесе се откъм къщите момчешки глас. Това бе овчарчето, което викаше на овцете си. На уйгурски.

— Защо не остана при княгинята на радостта? — попита Мурат Токо. Кучето остана безмълвно.

— Хубава приказка — казах аз. — Селцето и дори подземното езеро допускам, че съществуват. Но да има картини и скулптури в светещи пещери?…

— Светещите пещери не са някакво чудо. Както и картините в тях. В Китай има огромен лабиринт — „Хилядите пещери“. В някои от тях намират изсъхнали мумии. В Иран и в Ирак са описани говорещи пещери. И в тях слънцето се вижда като през слюда, и в зависимост от движението на светилото се чуват гласове, които разказват за различни загадки от древността.

— Излиза, че слънчевият лъч е като игла, а Земята, която се върти, е като грамофонна плоча и се наблюдава пиезоефект, нали?

— Охо, какви научни термини знаят нашите хуманитари! — повдигна вежди Учителя. — Може и така да се приеме, макар че е много по-сложно. Между другото, някои моменти от епопеята на Мурат би могло, разбира се, и да се смятат за бълнуване, за халюцинации, за каквото щеш. Но едно не може да им се отрече — че са точни и сюжетите на картините, и митологичните предания за превръщането на животни в хора. А „Медицинския канон“ собственоръчно поднесох в дар на президента на академията.

— Ако добавим пушката и часовника на верижка, които аз също съм държал в ръцете си, остава един-единствен въпрос: къде е изчезнал верният му другар Токо?

— Мурат не пожела да ми обясни. Струва ми се, че е загинал, когато е защищавал Мурат от глутница вълци.

— Значи — живот за живот!

— Да, живот за живот! Ще има още с какво да ни радва това умно уйгурско момче.

След две години това умно момче беше вече в университета, където учудваше всички с паметта си. Когато му даваха страница с непознат текст, той го прочиташе и веднага го повтаряше наизуст.

В четвърти курс това умно момче подари на Сергей Антонович, а после и на мен, красиво издание на томовете на Авицена в негов превод. И даже се дипломира преди мен. Макар и с три седмици, но по-рано.

Да, имаше за какво да си спомням, докато пътувах до Москва, после до Рим и после на летището „Леонардо да Винчи“, чакайки няколко часа самолета за Палермо.