Чужда маска

Осма глава

Въпреки късния час, в метрото все още имаше много народ. На станция „Бауманская“ от вагона слезе цяла тълпа пътници и Настя седна в ъгъла. Не можеше да проумее какво става около нея. След внезапната смърт на Исиченко още не бе успяла да се овладее напълно. Началникът на отдела, Виктор Алексеевич Гордеев, бе разговарял с нея, стискайки зъби. Личеше си, че е много сърдит и разстроен, но се бе постарал да пощади нервите й.

„Върви си вкъщи, момичето ми — бе й казал, макар в гласа му да липсваха обичайната мекота и съчувствието. — Утре сутринта ще започнеш да даваш обяснения. Поспи и се помъчи да се успокоиш. И обмисли всичко от самото начало, защото ще ти са наложи да обясняваш не само на мен.“

Настя му бе кимнала благодарно и си бе тръгнала от службата.

Пред очите й непрекъснато стоеше виолетово-кафявото лице на Исиченко и перспективата да прекара нощта в празното си жилище й се струваше чудовищна. Това бе един от тези извънредно редки случаи, когато й се искаше някой да я очаква в дома й. Дори и да не бе съпругът й или някой приятел, но поне котка или куче. Някоя жива душа, дишащо и съчувстващо същество. Страхуваше се да остане насаме с постоянно изникващото в съзнанието й лице на умиращата жена и с острото чувство за собствената си вина, че не бе успяла да я спре и да я спаси.

С всеки километър, с който влакът на метрото я приближаваше към апартамента й, този страх ставаше все по-силен и Настя не издържа. Слезе две спирки преди „Шчелковская“, където живееше, и се качи на перона при телефонните автомати.

Иван Алексеевич Заточни се оказа вкъщи.

— Тате — дочу в слушалката гласа на сина му Максим, — леля Настя те търси.

След няколко секунди се обади и самият генерал:

— Нещо случило ли се е, Анастасия?

— Да.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се, че можете. Ужасно е нахално от моя страна, но бихте ли се поразходил малко с мен?

— Какво? Точно сега ли?

— Да, аз съм наблизо, в метрото.

— Може би ще е по-добре вие да се отбиете у нас? Току-що се върнах от работа, ще вечеряме заедно.

— Иван Алексеевич… Не ми е удобно. Май ще си вървя вкъщи.

— Глупости, Анастасия. Повярвайте, с удоволствие бих се разходил с вас из парка, въпреки че е почти единадесет часа. Но — понижи глас Заточни, — Максим ме е чакал цяла вечер и ми е приготвил вечеря. Иска да ме зарадва и да ми покаже колко е пораснал и колко е самостоятелен. Какво ще стане, ако не побутна нищо на масата и тръгна на разходка с вас? Ще се обиди момчето. А пък, ако вие се присъедините към нас и станете свидетел на неговия триумф, ще му бъде приятно. Така че излизайте от метрото и вървете все наляво, но не много бързо. Максим ще ви посрещне и ще ви доведе у дома. Трудно ще ви бъде да намерите адреса, тук сградите са номерирани много особено, пък е и тъмно.

Настя бе успяла да измине съвсем късо разстояние, когато видя тичащия срещу нея юноша.

— Дайте си чантата — съвсем като възрастен й рече Максим и тя още веднъж се изненада колко много се бе променило момчето напоследък.

Та нали съвсем неотдавна, през лятото, той беше хлапе, излизаше с баща си на сутрешни неделни разходки и се опитваше да изклинчи от упражненията на висилката. А сега до нея крачеше широкоплещест младеж с вече немутиращ глас, не много висок — като баща си — но с атлетична фигура — вероятно като майка си, защото генералът беше възсух и с котешка походка.

— Не се безпокойте, лельо Настя — говореше й пътьом Максим. — Ние с татко ще ви изпратим до вкъщи. Ако, разбира се, не останете да нощувате у нас.

— У вас ли? — изненадано го погледна Настя. — Такива ли са ви плановете?

— Ако стане много късно, можете да останете. Апартаментът ни е голям и има място за всички. Баща ми точно така се изрази: „Ако леля ти Настя не остане да нощува у нас, ще я изпратим до дома й. По това време не бива да я пускаме сама“.

Настя се усмихна вътрешно на привързаността му да се откъсне от детството си. Само преди минути го бе чула по телефона да се обръща към Заточни с „тате“, а сега в разговора си с нея бе преминал към солидното възрастно „баща ми“.

— Какво се е случило? — попита Иван Алексеевич, посрещайки я в антрето. — Можем ли да го обсъждаме пред сина ми?

— Напълно, няма нищо секретно и неприлично.

— Добре, тогава ще поговорим на масата. Влизайте.

Виждаше се, че Максим действително се бе постарал, приготвяйки вечеря за своя баща генерал, който е принуден да работи дори и в неделите. Даже черният хляб бе нарязан на акуратни триъгълничета и подреден в панерчето на красива пирамидка.

