Чужда маска

Седма глава

В деня на изборите за Държавната Дума неделя Настя Каменская не без удоволствие седеше в служебния си кабинет. Както обикновено, по време на политически ситуации, заплашващи с произшествия и конфликти, целият личен състав на московската милиция преминаваше на „казармено положение“ или по-просто казано, на „особен режим“, тъй като нещата с казармите в столицата не бяха много наред. Същността на „режима“ се състоеше в това, че една трета от сътрудниците под пагон трябваше постоянно, включително и през нощта, да бъдат на работните си места, а останалите — неотлъчно вкъщи, за да бъдат призовани срочно в службата, ако се наложи.

Режимът бе обявен преди два дена, в петък, и днес беше ред на Настя да дежури на „Петровка“. Разбира се, разходката й с генерал Заточни не се състоя и тя изпитваше едновременно и облекчение, че не й се бе наложило да подпитва Иван Алексеевич, и известно неудобство, че не е успяла да помогне на Стасов. Не разбираше защо Владислав се безпокои толкова, обръщанията на осъдените към правозащитниците не беше нещо необичайно — то се практикуваше доста често и си имаше достатъчно основателни причини. Преди всичко, действително имаха място случаите на неправилно осъждане, съдебните и следствените грешки, недоразуменията и откровените злоупотреби. На второ място, много осъдени разчитаха на „ефекта на действието“: щом се защитаваш, значи си невинен. Ако си виновен, нима би се обърнал към правозащитника. И трето, процесът на собствената реабилитация беше за тях своего рода развлечение. Преписка с правозащитника, може би дори и негово посещение в колонията, някакво движение, разговори — всичко това внасяше разнообразие в тежкия и мрачен живот в затворническата зона.

На Настя й бяха известни случаи, когато заради тлъсти хонорари, знаейки абсолютно точно, че излежаващите наказанието си техни подзащитни са чиста проба убийци и изнасилвачи, адвокатите с всички сили се опитваха да докажат тяхната невиновност. И адвокатите доволни, и за осъдените — приятно.

Настя си бе формулирала нещо като закон, който беше нарекла „закон за тоталния психологически феномен“. Ако даден човек има някаква особеност в своята психика или мисленето си, то тя непременно ще се проявява в най-различни ситуации. Истината сама по себе си звучеше банално и не би могла да учуди никого, но работата се състоеше в това, че тази истина много хора я забравяха и не се възползваха от закона. Когато някой извършва престъпление, то той почти винаги разчита на вероятността да не бъде заловен. А иначе казано, той предварително се смята за по-умен от служителите на правозащитните органи. Една много малка и много специфична група от хора, извършващи престъпление, не разчиташе да избегне наказанието, но преобладаващото мнозинство бе така или иначе уверено в своята ловкост, хитрост, в своя късмет и в своята безнаказаност. Попадайки в затворническата колония, такива хора не се променяха, пък и как биха могли да се променят факта, че са заловени, разобличени и осъдени, според тяхното разбиране, не свидетелстваше за това, че са допуснали грешка при оценката на собствения си интелект и в преценяването способностите на работниците от милицията и прокуратурата. Според тях работата не бе там, че в действителност те са глупаци и мръсници, а в това, че е станал нещастен случай, тоест просто не им е провървяло. Но следващия път непременно ще им провърви. И сега те отбиват наказанието си не поради това, че милицията все пак знае и може нещо, а защото случайно й се е усмихнало щастието да ги залови, но повече такава сполука никога няма да я споходи.

В общи линии всичко беше разбираемо. За да запази психическото си равновесие, човек не бива да се разочарова от самия себе си, той трябва да се самообича и да се самоуважава, а ако започне да си внушава, че се е оказал доста по-глупав, по-примитивен и по-лош, отколкото се е смятал, че не става за нищо, че е съвсем пропаднал и е останал без никакво достойнство, то тогава до психическата му саморазруха остава само една крачка. Човешката психика зорко стои на стража, тя си изработва множество най-различни механизми и хитрости, позволяващи на човека да се защитава от това, което му е неприятно.

И какво произтича от това положение, в края на краищата? Разбира се, твърдата увереност, че ако не му е провървяло по време на съдебния процес, то непременно ще му провърви в реабилитацията. Не може съдбата да му подлага два пъти поред динена кора, нали? Да, не може. Съдиите — глупаци, прокурорите — мръсници и идиоти, ченгетата — пияници и рушветчии, така че просто няма начин един ловък адвокат да не постигне преразглеждане на делото, ново изслушване и оправдание. Какво от това, че съм виновен? Не ми се иска да лежа в затвора и това е! Малко ли са тези, които се разхождат на свобода, незаловени, неразобличени, непомирисали нарове! Защо те не лежат, а аз съм длъжен? И аз няма да лежа!

Настя беше сигурна, че делото на Досюков се вписваше именно в тази картина. Разбира се, правозащитникът щеше да бъде недоволен от факта, че наетият от него частен детектив не намира това, което е необходимо за оправдаването на Досюков, ще мърмори, ще сумти, ще досажда, ще вдига скандали и ще говори гадости. На висок глас ще започне да се съмнява в професионалната пригодност на Стасов, ще настоява той да направи това и това, това и това и ако Стасов не направи това и това, това и това, ще започне да пръска слюнка и да тропа с крака. Може би ще съблазнява с големи пари и ще намеква за фалшифициране. Но всичко това можеше да се преживее. В края на краищата, за двадесетте години, които Стасов бе прослужил в милицията, той бе получавал от всичко в излишък и в доста разнообразни форми от собствените си многобройни началници и от най-различни заинтересовани лица, така че за него това не бе никак ново. Разбира се, добре би било да се откаже от контракта с Поташов, но нали Иван… Един дявол го знаеше само.

Настя си каза, че май наистина се налагаше да поговори със Заточни.

Точно в десет сутринта началникът на отдела, полковник Гордеев, свика всички, намиращи се „под режим“, в своя кабинет.

— Понеже тъй и тъй ще си седим и ще си убиваме времето, по-добре е да се хванем на работа — оптимистично поде Виктор Алексеевич. — Наредено е никой да не се отлъчва, затова бъдете така добри, скъпи мои, да подготвите всички документи, за които отговаряте. Отчети за командировките, за задържанията, плановете за работа по всяко следствено дело — всичко да е в пълен ажур. Обърнете особено внимание на делата. Следствените дела се водят лошо, сигурен съм в това. Аз, деца мои, ви се доверявам, но подозирам, че вие без никакъв свян се възползвате от доверието ми. Нека вдигнат ръка тези, които имат на бюрото си поне едно оперативно-следствено дело. Такова, каквото се полага, отвън папка с номер, а вътре всичките листчета правилни и подшити. Е, добре, не се престаравайте, не изразходвайте напразно мускулната си енергия, знам, че поне половината от вас нямат такива. Гледате си работата, а да пишете бумажки ви мързи или не можете да отделите време за тях. Ами ако ненадейно ни връхлети някоя проверка? На кого тогава ще обяснявате, че сте добри, но мързеливи? Накратко, на тези, които вчера бяха тук, това вече им го казах. Сега е ваш ред. Сядайте на бюрата си и започвайте да се занимавате с писменост. След два часа, което означава в дванадесет и тридесет, Каменская и Коротков ще се отчитат по делото на Параскевич. В тринадесет и тридесет очаквам Лесников и Селуянов с материалите за взрива в банката. Точно в петнадесет часа Доценко, Селуянов и Коротков ще ми поднесат трогателен разказ за това, как те се опитват да заловят гадняра, който убива и изнасилва момченца. В деветнадесет всички бумаги, за които тук си чесахме езиците, трябва да бъдат на бюрото ми. В двадесет и един часа ще ми донесете всички оперативни дела, които трябва да изглеждат като куклички. Повтарям още един път — от сградата, или за да ви бъде още по-ясно, от разположението на нашата част, никой няма право да се отлъчва до десет нула-нула утре сутринта. Вкъщи ще нощува само Каменская, тъй като в заповедта на министъра има разпореждане жените да не остават за през нощта. Ако на някого му се случи нещо много неотложно, да дойде при мен, ще извикаме по телефона някой друг на неговото място и едва тогава ще си отиде. Заповедта си е заповед — тридесет процента от личния състав трябва да се намира на разположение в частта. Въпроси?

Полковник Гордеев беше блед и уморен. Настя знаеше, че от петък вечерта не беше излизал оттук, бе разбил целия личен състав от своя отдел на три части, бе съставил график на дежурството, но самият той непрекъснато бе стоял в кабинета си. В него беше и спал, изваждайки от вградения шкаф походното легло, възглавницата и одеялото. Настя разбираше, че за това нямаше остра необходимост, обстановката в града беше съвсем обикновена, без особено напрежение и Виктор Алексеевич спокойно би могъл да редува бденията си със своя заместник Павел Жерухов. Но също така на Настя й беше пределно ясно, че полковник Гордеев не можеше да си отиде вкъщи. Не можеше и това е. И не защото някой не му разрешава. Самият той не си разрешаваше. Ами, ако не дай си Боже, нещо се случеше? Ами ако ненадейно, да пази Бог, някой от кандидат-депутатите бъдеше изваден от кохортата на живите? Или бъдеше взривена избирателна секция, както заплашваха в многобройните пропагандни листовки, разпространявани с цел да бъдат саботирани изборите? Или пък още нещо…

Настя се върна в кабинета си заедно с Юра Коротков.

— Охо сега, ще изпия едно кафе аванта — потривайки ръце, доволно рече Юра, докато се настаняваше зад бюрото й.

— Коротков — засмя се тя, — кога ще престанеш да бъдеш авантаджия и ще се превърнеш в партньор? Имам ли някакъв шанс да доживея до този светъл ден?

— Надявам се — много сериозно отвърна Юра. — Това ще стане, когато господин Мавроди изплати на народа всичко, което така успешно му отне.

— Разбирам. Значи до самата си смърт трябва да те черпя с кафе. Ти поне захар донеси, използвач такъв.

— Утре — обеща Коротков. — Непременно ще донеса. Хайде да преминем към Параскевич. През миналата седмица въобще не съм се занимавал с него. Толкова неща изведнъж ми се бяха струпали на главата, че…

— Добре де, няма какво да се оправдаваш. Спомни си само колко пъти си ме вадил от положение по същия начин. А ние с Костя Олшански през тази седмица се занимавахме с любов.

— Какво? — ококори очи оперативникът. — Ти с Костя? От къде на къде? Да не си се побъркала, Аска?!

— Защо? — учуди се Настя. — Нормална версия, напълно традиционна, не по-лоша от другите.

— Ама че си — въздъхна с облекчение Юра. — Ти ми говориш за Параскевич, а пък аз си помислих…

— Слушай, твоят цинизъм надхвърля всякакви граници. Ти си като кучето на Павлов — на думата „любов“ само една реакция. Погледни сега, сексуални маниако, слагам в чашата ти двете последни бучки захар и добре си помисли как ще живеем до вечерта.

— Ася, нали ти казах, че утре ще донеса.

— Утре в десет ти ще излезеш от смяна и ще отидеш да спиш вкъщи или ще се понесеш из оперативните простори да издирваш престъпници.

— Слушай, не ме стискай за гърлото — замоли се Коротков. — Ако искаш, още сега ще тръгна от кабинет на кабинет с протегната ръка и ще ти събера половин кутия отровни кубчета.

— Искам — кимна Настя. — Върви и не се връщай без захар.

Коротков покорно взе празната кутия и излезе. Той не знаеше, че Настя искаше захар не от обикновен каприз. Понякога започваше да й се вие свят и тогава й помагаше бучката захар, пъхната между вътрешната страна на бузата и езика й. Освен това тя не можеше да търпи някаква дреболия да й попречи да се концентрира, а липсата на бучка захар напълно би могла да изиграе ролята на такава дреболия, защото почти непрекъснато пиеше кафе и ако за всяка поредна чаша й се наложеше да се лута по коридорите на „Петровка“ 38, просейки от колегите и познатите си по две бучки рафинат, то нищо умно нямаше да измисли. И отговорността за такава ситуация изцяло падаше върху Коротков, защото в четвъртък сутринта, сменяйки се след едно денонощие дежурство по град, бе видял у Настя неначената кутия и си бе спомнил, че жена му бе му наредила да купи захар — нещо, което той, разбира се, не бе направил. След дългото безсъние едва се държеше на краката си, мисълта за ходене до магазина го отвращаваше и бе измолил от Настя кутията срещу честна дума и клетва, че утре ще й я върне. И естествено, не й я бе върнал.

Не след дълго Юра се върна от своя обход с добра плячка и гордо постави пред Настя почти пълна кутия със захар.

— Значи с любов? — попита той, настанявайки се удобно и вземайки чашата си с изстиналото кафе.

— С любовта е странно. Аз помолих Миша Доценко да побеседва със Светлана Параскевич и той залага, както казват американците, десет срещу едно, че Светлана не е имала любовници. Направила му впечатление на жена, обичаща силно съпруга си. Знаеш ли, нашият Миша си някакви свои прийоми. Той е сигурен, че Леонид Параскевич е бил за Светлана светлина в тунела, единствен мъж и въобще еталон за практичност във всичко. Изключения от това били само отношенията на Леонид с неговите издатели. Светлана казва, че лично тя би изградила тези отношения по съвсем различен начин, но Льоня не трябвало да бъде упрекван, защото неговата мекушавост и податливостта му към манипулация, както и липсата му на способност за твърда съпротива били неотменна черта на неговата природа — нещо като обраната страна на медала, откъм чиято лицева част се намирали душевната изтънченост, дълбокият лиризъм и разбирането на женската психика. Накратко, ако Параскевич би успял да изгради отношенията си с издателите така, както би й се искало на Светлана, той не би бил великият Параскевич.

— Тоест, изключваме ревността от страна на Светланиния любовник, така ли? — попита Юра.

— Засега не.

— А от страна на жените на Параскевич?

— Тук има за какво да си поговорим. Някоя си Людмила Исиченко, една доста екзалтирана особа, която на всичко отгоре е и доста смахната, твърди, че Леонид Параскевич й е предопределен свише и трябва да принадлежи само на нея. Опитала се е да въздейства на Светлана, дори и посягала с нож, в резултат на което Светлана получила нервна криза и прекарала два месеца тежко лечение в клиниката. Всичко това наистина се е случило, проверих го. Параскевич се върнал вкъщи, намерил жена си да лежи на пода в безсъзнание, извикал линейка, лекарите я свестили и я откарали в клиниката за нервно болни. Олшански е взел от архива на клиниката болничния картон на Светлана, всичко се потвърждава. Исиченко преследвала Леонид, не го оставяла на мира и той й казал, че ще могат да бъдат заедно едва след година. С други думи, трябва да измине точно една година, в течение на която те не бива да разговарят по телефона, не бива да се срещат и само така ще успеят да изкупят своя грях.

— Какъв грях? — не разбра Коротков. — Той да не е съгрешил с нея, да е изменил на Светлана?

— Откъде да знам. Исиченко казва, че не, пък и Светлана е склонна да мисли, че няма такова нещо, но не можем да сме абсолютно сигурни. Под грях в дадения случай се подразбира тяхното поведение, което е причинило тежко заболяване на Светлана. Исиченко приела аргументите на романиста и цяла година си стояла тихичко, очаквайки заветния час, когато ще се слее в екстаз със своя възлюбен. И ето, Юрка, годината изтекла.

— Какво „ето“? А по-нататък.

— Досети си де — усмихна се Настя.

Коротков помълча около минута, после впери в нея невярващ поглед.

— Не може да бъде! — изрече почти шепнешком. — Ти ме будалкаш.

— Ни най-малко — увери го тя. — Съдейки по полуналудничавото изявление на Исиченко, тя има най-пряко отношение към убийството на Параскевич. Разбира се, в момента е под непрекъснато наблюдение, но като че ли няма намерение да се крие и не върши нищо подозрително. Костя Олшански е потънал в дълбоки размисли по този въпрос.

— Че какво толкова размишлява? Той разпитва ли я?

— Там е работата, че не е. Какъв смисъл има да я разпитва, след като не е нормална? Нейните показания нямат юридическа сила. А виж, информация, която може да бъде използвана за оперативни цели, е напълно допустимо да бъде извличана от нея. Но тогава възниква въпросът — дали няма да се намери идеен борец за правата на човека, който ще реши, че е неетично и безнравствено да се възползваме от информация, излязла от устата на психично болен човек. Ох, Юрка, много мразя да се занимавам с психари. С тях сякаш седиш върху буре с барут — или самите те ще ти погодят нещо, или след това адвокатите ще те схрускат заедно с парцалките. Но изглежда нашата Исиченко знае кой е убил Параскевич. Или пък смята, че знае.

— Ася, а може би тя не е напълно луда? — с надежда вметна Коротков. — Може би някак бихме могли да се разберем с нея?

— Скъпи, Юрочка, какви ги говориш? На нея Параскевич й се явява след своята смърт. За какво психическо здраве може да става дума тук?

— Да бе, вярно — поклати глава той. — Щом й се явява, тогава, разбира се, край на филма. На нейните думи въобще не бива да се разчита.

— Затова пък, Юрасик, нашата Исиченко има извънредно забележителни роднини, а освен това притежава колекция от антиквариат и живопис. Тя е богата наследница и при това бездетна. Загряваш ли?

— Загрявам! — радостно подскочи Коротков. — Подаряваш ли ми идеята?

— Иска ли питане? Хуквай веднага, сядай на бюрото и работи така, че в дванадесет и половина да имаме какво да предадем на Колобок4.

До дванадесет и половина оставаха още петдесет минути. Настя се надяваше, че това време ще е достатъчно за подготовката на отчета, заради който нямаше да им се наложи да се червят пред началника си.

Наталия Досюкова не отиде да гласува. Дори и през ум не й мина да го направи. Беше абсолютно равнодушна към политиката и единственото нещо, което я интересуваше, бе да не се върнат на власт комунистите, които ще отнемат всичко на всички и пак ще възстановят уравниловката. Съвсем не й се искаше да й отнемат това, което бе придобила с толкова труд. И не само с труд, но и с грях. С огромен грях, за който прошка нямаше.

В неделя тя спа сладко и до късно, не й се налагаше да ходи никъде, а и нямаше на кого да телефонира спешно. Когато се събуди, стана от леглото и започна да броди из огромния апартамент, в който бе живяла пет години — четири с Евгений и една след неговото арестуване — и в който познаваше всяка вещ, всяка гънка на пердетата, всяка драскотина на пода. Все още не можеше да свикне с мисълта, че сега тя е стопанката на това жилище, а също така и на триетажната къща в близкото Подмосковие. За годината, изминала след ареста на Женя, нито един път не бе водила тук мъж — просто не й бе до това. Но сега вече можеше да се позамисли как ще живее занапред.

Наталия закуси добре. С удоволствие изяде хавайската зеленчукова смес с гъби шампиньони и бананово кисело мляко, пи кафе и тъкмо се канеше да се облече и да тръгне към Виктор Фьодорович, когато звънна телефонът.

— Натулик? — дочу в слушалката закачлив мъжки глас и неволно се смръщи. — Как си? С какво се занимаваш?

— С нищо особено — отвърна сдържано. — А ти как я караш?

— Горе-долу. Ти съвсем ли ме забрави, бебчо? Не е хубаво това.

— Не, помня те, Вадим. Особено добре си спомням как не ми даде пари, когато ми трябваха, за да наема добър адвокат за Женя.

— Я недей така! — засмя се Вадим. — Да не съм луд, че да разрушавам щастието си със собствените си ръце. Женка винаги ми е бил съперник, а аз, ако си спомняш, цели четири години се опитвах да те отвлека от него. И най-сетне такъв шанс — арестуват Женя за убийство! Ти си свободна! Защо трябва да му плащам адвоката? Колкото по-голяма присъда му лепнат, толкова по-добре за мен.

— Ти си нищожество! — избухна Наталия.

— Хайде-хайде, не се горещи. Нали разбираш, че се шегувам. Натулик, точно тогава нямах пари, повярвай ми. В сравнение с Женя аз съм просяк, за мен дори сто хиляди скапани рубли бяха солидна сума, а ти ми искаше десет хиляди долара. Но това, че те обичам както преди, не е никаква шега. Хайде да се видим, а?

— Ти с всичкия ли си, Вадик? — доста по-меко рече тя.

— Нали знаеш, че с Женя се оженихме.

— И какво? Чудо невиждано — оженили се били. Че и аз самият съм женен. Не става дума за това.

— А за какво?

— За това, колко ни беше хубаво на нас с теб. Спомни си, Натулик, спомни си. И за да ни бъде отново хубаво, съвсем не е нужно брачно свидетелство. И така, да дойда ли?

За миг Наталия си представи какво би станало, ако пристигне Вадим. Някога наистина й бе било безумно хубаво с него. Той беше превъзходен любовник — тъкмо по вкуса й — пък бе и красив мъжкар, който радва окото. През всичките четири години, които бе живяла с Женя, тя тайно се бе чукала с Вадим, защото беше здрава млада жена с добър сексуален апетит, а слабият, скучен в леглото и при това възгрозен Досюков не можеше да й даде това, което й се искаше и без което не можеше — или не искаше — да мине. Ако не се броеше чернокожият американски журналист Джералд, след ареста на Досюков нито веднъж не си бе позволила някакво сексуално изживяване. А тялото й си искаше своето… И сега, слушайки в мембраната гласа на бившия си любовник, Наталия осъзнаваше, че нуждите на тялото й ставаха все повече и повече настоятелни. Задоволяването на сексуалния й глад в компанията на Вадим беше безпроблемен и надежден вариант, не беше необходимо да се притеснява дали ще й подхожда партньорът, защото предварително знаеше, че ще я удовлетвори. Не се налагаше да говори нищо, тъй като помежду им всичко бе ясно. Нямаше въобще за какво да се безпокои.

— Идвай — каза решително.

— Кога? Веднага ли?

— Не, първо трябва да изляза, за да свърша някои работи. Хайде де се срещнем в пет. Удобно ли ти е?

— Разбира се, че ми е удобно, Натулик! За теб винаги съм свободен, имай го предвид. Кога да ти позвъня контролно?

— В четири. По това време трябва вече да съм се върнала вкъщи.

— Отбелязвам си. В четири ти звъня и ако не се случи нищо непредвидено, в пет ще бъда при теб.

Наталия се развесели и започна да се приготвя. Надникна през прозореца, прецени какво е времето навън и какво трябва да си облече и извади от гардероба топъл кафяв панталон и дебел плетен пуловер на сиво-бели ромбове. После позвъни на Виктор Фьодорович, пъхна в чантата си натъпкания с пари плик и се отправи на делова среща.

Разстоянието беше голямо и Наталия реши да вземе колата си. От една страна, пътищата бяха отвратителни, защото вчера през целия ден бе валял сняг и с метрото се пътуваше далеч по-бързо, но пък от друга, носейки такава сума със себе си, тя не смееше да рискува да пътува с обществения транспорт. Вече два пъти й бяха крали портмонето и страхът й от крадци беше почти панически.

Закъсня малко, но Виктор Фьодорович с нищо не показа недоволството си от този факт. По принцип той беше спокоен и дори невъзмутим човек. Познаваха се от година и половина и за това време Наталия нито веднъж не бе видяла на лицето му нито вълнение, нито уплаха, нито гняв. Изглеждаше така, сякаш доброжелателната усмивка е залепена стабилно на добре очертаните му устни.

— Благодаря ви, гълъбче — рече той, пъхвайки във вътрешния си джоб плика с парите. — Това всичко ли е, или остана още нещо?

— Струва ми се, че е всичко — неуверено измънка Наталия. — Тук са петдесет хиляди. Заедно с предишното плащане стават седемдесет. Ако, разбира се, не сте променил решението си…

— Аз ли? — учуди се Виктор Фьодорович. — Какво говорите, Наташенка? Аз държа на думата си и не променям своите решения.

— Значи сме се разплатили?

— Безусловно.

Тя започна да пристъпва от крак на крак, не знаейки какво още да каже. Може би трябваше да се сбогува? Или да уточни следващата си среща с него? Но защо трябваше да се срещат? Вече му беше дала всичките пари и повече нямаха никакъв повод за среща. Но й бе толкова страшно да остане сама… Все пак Виктор Фьодорович беше опитен, умен и надежден човек, при него всичко се получаваше точно тъй, както го бе планирал. Значи, сбогувайки се, Наталия трябваше да му намекне по някакъв начин, че това не е завинаги.

— Виктор Фьодорович, може бе е нескромно от моя страна, но… Навярно имате добри връзки сред гинеколозите…

— Разбира се — усмихна се широко той. — Проблеми ли имате, гълъбче?

— Сега не. Откъде ще се вземат? Но в бъдеще…

— Наташенка, вие винаги можете да ми позвъните и аз ще уредя всичко по най-добрия начин. В хубаво отделение и с пълна упойка. Правилно ли ви разбрах? Нали за това става въпрос?

— Да-да, благодаря ви — побърза да отвърне Наталия, хващайки се за спасителния пояс. — Че то сега, сам разбирате, как стоят тези неща. Можеш да си навлечеш големи неприятности. Навсякъде има реклами на частни клиники, но е много рисковано да им се вярва. Ще ти лепнат някаква гадост и после цял живот ще трябва да се лекуваш. Или пък лошо ще те почистят. Е, време е да си вървя. Засега не ви пожелавам весела Нова година, ще ви позвъня навръх празника, ако не възразявате.

— Ще се радвам, гълъбче. От сърце ще се зарадвам. Всичко хубаво.

Виктор Фьодорович й помаха с ръка, но не стана от пейката, преди колата й да се скрие от погледа му.

Наталия Досюкова пътуваше към къщи с чувство на огромно облекчение. Не съжаляваше никак за парите, които току-що бе дала на Виктор Фьодорович. Това не бяха малко пари — напротив, сумата беше доста солидна, но в крайна сметка тя бе получила повече. Значително повече. Така че работата си струваше парите. Пък и бе станала по-уверена в себе си.

За Наталия Виктор Фьодорович беше нещо като преградна стена между нея самата и тежкия й грях. Ако се откъснеше от него, стената щеше да изчезне и тя щеше да остане лице в лице с кошмара си, за който нямаше прошка.

