Чашата на търпението (Фантастична повест-памфлет)

8. Дъщерите на вечността

Докато чаках Антонела, обикалях по слънчевата страна на площада срещу Галерията. Строителството й приключи по времето на стажа ми в тукашния университет. И трите етажа представляваха красиво съчетание от островърхи арки с гора от беломраморни колони. Арките бяха украсени с пъстроцветна мозайка, изобразяваща триумфа на богинята на плодородието: чепки грозде, лилии, нежно греещи като пламъка на свещи орхидеи, лимони и портокали, цъфнали в розово бадемови клонки. И ти се струва, че над площада се люшкат развълнувани от вятъра или морето приказни източни килими.

Долу се намираше прочутата в цял свят сбирка от древногръцки скулптури; горе — картини, златни и сребърни украшения, статуетки, монети — всичко онова, което е останало по дъното на ситото на странно преплетената сицилийска история, като се започне от първата Пуническа война, когато там, в залива, вълните на Тиренското море са плискали бордовете на цялата картагенска флота…

В прохладните зали имаше малко посетители. Чужденците обикновено се тълпяха пред шедьовъра на четката на Д’Антонио от XV век. От тъмната дълбочина на неголямата картина се взираше, едва скосила кафявите си очи, млада жена със светловиолетова наметка. С лявата си ръка тя леко придържаше наметката, а дясната с разперени пръсти бе протегнала напред, сякаш призоваваше света към тишина. Подобие на усмивка се таеше в ъгълчетата на устата й. Пред това платно се запознахме някога с Антонела. Тя беше в трети курс и работеше, за да изкара някоя пара, като екскурзовод в Галерията. Да, много неща се бяха променили от онова блажено време, твърде много… Освен навика й безнадеждно да закъснява.

Снощи изобщо не разпитвах Учителя за неговия сън. И без това всичко ми стана ясно. Тези, които са способни да измъкнат от паметта ти запечатания там образ и да го облекат в жива плът, няма да молят без причина да не се разгласява тайната на Контакта. Еона се изрази по-точно: не да я облекат в плът, а да я снабдят с нея. Както водолаза със скафандър. Еона… Поведението й по-миналата нощ сега ми се стори странно. Така, както аз бях забравил, по-точно почти бях забравил собственото си детство, насила върнат от Еона (или неизвестно от кого) в миналото, край Ластовичето езеро, така, струва ми се, и тя самата действува в полубудно състояние.

Еона… Сутринта питах между другото Учителя за възможния произход на това необикновено име. И за сетен път се убедих колко много неща още не знам. Оказа се, че в гръцката митология Еон е неумолимото и ненамаляващо време, потомък на Хронос. Последователите на Орфей са почитали Еон като син на Нощта. Представяли са си го като старец, който непрестанно върти колелото на времето. В Римската империя са изобразявали Еон като мощен старец с озъбена лъвска глава и увита около тялото му змия. Според учението на гностиците еоните са били висшите сили и духове, олицетворяващи мъдростта. Цялата земна история с всичките й несправедливости и страдания съставлява един еон. В буквален превод Еона означава дъщеря на вечността, вековечна.

От времето на древната Елада и зората на християнството ме върна в съвременността настойчивото бибипкане на клаксон. Антонела седеше зад волана на старата си кола и ми махаше с ръка.

— Чао, Земеров! Да не си се заслушал в песента на ангелите? Качвай се по-бързо. Тук е забранено спирането.

Беше се променила — косите, прибрани на опашка, и около очите — грим. Облечена с кадифени сиво-сини джинси и яке без ръкави върху синята блузка с избродирани цветчета по якичката.

— Днес изглеждаш прекрасно — казах аз и махнах с ръка по посока на Галерията. — В тон с цялата ваша летяща флора.

— Благодаря за комплимента. За тебе не бих казала същото. Изразът ти е уплашен, очите — червени като на бял заек. Охо, и май си понапълнял! С твоя ръст би трябвало да се въздържаш от спагетите.

— Как е Марио? — веднага попитах аз.

— Струва ми се, че е по-добре. Другата неделя обещават да го изпишат.

— Предлагам да се отбием на пазара за риба. Да вземем за Марио малко печени скариди. Помня, че ги обичаше.

— Щом искаш на рибния пазар, така да бъде — съгласи се тя и ловко се провря между един фургон и трима мотоциклетисти. — На рибния пазар заедно със Земерова, изсипал ми се от небето тъй ненадейно. И който помни само гастрономическите прищевки на бившите си приятели, макар да са минали, леле, колко много годинки…

— Не се сърди — погалих я по косата, при което тя се отдръпна. — Не се сърди. Имам си оправдание. Във вид на изречение. Ти ще го оцениш. „Славяните плачат при раздяла и се забравят един друг, докато не се срещнат отново.“ Забелязано е преди хиляда и петстотин години. От Прокопий Кесарийски. Византийски историк.

