Чужда маска

Втора глава

Из апартамента се разливаше аромат на силно, току-що смляно и сварено кафе. Сергей Николаевич Берьозин сладко се протегна под завивката и привично протегна ръка към другата половина на огромния съпружески креват. Протегна я и веднага я отдръпна. През всичките дни, докато Ирина беше в санаториума, той знаеше, че нея я няма, и дори насън не забравяше това. Но снощи я бе докарал тук и подсъзнанието му подаде сигнал: щом жена ти е вкъщи, тя трябва да бъде в съпружеската постеля.

Но нея я нямаше. Нямаше я и не би могло да я има. Ирина ще спи в малката стая на дивана. Тя сама бе направила този избор, макар Берьозин да й бе предлагал спалнята.

Сергей Николаевич пъргаво скочи от леглото, направи няколко маха с ръце, за да раздвижи кръвта си, нахлузи джинсите си и се отправи към банята.

След десет минути, избръснат и ухаещ на хубав афтършейв, той се появи в кухнята. Ирина седеше грозно сгърбена на един стол, беше разрошена, в небрежно завързан халат и с подпетени чехли. Берьозин недоволно се намръщи, не успявайки да скрие разочарованието си.

— Добро утро — поздрави я сдържано.

— Здравей — вяло му отвърна Ирина.

— Зле ли се чувстваш? — вежливо се поинтересува той.

— Нормално.

Ирина присви рамене и отпи глътка кафе. Берьозин забеляза, че чашата й не беше от сервиза, подреден в остъкления кухненски шкаф, а от онези разноцветни, нееднакви, олющени и със счупени дръжки чаши, които се използваха за отмерване на продукти като захар, брашно, грис или вода.

Онази Ирина никога не би пила кафе с такива чаши.

— Тогава защо видът ти е такъв?

— Защо? Какво ти пречи видът ми? Аз съм си вкъщи, а не на прием в посолство.

— Ира, ти не бива да забравяш, че си моя жена. Моля те, дръж се подобаващо.

— Но нали тук няма никой — искрено се учуди тя и Берьозин осъзна, че Ирина наистина недоумява какво иска от нея.

— Разбери — рече й меко, наливайки си кафе в красива чаша от фин порцелан, — ти не бива да се отпускаш дори и вкъщи. Трябва непрекъснато да се държиш така, като че ли те наблюдават десетки очи. Само по този начин можеш да придобиеш увереност и да станеш истинска съпруга на политик. Ако делиш поведението си на две категории — „за вкъщи“ и „за хората“ — непременно ще допуснеш груба грешка, при това публично. И първото, което трябва да направиш, е да не ходиш занемарена из къщи и да не пиеш кафе от пукнати чаши, дори и когато си съвсем сама.

Ирина мълчаливо излезе от кухнята и Берьозин с досада си помисли, че тя се бе оказала по-обидчива, отколкото беше предполагал. Доста мъки щеше да види с нея.

Ирина се върна след няколко минути с дълга до пода плетена пола — тясна и права — и в блуза от трико с дълги ръкави, завързана на възел над корема и откриваща късче ослепителна кожа. Косата й беше вдигната и стегната на тила, а на устните й имаше тънък слой червило. Сега тя — стройна и изящна — приличаше на натегната струна, готова при умело докосване да откликне с мелодичен звън.

Без да отрони нито дума, Ирина изля в мивката остатъка кафе от чашата си с нащърбени ръбове, извади чаша от сервиза, напълни я от кафеварката и седна срещу Берьозин, кръстосвайки крака. Той неволно започна да се любува на изправения й гръб, на дългата шия и на гордо вирнатата й брадичка.

„Боже мой, как прилича на онази! Привидение…“

— Така добре ли е? — много сериозна попита Ирина и Берьозин с облекчение разбра, че тя не му се е обидила.

— Отлично. Само че малко смекчи нещата. Поотпусни си главата, че тъй видът ти е много недостъпен. Нали решихме, че ти си моят тил — мила, грижлива, любяща. Между другото, имаш ли и друга такава дреха, дълга чак до пода?

— Имам — учудено отвърна тя. — Две вечерни рокли за ресторант.

— Не стават. А нещо по-простичко?

— Само това, което е на мен сега. Защо питаш?

— Изключително сполучлива находка! — оживи се Сергей Николаевич. — Ако жената се облича вкъщи с дълга рокля, това напомня за деветнадесети век, когато все още е съществувало понятието „пазителка на домашното огнище“… Трябва да го направим твой стил. Да-да, именно така. Винаги й навсякъде дълги рокли, във всяка обстановка — вкъщи, на приеми, в театъра — навсякъде. И непременно прическа с дълга коса, като сега. Благородно и просто. А главното — много ти отива. Трябва незабавно да се заемем с твоя гардероб.

Той грабна телефонната слушалка и започна да избира някакъв номер.