— Лельо Настя, вие за кого гласувахте?

— Какво? — не разбра Настя, която тъкмо се канеше да разкаже на генерала за своята неприятност, като го направеше максимално кратко и едновременно с това не пропуснеше нищо важно.

— Попитах ви за кого гласувахте днес на изборите?

„Дявол да го вземе, забравих за изборите!“ — изруга мислено тя. Избирателните секции бяха отворени до десет часа и Настя бе планирала на връщане от работа да се отбие и да си пусне бюлетината. Да гласува сутринта, преди да отиде в службата си, не й бе достигнало нито мъжество, нито воля. За тази цел трябваше да стане от сън цял половин час по-рано, защото избирателната секция не й беше на път, а в съвсем различна посока и ако за да помогне на Стасов, бе готова да направи такава жертва, то изборите, според нея, не си заслужаваха. Освен това беше сигурна, че ще успее да изпълни гражданския си дълг, връщайки се от работа. Но след самоубийството, което бе станало в кабинета й, борбата между демократите и комунистите съвсем й бе изхвърчала от главата. А сега вече беше много късно — секциите бяха затворени от един час.

— За никого — призна си. — Не успях. Сутринта отидох много рано на работа, а се връщам едва сега. Възнамерявах да гласувам тази вечер, но имах неприятности в службата и ми се наложи да закъснея.

Що се отнася до това, че бе отишла на работа преди отварянето на изборните секции, Настя, разбира се, излъга. Но нямаше как да обясни на своите домакини, че й е тежко да става сутрин — особено, ако навън е и тъмно — че през първия половин час след ранното ставане с усилие сдържа сълзите си от гняв и обида, задето й се налага да се облича и да тръгва нанякъде, че толкова зле се чувства, че я обхваща такава слабост, че краката й са оловни, а ръцете — от памук, че не я слушат, че й се вие свят. Затова пък през втората половина на деня, след три часа следобед, се чувства пълноценен човек, умът й е ясен и може неуморно да работи до късни доби.

— Как не ви е срам! — упрекна я Максим. — Точно заради такива като вас можем всичко да изгубим. За вас работата е по-важна от нашето бъдеще. Вие сте си уредили живота и ви е все едно кой ще дойде на власт. Ако са комунистите, няма да загубите много, вече сте живели при тях, така че ще съумеете да се приспособите. А ние? Какво ще стане с нас, ако комунистите са мнозинство в Думата? Няма да има никакви платени вузове, никакво обучение в чужбина, никакви пътувания. Няма да има къде да си изкарваме пари. Вие поживяхте след реформата и успяхте поне нещичко да понатрупате, а ние? Ние още не сме работили. И какво да правим, в нищета ли да живуркаме? Разбира се, вие всички сте делови и много заети, а в избирателните секции ходят пенсионерите и бедняците, които обожават комунистите и мразят демократите, защото са сигурни, че при комунистите ще живеят по-добре.

— Максим! Кой те научи да говориш така?

Генералът се опита да прозвучи колкото се може по-строго, но през метала в гласа му все пак се промъкна изумление.

— Нямаш никакво право да упрекваш в каквото и да било Анастасия Павловна. Тя е зряла жена, майор от милицията, сама си е устроила живота, без да търси нито помощ, нито подаяния от никого, и сега, когато е на тридесет и пет години, може да постъпва така, както смята за нужно и правилно, да не се съобразява с това, какво ще каже по този повод Максим Заточни, който все още не е направил нищо и с нищо не показал своята значимост, а само му се иска възрастните чичковци и лелички с ръцете си да му изградят такъв живот, в който ще му бъде удобно и комфортно. Надявам се, че ще се извиниш на нашата гостенка, и първата част от конфликта ще бъде изчерпана. Но има и втора. Знам за какво мислиш и от какво се страхуваш. През последните години у нас вече не е модерно да се учиш добре. Тоест, получавате добри оценки не защото познавате учебната материя, а защото учителите ви ги пишат. Вие вече не сте малки и прекрасно разбирате това. Не се гордеете със знанията си, знаете цената на своите четворки и петици6 и се радвате, че не ви се налага да се напрягате. Педагозите просто не могат да се справят с вас, защото не сте мотивирани да получавате знания, и те не са в състояние да ви заставят да учите. Поставят ви хубави оценки от чувство за безизходица, от чувство за безпомощност, а вие нагло ги приемате и им се хилите, и то не скришом, а открито. Защо това стана възможно? Ще ти кажа защо. Защото освен безплатните държавни вузове, за които трябва да се държат сериозни конкурсни изпити, има маса платени висши учебни заведения, където не са необходими никакви конкурси, а само минаваш теста, плащаш си парите и си учи за кеф. А за известна допълнителна сума винаги можеш да се сдобиеш със служебна бележка, че следваш в държавен вуз, и по тази причина до завършването на следването си да не подлежиш на редовна военна служба. След като завършите своя платен вуз, вие вече се готвите за работа в чужбина. Че дори и да останете да живеете там. Всичко това с огромни букви е написано на челата ви и не е тайна за никого. Вашите нафукани платени вузове ви подготвят за мениджъри и ви обещават да ви изпратят на стаж зад граница, а на вас вече лигите ви текат от мерак да останете там. Разбира се, вие ужасно се страхуваме, че този сладък медец може да свърши. Не бихте издържали приемните изпити в държавните вузове, защото отдавна сте престанали да учите както трябва и знанията ви се равняват на нула. Не ви се ще да служите в армията. Да спечелите пари от спекулация и препродажба, вече няма да можете. Така че, скъпи мой сине, никой не е длъжен да решава тези проблеми заради теб и заради цялото твое поколение. Ти ще кандидатстваш в нашия ведомствен вуз, ще държиш изпит на общи основания и аз дори пръста си няма да помръдна да ти ходатайствам. Ако се провалиш, отиваш в армията, за платено следване нито рубла няма да ти дам. Ако сам си изкараш парите, тогава — моля. Повтарям ти още веднъж: като твой баща, аз съм длъжен да те храня, да те обличам и да ти осигурявам безплатен покрив над главата, докато навършиш осемнадесет години. И край. На този свят повече никой — в това число и аз — не ти е длъжен. И самият ти трябва да се грижиш за бъдещето си, а не Анастасия Павловна, която се осмели да упрекнеш, че виждате ли, тя била толкова заета със своите служебни задължения, че не помислила за твоето щастливо и процъфтяващо безгрижно съществувание. Смятам, че изчерпахме темата и можем да се заемем с вечерята.

