Чужда маска

Шеста глава

В неделя, денят на изборите в Държавната Дума, Сергей Николаевич Берьозин се събуди в ранни зори. За пръв път, откакто Ирина се бе върнала от санаториума, той стана преди нея.

Мероприятието в сряда бе преминало прекрасно. Дори не бе предполагал, че журналистите ще проявят такъв интерес към него и жена му, и тръпнейки вътрешно, очакваше вестниците в четвъртък и петък. Разбира се, бе попитал Ирина колко интервюта е дала и какво точно е говорила, но нейният разказ беше едно, а интерпретацията на необективния журналист — съвсем друго нещо.

— Как ти се струва, да не си казала нещо излишно? — подпитваше Сергей Николаевич, докато пътуваха с колата към къщи. — Да не си надрънкала някакви глупости?

— Не знам, Серьожа — въздишаше Ирина. — Внимавах много, стараех се да правя всичко както трябва, но не съм сигурна за нищо.

След като се прибраха в апартамента, първата им работа беше да включат телевизора и да чакат късните новини.

— Ира! — развика се Берьозин, когато започнаха да излъчват репортаж от приема. — Идвай бързо!

Ирина дотича полугола от банята. Очевидно тъкмо се бе канела да си облече халата, защото застана до Сергей Николаевич боса и в късичко, умопомрачително красиво комбинезонче.

На екрана изникна Сергей, носещ на ръце без никакво усилие своята жена красавица по стълбата, водеща към входа на зданието.

На екрана Берьозин целуваше ръка на Ирина, водеше я под ръка из залата, подаваше й чаша шампанско. Без съмнение, двамата изглеждаха страхотно.

Камерата показа силно гримирана красива жена около тридесет и петте, с къса стилна прическа и в скъп модерен костюм с минипола, щедро разкриваща великолепните й крака. До нея бе застанал телевизионен журналист и държеше пред лицето й микрофон.

Отговорът й беше несполучлив, Берьозин веднага го усети.

Жената явно искаше да каже нещо приятно на телевизионния журналист и по такъв начин да попадне на екрана по време на новинарската емисия, но Берьозин разбра, че съпругата на Яцкин бе развалила всичко. Телевизионната реклама на неговата партия беше най-безвкусна и най-несполучлива от всички и сега избирателите му щяха да узнаят, че Яцкин играе по гайдата на жена си, която не се отличава с голям ум и му дава глупави съвети. Разбира се, на Берьозин му беше ясно, че нещата не стоят съвсем така, че безусловно телевизионната реклама е необходима, а за това, че рекламният клип е изработен от безмозъчни непрофесионалисти.

Безспорно, Ирина изглеждаше далеч по-добре и се държеше доста по-умно. Образът й бе подбран сполучливо и въплъщението на предварителния замисъл също беше на ниво.

Берьозин изключи телевизора и се обърна към Ирина. Едва сега и двамата забелязаха, че тя е неглиже.

— Извинявай… — усети се Ирина и инстинктивно се хвана за раменете, прикривайки с лакти гърдите си. — Дотичах от банята, готвех се да си взема душ.

— Няма нищо — великодушно отвърна Берьозин. — Не бива да се стесняваш от мен, все пак сме мъж и жена. Е, как ти се стори? Хареса ли се?

— Не знам, Серьожа. Ти трябва да ми кажеш дали се получи така, както ти искаше.

Той стана от дивана и започна възбудено да крачи из стаята.

— Според мен, получи се отлично! Умница си ти, Ирочка, правиш всичко така, както трябва, и при теб всичко се получава. Страхуваше се абсолютно напразно. И изглеждаш прекрасно на екрана. Съгласи се, че идеята за дългата рокля се оказа много печеливша. Вероятно журналистите са оценили това. Ненапразно са монтирали в репортажа си Яцкина в миниполичката след теб. Те също са разбрали, че ти си по-добрата.

— Но краката й са по-красиви от моите — усмихна се Ирина. — И очите — също.

Берьозин застана пред нея, внимателно разтвори впитите й в раменете пръсти и взе ръцете й в своите.

— Ира, ще ти се наложи да се примириш, че повече няма да носиш къси поли и да си слагаш силен грим. С това е свършено. Един път и завинаги. Ти имащ хубави крака, които ни най-малко не отстъпват на краката на онази политическа съветничка. Доколкото разбирам, на теб ти е обидно, че вече никой няма да види тази красота. Да, наистина ще ти се наложи да се примириш с този факт. А що се отнася до очите ти, когато ги гримираш, ти се превръщаш в евтина вулгарна уличница, а лицето ти трябва да бъде нежно и домашно, каквото го е направила природата. Ти какво, да не си се затъжила по курвенското си минало.

Ирина рязко си отдръпна ръцете и направи крачка назад.