— Готова съм ей сега да заплача — въздъхна тя. — Сицилианките са ревливи. Особено омъжените.

— Значи си омъжена?

— Всяка уважаваща себе си сицилианка на моята възраст отдавна е омъжена. Запомни — всяка. А преди сватбата си, например половин година по-рано, уважаващата себе си сицилианка непременно трябва да поскита три-четири нощи из римските развалини. Съпровождана от неотразим чужденец. От тези, които плачат при сбогуването. Тя трябва да го изпрати в небето от летището „Леонардо да Винчи“ и също да пророни някоя сълза. Такъв е местният ритуал. Създаван векове.

— Наистина, така са се сбогували още при Калигула — потвърдих аз.

— Но за мен този ритуал не означава нищо. Както чуждото писмо, попаднало по погрешка в пощенската ми кутия. Ще го върна, без да го отворя.

И тя пак се отдръпна, сякаш бях протегнал ръка да погаля кестенявите й коси.

— От писмо до писмо има разлика, Антонела. Бих искал да получа по погрешка плик с отговора на загадката около епидемията. Без да ми мигне окото, ще го отворя.

При тези думи тя ме погледна със страх и любопитство, като че ли пред очите й бях започнал да се превръщам в чудовище.

— Ти, археологът, се заканваш на епидемията? Толкова медици си трошат главата, включително и самият професор Бонано! Нима епидемията пречи някому да си се рови в античните чирепи? Какво те засяга тя?

Отвърнах:

— Известно ли ти е, че в Сигона се раждат уродливи насекоми и зверчета? Че вчера в Солунто заради тях са умрели трима души? Какво ми влиза това в работата? Искаш да разбереш, така ли? Та ето какво. Аз, Олег Преображенски, не искам примката да се затяга все повече и повече. Не искам да се обезобразява лицето на красотата, колкото и високопарно да звучи това. Знае ли някой накъде ще избие епидемията? Току-виж не само при мишките и зайците започнат да се раждат изроди? Да не би да искаш да родиш сиамски близнаци?

Антонела удари внезапно спирачките и аз се блъснах с чело в рамката на страничното стъкло. Двигателят угасна.

— Млък-ни! — извика тя и се отвърна от мен. После бавно потегли.

Мустакатият синьор от форда, който ни задминаваше, посочи с пръст към слепоочието си и изръмжа, че сме самоубийци и негодници. До него на седалката излая бял сетер. Когато те се скриха зад завоя, Антонела каза:

— Не ми се сърди, Земеров. Понякога ме прихващат… Искаш ли да те свържа с професор Бонано? Трябва да си го спомняш от университета — с черна брада и с торбички под очите. С него може да се поразговорите за епидемията.

— Разбери, аз имам право да се занимавам само с разкопките в Чивита и с нищо друго. Само с разкопките, разбра ли?

— Достатъчно съм досетлива. С какво мога да ти помогна?

— Не на мене, а на Сигона. Като начало опитай се да откриеш в Палермо един фотограф. Той се величае с титлата дон Илуминато Кеведо. По всякакъв начин се постарай да разбереш как е попаднал в пресата материалът му за мехурите над Сигона.

Извадих от джоба си изрезката от вестника и я прочетох на глас. Оказа се, че Антонела помни това интервю. В „Ти и аз“ тя имаше познати и обеща на всяка цена да свърши работата.

В стаята имаше дванайсетина легла и над всяко висеше малко дървено разпятие. Марио лежеше със затворени очи в ъгъла под отворения прозорец. Антонела се наведе и целуна брат си по челото. Той дълго я гледа, без да дава вид, че я познава. Разстроих се от блуждаещия му поглед. Но още повече от пурпурночервените пъпки, плъзнали по цялото му лице, по шията и ръцете.

— Виж, Марио, кой е пристигнал — каза тя. — И ти носи печени скариди.

Слабото лице на Марио се оживи. Той се надигна, отметна одеялото и ние се прегърнахме.

— Пристигнал е моят спасител, спасителят ми — занарежда той.

— Хайде да слезем в градината — предложи Антонела. — Толкова приятен ветрец има там. Къде е халатът ти, Марио?

Докато слизахме по стръмното стълбище, той няколко пъти се опитваше да ме прегърне, все повтаряйки своето „спасител“.

— Грешиш, Марио — кротко казах аз. — Спасителят е ходел с учениците си по водата на Тинериадското езеро. А аз само съм те измъкнал от водата. И за да не се чувствуваш задължен към мен, предлагам следното. След като те изпишат от това богоугодно заведение, давай пак да побръмчим с катера през Месинския пролив. Само че този път аз ще се препъна и ще падна зад борда, а ти ще се хвърлиш да ме спасяваш. И ще бъдем едно на едно.

