Чашата на търпението (Фантастична повест-памфлет)

6. Сънища за Сигона

Сутринта, когато закусвахме при Учителя, дойде стегнат около петдесетгодишен мъж, рус, с леко затъмнени очила. Зденек Плухарж — историк и археолог — се оказа първият заместник на Сергей Антонович.

— Първият и единствен, тъй като местата на тримата други заместници сега са вакантни — усмихна се Зденек и тази усмивка изтри от лицето му чертите на някаква предполагаема от мен суховатост. На руски говореше почти без грешки, но бавно, сякаш претегляше думите на невидими везни. Докато пиехме кафе, той докладваше на Учителя за финансовите проблеми на експедицията, съветваше се по отношение на разкопките.

— Е, хайде, на добър час — каза накрая Учителя. — До Чивита са два часа път, ще имате време да се разберете. За мен не берете грижа, ще се заема с отчетите.

Ако се случи нещо извънредно, звънете по телефона. А вие, Олег, вземете фотоапарата, току-виж щракнете летяща чиния — хитро ми намигна той.

Пан Зденек замислено почна да си бърше очилата.

… В древността по тези места са шумели гъсти букови тори и сладко е звънтяла захарна тръстика, тракали са воденици край непресъхващи реки. Когато Платон е попаднал в Сицилия, би трябвало тя да му се е сторила самият благословен земен рай. Тук е било напълно възможно да се основе неговата република — образцовата държава, в която царете са философи, а философите — царе. Но сиракузкият тиранин Дионисий не разбрал младия мислител и го продал в робство… И по времето на ал Идриси островът все още е пеел като горска арфа и потоците са се стичали като косите на нимфи. Но достатъчно е било хората, естествено заради своите неотложни потребности, да започнат да секат горите и за кратко време земният рай се превърнал в камениста пустиня. Природата, като всяка горда красавица не прощава насилието — когато засегнат честта й, тя се самоубива. Купищата отработена руда, зеещите пасти на кариерите, наводнените зад язовирните стени поречия на реките с горите и живите им обитатели — цвърчащи, подскачащи и пълзящи, — всичко това са помени за бог да прости за природата. Но нещо все се бави голямата задушница за майката Земя. Ала вече не са малко тези, които се осмеляват да кажат честно и директно, така, че да ги чуят всички — светът е застанал пред съдбоносната черта. В надпреварата си за по-голяма печалба концерните изхвърлят на морското дъно радиоактивни отпадъци, изливат в реките отровни химикали, след което цинично издигат по бреговете на Рейн надписи с триметрови букви: „Къпането забранено!“ Планетата толкова е натъпкана с бункери с химическо и бактериологично оръжие, че то е достатъчно да изтрови цялата Слънчева система, стига да беше населена. Не е ли време вече да се осъзнаем, да забием всички камбани — та нали си нямаме друга Земя! Значи трябва да я спасим…

Ето за какво си приказвахме със Зденек, докато нашият пикап „Ферари“ се катереше и спускаше от хълм на хълм, промъквайки се на юг. Говорихме и за първата в света карта на звездното небе, издълбана с резец в римските катакомби на гробницата на патрицианката Присцила (моят спътник е бил там през пролетта). И за гробницата на Вергилий в Неапол, която пък аз бях видял. За етруските. За финикийците. За връзките на древните славяни със Сицилия, тъй здрави, че дори в Палермо е съществувало Славянско предградие, подробно описано по времето на Владимир Красното слънчице10 от странника Ибн Хаукал в „Книгата на пътищата и държавите“. И накрая стана дума за Учителя, за бъдещата му експедиция в Хималаите за издирване на Беловодието11, закъдето Зденек вече бе поканен. Спътникът ми с лекота цитираше руски и китайски летописи, даже легенди на староверците от Бухтарминската и Уймонската долина, дори показанията на някой си Марк от Топозерската обител, който уж е бил в Беловодието. И аз още веднъж — за кой ли път вече — се учудих на таланта на Учителя да се обгражда със задълбочени хора с обширни познания, съвсем чужди на всякакво лукавство, търгашество и суета. Струваше ми се, че както пише в древните жития, и той е очертал около себе си невидим кръг, в който не могат да проникнат ни бесове, ни мерзости. Уви, за себе си не бих могъл да кажа същото…

— Да си призная, много се учудих, че толкова бързо пристигнахте, пан Преображенски — каза Зденек, без да отмества поглед от пътя.