— Сергей, хайде най-сетне да се разберем. Ако постоянно ми напомняш, че съм била курва, аз никога няма да стана съпругата на политик, за която толкова мечтаеш. Освен това колкото повече ми напомняш, че съм проститутка, толкова по-често аз ще си спомням, че ти си убиец. Струва ми се, че тези напомняния няма да радват нито теб, нито мен.

— Права си — глухо отвърна Берьозин. Тези напомняния никому не са нужни. Извинявай. Хайде да пийнем, да се помирим и да отпразнуваме успеха. Облечи си нещо, че ще замръзнеш. А аз през това време ще приготвя всичко.

Ирина отново отиде в банята, а Берьозин мислено се наруга заради своята несдържаност. „По дяволите, защо се заяждам толкова с нея?! Нима толкова ме дразни именно фактът, че тя е била проститутка? В края на краищата, има ли значение каква е била? Значение има само това какъв ще бъда аз самият!“

Той извади бутилката „Дом Периньон“, която именно за такова тихо домашно тържество беше купил за сто долара в бара на един хотел. Не смееше да признае дори и пред себе си по какъв повод би могло да се състои това тържество, но някъде дълбоко в душата си таеше надеждата, че ще влезе в Думата и от щастие ще изпие скъпото шампанско заедно с Ирина. Както и да е, до неделя щеше да успее да купи още една бутилка, ако се наложеше. А тази се налагаше да пожертва, за да заглади конфликта, възникнал по негова вина. Ирина не бе виновна за нищо, на приема се бе старала с всички сили да изглежда безупречна и старанията й се бяха увенчали с успех.

„Интересно, дали Диана е гледала информационната емисия? — мина му през ума. — Ами Виктор Фьодорович?“

Озъртайки се крадешком, Берьозин бързо грабна телефонната слушалка и набра номера.

Виктор Фьодорович? Обажда се Берьозин, добър вечер.

— Добър вечер, добър вечер — отвърна му добродушен бас. — Току-що ви гледах по телевизията. Бива си ви.

— Наистина ли ви хареса? Смятате ли, че стана добре?

— Не се съмнявай въобще. Вълнуваш ли се преди изборите?

— Разбира се. Значи, как се разбираме? За понеделник?

— Да, наистина в понеделник ще има яснота дали си влязъл в Думата или не. Как е Ира?

— Добре е, благодаря.

— Свикнахте ли един с друг?

— Опитваме се. Всичко най-хубаво, Виктор Фьодорович, ще ви се обадя в понеделник.

Берьозин остави слушалката и едва сега забеляза, че Ирина стои до него. Не беше я усетил кога е влязла в хола.

— На него си телефонира? — попита го.

— Да. Дадох му отчет за тазвечерното мероприятие. Гледал ни е по телевизията.

— И какво каза?

— Похвали ни.

— А с теб какво се опитваме да направим?

— Не те разбирам — повдигна вежди Сергей Николаевич.

— Преди да се сбогувате, ти каза: „Опитваме се“.

— А това ли било… Той ме попита дали свикваме да живеем заедно. Седни, Ирочка, вземи си чашата и хайде да пийнем.

Тя послушно се настани на дивана и вдигна тънката, на високо столче чаша. Берьозин се отпусна плътно до нея. Той си даваше сметка, че трябва да се помири с Ирина и че не бива да я обижда. Първо, тя с нищо не го бе заслужила и второ, просто не биваше. С други думи, беше опасно. Ирина нямаше какво да губи, ако нещо се случеше. А той самият имаше много неща за губене.

— Ирочка, искам да пием за теб. Ти си удивителна жена, рядко срещана жена и на мен страхотно ми провървя, че се появи на пътя ми в най-трудния момент, когато вече не виждах никакъв изход от създалата се ситуация. И съм безкрайно благодарен на съдбата, че те е създала и те е подарила на мен. Аз имам много недостатъци, знаеш го, и понякога си позволявам да говоря напълно излишни неща, за което после ужасно се разкайвам. Затова те моля, Ира, да ми простиш предварително за целия ни бъдещ живот. Тъй да се каже, авансово. Искам никога да не забравяш колко високо те ценя и, ако се случи да сглупя и да ти кажа нещо обидно, то ще е именно от глупост, а не от желание да ти причиня болка. Запомни — никога и при никакви обстоятелства не бих пожелал да страдаш. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти — усмихна се Ирина. — Ти няма да посмееш да ми причиниш болка. Ти не си такъв глупак. Но с удоволствие ще пия за това, което току-що каза. Така или иначе, всичко вече се случи, ние с теб нямаме път назад и трябва взаимно да се учим как да съжителстваме. Права ли съм?