— Това не е осъществимо — намеси се Антонела. — Нали тогава ни настигна буря, около шест бала вълнение, помните ли? Вълните подмятаха катерчето като треска. Такава буря трябва специално да се поръча. При това братлето ми и до ден-днешен не се е научило да плува, дори и в спокойно море. Не му е съдено да бъде спасител.

— Но затова пък успях да се измъкна от безумието в Сигона — помръкна Марио.

— Ти си най-добрият брат на света — целуна го Антонела по бузата. — Елате да седнем на сянка под тази черница.

… Много от това, което разказа Марио за събитията в Сигона, вече знаех. Не исках да му чопля раната, но въпреки всичко внимателно попитах:

— Дълго ли стоя в Сигона преди… това, което се случи?

— Както винаги. Нощта срещу събота и нощта срещу неделя. Обикновено в понеделник рано сутринта се връщаме в Палермо.

— Как спа в съботната нощ? Не забеляза ли нещо необикновено?

— Че аз не съм мигнал до сутринта.

— Да не страдаш от безсъние?

— Какво ти безсъние? До два и половина през нощта се ядохме с моята Катерина. Тези женоря от Агридженто са същински фурии. Нарочно подхващат кавга, за да им е по-сладка любовта после! Кой дявол ме караше да се женя!

— Ние си имаме и поговорка за това: „На неженения му идва да се удави, а на женения — да потъне!“

В очите на Марио се появиха сълзи и той се хвана за главата:

— О, що за глупости плещя! Бедната ми Катерина! Трижди проклет да съм, че не й отстъпих и че не можахме да се сдобрим! О, душа моя! Кълна се в света Розалия, че щом оздравееш, веднага ще долетя при тебе като мълния! — И той заудря с юмрук по сбръчканата кора на дървото.

Антонела го прегърна и го успокои, доколкото можа.

— Благодаря ти, Олег, че пак ни навести — след дълго мълчание тихо проговори Марио и погледна крадешком сестра си. — Отново в университета ли?

— Не, на разкопките в древната Чивита. Може би си чул за международната експедиция? Заради епидемията някои избягаха оттука. По този случай ето ме и мен, долетял на помощ.

— Чивита… — очите на Марио се преобразиха. — Като момче съм обходил всичките й руини. На Наблюдателната кула поставяхме примки за дроздове, а после ги печахме на шиш край хиподрума. Или организирахме игри в пещерите на Пеещата планина. Много пещери имаше. От незапомнени времена в тях са се криели при нападение откъм морето. Но янките си присвоиха Пеещата като някакъв евтин сувенир. Помня как пъшкаха булдозерите, когато изравняваха върха на планината. Как янките изграждаха бетонния вълнолом. И сега направо от морето самолетите кацат вътре в планината. Представяш ли си? Като пчели в кошер! В планината има огромно подземно летище, Винченцо ми разказа за него. Света мадона, да купиш планина, цяла планина!

Наложи се отново да се върнем към началото на нашия разговор и да прочетем откровенията на собственика на фотото.

— В нощта срещу събота ли? — изуми се Марио. — Здравата си измисля дон Илуминато. Никакви предмети, никакви кълба не е имало на небето. Ние спахме на покрива на бараката, тоест не спахме, както вече ви казах, а се карахме до сутринта. Бедната ми, бедната ми Катерина!…

Отворих пред Марио пластмасовата кутийка и махнах памука върху гущера.

— Не си ли спомняш къде го намери?

— Има си хас! Здравей, двуглавчо! — Той нежно го погали по опашката. — Смайваш ме, да носиш със себе си моя подарък! Питаш ме откъде съм се сдобил с него? У нас, в Сигона, около две години преди да дойдеш миналия път. Точно така беше. И година преди да се преместим в Палермо. Почакай нещо да си спомня. Струва ми се, че и през онази пролет ни разтресе. Сестра, сещаш ли се?

Тя се позамисли:

— Прав си, Марио. Имаше земетресение в края на април, но по-слабо от това. Размина ни се без разрушения, само съдовете се изпочупиха.

— И през онова лято се народиха изродчета — страшно много. И двуглави, и триглави. Водни кончета без крила, сраснали се змии, жаби. Първо ги държах във формалинов разтвор, после ги сушах… Виж как се е запазил, съвсем като жив.

— Ловяхме ги под стената — каза Антонела. — Видя ли, Земеров, бетонната стена около Пеещата планина? С дебелите жици отгоре?

— Казват, че по тях тече силен ток — поясни Марио. — Ама че мерзавци! Искаш ли да ти подаря сраснали се жаби?

— Но и сега в Сигона — започнах аз, но срещнах яростния поглед на Антонела, сепнах се и го замазах със следното: — ние търсим сребърен глобус в крепостта.