— Ало! Татяна Николаевна? Обажда се Берьозин. Колата тръгна ли да ме вземе? Много добре. Татяна Николаевна, на моята съпруга срочно й трябва шивачка. Да, да. Не, за утре, за нашето мероприятие. Не, тя още не се чувства много добре, не ми се ще да я карам до центъра, сега има такива задръствания по улиците… Да, нека да дойде вкъщи. Да, разбира се, образци от платове също са нужни.

Берьозин затвори апарата и весело рече:

— Ето, това е. След два часа ще дойде шивачка. Татяна ще уреди всичко. Ще й поръчаш няколко тоалета за публични появи и за вкъщи. За вкъщи дори е по-важно. И си обмисли тоалета за утрешното мероприятие, той ще бъде ушит най-напред. За всичко останало се договори с шивачката и си избери платове — ще бъде готово за една седмица.

— Серьожа… — промълви смутено Ирина. — Страхувам се. Нима трябва да оставам насаме с нея? Без теб?

— Разбира се. След десет минути тръгвам и ще се върна чак вечерта.

— Но как така… Какво ще й говоря? Та аз не знам…

— Ира, вземи се най-сетне в ръце — твърдо произнесе Берьозин. — Не бива да се страхуваш до безкрайност. Аз не мога да те водя за ръка цял живот. Свиквай да действаш самостоятелно. Първия път сторих грешка, като се ожених за мома от богато семейство, защото момата се оказа курва. Сега взех теб за своя съпруга…

Той направи изразителна пауза, наблюдавайки с удоволствие как по нежното лице на Ирина се разлива руменина.

— … и много се надявам, че ти ще успееш да заприличаш на момиче от добро семейство.

Тя рязко стана и се обърна към прозореца, без да отвърне нищо на тирадата му. Сергей Николаевич допи кафето си, бързо се облече и се приготви да тръгва. Когато излезе в антрето, се обърна и видя, че Ирина продължаваше да стои до кухненския прозорец, без да шавне. Стана му чоглаво и не му се искаше да напусне апартамента си, оставяйки в него една обидена жена.

— Ира, пожелай ми успех. Ще имам труден ден.

Тя бавно се обърна. Цветовете на срама и негодуването вече се бяха отмили от лицето й и то отново беше бледорозово и много нежно.

— Желая ти, скъпи, да не забравяш при какви обстоятелства се запознахме. Не е изключено аз да съм спечелила от тези обстоятелства, макар че засега още нищо не е ясно. Но идеята беше твоя и кръвта е по твоите ръце, а не по моите. Току-що ми напомни, че до запознанството ми с теб бях проститутка. Сега аз ти напомням кой си.

— Ира, недей… започна Берьозин, но тя го прекъсна.

— Давам ти дума, че ще се науча да бъда достойна съпруга на политик. Но аз никога няма да бъда съпруга на убиец.

Ирина прекоси кухнята, мина покрай Сергей Николаевич и се скри в малката стая, захлопвайки ожесточено вратата.

Административният корпус на трудовоизправителната колония се различаваше от всички останали здания и съоръжения само по това, че се намираше „на свобода“, а не зад ограда и бодлива тел. Вътре цареше същата всепроникваща миризма на просмукани от пот ботуши и немити тела, стените бяха боядисани с унила блажна боя и въобще цялата атмосфера предизвикваше асоциации не за служебни помещения, а именно за затвор.

Наталия търпеливо, седеше в коридора в компанията на такива като нея, дошли на свиждане или донесли колети. Пощата в днешно време работеше толкова лошо, че колетът или въобще нямаше да пристигне, или щяха да го разграбят по пътя. Ако не пристигнеше, беше добре, защото можеше да бъде изпратен друг, но ако кашонът дойдеше почти празен, тогава се считаше, че осъденият е получил колета и скоро не му се полагаше друг. За по-голяма надеждност много хора бяха започнали да носят колетите лично или да ги изпращат по някой познат или близък.

Наталия беше дошла на свиждане — първото, откакто Евгений се бе оказал в колонията. Толкова отдавна не го бе виждала, че се боеше дори да си представи какъв е станал мъжът й. От разкази на познати, от книгите и филмите тя си бе изградила някаква представа за живота в колонията и очакваше да види Евгений оклюмал, сломен, с преждевременни бръчки, с почернели зъби и тресящи се ръце.

Най-сетне дойде и нейният ред да влезе в кабинета. Тя хвърли поглед на унилата опашка от чакащи жени. Кой знае защо, тук нямаше мъже — очевидно на свиждане идваха само майките и съпругите, а бащите и синовете предпочитаха други развлечения. Скришом се прекръсти и натисна бравата на дървената врата.

— Идвам при осъдения Евгений Михайлович Досюков, член сто и три, осемгодишна присъда.

— Съпруга? — без да откъсва очи от някакви книжа попита намръщен капитан в зелена униформа на офицер от вътрешната служба. — Документите, моля.