„Ама че дяволска женичка — помисли си с раздразнение Берьозин. — Не се поддава на словесни ласкателства. Нима толкова силно се е обидила? Сигурно. Ама и аз съм един смотан слабоумник, много добре знаех колко се притесняваше преди днешния прием, как се готвеше, как се страхуваше. Прекара три часа под огромно напрежение, усмихваше се мило и поддържаше светски разговори с хора, които виждаше за пръв път в живота си и които бяха сигурни, че я познават от години. И точно в такъв ден не успях да се сдържа да не й река някоя гадост. Не съм ли пълен идиот!“

— Права си — отвърна, премествайки се още по-близо до нея. — Но има и друго, което държа непременно да ти го кажа сега. Ти си за мен нещо повече от обикновен партньор в играта. Не бях го осъзнал до тази вечер. А когато журналистът те нарече моя съпруга, неочаквано ми стана дяволски приятно. Гледах телевизионния екран и си мислех: „Тази красива и умна жена е моя съпруга. Тази възхитителна жена е моя съпруга. Всички вече го знаят“. И се радвах. И се гордеех. И още дявол знае какви чувства изпитвах. Но това наистина беше неочаквано. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Аз съм на четиридесет и три, Ира, зад гърба си имам почти двадесет години брачен живот, но никога не ми се е случвало подобно нещо. Нито един път не съм изпитвал такива чувства, каквито изпитах днес, когато те носех на ръце и всички ни зяпаха. Да пукна, ако се намери поне един мъж, който не би ми завидял в този момент.

— Да — засмя се Ирина, — струва ми се, че не би се намерила и жена, която да не завиди на мен. Като че ли схващам какво имаш предвид. Аз, разбира се, бях ужасно уплашена и нервна, но знаеш ли, няколко пъти те наблюдавах отдалеч, когато ти се бе увлякъл в разговор с някого, и си казвах: „Леле, какъв атрактивен мъж! Господи, та това е Серьожа, това е моят съпруг“. И ми ставаше приятно.

— Наистина ли?

Берьозин се взря в очите й, които се оказаха толкова близо до неговите, че дори не можа веднага да ги фокусира.

„Трябва да я целуна — помисли си някак вяло. — Сега непременно трябва да я целуна, за да затвърдя успеха си. Хайде, Серьога, целуни я, давай, напред…“

Той се чукна леко с Ирина и глътна шампанското си на един дъх. Тъй и не се реши да я целуне. Двамата бавно допиха бутилката, изгледаха в полунощ още една новинарска емисия, в която също говориха за тях като за най-атрактивна двойка на тазвечерния прием, пожелаха си лека нощ и се разотидоха по стаите си.

Четвъртъкът и петъкът преминаха както обикновено. Берьозин излизаше сутрин и се връщаше за вечеря, а Ирина си стоеше вкъщи и го чакаше. През деня тя излизаше на улицата, купуваше множество вестници, внимателно ги преглеждаше, изрязваше репортажите или просто стандартните информации за приема и докато Берьозин се хранеше, му четеше на глас извадки от тях. Успехът им се бе оказал далеч по-голям и от най-оптимистичните очаквания. Журналистите се бяха развихрили и бяха започнали да провеждат помежду си конкурси и разни допитвания, резултатите от които практически публикуваха всички вестници. Берьозин и Ирина попадаха в първата тройка на номинациите „най-красива двойка“, „най-елегантен политик“, „най-привлекателна съпруга на политик“, „най-нежен политик“, „най-непиеща двойка“. Ирина се радваше като дете и Берьозин изпитваше непознато преди чувство на умиление, гледайки сияещите й очи.

— Какво ще правим в събота? — попита тя. — Пак ли ще работиш?

— Не — протегна се Берьозин. — В събота ще си почиваме. Какво би искала да правим? Може би ще се поразходим по магазините?

— Защо? — учуди се Ирина. — За продукти?

— И за това. В неделя почти навсякъде ще е затворено, а през седмицата няма да имам възможност да ти помогна. Остава само съботата. Ще отидем на стоковата борса, ще купим по-големи количества от всичко, че да ни стигне за дълго време. Освен това трябва да имаш предвид, че ако победим на изборите, то през цялата седмица, че може и през следващата, всяка вечер ще ни идват гости вкъщи. Много хора изведнъж ще си спомнят, че се познават с мен, и ще дотичат да ме поздравят. Така че трябва да имаме достатъчно продукти. Между другото, и напитки също.

— Но защо и ти трябва да идваш, Серьожа. Дай ми колата, аз сама ще купя всичко.

— Ти май не разбираш — усмихна се меко и търпелив Берьозин. — Не бива да носиш тежки неща, защото не си се възстановила напълно след катастрофата. Значи, чантите и пакетите трябва да ги носи след теб шофьорът. А това вече не става. Нашата партия ще се бори с привилегиите. В рамките на разумното, разбира се, но тъй или иначе, аз като един от лидерите, не бива да допускам пред очите на всички шофьорът да мъкне покупките ми. Ние с теб трябва да отидем с моята кола и всичко да си купим и докараме сами.

— Добре — примирено сви рамене Ирина, — ти по-добре знаеш кое и как трябва да става.