— Ти ни говори вече за това, спасителю — рече Марио. — Разрешаваш ли да дойда при тебе на разкопките? Щом ме изпишат, и пристигам. Та нали знам всеки камък там. Ще проверя първо как са нещата в работилницата и после ще дойда. Временно работех извънредно, нали знаеш, че не ни се полагат болнични и мога да се окажа на сухо.

— Ела при нас в експедицията — предложих му аз. — Трябват ни хора за разкопките, особено сега. Шестдесет хиляди лири на седмица. Вярно, работата също е временна. До края на ноември, докато започнат дъждовете. А после отново през май.

Антонела уточни:

— През май, ако нищо не се случи с нашата Земя от тия проклети ракети. Да знаеш само какво беше тук, на острова, когато се решаваше въпросът за ракетната база. Стачки, петиции, митинги. Пристанищните работници изпратиха цяла делегация в Рим.

— И докато там ги успокояваха, янките вече бяха захапали със зъби Пеещата планина — допълни Марио.

На връщане Антонела мълчеше намръщена.

— Май те огорчих с разговора за покупко-продажбата на Пеещата — попитах аз.

— Е, и какво от това? — повдигна тя рамене. — Става дума за друго. Моля те, не споменавай пред брат ми нищо за ужасите в Сигона. Най-трагичното тепърва му предстои. Той не знае, че Катерина е мъртва.

Карахме по брега на залива. Откъм морето настъпваше черен, настръхнал облак, отдолу изравнен като с ножица. Под него в далечината на хоризонта се скупчваха циклопови руини от белоснежни облаци.

— Господи, колко народ покоси епидемията — въздъхна Антонела.

— Именно заради това трябва да научиш всичко за Илуминато Кеведо.

— Не само заради това — отвърна тя, застинала зад кормилото като изваяние. — Започвам да се досещам, макар все още смътно, над какво си блъскаш главата, Земеров.

Попитах я:

— Какво представлява този Винченцо, който е разказал на Марио за подземното летище?

— Винченцо Мацанти е негов приятел. Бивш летец. До неотдавна беше техник на Пеещата.

— Значи на базата работят местни жители?

— Около сто и петдесет души. Техници, готвачи, сервитьорки, прислужници и така нататък. Момичетата естествено избираха да са хубавички. Янките не са боси в любовния занаят. И без скрупули купуват живата стока.

— Щом купуват, значи се продава — заядох се аз. Антонела рязко се обърна към мен.

— Засрами се, не си мериш думите! Пообиколи из Сицилия, виж как живее народът. Тук от векове цари нищетата. Нито една детска градина няма на целия остров. От зори до зори в работилниците се трудят юноши, дори деца. Иначе семействата ще загинат от глад. Когато след обилната закуска в „Златната раковина“ потегляш към Чивита, забелязваш ли седналите покрай пътя млади селянки?

— Те никому не се предлагат. Сигурно чакат автобуса.

— Ти си един наивен сит археолог! Та те са готови да тръгнат с кой да е джентълмен. Дори да им плати само някакви си жалки десет хиляди лири. Колко струва билетът за кино? Толкова — четири хиляди лири. А един бифтек? Правилно — шест хиляди. От шест до десет. А на базата на тези селянки им плащаха по двеста хиляди на месец. Опитай се да се измъкнеш от домогванията на някой напорист интендант — веднага ще изхвръкнеш на пътя. О, те са способни да купят всичко на нашата нещастна Сицилия!

По стъклата зачука дъжд. На плажа започна истинско стълпотворение — хората презглава тичаха да се скрият под раираните навеси.

— Значи сто и петдесет души местни хора работят…

— Не работят, а работеха — прекъсна ме тя. — Неотдавна всички бяха уволнени. В един и същи ден. Дадоха им по една извънредна надница и ги изритаха навън. Благодетели!

„Това вече е попадение — помислих си аз. — Особено ако се окаже, че са ги уволнили след земетресението в Сигона…“

— Антонела, слушай внимателно. Колкото може по-скоро трябва да научиш датата на тяхното съкращаване от работа. Това е най-главното. Също и причината. Кой и как им е обяснил, че базата повече не се нуждае от техните услуги. Поговори с Винченцо. Разбери от него повече подробности за Пеещата планина. Намери го, ако трябва и изпод земята го измъкни. Но за мен не споменавай нищо. Разбра ли? Той сигурно момче ли е? Честен ли е?

— Порядъчен и сигурен. Иначе не би станал мой мъж — каза Антонела Мацанти.