— Наричайте ме, моля ви, просто Олег — отвърнах аз и когато той кимна утвърдително, го попитах: — Какво ви е учудило всъщност?

— Знаете ли какво, Олег, завчера Сергей Антонович ми разказа съня си. Отначало летял над земята като с ракета. После ракетата спряла в небето. И през кръглия, много голям прозорец той видял някаква река. Била потънала в мъгла. Видял и вас как седите самотен сред разкопките. И вие сте му съобщили, че е намерена сибирската Троя. Също и лунен календар върху зъб от мамонт. Професорът ви помолил да дойдете в Палермо. И на другия ден вие сте вече тук. Също с „ракета с голям прозорец“ ли пристигнахте?

— Съвпадение, нищо повече. Аз не вярвам в пророчески сънища. Визата ми беше готова преди една седмица — хвърлих бърз поглед към Зденек. По израза на лицето му не можеше да се определи дали се шегува, или ни подозира с Учителя в някакъв заговор. От друга страна, в заговор би трябвало аз да ги подозирам — Учителя се направи, че не чува, когато му споменах за летящото езеро, а сега пък пан Плухарж се надсмива над мене.

— Вещият12 Олег не вярва в предвещаващи сънища — каза той. — Може ли да запаля? Благодаря… Защо Олег е бил вещаещ? Вещая значи говоря, така ли? И той е говорел може би красиво?

Дявол да го вземе, та той наистина ми се подиграва! Сега му е времето да си върна за летописните цитати! Да не се смята за толкова всезнаещ! И цели десет минути аз му разяснявах като на лекция произхода на думата „вещая“.

— Сега сам преценете какъв е бил княз Олег — завърших обясненията си, — проницателен или предсказващ бъдещето, или прозорлив, или дълголетник, или даващ съвети. Между другото, у нас в Русия гаргата я наричат врачка. Например: „Да не те награчи гарга!“

Зденек внимателно ме потупа по ръката.

— Не ми се сърдете, Олег. В живота понякога само шегата ти остава. Когато видите бодливата тел около Сигона, ще ме разберете…

— А кога ще я видя?

— След четвърт час. Сигона е редом с Чивита. По-точно Чивита е над Сигона.

Ето защо се е разпаднала експедицията!… Жалко, че Учителя не ми каза това вчера. Ама и аз съм една гъска, по-точно не гъска, а гарга. Кой ми пречеше да разгледам по-подробно огромната карта на Сицилия в хола на хотела? Трябва незабавно да си купя пътеводител…

Колкото повече се приближавахме към морето, толкова по-живописен ставаше мрачният досега пейзаж. По склоновете пълзяха безкрайни лозя и всред тях островчета от бадемови дървета. В Сицилия не сеят зимници и затова ожънатите ниви жълтееха, без да се редуват със зелените кълнове на есенните посеви.

Отдалече забелязахме Чивита. На високия хълм се очертаваха полуразрушените крепостни стени. Зъберите им подпираха чистото като син емайл небе.

— Стената се простира на около километър край Чивита — обясняваше ми Зденек. — Сега ще завием наляво и ще започнем да се изкачваме в планината. Баирът е доста стръмен.

Отблизо Чивита бе още по-внушителна. Издадената напред входна кула се извисяваше на не по-малко от четиридесет метра. Масивни стълбове подпираха каменните блокове на стените, около които тъмнееше дълбок ров. Някога в града е можело да се влезе само през подвижния мост. Сега на това място бяха прехвърлени две чугунени релси, покрити с дървена настилка. Посочих ги на Зденек:

— Представям си как сте докарали до тук тези нещица. Нима сте се справили без подемен кран?

— Много лесно. Наехме товарен дирижабъл и за два часа оправихме всичко. Но преди това цяла седмица ни отиде за бетонните подпори.

Минахме под кънтящите сводове на кулата. Отново изкачване по път, застлан с черни плочи. Вляво — развалини на театър, сиво-розови колони с изящни капители. По-нататък — полукръг от доста стръмни стъпала и разрушена колонада.

— Това е хиподрумът — обясни Зденек. — Тук изровихме бронзов орел. Вдигали са го преди старта на конните състезания. Намерихме също и олтар на Посейдон, който е един от покровителите на състезанията.

— Остава да откриете и бронзовия делфин, с който са завършвали надбягванията — изтърсих нетактично аз, демонстрирайки, че също не съм съвсем бос по отношение на увеселенията в древността.