Прекараха половината събота в обикаляне на магазините и стоковите борси, в резултат на което багажникът на Берьозиновата лична волга бе напълнен догоре. Разпознаваха ги, обръщаха се след тях и Сергей Николаевич се радваше от душа, сякаш се гледаше отстрани: висок, строен, младеещ се, в къса, перфектно скроена шуба, в джинси, подчертаващи дългите му мускулести крака, гологлав, смеещ се или весело бъбрещ с жена си и без никакво напрежение носещ кашони, кутии, пакети и чанти. И редом с него Ирина, също в шубка и джинси — че как иначе, нали са тръгнали на пазар, а не на прием — дълга руса коса, прибрана в яркочервена плетена шапчица, шията й увита в дълъг яркочервен шал. Той добре осъзнаваше, че всеки, който днес го бе разпознал, непременно щеше да разказва за това и трябваше да полага максимум усилия, за да извлече полза от ситуацията. Вървеше покрай щандовете и се спираше само пред продавачите, на чиито лица забелязваше проблясъка на разпознаването. И беше сигурен, че още вечерта приятелите и близките на тези продавачи ще узнаят какъв хубав мъжага е този Берьозин, как обича жена си и се грижи за здравето й — особено след излизането й от болницата — не й разрешава да купува нещата, които лекарят й е забранил да яде. Той е готов да се откаже дори и от тези, които ужасно обича, за да не я изкушава излишно. Сам мъкне пакетите с продукти, няма си прислужник, а на жена си не позволява да вдига тежки предмети. Да, сам ги мъкне, но какво от това — той е силен като бик, краката му дълги, раменете широки. Берьозин се вози със собствената си волга, не на някой мерцедес, а наистина на обикновена волга, види се, не краде, живее честно, но не е и някой смотан бездарник, на когото парите му стигат само за трамвай, а е успял да спечели с труда си за волга.

След като се върнаха вкъщи, обядваха и изведнъж се оказа, че няма какво да правят. Досега никога не бяха прекарвали почивните дни заедно вкъщи. Когато Сергей сутринта излизаше за работа, всичко беше разбираемо — Ирина му приготвяше храна и се занимаваше със себе си, след работа той вечеряше и гледаше телевизия, понякога, разговаряше по телефона, тя прибираше масата след вечеря и включваше малкия черно-бял телевизор в кухнята, защото й харесваха филмите, а не политическите предавания, които той следеше. След това двамата се разотиваха по стаите си да спят.

А днес, в събота, след като измислиха с какво да се занимават през първата половина на деня и успешно осъществиха замисъла си, те нямаха никаква представа какво да правят с втората му половина. Нямаше за какво да разговарят, Ирина бе свършила всичката домашна работа през седмицата, по телевизията не проговаряха нито дума за изборите, така че нямаше какво да се гледа и да се обсъжда. Мълчанието и безделието ставаха все по-тягостни, а натрупалият двадесетгодишен съпружески стаж Сергей Николаевич много добре знаеше, че такова празно мълчание е най-благодатната почва за скандали.

— Ириша, май че трябва да посетим моите родители — предпазливо поде той. — Кой знае какво ще ни донесе утрешният ден. Ако победим на изборите, ще започне такава суматоха ще имам безкрайно много работа, постоянно ще съм зает и едва ли ще ми се удаде случай в близко бъдеще.

— Да, разбира се, Серьожа — кимна Ирина. — Аз непременно ли трябва да дойда с теб?

— Е не е задължително — успокои я Берьозин. — Всички знаят, че още не си добре със здравето, така че няма да има никакви обиди. Старците сигурно ще се радват да те видят по щом не ти се идва, остани си вкъщи.

— Не че не искам… — смънка тя. — Но се страхувам.

— Разбира се, разбира се. Влизам ти в положението. Нали няма да ми се разсърдиш, че те оставям сама в събота? Ще се постарая да не се бавя много. Някъде към девет часа ще се върна.

Родителите на Берьозин живееха в Подмосковието и гостуването му при тях беше добър начин да си убие времето до вечерта, избягвайки риска да развали атмосферата вкъщи. Той се върна, както бе обещал, към девет и нещо. Докато заключваше колата си, вдигна очи и с ужас видя, че прозорците на апартамента му не светеха. „Какво могло да се случи? Ирина да не е отишла някъде. Къде. Защо? При старите си приятели? Господи, само това ми липсваше! Или си е довела някого и…“

Тръпнейки от лоши предчувствия, Берьозин се втурна в жилището си. Ирина седеше в кухнята и четеше под светлината на настолна лампа. Цялото останало осветление беше изгасено, а плътните цветни щори на кухненските прозорци не пропускаха навън никакъв светлинен лъч. Затова от улицата му се бе сторило, че е съвсем тъмно.

— Господи, Ира — рече задъхан, — помислих си, че те няма вкъщи. Толкова се изплаших.

— Че къде бих могла да се дяна — спокойно се усмихна Ирина. — Събличай се. Да сложа ли чайника? Изпекох ватрушки3 с отвара, много са вкусни.

— Ватрушки? Това е забележително! Това е великолепно! — почти се развика Берьозин. — Ще ям ватрушки, ще ям салата, от която ядохме на обяд, и даже гъбена чорба, ако е останала.