Понеделник и вторник прекарах в Чивита. Зденек ненапразно се възхищаваше толкова от античния басейн. Мозайката на дъното — нереиди и тритони с дарове на морето — се разкриваше в цялото си великолепие. Но истински шедьовър представляваше централният барелеф с годишните времена, в който в кръг бяха изобразени обикновени сцени от мирния живот: бране на плодове, гроздобер, жътва, заклепване на бъчви, събиране на дърва, колене на свине. Сред развалините на Херакловия храм се разкриха парчета от друга, силно пострадала мозайка. На нея се виждаше жена със строг поглед и твърда брадичка, възседнала слон — навярно богиня на правосъдието.

По указание на Учителя започнахме разкопки с работниците на върха на хълма, редом с Наблюдателната кула. Под паветата имаше червена глина и дребни камъни. И аз самият бих се хванал да копая, но ръката ми береше — резултат от удара ми по бодливата тел през онази нощ. След като изстисках много гной, намазах раната с лекарство и превързах дланта с бинт.

Надвечер заваля проливен дъжд. Освободих работниците и легнах да почина, но веднага съм заспал.

Събудих се в дванайсет без четвърт. Дъждът чукаше по брезента. Бях много жаден и наведнъж изпих две чаши компот. Навлякох мушамата. Като се хлъзгах по мокрите камъни, стигнах до морето. Даже скалата на Чивита не се различаваше в тъмнината. Чуваше се само бученето на морето. Вървях наслуки, докато не се натъкнах на бодливата тел. Останах дълго пред стената. Не забелязах откъде се появи Тя. Миг — и в пелената от дъжд зад стоманената паяжина се очерта лицето й.

— Белоснежна…

— Наричай ме по-добре Еона.

— Еона, защо трябва да събирам доказателства, след като вие и без тях се намесвате в земните работи. Например както на Ластовичето езеро…

— Езерото на спящите ластовици не влиза в сметката. Какво ти е на ръката?

— Набодох се върху ръждясал пирон. Ще зарасне като на куче.

— Дай да я излекувам — звъннаха камбанките по-тихо от друг път. Тя протегна ръцете си през стоманената паяжина към мен и аз със замряло сърце й подадох моята. Връхчетата на пръстите ми, които не бяха бинтовани, допряха нейната гладка и студена кожа.

— О, колко париш, какъв е този жив огън, който бяга по жилите ти — забърбори изведнъж Еона с променен глас. Стори ми се, че лицето й започна слабо да свети. Тя погали бинтованата ми ръка и болката веднага утихна.

— Ти не си никаква внучка на Хронос и баща ти не е старецът Еон. Ти си Белоснежната!

— Немощ сънлива ме надви, коя нощ вече привижда ми се все същото. — Тя притвори очи и здраво хвана ръката ми. — Дали приспивна трева ми дадоха вещиците, или друга омайваща отвара? Казвах на бащицата ми единствений, до пояс му се покланях: соколе ясни, не викай избраници зетьове, ни от четири ветрове, ни от полунощ, ни от полуден, а ме дай мене, девицата хубавица, на Саватий юнака. Ох, не стана, не се нареди: обрекоха ме на владетел задморски, как на родителя си да се противя… Няма какво да се оплаквам, случих с жениха, и с ума си ме покори, и с вниманието си, а щом стрелата закалена в халката над къщата вкара, както над рова скачаше с буйния си кон — съдбата ми беше решена. А хазаринът като червей в рова се гърчеше със счупен гръбнак… Немощ сънлива, бълнуване, бесовски съблазън. Кой си ти, човече, с длан същи огън? Май от враг е простреляна? Или ловна птица те е клъвнала, ако ли на лов си ходил?

— Белоснежна! — извиках аз. — Не се омъжвай за владетеля, не заминавай в Бекбалък! Знаеш ли какво ще се случи на Чарин, на тази планинска река? Не се омъжвай! Белоснежна, аз, аз те обичам!

Тя дръпна ръката си. Хвана се за телта. Лицето й престана да свети и тя отново отвори очи.

— Ти ме питаш дали се намесваме в земните работи? — каза малко уморено. — Извънредно рядко. За да не нарушим причинно-следствените връзки в галактическия континуум. С природните сили шега не бива.

— Обичам те, Белоснежна!

— Наричай ме по-добре Еона.

В „Златната раковина“ портиерът ми подаде запечатан плик. В него на тясна хартиена лентичка валсираха стенографски знаци: „Важни новини. Позвъни ми. А. М.“ Обадих се, уговорихме среща и след като наминах за малко при Учителя (той все още не беше оздравял, но вече се движеше из стаята), повиках такси. По пътя разглеждах дланта си. Никакви следи от инфекцията. Там, където до вчера зееха забралите ранички, сега имаше здрава кожа. Какво ли още ще ми сервира Белоснежната, или по-точно тези, които стояха зад нея? Наистина какво всемогъщество е нужно, за да се извлече от паметта ми нейният образ и да му се вдъхне живот… Не, разсъжденията ми не са съвсем правилни, защото Белоснежната е съществувала много преди мене. Може би по-логично е, ако кажа: колко пъти колелото на времето трябва да опаше Земята, та сънят на Белоснежната там, зад звездните реки на Хроноса преди почти хилядолетие, да се материализира тук, в подножието на скалата в Чивита, при това да се материализира, както почнах да разбирам, само за мен… Колко точно насочва погледа си старецът с лъвската глава, обвит от змия.