Максим се нацупи, но не посмя да напусне масата. В това семейство не бе прието да се демонстрира неприязън.

— Хайде, разкажете, Анастасия, какво ви се е случило.

Настя в сбита форма предаде одисеята на Людмила Исиченко. Иван Алексеевич я изслуша, без да я прекъсва.

— Нужен ли ви е съвет? — попита я, когато тя замлъкна.

— Честно казано, не.

— Това е добре, защото в тази ситуация не бих могъл да ви го дам. Вече нищо не може да се поправи, тъй че няма никакъв смисъл да ви съветвам.

— Страх ме е, Иван Алексеевич. Боя се да остана сама. Виждам я непрекъснато.

— Ще ви мине. И то по-бързо, отколкото очаквате. Тази вечер можете да останете у нас, а и въобще можете да поживеете тук, докато мъжът ви се завърне в Москва.

— Благодаря, но съм свикнала да живея само вкъщи. Кажете ми, но съвсем безпристрастно, много ли е голяма вината ми?

Заточни се замисли, после се усмихна скъпернически.

— Анастасия, човек с тежко болна психика е като тигър, измъкнал се от клетката си. Не е възможно да се предвиди поведението му и той не може да бъде управляван. Дори на някого това да се удаде, дори някой толкова добре да е изучил и разбрал реакциите на болния, че да е в състояние да го манипулира, така или иначе, в един прекрасен момент този болен ще е извън контрол. Можеш да вземеш тигъра още като бебенце на две седмици, да го отхраниш с биберон, да го слагаш в собственото си легло, да не спиш нощем, когато е болен, но никой никога не може да ти гарантира, че помирисал кръв, той няма да ти прегризе гърлото. Чувате ли, Анастасия? Никой и никога. Хищникът си е хищник, а психично болният — психично болен.

— Аз бях длъжна да почувствам, че тя си има нещо лошо на ума.

— Нищо не сте била длъжна, защото не сте психиатър и не са ви учили на това. Дори на лекарите не търсят отговорност, когато техните болни посягат на живота си. Именно защото те са болни и е невъзможно да се проникне в душите им. То дори и на здравия няма да проникнеш.

— Все едно, трябваше да го почувствам — упорстваше Настя. — Тя беше подозрително сговорчива, съгласяваше се с всички мои молби. Да дочака следователя? Моля. Магнетофон? Моля. Собственоръчно признание? Моля. Трябваше да бъда нащрек.

— Не сте права — търпеливо възрази генералът. — Ако ставаше дума за човек, когото отдава и добре познавате, тогава бих могъл да се съглася, че като ви е известен неговия несговорчив и неотстъпчив характер, е трябвало да усетите, че има нещо недобро, щом е започнал да проявява неочаквана сговорчивост и податливост на увещания. Колко пъти сте се срещала с тази жена?

— Три. Два пъти през седмицата и последния — днес.

— Тогава за какво въобще говорим? Познавате я само от няколко дена, срещала сте се с нея три пъти, какви претенции могат да бъдат предявени към вас? Избийте си от главата мисълта за своята виновност. На ваше място бих мислил само как да се оправя с нейните показания, как да си изясня дали е написала истината в самопризнанието си или е изпълнявала нечия чужда воля. Действително ли е убийца или тук има място някакво самонаклеветяване в нечии интереси. Вие сте професионалист, тъй че дръжте се като професионалист и не изпадайте в истерия.

„Самонаклеветяване… Молбата на Стасов. Добре че се сетих.“

— Иван Алексеевич, вчера при мен идва Стасов и ме помоли да поговоря с вас.

— Давайте. Нещо за Поташов ли?

— Познахте. Разбира се, за Поташов. Цялата тази ситуация го смущава, но той се стеснява да ви попита.

— Кой? — гръмко се засмя Заточни. — Стасов да се стеснява? Той през целия си живот не се е стеснявал от нищо. Дори е нахалник.

— Наистина ме у неудобно да ви попита.

— А на вас удобно ли ви е?

— И на мен не ми е удобно, но да се измъчвам в догадки, е още по-лошо. Затова реших да ви питам.

— Питайте тогава. Максим сложи чайника на печката.

— Накратко казано, Стасов се безпокои, че вие бихте могъл да имате някакъв личен интерес в делото на Досюков. И на него не му се иска да извърши нещо във ваша вреда, а да не се заема въобще, не може, защото вие сте го помолил.

— Ясно — кимна генералът. — Значи така, Анастасия. Вече ви казах, че Николай Григориевич Поташов съм го виждал само един път в телевизионното студио. Делото на Досюков се водеше в моето управление, веднага го взехме от районното, защото потърпевшият е генерален директор на фирма, която подозираме в най-различни лоши неща, а убиецът — президент на голямо акционерно дружество. Съгласете се, че имахме всички основания да смятаме, че един зъбат крокодил е убил друг не по-малко зъбат заради нещо, което не са си поделили именно по наша линия. Наистина, после се изясни, че това няма никакво отношение към организираната престъпност и убийството е извършено от ревност. Потърпевшият, Борис Красавчиков, си е позволил някакви недвусмислени действия спрямо годеницата на Досюков. Това е и всичко. Но Досюков се запънал и не искал за нищо на света да си признае. Никога не съм го познавал лично, по време на следствието не съм го виждал нито веднъж и както навярно разбирате, той въобще не ми е нужен. Тези дни ми позвъни Поташов — дали му телефона ми от студиото — и ме попита дали не познавам някой частен детектив, който би се заел да поработи над едно незаконно осъждане и евентуална реабилитация. Не го попитах за кого точно става дума, тъй като това не ме интересуваше особено, но си спомних за Владислав и му се обадих. Умен е, опитен, двадесет години в следствието е бил, има лиценз за такава работа. Какво повече би могло да се желае? Това е цялата история. А той какво си е помислил?

— Ех, Иван Алексеевич, сякаш не знаете какво би могъл да си помисли в такава ситуация един опитен и умен детектив. Всичко това си го е помислил.

— Дааа — поклати глава Заточни. — Обучих го по собствения си терк. Одрал ми е кожата. Значи е сигурен, че Досюков е виновен, но иска да се измъкне от килията. И си мисли, че и аз искам това. Добре, Анастасия, предайте му да работи спокойно. Аз нищо не съм длъжен на този Поташов, затова, ако на Владислав не му се харесва работата, нека се откаже от нея с чиста съвест. Още нещо. По делото работиха мои подчинени. И ако се окаже, че Досюков е невинен, ще ми се наложи да изяснявам как е станало така, че моите хора са събрали улики срещу невиновен, при това такива улики, на които следователят и съдията са повярвали. Може би ще се окаже, че уликите са събирани не от моите момчета, а от самия следовател. Но ако в това са замесени сътрудници на моето управление, ще трябва да взема най-твърди мерки. А после точно такива мерки, ако не и по-твърди, ще бъдат взети по отношение на мен, защото аз отговарям за тяхната работа. И от тази гледна точка аз съм заинтересован Досюков да се окаже все пак виновен. Но както разбирате, това въобще не означава, че намеквам на Стасов да води необективно частно разследване. Просто искам и вие, и той ясно да разберете, че нямам личен интерес в оправдаването на Досюков.

Мълчаливо пиха чай със сладки, купени от близкия магазин, и Настя се надигна.

— Значи няма да останете? Твърдо сте решила да си отидете вкъщи? — попита Иван Алексеевич, последвайки я в антрето.

— Ще си вървя — кимна тя. — Не обичам да спя на чужди дивани, дори и ако те се по-удобни от моя.

— Ще ви откарам.

Слязоха долу и се качиха в светлата волга на Заточни.

— Струва ми се, че синът ви се обиди — вметна Настя. — Когато ме посрещна на улицата, каза, че заедно ще ме изпратите. А тръгваме без него.

— Това е, защото не се държи както трябва. Трябваше да ви се извини, но не го направи. Ако ви се беше извинил, щях да му позволя да вземе участие в нашия разговор и инцидентът щеше да бъде приключен. Но не ви се извини. Така че нека сега се измъчва от подозрения по мой и ваш адрес.

— Подозрения ли? Не ви разбирам, Иван Алексеевич?

— Не се горещете, Анастасия. Разбирате, че колегите могат да си измислят най-различни сплетни, „обясняващи“ нашето познанство и приятелството ни, но у шестнадесетгодишно момче версията може да бъде само една. За други не му достигат ум и опит. Ако бяхте останала у нас, той щеше да се увери, че спим в отделни стаи. Ако го бях взел със себе си да ви изпратим, щеше да стане очевидец, че ви докарвам до вашия вход и ви оставям. А така илюзията му е пълна, че ние чисто и просто го елиминираме. Уверявам ви, че той сега седи, гледа часовника и пресмята колко време е пътят до жилището ви и колко обратно.

— Но Максим не знае къде живея.

— Точно така. Затова, когато и да се върна, няма да разбере дали съм се забавил някъде или не.

— Не го ли съжалявате? Момчето е изнервено.

— Нека. Ако не нервничи и не страда, няма да си изгради характер.

— Даже за такива глупости?

— Даже. Между другото, отношенията на бащата към жените и собствената оценка на тези отношения не са чак такива глупости. Страданията по този повод правят човека по-мъдър.

Пътят с кола от Измайлово до Настиния апартамент беше съвсем къс и пред входа Настя отново бе обляна от вълна на ужас, поглеждайки към тъмните си прозорци.

Заточни забеляза напрегнатото й лице.

— Още не е късно да размислите, Анастасия — рече й, взирайки се внимателно в нея. — Може би все пак ще се върнем у нас?

— Не — поклати глава тя. — Трябва сама да се справя. Благодаря ви за всичко, Иван Алексеевич — и за гостоприемството, и за вечерята, и за разговора, и за съчувствието. И за предложението да нощувам в дома ви. Много съм ви благодарна, но наистина съм длъжна сама да се оправя.

Беше един часа след полунощ, затова Заточни влезе заедно с нея в асансьора и почака, докато Настя отключи входната врата на апартамента си.

— Питам ви за последен път. Няма ли да се върнете?

— Не.

— Тогава лека нощ.

— Лека нощ и на вас, Иван Алексеевич.

Вътре съвсем й прилоша. Страхуваше се да изгаси лампите и сега за пръв път си помисли, че хората, на които им се явяват покойници, не е задължително да бъдат побъркани.

Понеделнишкото утро сервира много изненади на следователя от градската прокуратура Олшански. За самоубийството на Людмила Исиченко той бе узнал още снощи, а тази сутрин едва бе влязъл в кабинета си, когато му позвъни експерт Касянова.

— Костя? — с гръмовен бас извика тя в слушалката. — Ти защо, мамка ти, позволяваш да ти се бъркат в работата?

Светлана Михайловна беше с десет години по-възрастна от него, помнеше го като новоизлюпен следовател — стеснителен, неопитен — и още от онези далечни времена го предпазваше от постоянните опити на колегите му да въвлекат младичкия Костик в някое мръсно запиване с изобилие от водка, с мизерно мезе и съмнителни женоря.

— Какво си въобразява тази твоя Каменская? — продължаваше да се дере Светлана Михайловна. — Вчера ме накара да работя почти до среднощ, а самата тя се чупи нанякъде и дори не благоволи да ми се обади, принцесата му с принцеса.

— Поспри се малко, Светлана Михайловна, и започни отначало, защото не разбрах за какво става въпрос.

— Че тя нищо ли не ти е казала? Не разговаря ли вчера с теб?

— Не, говорих с нейния началник, Гордеев. При тях е имало че-пе7, свидетелката по делото на Параскевич се е отровила направо в кабинета на Каменская.

— Ама че работа! — съчувствено измърмори Касянова. — Горкото момиче, ще има сега да й пати главата. Роднините на тази свидетелка непременно ще предявят претенции — Каменская, значи, със своите капризи и опити да я обвини я докарала до умопомрачение. Познато ни е, сърбали сме такава попара. Костя, а ти знаеш ли за кутията или не?

— Не знам за никаква кутия.

— Тогава с две думи. При огледа на мястото, където е убит Параскевич, на стълбището беше открита празна кутия от магнетофон. Аз я прибрах просто така, за всеки случай, но тъй като ти се отнесе пренебрежително към нея и не назначи никаква експертиза, тя досега се търкаляше в шкафа ми, опакована в целофанче. И ето че снощи ми позвъни Каменская и ме помоли да огледам кутията за оръжейна смазка и въобще дали е държано оръжие в нея. Аз й викам: Костя знае ли? Защо той лично не ми се обади? А тя ми отвърна, че си отишъл на произшествие, че не могла да те намери, а работата била спешна. Щом е спешна, значи е спешна. Захвърлих всичко останало и започнах да душа тази въшлива кутия от всички страни. Всичко направих, всичко написах, втурнах се да й звъня, а от нея няма никаква следа. Дори не се поинтересува от резултатите и си отишла. Само да знаеш колко се бях ядосала! Но сега вече разбирам защо не ми се е обадила. Не й е било до това.

— Благодаря ти, Михайловна, хубав човек си ти. Виж какво, а ние с теб нищо ли не сме нарушили?

— В какъв смисъл?

— В смисъл за тази кутия. Нали не е вписана в протокола? А после ще кажат, че сме я намерили кой знае къде и сме я лепнали за делото. Аз не си спомням добре, не съм бил при огледа на трупа и приех делото чак след цяло денонощие.

— Ама че тъпанар си, Костик. Че аз с работата си на експерт две деца отгледах и по-големия си внук на училище изпратих. Дори не бях омъжена, когато започнах да работя. А ти ми задаваш такива въпроси. Не те ли е срам?

— Срам ме е, Михайловна. Казах го ей така, за всеки случай.

Олшански тъкмо затвори апарата и понечи най-сетне да съблече палтото си, когато телефонът отново иззвъня. Той със съжаление погледна книжата, които се бяха намокрили от разтопения сняг, капещ от ръкава му, и пак вдигна слушалката.

— Константин Михайлович! — дочу глас, който го накара да потръпне. — Обажда ви се Галина Параскевич. Трябва да се срещна с вас. Ще пристигна точно след четиридесет и пет минути.

— Момент, Галина Ивановна. Не мога да ви приема след четиридесет и пет минути, защото съм извикал някои хора.

— Тогава ми определете друго време — настоя Параскевич. — Но да е колкото се може по-скоро. Много е важно. Става въпрос за Льонечка.

— Почакайте, ако обичате.

Олшански стисна слушалката между коленете си, за да изолира микрофона и посегна към вътрешния телефон, който също можеше да излиза на градска линия, като се завърти осмицата.

— Настя — рече нетърпеливо, — можеш ли да дойдеш при мен в прокуратурата? Параскевич-старша има нещо спешно. Искам и ти да го чуеш. Оперативка ли? По дяволите, забравих. Тогава кога? Към два? Добре, ще я поканя за два часа. Да, Настя, обади се на Светка, на Касянова. Тя ужасно ругае. Не, няма да те убие, в течение е на твоите неприятности. Чао засега.

До два часа Константин Михайлович трябваше да успее да свърши доста неща — да проведе планираните разпити и очната ставка, да изготви обвинителното заключение по едното дело и да формулира въпросите към експертите по друго, а така също да напише документ за удължаване срока на предварителното разследване по сложно дело за тройно убийство и да го даде на прокурора за подпис. Не би било лошо и да хапне, но за това не му остана време. Връщайки се към кабинета си в два без пет, той видя Настя да стои в коридора редом със свидетелите и потърпевшите, извикани от следователите, чиито кабинети се намираха в съседство.

— Отдавна ли чакаш? — попита я, докато отключваше вратата.

— Отдавна — отвърна Каменская с някакъв уморен и безизразен глас.

Олшански се взря внимателно в нея. Под очите й имаше тъмни кръгове, а кожата й не беше млечнобяла, както обикновено, а сиво прозрачна.

— Какво ти е? Болна ли си? Да не си хванала грип?

— Страдам.

— Заради Исиченко ли?

— Да.

— Изплаши ли се? Или се чувстваш виновна?

— И едното, и другото.

— Напразно. Ти притиска ли я? Заплашва ли я?

— Няма такова нещо. Тя дойде сама и направо от прага ми заяви, че иска да се признае за убийца на Параскевич. Не й повярвах и започнах да й задавам уточняващи въпроси, после я помолих да напише всичко собственоръчно. Беше абсолютно спокойна, не плачеше, не викаше, дори не я забелязах и да нервничи.

— Кой друг беше там? Имаше ли свидетели?

— Не, но записах целия ни разговор на магнетофонна лента.

— И на лентата всичко ли е точно така, както ми го обясняваш? Тихо, спокойно, без сълзи и истерия?

— Можете да я прослушате.

Настя извади касетата от чантата си и я подаде на следователя.

— Носиш я със себе си? — усмихна се той и я пъхна в чекмеджето на бюрото си.

— Знаех си, че ще ми я поискате. Така че по-добре веднага да ви я дам да я прослушате, отколкото три дена да доказвам, че не съм камила, не съм тъпачка и не съм мръсница.

Гласът на Настя подозрително изтъня и се извиси.

— Хей, тихо, тихо, какво ти става — започна да я успокоява Олшански. — Овладей се, защото онази кокошка ще пристигне всеки момент. Добре знаеш, че ти вярвам, винаги и във всичко съм ти вярвал, дори и в онези далечни времена, когато се карахме и се перчехме един на друг. Като си отиде Параскевич, ще послушаме заедно какво ти е разказала Исиченко. Искаш ли вода?

Тя кимна мълчаливо и стисна здраво зъби, за да сдържи сълзите си. Тази сутрин на „Петровка“ бе успяла да улови няколкото коси погледа, които й бяха хвърлени отстрани, и бе разбрала, че вече са тръгнали коментарите, и то доста активно. Събитието само по себе си бе извънредно, а освен това не беше скоропостижна смърт, а самоубийство. И за какво говореше то? Ами за това, че Каменская е изтормозила нещастната жена. Вече й се бе наложило да напише обяснение и да понесе не най-приятното събеседване с генерала. Добре, че Гордеев я бе придружил при шефа и в негово присъствие не й бе било чак толкова тежко.

„С вас, Каменская, ние живеем като върху буре с барут — бе й казал генералът. — Току-що се измъкнахте от едно служебно разследване и веднага нагазвате в друго. Ако продължавате непрекъснато да ни носите чепе-та, ще ни се наложи да си помислим над вашата трудоизползваемост.“ Хубаво бе, че поне Олшански не се съмняваше в нея.

Този път Галина Ивановна Параскевич закъсня с петнадесет минути. Лицето й бе злобно и надменно, сякаш се бе явила на преговори във вражеския стан.

— Вчера при мен дойде някакъв си журналист и ме помоли да му разкажа за Льоня, за неговия живот и за неговите книги. Аз се поинтересувах какво е предизвикало вниманието му към сина ми. И знаете ли какво ми отговори той? Оказва се, че са останали няколко непубликувани ръкописа на Льоня и неговата вдовица ги продава на издателите за баснословни суми. Единия ръкопис продала за двадесет и пет хиляди долара, другия — за тридесет и пет. И има още. Предполагам, че ще ги продаде по-скъпо.

Олшански мълчеше и търпеливо дочакваше Галина Ивановна да премине към главното.

— Можете ли да си представите? — продължаваше да реди Параскевич. — Тази жена възнамерява да трупа капитал след трагичната смърт на Льоня. Тя се обогатява от името му.

— Не разбирам защо сте дошла с това при мен — спокойно отвърна следователят. — Виждате ли някаква връзка с убийството на вашия син?

— А вие не я ли виждате? — нахвърли се върху него Галина Ивановна.

— Не, не я виждам.

— Много жалко. В такъв случай, ще ми се наложи да ви отворя очите. Льоня беше меко и интелигентно момче, никога не мислеше за забогатяване и користните подбуди му бяха чужди. Той изцяло бе погълнат от изкуството, от творчеството, от своите книги, живееше с тях и заради тях. А онази ненаситна самка не искаше да се примири с факта, че Льоня даваше на безценица своите книги на издателите. Тя винаги искаше да има много пари, страшно много, дори не можете да си представите колко беше користолюбива и алчна. Сигурна съм, че тя е убила сина ми, за да се разпорежда безпроблемно с творческото му наследство. Изчакала е, докато Льоня напише няколко нови неща, възможно е дори сама да го е придумала под някакъв измислен предлог и да се е отървала от момчето ми…

Галина Ивановна се разплака и бръкна в чантата си за носна кърпичка. Олшански напълни чашата с вода и я й подаде, без да произнесе нито една съчувствена дума. Настя забеляза, че той буквално кипеше от гняв, но засега успяваше да се сдържи и да не избухне.

— Не бива да си мислите толкова лоши неща за своята снаха — рече чак когато Параскевич престана да плаче. — Тя не е убила сина ви.

— Откъде знаете? — изхлипа възрастната жена. — Сигурна съм, че тя го е направила.

— Галина Ивановна, не го е убила, уверявам ви. Разполагам със собственоръчно написаното признание на убиеца. Това е съвсем друг човек.

— Значи сте го открили?

Сълзите на Параскевич мигновено пресъхнаха.

— Кой е той? Кое е това нищожество?

— Засега не мога да ви кажа. Съществува тайна на следствието и не се разрешава тя да бъде разгласявана.

— Но аз съм майка! — възмути се Галина Ивановна. — Имам право да знам кой е убил моя син. И вие сте длъжен да ми кажете името на убиеца.

— Грешите.

Олшански полагаше неимоверни усилия да запази спокойствие.

— Не съм длъжен да го казвам на никого, в това число и на вас. Повярвайте ми, уважавам вашите чувства и разбирам мъката ви, но все пак трябва да защитавам интересите на следствието.

— В такъв случай аз настоявам да я дадете под съд! — заяви Параскевич.

— Кого да давам?

— Светлана, вдовицата на сина ми.

— За какво? — изуми се Константин Михайлович. — Нали ви обясних, че не е причастна към смъртта на Леонид.

— Длъжна е да ми даде половината от наследството. Имам същото право като нея да наследя сина си. И ако тя възнамерява да си пълни гушата от това, което е направено от моя син, настоявам за полагащата ми се половина.

Настя видя как лицето на следователя се изкриви от ядна гримаса и разбра, че той ще избухне всеки момент. Затова привлече огъня върху себе си.

— Не съм сигурна, че претенциите ви се базират на законни основания, но при всички случаи вие трябва да се обърнете към съда, към съдията по гражданските права, а не към следователя, който води делото по убийството.

— Но това е делото по убийството на моя син — възрази Параскевич. — Става дума за неговото наследство. Затова искам защита на своите права и първо се обръщам към вас.

— Галина Ивановна, следователите не се занимават с наследствени дела. Те просто не могат да го правят, защото нямат такива права.

— Те имат най-главното право — заяви високомерно тя. — Правото да спазват законността и да защитават правата на потърпевшите. Нима това не е достатъчно, за да бъдат защитени интересите на една нещастна майка, която е загубила сина си?

Олшански вече се бе овладял и хвърли на Настя признателен поглед — благодаря, значи, че я отвлече и ми даде възможност да си отдъхна, сега мога да се включа и аз.

— Като следовател, аз защитавам интересите на майката, загубила своя син, правя всичко възможно, за да открия и да привлека под отговорност убиеца на Леонид. Но струва ми се, че сега вие говорите за интересите на майката, претендираща за наследството на сина си, а това вече е по-друго нещо. И от правна, и от морална гледна точка. Ако смятате за нужно да се съдите със своята снаха, то подайте искова молба в съда по реда на гражданското съдопроизводство. Аз няма да поделям вашите и на Светлана Игоревна пари, това не е мое задължение.

— Аха, значи така, а?

Галина Ивановна скръсти ръце и хвърли презрителен поглед на Олшански.

— Интересно, какво песен ще запеете, когато ви кажа, че именно Светлана е наела убиеца, който я е избавил от Льонечка. Сигурна съм, че ще си спомните думите ми. Любопитна съм да разбера какво си е признал този убиец, когото уж сте открили.

— Вече ви обясних, че в интерес на следствието не смятам за необходимо да обсъждам това с никого. Ще узнаете всичко в съда.

— Вижте какво ще ви кажа, Константин Михайлович — заплашително поде тя. — Аз всичко разбрах. Вие сте се сдушил със Светлана. Прекрасно знаете, че тя е убила сина ми, но Светлана си поделя с вас баснословните хонорари, които получава като вдовица на велик писател, и вие я прикривате. Може би дори и спите с нея. Да-да, вече не се и съмнявам. Миналия път, когато ви разказах как тази мерзавка изменяше на сина ми, вие с всички сили се стараехте да ме убедите, че само така ми се е сторило. Тогава не обърнах внимание, но сега вече виждам накъде отиват нещата. Виждам! Твърдейки, че сте открил убиеца, вие нагло ме лъжете право в очите. Никога няма да го намерите, защото прикривате Светлана. Или ще подхвърлите на съда някой нещастен пияница, ще го пребиете, ще го морите от глад и ще го държите в килия, гъмжаща от дървеници и плъхове, докато не ви напише „чистосърдечни“ признания. А след това той сам ще повярва, че е убил моя син. Познати са ми методите ви! И ще ви покажа къде зимуват раците.

Настя видя как челюстните мускули на следователя започнаха да подскачат и се изплаши, че той или ще започне да псува като файтонджия, или ще цапардоса Параскевич по главата с нещо тежко.

— Галина Ивановна, вие се държите абсолютно недопустимо — намеси се отново, за да му даде почивка. — Вие грубо оскърбявате Константин Михайлович, като го обвинявате, че преиначава фактите или ги скрива в ущърб на интересите на правосъдието. Обвинявате го, че взема подкупи от убиеца и го прикрива. При всеки друг случай Константин Михайлович безусловно би ви дал под съд, тъй като вие правите своите клеветнически обвинения не на четири очи, а в присъствието на трето лице, тоест моето. По такъв начин вие дадохте гласност на оскърбителните си измислици. А за такова нещо, Галина Ивановна, има алинея в наказателния кодекс. И ако Константин Михайлович търпи вашите капризи и изявления и не ви изхвърля от кабинета си, то е само защото вие наскоро сте загубила единствения си син, нервите ви са разклатени и напълно е възможно да е разстроена и психиката ви. По-добре ще бъде да се постараете да се вземете в ръце, да се извините и да си отидете вкъщи.

Параскевич мълчаливо стана, облече кожуха си и тръгна към вратата.

— Не се опитвайте да ме сплашвате — обърна се на прага с ледено изражение. — Ще ви отворя очите. Ще докажа, че жената на сина ми е престъпница. И нека се срамувате после цял живот.

— Дааа — провлачи Олшански, когато вратата се затвори зад гърба й. — Тежък случай. Добре, че ми стигна акълът да те извикам, защото иначе сигурно щях да я убия. Как я търпи мъжът й толкова години? Нещастник. Пък и синът й сигурно си е патил доста от нея. Искаш ли да хапнеш нещо, Настася?

— Не, благодаря.

— Хайде-хайде, Нина ми е приготвила сандвичи и термос с чай. Давай да подъвчем бързичко, докато слушаме твоята касета.

Той извади от чантата си сандвичите и термоса, а от сейфа — магнетофон, в който пъхна Настината касета.

Половин час по-късно, след като предварително се обадиха на Светлана Касянова, двамата се отправиха към дома на починалата вчера Людмила Исиченко, за да вземат и изпратят за експертиза ръкавиците и коженото яке, с които тя била извършила убийството на известния писател Леонид Параскевич.