— Ето…

Наталия припряно му подаде паспорта си — съвсем новичък, получен само преди два месеца, когато си сменяше фамилията.

Капитанът акуратно го прелисти от първата до последната страница, след това вдигна глава и с любопитство се втренчи в нея.

— Тук е отбелязано сключване на брак. Вие сте се оженили преди половин година?

— Точно така.

— Досюков по това време е бил подследствен? — уточни капитанът.

— Да.

— И значи вие доброволно сте се съгласила да станете съпруга на убиец? Интересно защо. Одобрявала сте постъпката му?

— Не, не е така — бързо заговори Наталия. — Аз съм нормален човек, как бих могла да одобрявам убийство? Но исках той, излежавайки присъдата си, да знае, че го чакам, че ми е нужен, че е длъжен да се справи с всичко това… Той си няма никого да му идва на свиждане, да му изпраща продукти. Майка му е много стара, почти сляпа и практически не излиза от къщи. Баща няма, умрял е отдавна. Бил е единствено дете в семейството — нито братя, нито сестри. И, ако не бяхме се венчали, нямаше да ме пускат на свиждане. Може и да е убиец, но нали трябва да си има някого, на когото да вярва и на когото да се надява…

— Вие казахте току-що едно интересно нещо — отбеляза капитанът. — Казахте: „може и да е убиец“. Вярвате ли, че той е извършил убийство?

— Аз не разбирам… — с усилие помръдвайки пресъхналите си устни, прошепна Наталия.

— Искам да кажа, че вашият мъж не се е признал за убиец нито по време на следствието, нито пред съда. Той и досега не се признава за виновен. Затова и ви запитах — какво смятате? Сигурна ли сте, че не е виновен?

— Аз… — обърка се тя, — аз не знам… Честна дума, не знам. Женя не е такъв човек, който би убил някого… Но все пак, чуждата душа е неразгадаема… За никого не можеш да гарантираш, дори и за самия себе си. Не, аз не зная. Но знам какъв е моят дълг. Ако държавата е счела за необходимо да му наложи наказание за нещо, то моят дълг е да му помогна да преживее това с достойнство. За да не изгуби човешкия си облик, за да осъзнае грешката си, да осъзнае своя грях — ако наистина го е извършил — да се покае и да се поправи.

— Вярваща ли сте?

— Ами… как да ви кажа…

Наталия се усмихна за пръв път, откакто бе влязла в този кабинет.

— Когато арестуваха Женя, започнах да ходя на църква просто защото много исках да му помогна по някакъв начин, но не знаех как. Запознах се със свещеника и той ми обясни, че щом толкова години съм живяла близо до Женя и не съм успяла да го възпра от греха, то мой дълг е сега да му помогна да се пречисти, да се обнови и да се поправи.

Капитанът отвори огнеупорния шкаф, в който бяха подредени картотечните сандъчета, извади едно от тях, дълго прехвърля картоните, накрая извади един и внимателно го проучи.

— Имате краткосрочно свиждане, три часа.

— Толкова малко?! — отчаяно плесна с ръце Наталия. — А на мен ми казаха…

— Казали са ви за дългосрочното — сухо я прекъсна той, — три денонощия. Но още не му е дошло времето.

— А кога?

— След три месеца, не по-рано, и то в зависимост от това как ще се държи мъжът ви. Ако наруши режима, ще бъде наказан с лишаване от колет или свиждане.

— Че той нарушава ли го? — плахо попита Наталия.

— Засега не, но все някога всичко се случва за първи път — изрече философски капитанът.

Той вдигна слушалката от телефонния апарат без шайба.

— Седми отряд, Евгений Михайлович Досюков, сто и трети, осем години. На краткосрочно.

След като изслуша отговора, отново се обърна към Наталия и с уморен глас й обясни къде трябва да отиде, какво да рече и каква хартийка да показва.

— Там ще ви обяснят, но аз ви предупреждавам за всеки случай предварително: пари, остри и режещи предмети, алкохолни напитки, цигари с филтър…

Тя притвори очи и изключи съзнанието си от ставащото в момента…

Беше прекарала цяло денонощие в обикновен, раздрънкан вагон, пронизван от въздушно течение, в който дори през нощта не се гаси осветлението и непрекъснато някой ходи насам-натам. Не бе успяла да заспи въобще, беше й много страшно и много студено. И сега, в този неуютен, вонящ, но толкова топъл кабинет тялото й направо омекна като памук. А какво не трябваше да носи на свижданията, знаеше още от времето, когато бе ходила в следствения изолатор, за да регистрира брака си.

— Гражданко! — дочу до самото си ухо. — Гражданко Досюкова!

— Ох, извинете ме…

Наталия се усмихна смутено, оправи шапката и шала си и стана от стола.

— Прекарах цялата нощ във влака. Благодаря ви. Довиждане.

— Вашият мъж сега е на работа, смяната му привършва в осемнайсет нула нула, тогава и ще получите свиждане.

— Благодаря ви — повтори тя, хващайки дръжката на бравата.