— О, в Чивита има толкова много за разкопаване — оживи се Зденек. — Сергей Антонович ни помоли да изоставим всичко друго и да хвърлим силите си в откриването на обсерваторията, но ние нещо протакаме разкопките край басейна с цветна керамика — той е по-вляво.

— Обсерваторията сигурно е била на самия връх?

— Окончателно ще изясним това заедно с вас. Виждате ли онези разноцветни палатки? Там се е разположила нашата злочеста експедиция. Половината от тях са празни. Препоръчвам ви да се настаните в люляковата палатка. Отвътре цялата е с великолепни репродукции на Рафаело, Джорджоне, Веронезе, Брьогел. Когато избухна епидемията, собственикът им избяга обратно в Швейцария.

— И ми завеща картините си? Много му благодаря — усмихнах се аз.

Колата спря до палатките. Там стоеше светлокафяв микробус. Оставих си чантата и се върнах при Зденек.

— Всички са на разкопките — информира ме той, като разтриваше кръста си. — Обядът е в дванайсет. Работниците си ходят в къщи, в Агридженто, за три часа. Такъв е редът тук. В замяна на това са превъзходни работници.

До обяда оставаше повече от час. Уговорихме се със Зденек той да отиде на разкопките, а аз да се изкача до Наблюдателната кула, която приличаше на фар.

Дълго се катерех в полумрака по изтърканите стръмни стъпала на витата стълба, като два пъти дори си ударих главата в издатините. Но горе усилията ми бяха възнаградени. Струваше ми се, че оттук се вижда и цялата хълмиста Сицилия, обхваната в прегръдките на Средиземно море, и очертанията на други морета и континенти. Представям си какво разтърсващо въздействие върху душата е имала тази гледка в древността. Оттук с ръка да докоснеш небесата — всевечното обиталище на страшните, наказващите, милостивите и веселящите се, загиващите и възкръсващите богове. Тук човекът вече се чувства пронизван от лъчите, идващи от космоса, от мирозданието, от всемирната хармония, които носеха на Земята тихата музика на звездите. „Ще домъкна довечера дюшека си и ще спя по-близо до звездите“ — реших спонтанно. Спомних си родните планини Тяншан, намерената и изгубената Белоснежна, дядо си, който разговаряше с дърветата и цветята като с деца…

— Харесаха ли ви репродукциите? — прекъсна спомените ми гласът на Зденек. Той дишаше тежко и от него се лееше пот като из ведро. — Не мога да си представя как са се изкачвали до тук с тежките доспехи.

— Хубави са. Жалко само, че са репродукции, а не оригинали — отвърнах, като си помислих, че никой не го е карал да се катери до тук, можеше да ме почака и долу.

Последва бърз отговор, който ме убеди колко точно усеща той всяка ситуация:

— Кулата е много здрава, Олег, няма да се срути под тежестта на двама ни. По пътя говорихме за Сигона. Ето я, вляво под нас. В древността градът се е разполагал на пет хълма. На най-високия е бил храмът на Юпитер, а на най-ниския — мизерно гробище на просяци, роби и скитници. Оттук се вижда лошо, защото пречи западната кула.

— А къде е оградата от бодлива тел?

— От такова разстояние телта не се забелязва, трябва да имаш орлови очи. Но бетонните колове могат да се различат от тревата.

Уви, нищо не оприличих на бетонен стълб.

— Зденек, там зад Сигона има висока планина — посочих с пръст. — Не е ли също крепост?

— Планината се нарича Пееща. Това е вулкан. За последен път се е събуждал през осми век. На върха на Пеещата планина имало чудни скали. От втвърдена лава и пясъчници. При силен вятър откъм морето планината наистина пеела.

С интерес започнах да се вглеждам в размитите от пладнешката мараня очертания на скалите. После казах:

— Какво означава миналото време — имало скали, планината пеела? Освен това там ми се привиждат и някакви съоръжения? Да не е мираж?

— Съвсем не, това е американска база. Ракетна. Те сринаха до основи скалите, които пееха. Преди около петнадесет години — мрачно каза Зденек. И прочел, изглежда, недоумението на лицето ми, продължи: — О, тук янките не се церемонят. Вероятно сега ни разглежда в перископа си капитанът на атомната им подводница. Или над нас лети техен бомбардировач. Или сега ще се покаже на хоризонта техен самолетоносач. Джобовете на войниците им са пълни с долари. Ударили са го на живот и поединично, и на цели компании.

