Чашата на търпението (Фантастична повест-памфлет)

9. Пеещите люспи

— Антонела, моля те, изслушай ме!

Насреща — само сигналът на централата. Тя затваряше телефона още щом чуеше гласа ми. Дали да се опитам да я намеря в къщи, за да се разберем? В Сицилия не се ходи на гости без покана.

На третия ден след като бе избягала презглава от ресторанта, забелязах в бара на „Златната раковина“ Марио. Той бе заседнал да ме чака още от обяд пред бутилка уиски. Хлътналите му бузи бяха обрасли с черна четина. Гледаше изпод вежди, без да вижда. „Разбрал е за смъртта на Катерина“ — сетих се веднага и го поведох към моята стая.

Какво си направил с Антонела? Защо плаче от тъмно до тъмно? — попита ме мрачно той. — Ти, прелетна птицо, си позабравил някои неща тук. Тя си има мъж. И брат. Знаеш ли как се постъпва при нас с неучтивите кавалери? Независимо от предишните ти заслуги, спасителю мой.

С големи усилия успях да го накарам да седне в креслото и да се укроти.

— Марио, аз самият не разбирам нищо. Единственото лошо, което направих, преди тя да се разстрои, бе въпросът ми дали са се раждали уроди в семействата на тези, които са работили в американската база. Не допусках, че ще го вземе така присърце. Извинявай, но нищо друго не съм направил на Антонела.

Той ме помоли да му дам нещо за пиене. Налях половин чаша водка и той я обърна на екс. Задави се. После заговори, но вече по-меко:

— Представи си, че не моята, а твоята сестра е раждала два пъти уроди. Как би се чувствувал ти, спасителю?

Изроди от Антонела? Нейната красота, отгледана в люлката на времето от красотата на небето, морето, планините и лесовете, нейната красота, която сама, както ми се струваше, подчинява облика на земните простори на законите на прекрасното, нима може нейната красота да се прероди в нещо безформено и безобразно? Ако природата започва да се самоизтезава, то защо го прави? Или заради какво? Нейната красота…

И тогава се опомних, внезапно разбрал, че започвам да мисля за Антонела като за Белоснежната.

— Сестра ти не ми е казвала нищо за децата си, повярвай — опитах да се оправдая.

— Едва ли някой би пожелал да се хвали със сраснали се мъртви близнаци? Или с младенец като кълбо с хипопотамови крайници. Да, на хипопотам… Той се роди преди четири години… На Антонела й казаха, че също е мъртъв. Но той е жив! В пансиона на Монте Пелегрино. Понякога прескачам дотам. Нося му бонбони. Казва се Колос, проговори на половин година и с въпросите си ще вкара всекиго в задънена улица. Но, света мадона, колко е ужасен! Ако го видиш, не можеш да не заплачеш.

— Искам да го погледна.

— Кога?

— Да речем, още днес. Възможно ли е?

Той се позамисли, после потвърди:

— Времето е удобно. Началството на пансиона вече си е отишло. Но за какво ти е притрябвало това, спасителю?

— За същото, за което и на тебе — отвърнах аз.

Слязохме долу. В бара купих две кутии шоколадови бонбони. Качих Марио в колата. Пътьом свихме към бензиностанцията. Сенките на кактусите и на пиниите подобно на островърха ограда ограничаваха пътя от едната страна. Те се бяха прицелили като копия в тъмносиния залив с пищните дантелени вълни. Показа се горичка от ниски дъбове и ние свърнахме от асфалта към нея. Скоро лъкатушещата просека ни отведе до стръмен хълм, откъдето се видя висока желязна ограда, обрасла с асми, а зад нея — сива двуетажна сграда с решетки на прозорците.

По съвета на Марио спрях колата на хълма и продължих пеш. Той остана, защото не искаше старшата сестра, която според него бе доста свирепа, да го вижда пиян.

Три пъти натиснах порцелановия бутон до вратата. След известно време отвътре се появи величествена дама в бяло с високо вдигнати рижи коси и се понесе към мене.