До шест часа вечерта имаше още много време и трябваше някъде да си го убие. Излезе от административната сграда на колонията и се потътри към перона на крайградската електричка. Бе решила да се върне в града, а към шест отново да дойде тук. Бързо прегледа разписанието на влаковете — минаваха на всеки половин час. Значи нямаше проблеми да пристигне навреме за свиждането.

Пътят до града беше четиридесет минути. В електричката беше мръсно и студено, вагоните бяха неотоплени, но Наталия стоически понасяше неудобствата, давайки си сметка, че друг изход няма. Никой нямаше да й предложи почивка в топла хотелска стая с чисти чаршафи. Ако не беше се качила в електричката, вероятно би бродила покрай колонията или пък би седяла в коридора на административната сграда, дишайки атмосферата на мъката, страданието, сълзите и отчаянието. Впрочем нямаше кой знае каква разлика между тези две възможности.

След като слезе в самия център на големия промишлен град, Наталия Досюкова реши първо да хапне нещо. Енергично преметна през рамо ремъка на пътната чанта, в която имаше хранителни продукти и топли дрехи за Женя, и бодро закрачи по широкия булевард, вглеждайки се във витрините и рекламните табели. Вниманието й привлече неголямо ресторантче, намиращо се в един безистен. От опит знаеше, че именно такива малки, почти незабележими заведения се оказват най-изискани, с чудесна кухня и първокласно обслужване.

И не сгреши. Още щом отвори вратата, разбра, че беше попаднала точно там, където й се искаше. Към нея бавно се приближи мъж на средна възраст в идеално изгладен панталон, снежнобяла риза, черна жилетка и папийонка.

— Добър ден — поздрави я любезно. — Добре дошла. Желаете ли да обядвате или ще си вземете нещо по-леко.

— Ще обядвам — решително заяви Наталия и с царствен жест, сякаш му поднасяше кожено палто от норки, тръсна в ръцете му тежката си чанта. — Вкусно, обилно и с добро обслужване. Възможно ли е това?

— Няма нищо невъзможно, ако го пожелае красива жена — блесна със зъби портиерът, който, ако се съдеше по мускулатурата му, беше и гардът на заведението. — Сигурен съм, че ще останете доволна. Ако обичате, вашето яке и шапчица. Заповядайте в салона.

Тя се огледа в огледалото от главата до петите. Изглеждаше доста добре. Разбира се, за пътуването до „зоната“1 бе се облякла по-семпло, знаейки, че ще й се наложи да прекара нощта в студен вагон, че след това ще разговаря с началството на колонията, че ще се срещне с Женя. Беше глупаво и неуместно да се навлича със скъпи неща. Бяха й нужни дрехи, които не се мачкат и не се цапат лесно. Черни джинси и черен топъл пуловер от камилска вълна — това беше най-подходящото одеяние за подобно пътуване. Не отиваше на някакъв празник, а на среща с осъден убиец. Не се реши да си вземе и кожуха, макар че във влака би й свършил добра работа. Той беше красив, скъп, дълъг до глезените, но не й бе удобно да се яви на свиждането с него. Не биваше излишно да напомня на Женя, че бе останала на свобода. Правилно бе постъпила, обличайки си якето. То беше топло и непретенциозно. Купила си го бе миналата зима, за да ходи с него на пазар или да пътува до вилата.

Стоеше пред огледалото — цялата в черно — и с удоволствие разглеждаше красивите си едри гърди, закръглените бедра и тънката си талия. Никога не бе била кльощава, гърдите и коремчето й винаги се забелязваха и привличаха мъжките очи, но затова пък талията й беше удивително тънка и Наталия правеше не малко усилия, за да не се появят по нея излишни сантиметри. Лицето й също беше впечатляващо — с тъмни очи и гъсти, красиво извити вежди.

„Добре изглеждам, даже много добре“ — помисли си, оправяйки си прическата.

Влезе в салона с кокетна походка на привлекателна и уверена в себе си жена и без да поглежда встрани, се отправи към една свободна маса. Имаше доста посетители — очевидно ресторантчето се ползваше с добра репутация и клиентелата му бе постоянна.

Едва бе успяла да седне и да отвори листа с вината, когато пред нея изникна келнер.

— Добър ден, радваме се да ви приветстваме в нашия ресторант. Моля за извинение, но ми се струва, че ще ви бъде по-удобно на оная маса.

Келнерът се обърна и посочи с пръст една маса в отсрещната страна на салона. Тя се намираше до прозореца, а Наталия беше се настанила до стената, недалеч от камината.

— Защо смятате, че там ще ми е по-добре? — високомерно попита тя.

— По традиция масата до прозореца се смята за най-хубава — с ослепителна усмивка й обясни сервитьорът.

— Студено ми е — сърдито отвърна Наталия — и искам да остана тук, близо до огъня. От прозореца сигурно духа. Това е, младежо, темата е изчерпана. Донесете ми кафе и менюто.