— Да, янките обичат компаниите. Съжалявам само, че бащите ни са се срещнали на Елба, а не в Сицилия. Сега Европа нямаше да стене от ракетните им бази.

— Ще видим и Европа освободена от тях — рече Зденек.

Замълчахме, вслушани в шума на морето. Едва сега разбрах, че Чивита беше непристъпна в пълния смисъл на тази дума: стената, която бе обърната към морето, висеше над пропаст. Съобщих на Плухарж за откритието си. Вместо отговор той ме погледна почти сърдито.

— И все пак, Зденек, не с дирижабли са правили десант някога си например по времето на Ханибал?

— За какво ви е дирижабъл? Винаги и при всички народи се е намирал по някой подлец, предател, юда. Готов за мизерно пръстенче за някоя фуста или за допълнително парче сланина да предаде на сеч родата си. И старците. И девойките. И пеленачетата даже. Така са паднали повечето крепости навред по света.

— За съжаление имате право — казах аз. — Тези подлеци за мен са най-голямата загадка в историята на човечеството. Всичко друго е горе-долу обяснимо.

— Твърде тъжна загадка, пан Преображенски. Едни подлеци продават ближните си. Други продават морските простори за атомни цербери. Трети — планините си за ракетни бази. Откъде се взема у тях тая стръв, тоя размах за покупко-продажба?

Отвърнах му следното:

— И размахът, и стръвта им идват от липсата на въображение. От душевна слепота. От ненаситна алчност. Не виждат, че заради печалбата, заради моментната изгода унищожават красотата. Красотата на хората. Красотата на живата природа. Пък и неживата също страда.

— Неведнъж съм мислил за това — въздъхна Зденек. — Дори един път попитах собственика на нашия скромен хотел: „Синьор Рубини, вие толкова красиво описвате вашата мечта да имате разкошна вила с подземен гараж и басейн. Представете си, че още днес може да я имате. Само че в замяна ще изчезне Луната и нашата Слънчева система. Ще се съгласите ли с това?“ „Чудо голямо, някаква си Луна! — бойко отговори синьор Рубини. — Над вилата си ще закача фенер, фенер с формата на полумесец…“

Зденек тръгна надолу, като ме покани да обядваме заедно в червената палатка след десетина минути.

… Как да разгадая фантасмагориите на вчерашната вечер и на днешния ден? Как да разплета възлите по безкрайното въже, протегнато над Сигона неизвестно от кого и неизвестно с каква цел? Трябва да споделя с Учителя някои мои догадки относно ракетната база. Но засега всичко е още толкова неясно. Пък и базата си е като всяка друга база. Малко ли са натикани по целия глобус…

Сънувах крайморското градче в долината между Чивита и онемялата Пееща планина. На петте хълма на Сигона в неестествено бледата лунна светлина, каквато бива тя само в Заполярието, чернееха развалините на антични постройки и величественият храм на Юпитер.

Други развалини не виждах. Но изведнъж през огромния кръгъл прозорец, сякаш през вълшебен прибор за нощно всенаблюдение, който позволява да се прониква с поглед и през стените, съзрях всичките жители на Сигона. Те като че ли се намираха в глъбините на блещукаща вода: свободно отпуснали се в съня си девойки, превити от подагра старци, влюбени, вдовици, деца. И беззвучно плачещи бебета с наведените над люлките им разтревожени майки. И слепият старец край пристана, вдигнал глава нагоре, сякаш за пръв път видял небето. И свещеникът, заспал в църквата „Сан Джузепе“, с прекръстване осветил неспокойния си сън. И будният художник с дълга сплетена брада — той нанасяше мазка след мазка върху картината, но аз не забелязвах четката и поради това ми се струваше, че брадатият дирижира съня на съгражданите си или брои звездите по странно приближилия се към градчето небосвод. За спящите земната красота не съществуваше. Те се намираха там, където има само мъртъвци и неродени — в небитието.