Антонела ме чакаше на предишното място, край „Трите лилии“, но без кола.

— Моторът на „бръмбара“ отказа. Мъжът ми ще го поправи, но не по-рано от два дена. Нека се разходим по крайбрежната улица, Земеров.

Тя ме хвана под ръка и ме притисна здраво с лакът.

— Познай къде бях вчера! Бас държа, че от десет опита и десетте ще бъдат неуспешни.

— Случвало ми се е наистина и след десет опита да не успея — казах аз.

— Не бъди такъв злопаметен! А пък аз бях на гости при самия Илуминато Кеведо!

— Предлагам по този повод да обядваме ей в онова ресторантче под палмите. Ако не греша, нарича се „Аквариум“, познах ли? Струва ми се, че веднъж вече съм бил там с една непристъпна красавица с буйни коси. Дори и пчелите се оплитаха в тях.

— Да, но не те, а ти ме жилиш — отвърна Антонела. Тя винаги живееше в някакъв непостижим за мене бесен ритъм. За броени секунди успя да даде поръчката на сервитьора, огледа се в кръглото огледалце, наплюнчи малкото си пръстче и оправи грима на очите си, среса се и при това не преставаше да дърдори и да пие оранжада.

— Представи си, координатите му намерих в телефонния указател. Обадих се, че уж искам да преснимам няколко стари мои снимки. А той полюбопитствува кога съм завършила гимназия и веднага започна да ме примамва в своето ателие. Аз, разбира се, тръгнах, без да се замислям.

— Истинските сицилианки никога не размислят — успях да се вклиня в потока от думи, но дори и окото й не мигна.

— Дон Илуминато се оказа младеещо старче с козя брадичка, мустачки и плешиво теме, замаскирано отстрани с дълга коса. Има такива старци, които и през пет улици ще познаеш, че са женкари. Разбира се, той се е специализирал знаеш в какво — в снимки на голо тяло! Ама че дон! А сега си представи само колко снимки в натура са закачени по стените в ателието му.

— Представих си — казах аз. — Едновременно с това си представих и колко му се е приискало на дъртия коцкар да се сдобие с нова снимка за колекцията си.

— Не с една, а с цял албум. Той ми предложи да му позирам за реклами на парфюмерия и бижутерия. „Знаете ли какво, гълъбче, фирмите добре заплащат услугите на красивите госпожици, като им оставят и образци на рекламираните стоки — заувещава ме той със сладникав гласец. — А ние ще си ги делим по равно. След годинка ще можем заедно да заминем за Америка.“ Как ти харесва това, Земеров?

Реших да се заяждам:

— И тогава дяволът я завежда на най-високата планина и оттам й показва всички царства в света и славата им.

— С мен не ще замине и няма да ме мине — отсече тя. — Моля те, не ме прекъсвай. Та ето какво стана по-нататък. Аз, разбира се, започвам да отказвам, но не твърдо, а така, че да мисли колко малко още ми трябва да се съглася. После седнах на крайчеца на стола, стиснала ръце пред сърцето си, и тънко, тънко запредох: „Ах, дон Илуминато! Колко жалко, че вие с вашия талант и вашата апаратура не сте били в Сигона денонощие преди земетресението. Такива неща щяхте да снемете, че отведнъж бихте станали милионер!“ И му преразказвам неговото собствено интервю. Ума му взех с моята артистичност. „Дете мое, да допуснем, може да се разбере — замънка дон Илуминато — защо съм сложил подписа си под тези глупости и съм изфабрикувал снимката на «летящата чиния», между другото с помощта на собствената си шапка, закачена на един прът в градината. Все пак изсипаха ми четиристотин хиляди лири — твърде приличен хонорар. Но какво ви кара вас, непорочно, в разцвета си същество, да повтаряте подобни измислици — убий ме, не мога да разбера.“ „Ах, синьор Кеведо — разгневих се аз, — как смеете да се съмнявате в моята искреност! Чинията и балоните видях със собствените си очи, тъй като през тази нощ бях в Сигона и не можех да заспя.“ Тогава той се разсмя, извади от бюрото си списанието „Ти и аз“, показа ми интервюто със снимката, след което донесе от съседната стая и злополучната шапка. Значи наистина е фалшификация. А балоните са се появили чрез наслагване на друг негатив. „Не знам, що се отнася до вас, хубавице — каза дон Илуминато, — но аз наистина нощувах в Сигона в навечерието на земетресението и мога да се закълна, че небесата бяха чисти като моето минало.“

— Антонела, този сатир с безупречно минало не ти ли намекна кой го е подтикнал към тази операция с балоните?