Върху лицето на сервитьора се изобрази такова смущение, че я досмеша. Очевидно бе заела масата на някой постоянен клиент и нещастникът сега сигурно щеше да се измъчва, чудейки се какво да направи, за да излезе от деликатната ситуация, ако клиентът пристигне, преди тя да си тръгне оттук. А Наталия нямаше намерение да бърза — трябваше да бъде на гарата в пет часа, а сега беше едва един и половина.

— Какво кафе желаете? Нес, „Пеле“, „Якобс“, еспресо, капучино, турско?

— Еспресо и чаша минерална вода. И повикайте управителя.

След половин минута се появи представителният управител в смокинг и с менюто в ръка. Зад гърба му притеснено пристъпваше келнерът, държейки поднос, върху който димеше кафе и проблясваше чаша с минерална вода.

— Слушам ви — важно заяви управителят с неочаквано високо тенорче.

— Изглежда съм заела нечия постоянна маса — отвърна Наталия, отвори менюто и се зае да го изучава. — Моля ви да не се безпокоите, това няма да ми стане навик. Аз съм приходяща и довечера няма да ме има във вашия град. Но не искам да се местя никъде, много премръзнах и предпочитам да съм по-близо до огъня. Ако дойде човекът, който обикновено седи тук, оставете на мен самата да му се извиня. Надявам се, че той няма да възрази. По този въпрос това е всичко. А сега поръчката ми. Коктейл от скариди — продължаваше да реди тя без никаква пауза и все така, без да поглежда нито управителя, нито келнера, като ни най-малко не се интересуваше дали я слушат, записват ли поръчката й и удовлетворени ли са от обяснението й. — Шишче от есетра, пържени картофки, мариновано цвекло, да не се слага лук, да не се слага краставица. Десерт „Мирабела“, двойно кафе и още една чаша минерална вода, лед — непременно. След десерта и кафето, около половин час по-късно, донесете още едно еспресо. И да не объркате поръчката ми.

Наталия отдавна беше разделила човечеството на господари, слуги и динамична прослойка, която в крайна сметка се разделя на такива, които са приближени на господарите, и на такива, които се превръщат в слуги.

Женя винаги бе бил господар — още от раждането си. Той господстваше над своите родители, над жените си, над партньорите си по бизнес и над своите пари. А самата тя двадесет и три години бе цамбурнала във вонящата аморфна прослойка, докато не бе открила Женя и не бе започнала да плува към него. Четири години двамата бяха живели заедно и накрая бяха се оженили. Сега тя също принадлежеше към клана на господарите и гледаше отвисоко на слугите.

Със странно напрегнат глас келнерът повтори поръчката й, взрян в тефтера си. Наталия го изслуша и го пусна да си върви с царствено кимване. На тези трикове — с три чаши кафе от различен вид — бе се научила от Женя.

„Ако искаш да разбереш в какво заведение си попаднала, съвсем не е задължително да изпробваш всичките блюда. Достатъчно е само да направиш една сложна поръчка и веднага ще ти стане ясно как стои тук работата с дисциплината, кого вземат на работа — нехранимайковци и тъпаци или професионалисти. Достатъчно ти е да определиш какви са келнерите, за да се сетиш каква е кухнята, защото по принцип подходът към подбора на кадрите е един и същ. Той или е правилен, или не е. И ако келнерите са подбрани грамотно, то и готвачите в ресторанта са добри, а лоши работници в това заведение не търпят.“

Когато влизаше в някой ресторант без Женя, Наталия винаги правеше такива „сложни“ поръчки, дори и когато ресторантът й беше познат и нямаше необходимост от проверка. Харесваше й тази игра, харесваше й усещането да принадлежи към клана на господарите.

Тъкмо си бе дояла коктейла от скариди и посягаше към чашата, за да допие изстиващото кафе номер едно, когато забеляза на бялата колосана покривка някакво тъмно петно. В първия момент не разбра какво е това, но в следваща секунда съобрази, че не е нищо друго, освен ръка на чернокож човек.

Вдигна очи от чинията си и пленително се усмихна.

— Да не би да съм заела вашата маса? Моля да ме извините, но навън е толкова мрачно, премръзнах много, а тук има огън… Ако много настоявате, ще се преместя.

Наталия знаеше, че той няма да настоява. Пък и никой не би настоявал. На този свят още не се бе родил мъжът, който би се решил да я изгони от масата си.

— The table was not reserved, it was the case of habit — отвърна мъжът и изведнъж без усилие премина на руски: — Ще позволите ли все пак да седна там, където съм свикнал? Или предпочитате да обядвате сама?

— Ще се радвам, ако споделите самотата ми.

Направи й впечатление, че говореше свободно и правилно, но имаше силен, мек акцент. Тя знаеше долу-горе английски и разбра единствената казана не на руски фраза: „Масата не беше резервирана, но просто съм привикнал с нея“.