Внезапно — пак в съня ми — над Сигона се появи нещо, което се рееше във въздуха. То наподобяваше шапката на великан. От шапката, както от машината за издухване на сапунени мехури (такава видях в английския филм „Повелителят на облаците“), започнаха да се излюпват балони с диаметър около метър и половина, които кацаха на земята. Там, където попадаха, видението на спящите хора се изличаваше. Балоните се рояха в поривите на нощния вятър както мехурчетата в чаша с газирана вода. Над градчето се спусна мрак, който нащърбената луна с мъка превъзмогваше. Шапката изчезна. И веднага около Сигона като приказен смок запълзя и се заизвива, докато затвори кръга, ограда от бодлива тел. В мига, когато главата и опашката на змията се допряха, от храма на Юпитер излетя мълния в посока към върха на Пеещата планина. И пак в светлината й видях на небето лицето на Белоснежната…

Събудих се. Цикадите свирукаха без умора. Наблюдателната кула се полюляваше и проскърцваше, сякаш се намирах в хралупата на стар дъб. Към брега настъпваха захарнобелите редици на вълните, пришпорвани от луната. В мъртвата Сигона не трепкаше никаква светлинка и само лунните сенки тревожно шумоляха.

Откъм морето се чу равномерен шум, като че ли някой включи прахосмукачка. Звукът постепенно се усилваше. Пепеляв облак засенчи лунния сърп и когато отново просветля, аз я видях. Тя висеше над кипарисите, които ограждаха пристана на Сигона. До този момент почти не вярвах на емоционалните разкази на очевидците на неидентифицирани летящи обекти и ето че аз самият станах свидетел на необяснимото явление.

Тя като че ли бе изхвръкнала от моя сън — същата великанска шапка, само че вместо да излюпва балони, сега изпрати надолу тънък виолетов лъч. Той пробяга по кея, спря в някакъв тъмнеещ обект, най-вероятно барака, в която прибират през зимата чадърите, скарите и другите плажни пособия, и скоро угасна. Вкопчих се в каменния парапет на кулата и замрях. Щом лъчът угасна, шапката си тръгна най-спокойно — обратно към морето, на юг.

Когато шапката вече се бе скрила от погледа ми, бараката пламна. Огнените езици измъкваха от тъмнината металната плетеница на плажните навеси и белите стрели на вълноломите.

Какво означаваше всичко това? В съня ми се бяха омешали и разказът на Илуминато Кеведо, и евакуирането на Сигона, и лицето на Белоснежната от вчерашното ми нощно видение на балкона над залива на Палермо. Това е допустимо. Но какво общо има тук сънят, когато аз наяве виждам горящата барака, подпалена съвсем не от мълния! По дяволите! Излиза, че съобщенията във вестниците не са измислици! Тези огнени езици, тези снопове искри, които се разпръскват и потъват в небето, нима са халюцинация, продължение на съня?

Слязох от кулата. Часовникът ми показваше един и половина. Зденек нищо не можа да разбере и с неохота започна да се облича. Когато го помолих да не пали фенерчето и да говори шепнешком, за да не разтревожим останалите от експедицията, той ме прати по дяволите. Най-после напипа очилата си и тръгна след мен към дупката в западната стена.

— По-бързо, пан Плухарж, че всичко ще изгори и няма нищо да видите.

Бараката на пристана догаряше.

— В чия чест е този фойерверк? — попита Зденек и се прозя.

— По случай моето пристигане. Ще се съвземете ли най-после? — ядосах се аз.

— О, нощем сте още по-учтив, отколкото денем, пан Преображенски — отвърна той.

Наложи се да се извиня. След което казах:

— Зденек, току-що с очите си видях летяща чиния. Надявам се, че ми вярвате?

— Археолозите са най-честните хора — потвърди той. — Само че, умолявам ви, друг път да ме събуждате преди идването на летящите чинии, а не след отлитането им. За да имам възможност спокойно да си обуя панталона.

Още веднъж се извиних, а той отиде да си доглежда съня. Няма какво да се сърдя, скептицизмът му е обясним. Спомням си как самият аз се присмях на един полярен летец, който твърдеше, че над море Лаптеви самолетът му около половин час бил следван от яркожълто сплеснато кълбо с няколко отвора, като при това кълбото променяло посоката си с бързината на слънчево зайче. Да, скептицизмът е нормално явление. Но тези тлеещи пламъчета на кея? Какво да правя по-нататък?

Отдавна се бях убедил, че забележими резултати се постигат само тогава, когато постъпваш непредвидимо за окръжаващите, а понякога дори и за себе си. Когато се ръководиш само от интуицията си и от нищо друго.

И аз реших да сляза до мъртвата Сигона.