— Реших да не прекалявам с разпита. За да не ме заподозре в нещо нередно.

— Имаш право. И без това постигна невъзможното. Не знам как да ти се отблагодаря.

— Хайде стига, че ще заприличаш на лъстивия дон Илуминато — засмя се тя.

Колко хитри и изобретателни са жените. Ненапразно народът е казал: „От жената само туй да искаш — акъл да ти дава!“ За операцията „собственик на фотографско ателие“ мъжете биха повикали на помощ цяло детективско бюро, а ето че една млада жена се справи за час, и то как се справи — блестящо! Не е толкова важно кой е платил на дона. Важното е, че отпадна последният аргумент — чиниите са се появили след земетресението. Приблизително след около две седмици.

Донесоха рибното блюдо — на квадратната табла имаше над десет разноцветни плоски чашки, напълнени с всичко онова, което шава в чашата на Средиземно море. Деликатесите бяха пикантни, солени, лютиви, пържени, варени, печени — изобщо биха стигнали за цяла компания чревоугодници.

— Да пием за успеха ти, Антонела бела — предложих и вдигнах чашата.

— За първата точка под кодовото название „сатирът дърт пръч“. А от разсеяност аз изпълних и точка втора — „Пеещата планина“.

Тя извади от чантата си тетрадка, свита на руло. Пихме от студеното киселеещо вино. После разгънах тетрадката. Заглавието бе подчертано с червен флумастер: „За Пеещата планина“.

„Всичко изцяло е разположено вътре в планината. На повърхността се намират само метеорологичната станция, радиолокаторите, площадките на вертолетите, техническите служби, спортният комплекс с двата басейна, столът, дансингът и барът…“

— Каква е тази история с лейтенант Уорнър? — попитах, прелиствайки тетрадката.

Тя повдигна веждите си:

— Твърде оскъдни са ми сведенията за този случай. Разправят, че по време на взрива в Пеещата лейтенантът здравата се изплашил, даже изпаднал в истерия. И като че ли отначало всичко се разминало. Но през деня, когато вече се бил върнал в Палермо след дежурството, той полудял. Изскочил от киното и хлипайки: „Те пълзят! Те пълзят!“, се изкатерил на близката акация. И там пял псалми, докато пожарникарите не го свалили.

— Сам ли е живял на базата или със семейството си?

— Там не живеят семейства. Наемат квартири тук или в Агридженто. В най-разкошните квартали. Неженените офицери също предпочитат цивилизацията по време на почивката между дежурствата. А дежурят през седмица.

— Извинявай, Антонела, така и не разбрах той със семейството си ли е бил или сам?

— Със семейството си. По-точно с жена си. Когато го откарали от тука, и тя си заминала. Повече не са се връщали.

— Да знаеш къде са го изпратили?

— Никой не знае със сигурност. Като че ли в къщи, в Америка. Казват, че уж там бил оздравял.

— Излиза, че преди седем години… седем години… — бавно изговорих думите, като разбирах вече, че следващият ми въпрос ще бъде един от най-важните за разгадаването на дяволиадата. — През кой месец, Антонела?

— През април. Някъде към края. Винченцо обеща да уточни.

— Не е задължително. Кажи по-добре кога ги уволниха?

— Сутринта след земетресението в Сигона. Дори не са ги пуснали зад портала. Обяснили им, че ги уволняват поради закриване на базата.

Иззад Монте Пелегрино — Лебедовия нос — започна да се очертава силуетът на самолетоносач. Над него в небето бяха увиснали два вертолета, които оттук приличаха на невинни бръмбарчета.

И си мислех: някога, след хилядолетия, мои колеги археолози ще извадят от дъното ръждясалия скелет на самолетоносача и ще се чудят на жестокостта на предните си, които са правели такива смъртоносни бронтозаври, вместо да украсяват Земята си с дворци и градини. Впрочем след хилядолетия от бронтозавъра няма да остане нищо — водата ще го разтвори без остатък.

И си мислех: дълго преди появяването на човека планетата ни милиони пъти е кръжала около Слънцето, като с устните на небесните дъги и с дланите на горите и ливадите е улавяла животворните струи на светлината. Вечно ще бъде така. Природата ще излекува жестоките рани, които й нанасяме, както изцери ръката ми Белоснежната. Тя ще покрие с живата тъкан на листата, клонките и цветята дори атомните изгаряния, дори химическите отровни язви. Но не бива да се залъгваме, синьори, човека няма да го има. Хомо сапиенс — разумният човек, ще изчезне като вид. И на планетата на летящите дървета, където уйгурът Мурат по чудната рецепта на благословения лечител Авицена изцери феята на радостта, и в световете, които ръководят сегашния сън на Белоснежната, безстрастни мъдреци ще изпишат върху звездните скрижали: „Трета от Слънцето. Планетна несполука. Загинала клонка на разума.“

И си помислих: не, още има да се борим, да си премерваме силите с невежеството, за да не бъде отбелязано в звездните анали „загинала клонка на разума“, а — цъфтяща. За да не излезе от пътя си земната колесница на времето…

— Земеров, ела на себе си — чух гласа на Антонела. — Като че ли стихове шепнеше. Жалко, че не разбирам руски. Какво още искаш от мене?