— Всеки ден ли обядвате тук? — попита го.

— Да, почти всеки — отвърна чернокожият. — А вие за пръв път ли идвате тук?

— И се надявам да не е последен. Довечера отпътувам за вкъщи, дойдох по работа само за един ден. А вие? Тук ли работите?

— Да, аз съм журналист. Нашият вестник изпрати в Русия голяма група журналисти да отразяват хода и резултатите от изборите. В моята страна проявяват интерес към вашите избори.

— Отдавна ли сте тук?

— Почти от месец.

— Омръзна ли ви вече? — усмихна се Наталия. — Сигурно ви се иска да се върнете вкъщи?

— Разбира се. Вече ми омръзна да чакам, след две седмици ще си бъда у дома.

— Имате жена? И деца?

— Да, пет.

— Пет! — ахна Наталия. — Бива си ви!

— Какво общо имам аз с цялата тази работа? — засмя се журналистът. — Ражда ги жена ми, заслугата е нейна.

— Защо не си поръчвате нищо?

— Тук вече познават вкуса ми. Аз винаги ям едно и също и вече не ме питат. Ако не съм поръчал нещо специално и не съм казал нищо, значи трябва да ми се сервира обичайното меню. Казвам се Джералд. А вие?

— Наталия. Натали — така е по-просто.

Той й протегна десница и докосването до кадифената му длан я опари. Почти цяла година не се бе любила с мъж — от деня, в който бяха арестували Женя. Тази година бе била толкова пълна с тревоги, грижи и неприятности, че просто не й бе останало време да си спомни за секса. А сега изведнъж си бе спомнила. При това толкова ненавреме. Под корема й се разля някаква тежест и се появи глождеща болка.

— С какво се занимавате, Натали? Имате си свой бизнес?

— Какво говорите — пресилено се засмя Наталия, надявайки се отчаяно, че очите й не са започнали да блестят похотливо. — Аз не съм приспособена да се занимавам със самостоятелен бизнес. Живея с парите на своя съпруг.

— Деца имате ли?

— Не, но се надявам да имам.

Донесоха й кафе с десерт „Мирабела“, а на Джералд сервираха огромен бифтек.

— Друг път идвала ли сте в този град? — попита той.

— Не, идвам за пръв път.

— Имате тук приятели или по работа?

— По-скоро по работа — усмихна се Наталия.

— Някой ще се погрижи ли за вас? Имам предвид да ви покаже града, историческите паметници, музеите. Тук има много красиви места и музеите са прекрасни, повярвайте ми, за месец изучих наизуст целия град.

— Не, няма кой да се занимава с мен, но на мен неми е и нужно. Имам работа, която още не съм свършила, но непременно ще я свърша и късно през нощта ще отпътувам обратно за Москва. Така че не разполагам с време за развлечения. Пък и честно казано, не ми се иска. Нямам настроение.

— Проблеми ли имате, Натали?

„О, Господи! — стресна се Наталия. — Все пак, не успях да се сдържа, поддадох се на емоции. Какво има да се самозалъгвам, настроението ми се развали не от това, че съпругът ми е в затвора, а от това, че желая този мъж до припадък, до треска, до истерия. По дяволите, той толкова ми харесва!“

— Нямам никакви проблеми, Джералд. На мен по принцип изключително много ми върви. Просто този град ми изглежда неуютен, неподреден, студен. Не ми харесва тук и ми се ще да си тръгна от него колкото се може по-бързо…

Тя замълча и започна да рови с лъжичката в желеобразния десерт — розов, със сини и зелени цветенца от крем. Когато отново вдигна очи, по изражението на журналиста си личеше, че той бе разбрал всичко. Върху устните му играеше усмивка — и мека, и подканваща, като същевременно беше и иронична. На бялата руска жена ужасно й се искаше черен мъж. Обикновен сексуален глад, плюс тяга към екзотика. Защо пък не, в края на краищата. Още повече че нощес щеше да си отиде — и никакви проблеми…

В шест без пет Наталия Досюкова отново стоеше пред административната сграда на затворническата колония, където съпругът й излежаваше присъда за предумишлено убийство. След железните пръсти на Джералд цялото тяло я болеше и й се струваше като една огромна синина. Бяха се любили в неговата хотелска стая, без да губят време за думи и обещания. Разполагаха с около два часа и прекараха тези часове в страстно мълчание, нарушавано само от тежко дишане и редки стонове. В четири и половина Наталия се бе измъкнала от леглото, бе прибягала за няколко минути до банята, а след това се бе облякла и се бе втурнала към гарата. Джералд не й бе задавал никакви въпроси защо и къде трябва да пътува с електричката, но когато Наталия, вече прекрачваше прага на стаята му, бе й казал:

„Ако до тръгването на твоя влак до Москва ти остане свободно време, знаеш къде да ме намериш. Ще се радвам да те видя пак.“