Да, между нейните питомци е и детето на съпрузите Мацанти. Да, има свиждания, но не по-често от веднъж в месеца, при това с най-близките бивши роднини. Направи ми впечатление, че тя подчерта думата бивши. Да, тя ще предаде тези великолепни бонбони на Колос и сърдечно благодари на синьора за другата кутия, предназначена за нея, но тя обаче не може да приеме толкова скъп подарък и ако синьорът не възрази, ще раздели бонбоните по равно между питомците си, които всички обича еднакво, независимо от външния им вид. О, на синьора нищо не ще му говорят думи като например стернопаги, краниопаги, ишиопаги или торокопаги. Всички те означават сраснали се близнаци: с черепите, с тазобедрените стави, с гърдите или с коремите. Но какво от това, че на някого израстват коси на езика или вместо нос има хобот, или вместо крака — опашка на риба? Бог всекиму е вдъхнал душа, всеки заслужава милосърдие, състрадание и любов, прав сте, синьор, и съжаление също. Макар че по отношение на съжалението тя си има свое виждане. Известните сиамски близнаци са живели до 63-годишна възраст, при това всеки от тях е имал нормални деца. Дворът на крал Яков в Шотландия бил забавляван от човек с две глави и четири ръце — двете половини прекрасно музицирали, говорели множество езици, което не им пречело понякога да се карат. Или американката Мили-Христина била ишиопаг и се прочула в цял свят като двугласия славей с великолепен контраалт и не по-малко вълшебен сопран… Какъв извод може да направим от това? Все още е неизвестно кого трябва повече да съжаляваме — нейните питомци или съвременните младежи, нормалните! Галфони, които се отдават на пиянство, наркомания и разврат. Тя лично съжалява само за едно, че питомците й рядко доживяват до пълнолетието си. Впрочем синьорът, който е поднесъл толкова скъпите бонбони и толкова интересуващ се от… е, да го наречем — отклонение от нормата, би могъл да научи всичко това и в своя Неапол, тъй както съдя по произношението му, е родом оттам. В Неапол също има такъв пансион, в крайградската градина, на ъгъла на улиците „Каподимонте“ и „Свети Антоний“. По-рано там е имало приют за старци, но след епидемията през седемдесет и трета година — о, синьорът сигурно помни тази епидемия, тя пламна поради употребата на миди, отровени от каналните води — властите бяха принудени да открият подобен пансион. Можеш ли да ги спреш тези промишлени магнати, спекуланти и акули, които мислят само за печалби, поне същият този концерн Монтедисън. Направо безразсъдство е, че годишно той изхвърля в морето три хиляди тона отровни боклуци… Чел ли е синьорът в миналия брой на „Панорама“ статията на прочутия океанограф Кусто? Да, да, разбира се, не можеш да следиш всичко… което става по света… Та този Жак-Ив Кусто заявява, че Средиземно море вече е наполовина мъртво. След няколко десетилетия в него ще останат само бактерии, като в някаква мръсна, вмирисана локва. И той, изглежда, е прав, синьор. Неслучайно дори тук, в Сицилия, след буря има толкова мъртви риби по брега… Откъде са нейните питомци ли? Повечето от Сигона. Нещастно градче, синьорът сигурно е чул и за тамошното земетресение. Само господ знае кой е изпратил такова проклятие над Сигона… Кога са открили пансиона ли? Шеста година вече кара, а питомците все се увеличават, до днес станаха вече тридесет и осем… Но тя много се е увлякла в разговора, след четиридесет минути е вечерята и тя пожелава на синьора приятно завръщане… Къде са сега питомците ли? Извели са ги да подишат чист въздух преди вечеря, не, извън оградата никога не ги пускат, те са в детското градче, ей там, под разклонения дъб… Бог да ви пази, синьор…

Тя се отдалечи, като носеше кутиите тържествено в протегнатите си напред ръце.