— Ей сега ще ти сервирам всичко.

Ирина затвори книгата, която четеше, и стана.

— Майка ти не те ли нахрани? Защо си толкова гладен? И защо нервничиш толкова? Да не би да се е случило нещо?

Сергей Николаевич се върна в кухнята от антрето, където се събличаше, облакъти се на плота и затвори очи. Лицето му беше необичайно бледо.

— Не можеш да си представиш колко се изплаших, Ира. Помислих си, че си си отишла. Че си отишла при старите си приятели. И тогава всичко щеше да замине по дяволите, защото можеха да ти се случат неприятности, а теб вече всеки те познава по лице. Или — което е още по-лошо — отишла си си завинаги, разсърдила ми си се за нещо и си си отишла. Но това не е главното, Ира, това са дреболии. Главното е, когато те видях, когато разбрах, че не си отишла никъде, че си тук, че си все още при мен. Толкова се зарадвах, че ме хвана страх. Ирочка, скъпа, аз въобще не ограничавам свободата ти, имам предвид, че не съществува крепостното право, и ако в един момент повече не ти се иска да живееш с мен, свободна си да си отидеш. Но аз те моля само за едно, умолявам те, не прави нищо неочаквано, не удряй от засада, не стреляй в гърба. Разбираш ли? Много неща съм заложил на карта, но нямам абсолютно никакво намерение заради това да осакатявам живота ти. И ако не желаеш да живееш с мен, недей го прави, не се измъчвай, но ме предупреди предварително, за да мога да изгладя положението, да взема някакви мерки. Само не си отивай внезапно, без предупреждение, защото ще започна да те издирвам чрез милицията, ще започна да си мисля, че ти се е случило нещо лошо, ще вдигна всички накрак, а в резултат на това ще те намерят пияна и с млад любовник и всички ще изглеждаме като пълни глупаци. Ако ти дотежи да бъдеш с мен, мога да те изпратя например в чужбина й ще казвам, че си отишла да следваш или имаш контракт за работа, или да продължиш лечението си, защото след автомобилната катастрофа си получила усложнения със здравето си. Всичко ще направя така, както на теб ти е удобно, ти няма да живееш с мен, но те моля, Ира, много те моля, не прави нищо внезапно и неочаквано. Трябва да съм твърдо уверен, че няма да ме подведеш при никакви обстоятелства, че мога да ти се доверявам и да разчитам на теб.

Докато слушаше всичко това, Ирина вадеше от хладилника тенджерка със супа, чинийка със салата, купичка с краве масло, бурканче със сметана, режеше хляб и го нареждаше на красива купчинка в плетена кошничка. После включи котлона да стопли супата, извади голям шикарен поднос, подреди върху него чиниите и приборите за хранене, бутилката минерална вода и чашите, хляба, маслото, сметаната и салатата.

Когато Берьозин замълча, тя тихо рече.

— Можеш да разчиташ на мен, Серьожа. Аз съм достатъчно разумно същество и не възнамерявам да те подвеждам. Давам ти дума, че ако поискам да те напусна, то ти ще разполагаш с най-малко половин година време, за да направиш всичко безшумно и изгодно за двама ни. Ако почувствам, че животът ми с теб става непоносим, все някак ще мога да изтърпя половин година. А може би и повече. Аз съм търпелива, Серьожа. Ако знаеше какво трябваше да изтърпя в миналото си, ако знаеше какви неща ми се налагаше да изтърпявам, ти не би се усъмнил в думите ми. Обещавам ти, че никога нищо няма да направя тайно от теб, зад гърба ти или в твоя вреда. И хайде да приключим с тази тема. Помогни ми, ако обичаш, да сложа масата в хола.

В очите на Берьозин започнаха да напират сълзи. Господи, колко приличаше на онази Ирина! Същото лице. Същите ириси, същите устни, същият нос. И косите. И ръцете И телосложението. И в същото време колко различни бяха двете. Онази беше непредсказуема, непрогнозируема, избухлива, взривна. Можеше да даде дума, като още в същия момент вече знаеше, че в никакъв случай няма да я сдържи — нещо повече, давайки дума, тя вече обмисляше варианти как по-бързо и по-ловко да я наруши. Постоянно лъжеше, гледайки те нагло в очите и усмихвайки се невинно. Обещаваше да не се напива пред отговорни мероприятия, пред официалните визити, които правеха, или когато посрещаха високи гости, и се появяваше пияна до пълна невменяемост.

„Е, какво, котарачето ми — капризно присвиваше начервените си устнички, — помириши ме, не мириша на нищо нали, аз съм абсолютно трезва.“ Миризма на алкохол наистина не се усещаше и първите няколко пъти Берьозин се бе хванал на въдицата й. Едва след това се досети, че тя взема наркотици. С нея никога и за нищо не можеше да бъде сигурен, тя беше в състояние да го подведе всеки момент, да го излъже, да го прекара, да му нанесе удар под пояса, да изтърси чудовищна глупост в присъствието на чужди хора и после дълго да се киска, гледайки обърканото му изражение и наслаждавайки са на злорадството в очите на околните.