Тя само бе кимнала с глава, убедена дълбоко в себе си, че вечерта непременно ще дотича при него, когато се завърне от селището със странното название „Киркомбинат“. Наричайки себе си похотлива кучка, бе пътувала с електричката, правейки си сметка кога ще свърши тричасовото й свиждане с Женя, а на перона се бе спряла пред разписанието, за да види кога има влак за града след двадесет и два часа…

Най-сетне я заведоха в тясна, сякаш препълнена със сълзите и мъките на хиляди очи и на хиляди майки и съпруги, стая за свиждане. Наталия със замряло сърце започна да се вслушва в стъпките зад вратата, очаквайки да види вместо своя мъж съсипан от болести старец с почернели от скорбут зъби. За да успокои треперещите си ръце, започна да вади от сака хранителните продукти и старателно да ги подрежда на масата, а топлите дрехи сложи на стола Най-сетне вратата се отвори.

Това бе той, все същият Евгений Досюков. За миг на Наталия й се стори, че участва в някакъв нелеп спектакъл, където според изискванията на ролята Женя е трябвало да си обръсне главата, да нахлузи черна роба и черна ватенка. Но всичко това — само докато трае спектакълът, а после той ще го свали, ще облече скъпия си костюм, купен от престижен магазин, и ще я заведе на вечеря в някой ресторант.

Женя, както и преди, бе изправил гордо глава, както и преди, я гледаше ласкаво и насмешливо, очите му, както и преди, бяха светли и ясни, а зъбите му — бели и равни. Единственото нещо, което го отличаваше от предишния Женя, беше гладът и зверският апетит. Нито веднъж за четирите години съвместен живот Наталия не го бе виждала така стръвно да поглъща храната.

Тя търпеливо го изчака да се засити.

— Как си, скъпи? — запита го. — Тук много ли ти е зле?

— Че на кого може да му е хубаво тук? Разбира се, че ми е зле. Но аз нямам намерение да чакам осем години, докато правосъдието се намъдрува. Ще се боря за своята свобода и ще докажа невинността си. Много разчитам на твоята помощ. Пари, слава Богу, имаме, така че наемай най-добрите адвокати. Нека да пишат жалби, нека вдигат накрак журналистите, нека се обръщат към Комисията за правата на човека. Не желая да лежа тук за престъпление, което не съм извършвал.

По лицето й пробяга сянка и това не остана незабелязано за Евгений.

— Ти какво, не ми ли вярваш? Мислиш, че аз съм убил Борис? Е, кажи си го, кажи ми, че ме смяташ за убиец, и аз ще престана да ти досаждам с молбите си. Все някак ще се оправя.

В тази секунда той толкова приличаше на предишния Женя — рязък, твърд, преуспяващ, безжалостен — че на Наталия започна да й се струва, че се побърква. Може би не се бе случило нищо? Може би всичко това й се бе присънило — и арестът, и следствието, и съдът, и дори днешният ден?

— Не говори така, Женечка, аз ти вярвам. Ако те смятах за убиец, не бих се омъжила за теб, когато беше подследствен. Направих го, защото вярвах в твоята невинност. И исках всички да разберат, че не те смятам за престъпник. Ще сторя всичко необходимо, за да бъдеш оправдан и реабилитиран.

Трите часа се точеха непоносимо тягостно, непрекъснато й се налагаше да търси теми за разговор и кой знае защо, тези теми прекалено бързо се изчерпваха.

— Как си със здравето? — питаше го загрижено.

— Добре съм, правя упражнения, поддържам формата си. Не се безпокой, с глупости не се занимавам.

— Не се ли друсаш?

— Да не съм луд — усмихваше се той. — Още не ми е изпила кукувица ума.

— Не те ли тормозят тук? Знаеш ли, казвали са ми, че в колониите имало едни такива мъже, тартори, които тероризирали другите, било нещо като йерархия. И, да не дава Господ, да изпаднеш в немилост пред тартора, че то можело и да те убие. Това вярно ли е, Женя? Толкова се страхувам за теб!

— Вярно е, Ната, вярно е, но ти не се бой за мен. Най-важното нещо в живата са парите. Който ги има, той е тартор. Аз имам много пари и не само в Москва, а из цяла Русия и дори в чужбина. За никого не е тайна, че парите ми са законни и не подлежат на конфискация. Така че няма кой да ме тормози. Отбиваш ли се при родителите ми?

— Разбира се, Женечка, посещавам ги всяка седмица и им звъня през ден. Не се безпокой за тях, всичко им е наред, само дето много се тревожат за теб.

— Кажи ми, в Москва всички ли повярваха, че именно аз съм убил Борис? Нима не се усъмни нито една жива душа?