Сигона! Стрелката на вселенския компас след известно колебание за пореден път се спря на града, затегнат в примката на стоманения смок, и още едно видение се очерта върху стените на чашата на търпението. За да не събуждам излишни подозрения, закрачих обратно по пътечката, после рязко свих и започнах да се промъквам през храстите в посока към детското градче. Изведнъж хлътнах в някакво поточе чак до глезена. А ето и решетката над него, скрита под лозовите листа.

… Те бяха накачулили люлката, ровеха в пясъка, скачаха на въже, смееха се и се караха, дъвчеха тревички, разглеждаха цветята и бръмбарчетата. Стернопаги. Еднооки циклопи. Опашати сирени. Ишиопаги. Сякаш върху платната на Брьогел или на Бош видях същества със сгърчена, изкривена и обезобразена плът от множество невидими криви огледала, и ако наистина ужасното се различава от уродливото по степента на състраданието — аз не почувствувах разлика. Ужасих се от уродливостта и отместих погледа си.

До мен върху започналата да ръждясва решетка бе замрял жълто-зелен гущер със синя глава. С една глава. От никого и от нищо необезобразен. С четири крачета с по пет пръста. С две надлъжни бразди по цялото му покрито с рогови люспици тяло. Както ослепеният от Одисей великан Полифем внимателно опипва овцете, преди да ги пусне в пещерата, така и сляпата природа милиони години наред размножава живите твари, съблюдавайки строгото подобие във всеки вид и род, във всяка екологическа ниша. И този гущер по нищо не се отличаваше от гущера, чиито отпечатъци бях открил в утайки от мезозойската ера близо до Бекбалък. От време на време той изстрелваше тънкия си език в едва забележимите мушици и тогава аз чувах нежни шумолящи звуци, сякаш песента на тръстики под вятъра… Но не, звуците идваха не от гущера, а се прокрадваха оттам.

Отново погледнах между лозовите листа. Към мен бавно се приближаваше кълбо на подпухнали трипръсти лапи, увенчано от по-малко кълбо — глава без уши и коса. Двете кълба изцяло бяха обнизани от рогови люспици в преливащи се цветове. От кафявата широка дреха се подаваха ръцете — също къси и с по три пръста. При всяка негова крачка люспиците издаваха звуците, които аз бях оприличил на песен на гущера или на тръстиката.

Той спря до стеблото на едно алое на три крачки от мене и тихо каза:

— Виждам те през лозовите листа. От мен никой не може да се скрие. Ти също си с една глава. Какво правиш тук?

Изведнъж в съзнанието ми изплува Сигона и онази нощ с червената светлинка над Пеещата планина, и сянката, която събираше страшните дарове на Земята. И му отвърнах също тъй тихо:

— Аз чакам.

— Кого чакаш?

— Онзи, който задава трудни въпроси.

— Как се казва той?

— Колос.

— Аз, аз съм Колос! — зарадва се той и се потупа с лапичка по гърдите.

— Знам. И съм готов да отговарям.

— Говори още по-тихо. Да не чуе леля Франческа, виждаш ли онази, която дреме под чадъра. Иначе ще ме изгони оттука. При това и ще ме накаже — ще пусне пердетата на прозорците и няма да ми позволи да гледам през нощта звездите. Отговори: защо гледат към звездите?

— Те са красиви. Като светулки летят в небето. Само че много нависоко. И са толкова, че не могат да се преброят.

— Моля те, не се шегувай с мене. Аз не съм ти глупавата сирена Юдит или бавномислещият циклоп Бруно. Аз съм Колос. И знам, че звездите са кълба от плазма, гравитационен кондензат от водород и хелий. Те се раждат, живеят и умират, както всичко във Вселената. Когато остареят, се превръщат или в неутронни звезди, или в бели джуджета, или в черни дупки. Съществуват понятията звездна еволюция, звездни подсистеми, звездни каталози — най-древните са съставени от Хипарх, температурни скали на звездите и така нататък. „Твърде много са“ и „не могат да се преброят“ не е отговор. С невъоръжено око от Земята могат да се различат около две и половина хиляди звезди до шеста звездна величина, предимно около Млечния път. Отговори: върху колко от тях може да съществува живот?