Онази Ирина беше ад, истински ад, проклятие, наказание. А тази? Нима действително е съвсем различна, нима действително е нормална, уравновесена жена, макар и със съмнително минало, но все пак с нормален мозък и нормален характер? Жена, с която не се налага да е непрекъснато нащрек, постоянно да очаква неприятности, капризи, че дори и откровени гадости и подлости. Жена, която с удоволствие си седи вкъщи, готви му обяд, през свободното си време чете или гледа телевизия, жена, която не я тегли „на свобода в пампасите“, към мъжете, към пиенето, към шумните пияни компании и веселите лудории, към опасни любовни приключения и към мръсно, бързо чукане край някоя ограда.

Изведнъж на Берьозин му се прииска да й достави някакво удоволствие. Спомни си с какво недоумение Ирина бе посрещнала настояването му да сервира обедите и вечерите в дневната. Самата тя не обичаше да стои в хола, почти непрекъснато се намираше в кухнята — ако не готвеше и не миеше съдове, четеше или гледаше телевизия, но именно в кухнята. „Сигурно така е свикнала и така й харесва“ — заключи Берьозин.

— Хайде да вечеряме тук — предложи той. — Тук е толкова уютно, защо само да мъкнем нещата насам-натам.

Ирина толкова явно се зарадва, че Сергей Берьозин не можа да сдържи усмивката си и веднага се зае да прехвърля всичко от подноса върху масата. Супата започна да ври, Ирина сложи ватрушките във фурната да се позатоплят и започна да разсипва салатата в чиниите.

— Между другото, Ирочка, ти готвиш прекрасно отбеляза Сергей Николаевич, доизгребвайки последната лъжица гъбена супа със сметана. — Къде се научи?

— Моето обучение беше теоретическо — засмя се тя. Едва тук, при теб, ми се удаде възможност да практикувам. Но изглежда добре съм усвоила теоретичната част.

— Нещо не те разбрах. Не остана ли още малко супичка в тенджерата?

— Ей сега ще ти сипя.

Ирина стана и тръгна към печката.

— Много се радвам, че ти харесва как готвя. Непрекъснато се страхувам, че бих могла да не ти угодя.

— Глупости — поклати глава Берьозин. — Много е лесно да ми се угоди, защото не съм придирчив към храната. Но бяхме отворили дума за теорията.

— Докато живеех с майка си и баба си, естествено, не бях допускана в кухнята. Момичето, значи, да си гледа сега учението, а с готвене ще се занимава, като му дойде времето. Когато мама почина, баба пое цялата домакинска работа. Никога не ми е казвала, но мисля, че тя много се страхуваше да не я изоставя, пък аз, освен нея, никого си нямах на този свят. Мама беше единственото й дете, а на баща ми дори очите не беше виждала — бил някакъв съвсем случаен мъж. Та тя реши да направи така, че да стане за мен абсолютно необходима и незаменима. Не ми разрешаваше да изплакна дори и една чаша, не дай си Боже, да не повредя маникюра си. Разбира се, тогава бях съвсем глупава, шестнадесетгодишна, интересуваха ме само момчетата и развлеченията, криво-ляво завърших училище и ужасно се радвах, че бабчето не ме караше да върша нищо. На седемнадесет вече работех при Ринат, трябваше по някакъв начин да убедя баба, че съм постъпила в институт и са ме приели в общежитието. За по-голяма правдоподобност си избрах далечен институт — чак в Долгопрудное — а ние с баба живеехме на юг от Москва, в Южно Бутово, там нямаше дори градско застрояване, а само малки къщички, съборетини, които бяха останали от селото. Затова, разбира се, тя не се изненада, че съм се настанила в общежитие. Пътят от Южно Бутово до Долгопрудное е някъде към три часа, ако не и повече. После и баба ми почина. Слава Богу, тя така и не научи в каква пачавра се е превърнала любимата й внучка. Но, естествено, не беше там работата. Просто, докато все още имах свой дом и възможности, не ми се искаше да правя нищо и цялата работа бях оставила върху плещите на баба си. А после, когото станах по-възрастна, не можеш да си представиш как ми се искаше да си имам свое семейство, свой дом, своя кухня. Но вече беше прекалено късно. Ринат здраво ме беше оплел в мрежата си, работният ни график беше чудовищен, не ни даваше да си поемем глътка въздух. Ако по някакъв начин успеех да се добера до вкъщи, моментално се пльосвах в кревата и заспивах като пребита. След това започнаха да застрояват Бутово, събориха ни къщичката, дадоха ми жилище, но каква полза? Прибирах се в него, колкото да поспя малко и да си поема дъх, да се изкъпя, да се преоблека — и пак при Ринат. И тогава започнах да чета готварски книги. Купувах си ги, колекционирах ги, разменях си ги с познати, търсех редки и старинни издания. Събраха се доста много. Четях описанието на някакво ястие и си представях себе си как съм застанала в собствената си кухня в красива бродирана престилка и готвя за любимия съпруг и за децата си. Някои жени така четат романи — забият поглед в страниците и се виждат на мястото на главната героиня. А пък аз четях кулинарни книги и ми прималяваше от възторг. Била съм голяма глупачка, нали?