— Не, Женечка, никой, освен мен, не вярва, че ти не си го направил. Ами че помисли си само — всички са те видели и даже преди смъртта си Борис е казал, че ти си стрелял в него. И върху твоите дрехи са открили следи от барут, а върху пистолета — микрочастици от вълнените ти ръкавици, с които обикновено работиш в гаража. Следователят ми показа всички документи. Как няма да повярваш на такива неща? И бих повярвала, ако не те обичах толкова силно. Разбери, Женя, аз не вярвам в твоята виновност не поради това, че уликите са слаби, а само защото не искам да повярвам. А в действителност уликите са…

— Разбрах — прекъсна я съпругът й. — Значи ти също си сигурна, че аз съм убил Борис. И ти като всички останали, ме смяташ за убиец. Готова си да се отвърнеш от мен. Е, какво, давай, няма да те задържам, устройвай си живота, както смяташ за добре. Само че преди това ми обясни защо в такъв случай се омъжи за мен?

— Но аз те обичам, нима не го разбираш? На мен ми е безразлично дали си убиец или не, дали си виновен или не си. Нека си виновен десет пъти повече, нека си убил сто души — все ми е едно — за мен ти си най-добрият. Искаш ли да ти кажа истината? Да, аз не вярвам, че ти не си убил Борис. Знам, че си го направил ти. Но това ми е безразлично, разбираш ли? Безразлично ми е. Аз те обичам и желая да бъда твоя съпруга, независимо дали си убиец или не. И от това, че лежиш в затвора, ти за мен не си станал по-лош. Ще продължавам да те обичам и ще те чакам толкова, колкото е необходимо.

Наталия прегърна съпруга си и притисна лице към раменете му. От черната му ватенка се разнасяше неприятна миризма, но тя не й обърна внимание. В този момент най-важно за нея бе да накара Евгений да й повярва.

Той я оттласна и отстъпи крачка назад.

— Значи и ти не вярваш — произнесе замислено. — Много жалко. Излиза, че ще ми се наложи сам да се сражавам за свободата си. Ти не си ми помощница. Е, какво, тогава ще бъда единак.

Наталия не издържа, на напрежението и се разрида.

— Женечка, аз ще направя всичко, ще наема най-добрите адвокати, ще им платя, те ще те измъкнат оттук…

— Не е необходимо, не желая да се занимаваш с моето освобождаване, щом като си убедена, че съм престъпник. Или ми вярваш и ми помагаш, или ще действам сам.

— Но, Женя…

— Край, Натка, времето ни свърши, хайде да се сбогуваме.

Влезе мрачен конвоен и отведе Евгений.

Наталия изтри сълзите си, изми лицето си на мивката, избърса се с носната си кърпичка, облече си якето и се отправи към перона. Щеше да пристигне в града към единадесет, може би и по-рано, а влакът за Москва тръгваше в един и четиридесет и пет. Може би щеше да успее…

Стоейки на студения вятър и примижавайки, за да предпази очите си от острите и бодливи снежинки, подгонени от виелицата, тя отново и отново извикваше в паметта си лицето на своя съпруг. Дявол да го вземе, колко приятно бе да мисли за Евгений Досюков като за свой мъж! Четири години бе живяла с него, беше заспивала и се бе събуждала до него, беше му приготвяла обяди, беше прала ризите му, беше го очаквала през вечерите, когато отиваше на приеми и банкети без нея. И четири години бе мечтала един прекрасен ден да й направи предложение. А той все не го правеше и не го правеше… И трябваше да му се случи такова огромно, нещастие, че Евгений Досюков — милионерът, президентът на акционерното дружество „Мегатон“ — да се ожени за Наталия Новикова.

А сега се оказваше, че тя въобще не го познава. Четири години бе споделяла леглото му, а така и не бе забелязала тази невероятна сила в него, която винаги бе приемала за късмет. Бе била уверена, че суровата присъда ще го сломи, а месеците, прекарани отначало в следствения изолатор, а после в колонията, много бързо ще го превърнат в нравствен инвалид, морален изрод — болен, слаб, изгубил способността си да се съпротивлява, погубил с дрога своето здраве и интелекта си. Но всичко се бе оказало съвсем не така. Въпреки огромната беда, която го бе сполетяла, той не беше увесил нос и се готвеше да се бори за своята свобода. И най-ужасното бе, че изискваше от съпругата си да вярва в неговата невинност.

Четири години Наталия Новикова бе обичала у Евгений Досюков две неща: властността и парите му. И от едното, и от другото той имаше по толкова много, че й бе било просто невъзможно да разгледа останалото.

Евгений беше доста посредствен любовник, не беше особено красив, имаше груб, понякога непоносим характер. Може би бе имал и някакви достойнства, но Наталия не бе ги забелязала, защото зрителният й ъгъл бе обхващал само властта и богатството му.

А сега, друсайки се в студената и мръсна електричка и спомняйки си краткото тричасово свиждане с мъжа си, за пръв път почувства нещо като уважение към него — към неговата несломимост, към волята и мъжеството му. Та нали не кой да е, а именно тя съвършено точно знаеше отговора на въпроса за неговата вина.

И този момент Наталия изведнъж осъзна, че няма да отиде при никакъв чернокож журналист.