— Чувал съм, че в нашата Галактика има около милион цивилизации — казах не съвсем уверено. — Животът е вездесъщ. Както семената на земните растения се разнасят от вятъра на хиляди километри, така и микроорганизмите — от планета на планета, от звезда към звезда.

— Да допуснем, че си прав. Те наистина се пренасят. С кометите, с метеоритите, от налягането на звездната светлина. Но ти знаеш ли каква доза рентгеново и ултравиолетово облъчване получават при тези пътешествия? Десетки хиляди пъти по-голяма от смъртоносната. Ето защо вероятността за такава панспермия е равна на нула. Дори да предположим, че животът се самозаражда, то и тогава шансът да се появи живот е нищожен.

— И все пак на Земята се е появил разум — рекох тихо.

— При изключителни условия. Животът е възникнал в океана, впрочем наличието на океан може да се допусне на коя да е планета. Технологичната еволюция обаче е възможна само върху твърда почва, затова морските животни са изпълзели на сушата. Но преди това лунните приливи са ги научили да дишат. Съгласен ли си, че подобна планетна ситуация е изключение. Кой ще се закълне, че ние не сме сами във Вселената? Защо мълчиш?

— Не сме сами, Колос — настоях аз.

— Имаш може би предвид загадъчните сигнали от пулсарите? Или излъчването на радиовълни от декаметровия обхват от Юпитер? Закономерността при върховете на рентгеновото излъчване от Космоса във времеви разрез? Да се придържаме към презумпцията за естественост, докато не се докаже обратното. Но отговори, ако няма кого другиго да попитам в цялата Галактика: какъв съм ти аз?

— Ти си ми брат — отвърнах. — Брат по разум.

— Кажи красив ли съм?

— Красив си. Всичко наоколо, което е живо, е красиво. Красиви са облаците, гущерите, кучетата, алоето, до което стоиш, листата и чепките на гроздето, огънало решетката.

— Защо тогава аз не съм чепка грозде? Нито алое? Не съм облак или куче? Защо?

Мълчах.

— Защо тогава аз искам да стана такъв като тебе или като леля Франческа? Защо ти не искаш да заприличаш на мене?

— Виж какво, всичко мъртво и неродено съществува в небитието, а живото от самото си начало е класифицирано на… — започнах аз и изведнъж спрях, разбрал страшната дълбочина на въпросите му.

— Защото съм урод… Да ти кажа ли от кой въпрос най-много се страхуваш?

— Аз не се страхувам от нищо, Колос.

— Страхуваш се! Страхуваш се, че бих могъл да бъда и твой син! Но не съм твой син. Само съм ти брат, твоят уродлив брат. Ти сам призна това. Защо си позволил да се появя от небитието в този грозен облик, братко мой? Ти откриваш на планетата все повече пансиони за същества, подобни на мене, а повечето от нас са осакатени и умствено. Защо криеш истината за нас от самия себе си?

— Аз не крия нищо, братко Колос.

— Жалко, че не могат да те накажат братята от други Галактики — каза той — за това, че погубваш красотата. За това, че си страхлив, жесток и сластолюбив. За това, че си играеш с фразите за мъртвите и неродените, без да вникваш в смисъла им…

— Коло-о-ос — разнесе се гласът на леля Франческа. — Пак ли си приказваш сам. Ела тук, малкия.

— Моля те, братко, посещавай ме по-често — промълви Колос. И се обърна на късите си лапички, и се затътри обратно. И се чу нежното шумолене на тръстика.

Поисках да хукна назад, но пръстите ми се бяха вкопчили в решетката, застинали в мъртва хватка, както тогава върху ръждясалата граната. И тогава от безсилие, от болката в сърцето, което се разпъваше като футболна топка, започнах да треса решетката. Представях си, че съм исполин, който възнамерява да разлюлее земния кораб и да го отклони от привичния му път.

— Де-е-еца! Време е за вечеря, стъмва се вече — чух отново Франческа. — Кой не ми вярваше, че вечер излиза на лов един дракон? Чувате ли го как тресе решетката?