Берьозин се пресегна над масата и ласкаво я погали по бузата.

— Ти си чудесна. Ти си необикновена, Ирочка. Защо не си ми разказала всичко това досега? Може би ти трябва по-специална техника? Как да се изразя… някаква по-особена печка, грил, комбайн или нещо друго… Само ми кажи и веднага ще ти го доставя.

За миг му се стори, че тя леко се притисна към дланта му. Но само за миг.

— Благодаря, Серьожа. Нахрани ли се? Да наливам ли чая?

Двамата дълго пиха чай, похапваха си топли и необикновено вкусни ватрушки и водеха бавен, непривичен за Берьозин разговор. Берьозин страшно се изненада, когато установи, че вече е единадесет и половина преди полунощ, а те все още седяха в кухнята под светлината на настолната лампа пиеха по трета чаша чай и ватрушките бяха на привършване. Но Сергей Николаевич още повече се удиви, когато си даде сметка, че разговаряха на теми от рода на: хубаво ли е или лошо да се живее на село, с какво се отличава животът в обикновена селска къща от този в градски апартамент; как се прави кисело зеле и как се консервират краставички; променят ли се отношенията с родителите, когато децата, които преди са живели отделно, но в същия град, се преселват в друг; добре ли е в едно и също жилище да се отглежда куче и котка; а ако кучетата са две, то какви породи са най-съвместими по характер и темперамент…

За последните осем години — от времето, когато се бе разделил с Диана — Берьозин не си спомняше да е седял така с друга жена в кухнята, да е пил чай с питки и да е водил дълги разговори с нея. Обикновени домашни разговори не за работа и политика, не за сметки в банките, не за интригите в Централната избирателна комисия и за стратегията в предизборната битка и не за срещи с полезни и нужни хора. А просто за живота. За живота въобще. И се оказваше, че беше хубаво да си седиш в кухнята, в приятен полумрак, когато светлинното петно пада само на масата пред теб, а не осветява натруфения, студен хол.

Всичко това бе било вчера, в събота срещу неделя.

Сергей Николаевич Берьозин прекара едно почти безсънна нощ. Дремна до към пет часа, но в шест окончателно се разсъни и разбра, че повече не го свърта в леглото. Трябваше да стане и да си намери някаква работа, защото иначе можеше да се побърка. Днес щеше да се реши всичко. В осем часа се отваряха избирателните секции и до десет вечерта нямаше да има нито миг покой. После пък му оставаше само да чака кога ще бъдат преброени гласовете. И вече не можеше да бъде сторено нищо, не можеше да заздрави позициите си, да направи някакво изявление, да проведе благотворителна акция. Именно сега, когато наистина не бе в състояние да направи какво и да било, в главата му нахлуха мисли за това колко много неща бяха останали несвършени по време на предизборната кампания, колко много възможности са пропилени, колко много грешки са допуснати.

Стараейки се да не вдига шум, той влезе на пръсти в банята, взе си душ, изми си зъбите и отиде в кухнята. Снощи, преди да си легне, Ира бе почистила и бе сложила всичко на мястото му, а на масата като осиротяла стоеше последната ватрушка в чинийката, грижливо покрита със салфетка.

Берьозин кипна вода, но не се реши да бръмчи с кафемелачката, за да не разбуди Ирина, чиято спалня се намираше в съседство с кухнята. Затова си направи нескафе и сдъвка изстиналата и вече възкорава ватрушка. В главата му се роди абсолютно неочаквана идея да направи нещо приятно за Ирина. Но какво? Огледа се наоколо, търсейки нещо, което да не е наред, което би могъл да поправи за нейно удоволствие — например нещо счупено или развалено. Спомни си, че миксерът се беше повредил още преди три месеца, а в корниза бяха заседнали две от шипките, поради което спускането и вдигането на щорите в кухнята се бе превърнало в истинско мъчение. Освен това си спомни, че лампичката във фурната не работеше, а ножовете бяха тъпи. Но за негова изненада, миксерът си работеше съвсем нормално, с щорите нямаше никакви проблеми — шипките се движеха из жлебовете съвсем свободно, без да засядат — лампичката във фурната си светеше, а ножовете бяха остри като бръсначи. За четирите дена, които бе прекарала тук след завръщането си от санаториума, Ирина бе успяла да подреди и да поправи всичко, макар да бе абсолютно неразбираемо как й се е удало това.

Тогава на Сергей Николаевич му хрумна да отиде до денонощно работещия гастроном и да й купи за закуска нещо необикновено. Вчера бяха се бяха запасили заедно с всички необходими им продукти, но вероятно би се намерило нещо такова, от което веднага би станало ясно, че то е само за нея, че е един малък подарък, знак на внимание и на предразположеност.

Вече обул обувките и облякъл шубата си, си зададе въпроса защо изведнъж бе решил да й оказва такова особено внимание. „Какво ти става, Берьозин? Каква муха ти влезе в главата? Стегни се, не бива да ходиш никъде! Коя е тя, че в седем сутринта да хукваш в магазина и да й носиш глезотии за закуска? Май съвсем си се чалнал от своите предизборни страсти, а?“

Колебливо посегна към ципа, за да разкопчее шубата и да я съблече, но му мина през ума, че ако си остане вкъщи, отново ще започне мъчително да чака, докато се събуди Ирина и му се удаде някаква възможност да си убие с нещо времето — да си поговори с нея например или да включи телевизора и радиото. По-късно, към единадесет часа, щеше да отиде в изборния щаб на своята партия и там щеше да прекара едно-две денонощия в очакване да станат известни окончателните резултати от изборите. Но сега имаше на разположение пред себе си още три-четири часа, които трябваше да убие по някакъв начин. В края на краищата, отиваше да купува тази глупава закуска не само заради Ирина, а и заради самия себе си — за да се занимава с нещо, да се поразсее.

Берьозин тръсна глава и решително излезе от жилището си, като внимателно и тихо заключи вратата след себе си.

Когато се върна след четиридесет минути, първото нещо, което дочу, бе бръмченето на машинката за мелене на кафе. Без да се съблича, надникна в кухнята. Ирина беше облечена в дълга пола, която виждаше за пръв път, и строга, с плътно закопчана яка, блуза.

— Добро утро! — весело я поздрави.

— Серьожа! — изненадано възкликна тя. — Мислех си, че още спиш. Ти да не би да не си нощувал вкъщи?

— Обиждаш ме, красавице — шеговито я укори Берьозин. — Аз пренощувах у дома, но скочих от леглото в шест и хукнах да ти купувам сладкиши за закуска. Тъй като снощи двамата с теб излапахме като лами твоите възхитителни ватрушки и за сутринта не остана нищо вкусно, реших да ти направя малък подарък. Още повече че днес ще те оставя сама, без да имам каквато и да било представа кога ще се завърна отново. Затова искам да ти оставя това като спомен за себе си.

Той донесе от антрето и сложи на масата пред нея огромна красива кутия, отвори я с театрален жест и пред погледа на Ирина разцъфна огромно разнообразие от сладкиши — печени, от парено тесто, хрупкави, слоести, малки и големи, с маслен и белтъчен крем, с ромова и конячна заливка.

Тя вдигна към Берьозин очи, които за миг станаха, кой знае защо, странно тъмни и блестящи.

— За мен ли са? — попита с несигурен глас. — Да не ме лъжеш? Не са ли за гостите, които очакваш?

— Те са за теб и само за теб. Днес не очакваме никакви гости и аз много се надявам, че ще успееш да ги изядеш всичките, за не скучаеш, докато ме няма. Хей, Ирочка! Да не си ми се обидила? Защо плачеш?

Ирина се извърна към прозореца и бързо изтри сълзите си с длани. След това отново се обърна към Берьозин и се опита да се усмихне, макар че устните й трепереха издайнически.

— Благодаря ти, Серьожа. Досега никой никога не ми е подарявал сладкиши. Знаеш ли, подарявали са ми какво ли не — и евтин вермут, и златни обеци, а такива прости неща, като цветя и сладки, не са. Само че работата не е в това…

— А в какво? — застана нащрек Берьозин.

— Никой не е ставал в шест часа сутринта, за да ми купи подарък. Случва ми се за първи път. Благодаря ти…

Тя помълча малко и решително добави:

— Скъпи.

Пристъпи към него и притисна чело към рамото му.

И отново Берьозин усети аромата на парфюм, който излъчваше косата й, почувства как го обзема някаква непозната, всепоглъщаща нежност.

— Ама че съм дървеняк — произнесе, галейки нежно плещите й, — за цветя въобще не се и сетих. Но ще се поправя, честна дума.

Ирина вдигна лице към него и го погледна със сияещи очи.

— Много разчитам на това — каза съвсем сериозно и изведнъж прихна.

После двамата гръмко се разсмяха и седнаха на масата да пият кафе. Деликатният момент отминаваше, оставяйки в душата на Сергей Николаевич Берьозин някакво, смътно удивление от самия себе си, от Ирина и въобще от цялата ситуация. Дявол да го вземе, нима тя му харесваше? Глупости. Той безумно бе обичал онази Ирина, съвсем се бе побъркал по нея и какво излизаше сега — че за цял живот е обречен да обича жени, които малко или много му напомнят за нея? Строго по Фройд? Това не можеше да бъде, защото то никога не би могло да бъде. Строго по Чехов.