— Да уточниш една подробност. Спомням си, че когато се връщахме от Марио, ти каза, че Винченцо е уволнен неотдавна. Излиза, че той е работил месец или два след уволнението на другите. Не се мръщи, можеш, разбира се, и да не ми отговориш.

— Повтарям: всичките вкупом бяха уволнени. А мъжът ми не е искал да разбера, че е изпуснал такава хубава работа… Между другото, Марио утре го изписват. Ужасно се радвам.

— Предай му, че може да постъпи на работа при нас, ако ще и още утре — казах аз. — Дотам и обратно ще пътуваме заедно. Ако пожелае, има къде да нощува и в Чивита. Може би и Винченцо ще поиска да работи при нас?

— Мили ми Земеров. — Тя сложи ръката си с късо подрязани нокти върху моята. Ръката й бе гореща, потръпваща и аз неволно си припомних мраморно студените длани на Белоснежната. — Стигат ти грижите и за Марио, братко археолог. Нека мъжът ми си нощува в къщи. Помисли си само — какво ще прави на разкопките един бивш летец?

— Антонела, а защо бивш? Да не би да е на годините на баща ти?

Тя се смути и отвърна с видимо усилие:

— Нещо не е в ред със здравето. Тези дни искаше да постъпи на работа — не го взеха дори и за рекламите на прах за пране. Виждал ли си сутрин над залива да пълзят в небето мижави бипланчета с реклами? Та дори и за тях не го приемат. Окончателно го отписват от бранша. Има недостатъчно оросяване на мозъчните капиляри — представи си, на трийсет години! Как нагло го мамят лекарите!

За да я успокоя, напълних догоре чашите и се опитах да се пошегувам:

— Ще се преквалифицирам в летец и ще разнасям в небето твоя портрет. Да не намалява красотата на сицилианките!

Тя тъжно се усмихна.

— Благодаря ти, Земеров. Много си се променил. Станал си някак важен и загадъчен. Все си мислиш, мислиш за нещо, непрекъснато разпитваш. — Тя смръщи вежди, потърка носа си с показалеца и имитирайки моя глас, попита: — Антонела бела, какво се случи преди седем години?

Разсмях се.

— Мили мой, какво значение има кога се е побъркал Уорън?

— Твърде голямо — отговорих възможно най-тихо. — През април е имало експлозия в базата, а през лятото под стените й вие с Марио ловите уродливи животинки. Загря ли?

— Да си призная, още не загрявам.

— След седем години става земетресение в Сигона, а няколко седмици по-късно там започват да щъкат изродени твари.

— Но в такъв случай трябва незабавно…

— Не повишавай глас! — сепнах я строго аз. — Засега всичко това са само предположения. Трябват сигурни доказателства.

Усетих, че започвам да приличам на Еона, и млъкнах. Антонела също мълчеше, загледана нанякъде през мене. Бавно завъртащата се вълна на кошмара ни повличаше нагоре, към студа на мъртвите вечни снегове, но скоро, много скоро ще започне търкалянето към пропастта, в гръмко ревящите води, тъмни и злокобни…

— Засега, Антонела, уродството е засегнало само зайците, мишките, гущерите, бръмбарчетата и паяците. С една дума — нашите заварени братя от майката природа. Плюс епидемията от лудост у хората, която е, така да се каже, уродливо израждане на разума, увреждане на духа. Ами ако изведнъж се деформира и плътта?

— Какво искаш да кажеш с това? — с мъртъв глас ме попита Антонела.

— Не да кажа, а да узная дали на работещите там са се раждали понякога уроди?

По лицето й премина спазъм. Тя го закри с ръце, сякаш някой й бе зашлевил плесница.

— Само не това! Никога! — изхлипа тя. — Не, да не си посмял, кожодер такъв! С кирка, с лопата в човешките души! Не! Копай си в своите могили, в скапаните си вехтошарски ями, но не закачай нас, живите, чу ли! — Тя грабна чантата си, прескочи през парапета и хукна по улицата, като се блъскаше в изплашените минувачи.

Аз още дълго седях на масата под учтивите погледи на свикналите е всичко сервитьори… Вълната на прииждащия кошмар… Бавно задвижващата се вълна…

И отново се обърнах към Белоснежната: