Чужда маска

Пета глава

Нугзар Бокучава, генерален директор на издателство „Вирд“, очакваше появяването на Светлана Параскевич с леко раздразнение и голямо любопитство. Той вече знаеше, че „Паун“ е купило от нея за двадесет и пет хиляди долара последния бестселър на знаменития романист и беше обиден на вдовицата на писателя. Защо тя бе предложила ръкописа на този дебеланко Пашка? Та нали Нугзар винаги бе плащал по-високи хонорари от останалите четирима издатели. Те даваха за всеки ръкопис от дванадесет коли по осемстотин-деветстотин долара, а Нугзар — по деветстотин и петдесет и два пъти дори по хиляда. Защо тогава тя не бе дошла при него?

Бокучава често надзърташе през прозореца и най-сетне видя как пристигна старичкото жигули, което преди го караше Леонид.

Веднага натисна бутона на интеркома.

— Рита, бързо кафе, коняк, бонбони. И не забравяй подаръка за Нова година. Тя идва.

Нугзар Бокучава скочи от креслото и се приближи до огледалото, за да приглади косата си и да си оправи вратовръзката. Тлъстият Пашка най-детайлно му бе разказал епопеята с визитата на Светлана и той си бе извлякъл полезен урок. Нямаше да се държи толкова глупаво.

Когато вратата се отвори, стремително направи няколко крачки към влязлата жена.

— Светлана, не можеш да си представиш колко се радвам да те видя!

След като й целуна ръка, настани вдовицата не на стола срещу бюрото си, а я отведе до меките кресла в ъгъла на кабинета.

— Ние всички скърбим заедно с теб, скъпа — поде съчувствено. — Но аз разбирам, че твоята мъка от загубата е несъизмеримо по-голяма. Някакви затруднения ли имаш? Само кажи и ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна.

Лицето на Светлана беше сериозно и тъжно, но Нугзар Бокучава имаше набито око — тя изглеждаше прекалено добре за неутешима вдовица. Навярно вече си беше намерила любовник, а може бе го имаше отдавна и сега, след гибелта на Леонид, ръцете й бяха развързани. Ами ако именно любовникът й бе видял сметката на Льоня?…

„Глупости — прогони тази мисъл издателят. — Да не се е побъркала, че сама да унищожи източника си на постоянни доходи! От какво ще живее без неговите романи? От доходите от преиздаването им? Но те бързо ще се стопят. Двадесет и седем любовни романа — дори и всеки от тях да бъде преиздаван по два пъти — това не са повече от четиридесет хиляди долара, тъй като хонорарът от второто издание е доста по-малък, отколкото за първата публикация. И колко време ще изкара с тези четиридесет хиляди? Трябва да си е направила сметката, не е малка, я…“

— Благодаря, Нугзар — рече Светлана, — знаеш, че имам само един проблем, но за него никой не е в състояние да ми помогне. Льоня вече го няма и трябва да се науча да живея без него.

Хубавичката Рита вкара в кабинета подвижна масичка, върху която бе подредила каничка кафе, чаши, бонбони, бутилка качествен коняк и миниатюрни чашчици. Върху долната поличка имаше голям, красиво оформен пакет.

Бокучава дискретно даде знак на Рита.

— Светлана Игоревна, всички в нашето издателство много обичаха и високо ценяха вашия съпруг. Моля, приемете този новогодишен подарък от всички нас, от целия колектив — пропя момичето, подавайки пакета на Светлана.

— Благодаря, скъпа — величествено кимна Параскевич. — Трогната съм. Разбирам, че този подарък не е за мен, а за Льоня, но ще го приема като спомен за него.

Рита излезе, плътно затваряйки след себе си вратата. Нугзар отиде до сейфа и извади от него неголяма кутийка.

— А това е лично от мен.

Той я отвори и я поднесе на Светлана. Върху тъмното кадифе проблясваше дебела златна верижка „Картие“.

— Какво правиш — поклати глава Светлана. — За какво? Не съм заслужила това. Не е нужно, Нугзар, прибери си я.

— Трябва да я вземеш.

Бокучава ласкаво, но настоятелно пъхна кутийката в ръката й.

— Ти си била редом с Леонид през всичките тези години, била си негова вярна помощница и опора. Без теб той не би станал това, което стана. Ние всички го разбираме и на първо място — аз.

— Защо ти?

— Защото Леонид много пъти ми е говорил по този въпрос. Разказвал ми е колко му помагат твоята поддръжка, твоите съвети, самото ти съществуване. Той много те обичаше, Света, и ако някой ти каже нещо друго, не му вярвай. Знам какво говоря. Той те обичаше и тази любов му помагаше да пише великолепните си книги.

Нугзар бе подготвил речта си предварително, още когато сам бе обикалял ювелирните магазини, за да избира верижка за Светлана. Когато вчера вечерта му бе позвънила и го бе предупредила, че днес ще го посети, веднага се бе досетил, че тя не го прави току-тъй. Нещо й бе необходимо. Но щом е така, то и той не биваше да изпуска своето. Трябваха му правата за преиздаване на всички романи на Параскевич.

— Е, какво — след кратка пауза въздъхна Светлана. — Благодаря ти, Нугзар. Ти винаги си бил джентълмен. За съжаление, аз нямам какво да ти подаря за Нова година, освен…

Тя вдигна от пода до краката си голяма чанта и извади от нея папка. Обикновена папка, точно като тези, в които Леонид носеше ръкописите си.

— Това е новият роман на Льоня. Той го завърши малко преди да го убият.

Бокучава замръзна. „Ама че кучка! Аз се отнасям човешки към нея, охарчвам се за златна верижка, черпя я с кафе и коняк, помощта си й предлагам, а тя… Иска да ме прекара. За пълен идиот ме взема, мисли си, че Пашка не ми е казал нищо. Долна твар, мерзавка такава! Ей сега ще си го получиш, щом си го търсиш!“

Той взе папката, развърза я с треперещи от гняв пръсти и погледна титулната страница. „Омразата бива и розова“. Странно. А Пашка му бе казал, че ръкописът, който му бе продала Светлана, носи заглавието „Актриса за убиеца“. Или нещо от този род… Но това, разбира се, бяха глупости. Титулната страница винаги можеше да се подмени и да се сложи всякакво друго заглавие. Важен бе текстът.

— Това не е ли ръкописът, който продаде на „Паун“? — внимателно попита, без да изпуска папката от ръцете си.

— Не — кратко отвърна тя.

Не се изненада ни най-малко и очевидно бе очаквала този въпрос.

— Нали нямаш нищо против да проверя?

— Разбира се, Нугзар, провери го. Но още сега, пред мен, защото няма да ти оставя ръкописа.

Бокучава седна на бюрото си и набра номера на издателство „Паун“.

— Паша? Аз съм. Под ръка ли ти е новият роман на Параскевич? Изпрати ми по факса началото на първа, трета и пета глава. Не, не конкретни страници, а тези, от които започват главите. После ще ти обясня, после, Паша. Направи ми тази услуга. Да, още сега.

Откакто доста автори бяха започнали да работят на компютри, Нугзар Бокучава се бе научил да разпознава множество малки хитрости, които бяха невъзможни в ония времена, когато ръкописът се печаташе с индиго в няколко екземпляра на пишеща машина. Отпечатаните на машина екземпляри бяха съвсем идентични, а разпечатаните на принтер варианти биха могли да се различават коренно един от друг. Всичко зависеше от това как ще се подредят страниците в компютъра, какъв ще е интервалът между редовете, колко знака ще има на ред. И тогава в единия вариант някой епизод например можеше да се намира на четиридесет и пета страница, а в другия — на тридесет и седма или на петдесет и девета. Така че нямаше смисъл да иска от Паша конкретни страници с конкретни номера и да ги сравнява с тези от ръкописа, който му бе донесла сега Светлана. На тях можеше да се окаже съвсем различен текст, но това съвсем не означаваше, че става дума за различни романи. Ако тази особа бе решила да го подмами като глупаво хлапе, нищо нямаше да се получи. Не си бе направила добре сметката.

През всичкото това време Светлана не проявяваше никакви признаци на нервност, спокойно си наля втора чаша кафе, пийна глътка коняк и си запали цигара.

— Не те лъжа, Нугзар — рече тя, — но ти си в правото си и не ти се обиждам. Проверявай. Така или иначе, отнася се за големи пари.

Бокучава си премълча, страхувайки се да не каже нещо излишно или вредно — нещо такова, за което после ще съжалява. Факсът забръмча и на бюрото бавно изплува дълга книжна лента с текст. Нугзар бавно, сдържайки с усилие тръпката на нетърпението, отвори папката и извади трите листа, от които започваха първа, трета и пета глава на романа. Текстовете бяха абсолютно различни, различни бяха и имената на персонажите. След като разгледа бегло страниците, той разбра, че романът наистина е друг.

— Е, как е? — обади се Светлана. — Убеди ли се?

— Не мога да повярвам на очите си — разпери ръце издателят. — Кога е успял Леонид да го напише? Два романа не стават за два дена.

— Льоня работеше много бързо, вие всички прекрасно знаете това. Нормата му беше кола и половина на ден. Главното бяха замисълът, интригата, характерите. Той можеше да не работи цяла седмица, бродеше из апартамента, мислеше, градеше сюжета, скицираше героите си. А когато всичко беше обмислено, сядаше и пришпорваше текста. Той написа доста повече, отколкото смята вашего брата.

— Защо тогава не го е публикувал?

— Защото не искаше да получава за него онези жалки трохички, които му плащахте. Льоня работеше за вас, защото му лазехте в краката и го молехте да помага на издателството да се стабилизира, да закърпи финансовите си дупки. И той не ви отказваше, защото ви считаше за приятели. Бил е твой съученик, Нугзар, Ана му е била състудентка, Паша го доведе ти и Льоня реши, че твоят приятел е и негов приятел, че трябва да изпълни сълзливата му молба и да му помогне. И с останалите беше същото. Но дълбоко в душата си той се надяваше, че най-сетне ще се намери честен издател, който ще му предложи човешки хонорар. Затова си създаде резерв — наведнъж да му продаде няколко ръкописа.

— И голям ли е този резерв? — предпазливо попита Нугзар, мобилизирайки всичките си сили, за да не покаже обзелото го вълнение.

— Голям е — подсмихна се Светлана. — Ще ми стигне до края на живота ми.

„А на моя? — едва не се откъсва от езика на Бокучава, но навреме успя да се сдържи. — Ето значи каква била работата. Тя разполага с ръкописите на новите романи на Параскевич. Посмъртни издания! Боже мой, само какви пари могат да се направят от това! Необходима е хубава, грамотна реклама, трябва да се нагнети интересът на читателите, да се лансират няколко статии в най-четените вестници и непременно предаване по телевизията, да се намекне за обстоятелствата около загадъчната му гибел, за нещо по-пикантно… И това ще бъде върхът. В Русия няма да има нито една жена, която не си е купила книгите му. Та това са милионни тиражи! А що се отнася до печалбите… Страшно е дори да си помисли човек.“

Но съдейки по всичко, щеше да му се наложи скъпо да плати за тези ръкописи. Светлана не е като Леонид, няма да започне да се стеснява и ще поиска процент от реализацията на тиража. Може, разбира се, да бъде прекарана. Тя не би могла да направи проверка в типографията колко книги са отпечатани в действителност. В изходните данни ще бъдат посочени сто и петдесет хиляди екземпляра, да върви да ги брои колко са били. Хората в печатницата не са глупаци и няма да й кажат. Ами ако нещо стане? Ако разбере по някакъв начин? Светлана не би дала всичките ръкописи наведнъж, ще ги продава един по един и ако открие измамата, по-нататъшните им отношения ще секнат за миг. Значи трябва да бъде честен с нея, но това означава, че ще се наложи да й нарине много пари. А жалко. Направо много жалко.

„Но изход има — ободри се Бокучава. — Има изход.“ Трябваше само да се потруди повече. Да завърти главата на Светлана, да я направи своя любовница, а след това може би и съпруга. Заради такива пари си струваше да се разведе с Люба, тя и без друго вече беше му омръзнала. Тогава всичките доходи — в общия кюп и никакви разходи. Да, това беше изход. Когато изворчето пресъхнеше и от посмъртните издания на Параскевич събереше толкова реколти, колкото успееше, тогава можеше да изостави Светлана, като предварително прехвърлеше спечелените от труда на покойния й съпруг парички в такива банки и на такива сметки, където тя никога не би могла да ги намери.

А може и да не му се наложеше да я изоставя…

Нугзар с подновен интерес погледна седящата в креслото жена. Ако беше честен пред себе си, Светлана Параскевич малко го плашеше. Невисока, тънки крачета и ръчички, малки очички, дребно личице. Никога не му бяха харесвали такива жени. Но от друга страна пък, в нея имаше нещо невероятно привлекателно. За такива жени казваха, че били фатални. Когато Господ е създавал Светлана, май никак не бе се скъпил и щедро я бе обсипал с „фаталност“.

„Да, идеята ми никак не е лоша“ — заключи Бокучава. Той натисна бутона на интеркома и кратко се разпореди: — Веднага да дойде Олег!

След това се приближи до Светлана, настани се в съседното кресло, наля коняк в чашите и се усмихна.

— Не те питам колко искаш за ръкописа. Ще ти платя толкова, колкото кажеш, и няма да се пазаря. Една минутка…

В кабинета влезе едър и брадат млад мъж с папка в ръка.

— Викал сте ме, Нугзар Семьонович.

— Бързо приготви договор за издаване на книгата на Параскевич „Омразата бива и розова“, обем дванадесет коли, изключителни права за две години… Светлана Игоревна, назовете сумата.

— Тридесет и пет хиляди долара — спокойно и без да й мигне окото, произнесе Светлана.

— Тридесет и пет хиляди — повтори след нея Бокучава. — Заплащането ще стане в момента на предаването на ръкописа. Ръкописът е предаден, той е на бюрото ми. След двадесет минути те очаквам с договора и парите.

— Ще бъде изпълнено, Нугзар Семьонович.

Брадатият Олег излезе с такова изражение, сякаш току-що пред очите му котка бе родила кученца. Нугзар знаеше много добре, че в дадения момент в касата няма такава сума — тя трябваше да се поръча предварително — но това не го безпокоеше. Щом се бе разпоредил, Олег щеше да го направи. Щеше да събере наличните долари от всичките сътрудници на издателството, щеше да омете сейфовете и само един Господ знаеше още какво щеше да стори, но след двадесет минути тридесет и пет хиляди долара щяха да кацнат на бюрото му. Това му бе хубавото на Олег — след като му възложеше някаква задача, не бе необходимо да се тревожи за нейното изпълнение.

Когато вратата се затвори зад него, Бокучава вдигна чашката си с коняк.

— Хайде да пием, Светлана. Бог да прости Леонид, лека му пръст.

Пиха, без да се чукнат. Нугзар остави чашката и се пресегна за каничката с кафе.

— На Паша си продала ръкописа за двадесет и пет хиляди — подхвърли уж между другото.

— Той поиска правата само за шест месеца. За две години струват по-скъпо. Ръкописа, който продадох на Паша, след половин година ще продам на някой друг, а до твоя не мога да се докосна две години. Според мен, това е справедливо.

— Разбира се — побърза да се съгласи Бокучава. — Не знаех, че е за шест месеца.

„Боже мой — рече си мислено, — какъв глупак е Пашка! Той явно не разбира какво прави. Да купи такова нещо само за половин година! Няма никакъв мозък в главата си…“

— Мога ли да ти задам още няколко въпроса?

— Задавай ги — кимна Светлана.

— Защо първо си отишла при Пашка, а не дойде при мен? Той по-симпатичен ли ти е? Или има нещо друго?

Тя обаятелно се усмихна и изведнъж стана почти красива.

— Паша беше моят пробен камък. От всички вас той е най-алчен и не можах да се лиша от удоволствието да видя муцуната му, когато назова сумата. Освен това той също е най-глупавият и най-недалновидният. Още от самото начало бях сигурна, че няма да ми поиска правата за повече от шест месеца. Неговите договори са типови. Държи на бюрото си едно тесте бланки и само вписва в тях фамилията, заглавието, срока и сумата. Явно от всички автори купува правата само за половин година, затова и в договора неговите хора напечатаха шест месеца, а той пропусна да го поправи. Пък може и въобще да не му е идвало на ума. Много ми се искаше да го одера с двадесет и пет бона. А след половин година ръкописът е свободен. Ако го поискаш, твой е.

„Дявол да го вземе, та тя просто е красавица! Кралица! Принцеса! Мечта! Независимо дали ми харесва или не, но за мен тя ще бъде най-красивата жена в Москва през близкото бъдеще. А ако ми даде всичките нови ръкописи — и първа красавица на Русия. А пък ако успея да изкопча от нея правата за преиздаване на всичките романи — в това число и на предишните — то Светлана Параскевич ще стане за мен направо «мис Свят». И само някой да посмее да се учуди защо заклетият ценител на пищни форми и любител на рубенсови жени Нугзар Бокучава изведнъж коренно е променил вкуса си!“

— Светлана, знаеш ли какво си помислих току-що! Ако ми предоставиш всички ръкописи от резерва на Льоня, аз бих могъл да пусна поредица. Художникът ще изработи макет за обложка, по която посмъртните романи на великия Параскевич ще могат да бъдат разпознавани от пръв поглед. Вече измислих и име на поредицата — „Любов и смърт“. Пълно събрание на любовните романи на писателя, който вече ни напусна. Как ти се струва?

— Примамливо е. Ти по-бързо съобразяваш от Паша, това е факт. Трябва да обмисля предложението ти.

— Разбира се, Света, разбира се — съгласи се Бокучава. — Помисли си. Но стига за работа. Хайде сега да поговорим за теб.

— За мен ли? — изненада се Светлана. — Какво има да говорим за мен?

Той се стегна вътрешно като преди скок. Беше настъпил най-отговорният момент. Сега или никога. Най-важното бе да не допусне грешка.

— Никога не съм ти говорил за някои неща, защото ти беше съпруга на мой съученик. Разбирам, че след гибелта на Леонид е минало твърде малко време, но все пак ще ти го кажа. Светлана, аз винаги съм се отнасял към теб не съвсем така, както би могла да си помислиш. И ако не си го забелязала, значи ми се е удало доста успешно да прикрия това. Затова сега искам да знаеш, че каквото и да се случи, каквито и трудности да възникнат в живота ти, ти имаш човек, на когото си скъпа и който ще направи за теб всичко, дори и невъзможното. Винаги ще ти бъда опора и на моята поддръжка, на моята помощ и любов ти можеш безусловно да разчиташ. Надявам се, че думите ми не са те обидили и оскърбили.

Светлана замислено го изгледа, отпи глътка кафе и акуратно остави чашата си върху подноса.

— Оценявам порива ти, Нугзар, но сега е рано да говорим за това. Хайде да си останем в рамките на деловите отношения.

— Но бих ли могъл да се надявам, че след време ще се върнем на този разговор.

— Да се надяваш можеш — леко се усмихна тя. — Но не ти давам никакви обещания.

„Не даваш обещания — рече си мислено Бокучава. — А верижката я взе. И други подаръци ще вземеш. А после вече няма къде да се денеш, златна моя жилчице…“

Няколко пресечки след сградата, в която се намираше офисът на издателство „Вирд“, Светлана спря жигулито си до един уличен телефон.

— Аз съм — весело каза тя, дочувайки мъжкия глас от другата страна на линията. — Току-що си тръгнах от Нугзар.

— Как мина?

— Отлично! Тридесет и пет хиляди и права за две години.

— Значи налапа въдицата? Ти си умница.

— И още как я налапа! Иска да вземе всичките романи и да пусне поредица. Само че ужасно не му се ще да дели печалбата с някого и започна да ме вика в леглото.

— Кой? Бокучава? Теб? В леглото?

— Аха.

— Ама че мръсник!

— Не се впрягай, де. Да не би да ревнуваш? Нямам намерение да те напускам.

— Все пак е неприятно. Нали не си му казала колко резервни ръкописа имаш?

— Не съм толкова глупава. Макар че ужасно му се искаше да разбере. Щеше да се пръсне от любопитство. Ти хапна ли нещо?

— Чакам те. Няма да обядвам без теб.

— Не прави глупости, скъпи. Трябва да отида и на работа, така че ще се върна не по-рано от пет. Наяж се, моля те.

— Няма. Без теб не ми се яде. Светка, само да знаеше колко те обичам!

— И аз те обичам. С всеки изминал ден все по-силно.

— По-силно от покойния си мъж?

— Хайде, престани да дрънкаш глупости!

— Не, кажи ми.

— Разбира се, че по-силно. Чао, скъпи, трябва да тръгвам.

— Връщай се по-скоро, скучно ми е без теб.

— И на мен ми е скучно.

Светлана окачи слушалката, усмихна се щастливо и се отправи към жигулито.

До Нова година на Настя Каменская й предстоеше да живее сама. Мъжът й я бе предупредил, че няма да се завърне в Москва, докато не бъдат подготвени и утвърдени отчетите по темите, разработвани в неговата лаборатория. Отлагаше, доколкото бе възможно, покупките на хранителни продукти — дояждаше стари консерви, вареше остатъците от елда и запичаше изсъхналия хляб във фурната, но в края на краищата й се наложи да се стегне и да се отправи към супермаркета. След като натъпка чантата си с полуфабрикати, тя реши да отиде до близкото кино, пред което наскоро бе организиран предновогодишен базар, и да поглези себе си с плодове — още повече че те не изискваха никакво готвене.

Докато минаваше между щандовете, вниманието й бе привлечено от много симпатични банани и разкошно кехлибарено грозде.

— Може ли да го опитам? — обърна се към смуглия, чернокос продавач.

Той моментално разцъфна в златозъба усмивка.

— Опитай го, красавице. Гроздето е чудно. Опиташ ли го, три кила ще вземеш и няма да съжаляваш.

Настя си откъсна едно зърно от голямата, тежка чепка, изтри го с пръсти и го пъхна в устата си. Гроздето се оказа наистина великолепно, но три килограма не би си купила. Цената му очевидно не беше по джоба й.

— Слагай на кантара повечко, стопанино — дочу зад гърба си мъжки глас. — Трябват ни витамини.

Тя сърдито се обърна и погледът й се натъкна на засмяно лице и познати зеленикави очи.

— Влад! Какъв вятър те довя тук?

— Вървя след теб. А ти стопанино, тегли, не си губи времето — подкани продавача Стасов.

— Голям нахалник си, Влад — усмихна се Настя. — Направо изпод носа ми вземаш гроздето. Ами ако не стигне за мен?

— Че то е за теб. Смятай го за подарък.

— Да не си се побъркал! — възмути се тя. — Знаеш ли колко е скъпо?!

— Голяма работа, пред Нова година всичко е позволено, не ми прави такива физиономии. Още повече че те търсех с користна цел. Дай си чантата, че като нищо ще се счупиш.

Настя с облекчение му подаде натъпканата си с продукти чанта и сложи отгоре кесията с гроздето. Двамата излязоха от базара и се отправиха към колата на Стасов.

— Забелязах те отдалеч — рече Влад, завъртайки стартера. — Якето ти е с доста ярки цветове.

— Аха, а муцунката ми е безцветна. Стасов, жените никога ли не са те били заради твоите изискани комплименти?

— Ами… Настя… — смути се Владислав и дори леко почервеня. — Аз съвсем нямах това предвид. Не ми се обиждай, моля ти се.

— Я остави — звънко се засмя тя. — Свикнала съм. Пък и имам очи и се гледам в огледалото. Е, не съм Мерилин Монро, но да се беся ли от мъка? Нямам комплекси. Влад, ще ме откараш ли вкъщи или само ще ме возиш?

— Ако ме поканиш на гости, ще те откарам. Вече ти казах, че имам користни интереси.

— В какво се състои користта ти? Да си хапнеш от гроздето, което ти плати? Или претендираш за знаменитото телешко печено на Алексей? Трябва да те разочаровам, той е в Жуковское, така че менюто ще е по-семпло.

— По принцип ми е нужен съвет, но ако към него в добавка ми се даде да хапна, няма да е никак лошо. Оттук ли да минем?

— Ако ти достига нахалство. Тук вземат парички за такива неща.

— Моите ще ми стигнат — измърмори Стасов.

Вкъщи Настя извади продуктите от чантата, сложи чайника на котлона, направи на бърза ръка сандвичи и наряза портокаловия кекс.

— Това е, Стасов, вече съм готова за безплатно раздаване на съвети. Между другото, казах ли ти, че много се радвам да те видя?

— Не може да се очаква от теб такова нещо. Ако е за хокане, ти ще си първата, а за добра дума си страхотна скъперница.

— Ще те помоля да внимаваш с изразите си, защото иначе ще ти напиша квитанция по най-високата такса. Казвай какво ти се е случило.

— Засега нищо. Но ситуацията е една такава особена… Най-добре е да започна отначало. Вчера ми се обади по телефона Иван…

— Кой Иван?

— Заточни, кой друг. И ме помоли да помогна на някакъв си правозащитник Поташов. Нещо говори ли ти фамилията му?

— Гледах го телевизията, двамата с Иван се правеха на клоуни, не можеха да си поделят лошите и добрите милиционери.

— Така ли? — намръщи се Стасов. — Да не би да ги свързва старо приятелство?

— Ами Иван ми каза, че са се запознали едва в студиото, непосредствено преди записа.

— Не те ли е излъгал?

— Откъде да знам — сви рамене Настя. — Може и да ме е излъгал. Само че защо?

— Какво ти каза за Поташов?

— Каза, че маниерите му били ужасни, но като си затвориш очите за тях, бил свестен мъж и като цяло нелош. Не можеш ли най-сетне да ми обясниш за какво точно става въпрос?

— Мога. Накратко, днес при мен дойде този Поташов и ми предложи да сключим договор за провеждане на частно разследване на обстоятелствата около осъждането на някой си Евгений Досюков.

— Господи, това да не е „Мегатон“?! — плесна с ръце Анастасия.

— Именно. Досюков има осемгодишна присъда за убийство, не е признал вината си и вече, намирайки се в затворническата зона, е написал на Поташов писмо с молба да му помогне да бъде реабилитиран. Такова дело минавало ли е през вас?

— Къде ти, Досюков е такава едра риба, че веднага взеха делото му в Главка2 на министерството.

— И никого ли не привлякоха от вашите?

— Че за какво сме им? Там нямаше какво да се разкрива, потърпевшият не е умрял веднага, известно време е бил в съзнание и лично е посочил кой е стрелял в него.

— Набедяването изключено ли е?

— Какъв е смисълът? Да набедяват могат свидетелите, а един умиращ човек едва ли би започнал да клевети и да интригантства. Случва се, разбира се, родители, смъртно ранени от своите деца идиоти, да се опитват са ги спасят и пред лицето на смъртта, но в такива случаи те просто си мълчат, а не назовават първия невинен, който им попадне. И какво, при такива железни факти Досюков надява ли се на нещо?

— Излиза, че е така. Или той е отчаян лъжец и мошеник, или някой го е натопил. Но в първото съм склонен да вярвам повече, отколкото във второто.

— Аз също. Та в какво се състои проблемът ти?

— В Иван. Виждаш ли, аз не разбирам защо той именно мен е препоръчал на Поташов. Да не би да не познава други частни детективи?

— Че защо да не те препоръча? Ти си работил с него, има високо мнение за теб.

— Ето — назидателно вдигна пръст Стасов. — Точно от това се страхувам. Щом е посъветвал юриста да се обърне към мен, значи има някакъв интерес в тази работа. Но какво би могло да го заинтересува? Или Поташов му е приятел, но ти казваш, че не било така, или самият Досюков се явява негов приятел. Но ако Досюков му е приятел, защо Иван не го е спасил още на стадий разследване. Не го е спасил, защото Досюков действително е виновен и тогава не е можело да се направи нищо. А сега вероятно са се появили някакви възможности. Може би са поработили със свидетелите и са се сдобили с обещанието им, че ще променят показанията си и ще кажат, че в милицията са ги принудили да говорят това и това против Досюков. Или пък нещо друго. Възможно е да са купили някой прокурор или съдия и имат уверението им, че те ще обжалват присъдата и делото ще бъде преразгледано. Че какво, много даже е възможно. Ще се появят нови факти, делото ще се възобнови по новооткритите обстоятелства и здравей, живот. Новият прокурор вече ще бъде вече съвсем друг. Но тези обстоятелства трябва някак „да се открият отново“ и това се готвят да направят с моите ръце във вид на частно разследване, проведено по поръчка на известния правозащитник. Настя, не ми се ще да участвам в говняни машинации. Аз съм началник на охраната на голямо кинообединение, всичко ми е — да чукна на дърво — наред и както навярно се досещаш, никак не ми се ще да си навличам беля на главата.

— Досещам се — кимна Настя. — Твоите съображения заслужават внимание, но не схващам какъв съвет ти трябва от мен. Дали да сключиш договор с Поташов или не?

— Правилно. И тъй като долу-горе те познавам, разбирам, че ти е необходима малко повече информация.

— Продължавай — напрегнато рече тя, защото вече се бе сетила накъде бие Стасов.

— И искам да получиш тази информация, преди да започнеш да ми даваш съвети.

— Трябва да се предполага, че ти намекваш за моите дружески отношения с Иван? Искаш да го попитам защо се бърка в тази работа?

— Настася Павловна, обожавам те заради острия ти ум.

— По-добре да беше ме обичал заради отвратителния ми характер. Защо не си вземаш от шунката? Не е ли вкусна?

— Вкусна е, но кашкавалът е по-вкусен. Аз въобще съм кашкавалена душа, трябвало е да се родя мишка.

— Плъх — поправи го Настя.

— Дръж се по-учтиво с възрастните хора. Затова пък дъщеричката ми не близва кашкавал, дай й пушено саламче — и тя е щастлива. Готова е на всичко, само и само да я оставят по цял ден да си чете книжките и да си гризе парче пушен салам. На кого ли се е метнала такава? Ясно е, не е на мен. Прекалено е умна и прекалено закръгленичка.

— На колко стана?

— На осем. През март ще навърши девет. Между другото, можеш да ме поздравиш, преди месец се ожених.

— Не може да бъде! Сериозно ли говориш?

— Абсолютно.

— Ах, Владик, поздравявам те! Много се радвам! И за коя?

— За която се и гласях, за Таня Образцова от Петербургското УВР. Шегата настрана, когато тя и моето момиченце вървят заедно по улицата, всички ги вземат за майка и дъщеря. Приличат си страхотно. И двете са закръгленички, пухкави, със сиви очи и руса коса.

— А как реагира бившата ти съпруга?

— Беше направо шокирана. Според нейните представи, аз би трябвало да я обичам до гроб и да страдам по нея. Струва ми се, че още не се е съвзела от изумлението си.

— А момиченцето? Как се отнася с Таня?

— Великолепно. Лиля се влюби в нея дори преди мен. Нали тя първа се запозна с Таня.

— Господ да те благослови, Стасов. Аз наистина много се радвам за теб. И за Татяна също.

— Нима се познавате? Не си ми Споменавала такова нещо.

— Не се познаваме лично, но четох една нейна статия в бюлетина на следствения комитет. Тя е страшно, ама страшно умна.

— Хайде-хайде, стига си ме плашила — засмя се Стасов. — Аз и без друго се страхувам. И не се опитвай да ме отклоняваш от главната тема, хитрушо такава. Ще разговаряш ли с Иван?

Лицето на Настя помрачня.

— Владик, не ми се иска. Всичко това е някак… Не знам как да се изразя. Не е хубаво… Нещо като удар под пояса. Не ме карай.

— Не е необходимо под пояса, Настенка, не съм те молил за това. Поговори открито с него. Знам, че главният ти коз е прямотата — пред него всички пасуват.

— А самият ти не можеш ли?

— Не мога. Първо, не мога като теб да действам толкова открито. Характерът ми е друг. Второ, моите отношения с Иван са доста по-различни от твоите. Той ми беше началник и това е всичко. А за теб е нещо като приятел.

— Стасов, ти само си помисли какво приятелство може да съществува между генерал от МВР и майор от „Петровка“.

— Но вие се разхождате заедно из парка в неделя, това го знаят всички.

— Така ли? И какво говорят по наш адрес?

— Всеки различно. Едни твърдят, че сте любовници, други — че ти му мъкнеш информация за случаите на убийство, че си му нещо като „ухо“.

— А трети? Или трети няма. Не им достига фантазия?

— Настя, престани! Нека да си дрънкат. Аз знам, че не сте любовници и че ти не му преразказваш клюки по време на тези разходки. Значи, вие имате нормални човешки отношения, базиращи се на взаимно доверие и симпатия. Усети ли как само го формулирах? В мен се спотайва истински стилист.

— Е, добре, стилисте. Нави ме. Колко време можеш да протакаш отговора си?

— Казах на Поташов, че трябва да си помисля няколко дена. Няма закъде да се бърза, човекът така и така си лежи в затвора. А днес е събота…

— Искаш да ми кажеш, че утре посред нощ трябва да си избърша очите и да се помъкна към Измайловския парк на среща с Иван? Утре към десет трябва да съм на работа, значи заради твоя милост трябва да прекарам цялата сутрин бегом. Ама че си садист, Стасов!

— Настенка, златна, безценна! Искаш ли утре да те закарам до парка с колата си? А после от парка до „Петровка“. Ще сторя за теб всичко, каквото пожелаеш.

Настя си направи набързо сметка колко минути ще спечели, ако пътува с кола. Получи се не повече от петнадесет, но и това време беше ценно, ако се вземеше предвид колко й беше тежко да става от леглото, когато навън е още тъмно.

Тя въздъхна дълбоко и се зае да звъни на генерал Заточни. Разбира се, абсолютно никак не й се ходеше на разходка, но бе длъжна да помогне на Стасов. Нали милиционерската солидарност съществуваше именно затова — да се помогне на приятел, който е изпаднал в затруднено положение.

Наталия Досюкова още един път старателно преброи парите. Една по-малка пачка за Поташов за сключване на договор с частния детектив и една по-голяма за Виктор Фьодорович. След като сложи парите в пликове, тя се настани до телефона.

— Виктор Фьодорович, аз съм, Наташа.

— Радвам се да ви чуя, гълъбче — избуботи нисък мъжки глас в слушалката. — Как мина пътуването?

— Нормално.

— Как е съпругът ви? Държи ли се?

— Не е това точната дума, Виктор фьодорович, той е готов да се бори за своето освобождаване. Как мислите…

— Спокойно, гълъбче, не се паникьосвайте. Това не става толкова бързо. Ще успеете да направите всичко, ако действате разумно. Вие само трябва да се радвате, ако мъжът ви се окаже на свобода. Прав ли съм?

— Разбира се, но…

— Наташенка, какво ви става, за Бога? Вие сега сте негова съпруга, законна съпруга. Нали точно това искахте, ако не греша? Няма никакви причини за безпокойство. Ни най-малки. Вземете се в ръце и се радвайте на живота. Имате ли нещичко за мен?

— Да-да, приготвих ви всичко. Кога ви е удобно да се срещнем?

— Хайде това да стане утре, ако не възразявате.

— В колко часа?

— Утре е неделя, няма да бързаме, ще се наспим и ще се свържем по телефона. Ще очаквам да ми позвъните около дванадесет. Става ли?

— Добре, Виктор фьодорович. До утре.

— Лека нощ, Наташенка, и не се безпокойте за нищо. Всичко ще бъде наред, обещавам ви.