Денят й бе започнал добре, а й предстоеше още и среща с Вадим…

Пътьом се отби в един голям супермаркет, напазарува за вечеря и се прибра вкъщи, натоварена с пакети. Вадим звънна точно в четири — очевидно също очакваше с нетърпение срещата. Преди той да пристигне, Наталия си взе душ, изми и изсуши със сешоара блестящата си тъмна коса и си сложи дискретен грим — лицето й и без никаква козметика си бе свежо и красиво.

Когато Вадим влезе в жилището й, сърцето й се сви мъчително сладостно. Беше толкова красив, голям, весел и жизнен! Освен това бе любител на хубавата храна и на хубавия, бавен, с вкус и фантазия секс. А какво бе видяла тя за годината, откакто бяха арестували Женя? Кабинети на следователи, на оперативници, на прокурори, съдебни зали, адвокати, свиждания. Сега пък — затворническа зона. И наоколо само мъка и мъка, разбити съдби, наранени души. Съпругата, двете деца и родителите на Борис Красавчиков, за чието убийство бе осъден Женя. Чернееше й пред очите от всичко това.

— Натулик!

Вадим я вдигна на ръце и силно я целуна. Той бе дошъл с колата си, но навън валеше такъв обилен сняг, че якето му беше успяло да се намокри. Докосването до влажната, студена материя беше неприятно и накара Наталия да се намръщи. Това беше първото предупредително звънче. Преди такива неща я възбуждаха, харесваше й напористата грубост на любовника й, харесваше й, когато той, втурвайки се от заснежената улица, я грабваше, както бе още топла от току-що взетия душ, по нещо ефирно прозрачно, и със студените си ръце я притискаше към мокрото си палто.

„Просто съм отвикнала — самоуспокои се Наталия. — Все пак измина цяла година…“

— Влизай.

Тя се усмихна, стараейки се да прикрие объркаността си.

Вадим се съблече и веднага отиде в банята. Наталия разбра, че е решил да започнат със секса, а разговорите и хапването да оставят за накрая. Преди обикновено ставаше точно така, но сега кой знае защо й се искаше да го направят по обратния ред. За пръв път от доста години й трябваше време, за да се настрои психически за секс. Това си бе вече второто звънче и Наталия го чу съвсем ясно.

„Нищо — продължи да си самовнушава, — това се дължи на прекъсването. На това, което ми се наложи да преживея. Като започнем да се любим, всичко ще се оправи от само себе си.“

Не й се искаше да си спомня как само преди няколко дена в чуждия, далечен град не й бе била необходима никаква подготовка, за да хукне подир един непознат американец и да получи най-голямо удоволствие. Страхуваше се да мисли и за това, че в самата нея нещо се бе променило.

Малко по-късно, вече в леглото, с удивление установи, че не изпитва почти нищо. Все очакваше, че ще настъпи онзи сладостен миг, след който удоволствието ще започне да нараства лавинообразно, довеждайки я до възторг и самозабрава. Но бленуваният миг не идваше. Дори нямаше никакво желание да се преструва на възбудена. Вяло отвръщаше на Вадимовите ласки, без да крие скуката и разочарованието си.

Най-сетне той забеляза, че нещо не се получава.

— Какво ти е? — попита я недоволно.

— Нищо, всичко е наред…

— Да не се чувстваш зле?

— Ами… В общи линии — да.

— Защо не ми каза по-рано. Нямаше да дойда. Така само измъчвам и себе си, и теб.

— Не знам, Вадик. Извинявай, не очаквах, че ще стане така. Мислех си, че ще бъде както преди.

— Всичко си е както преди. Правя всичко, което харесваш, а ти лежиш като пън. Слава Богу, за четири години те изучих наизуст.

Вадим се пресегна за цигара, а после се облегна на възглавницата, сумтейки раздразнено.

— Извинявай… — повтори Наталия. — Не знам какво ми е. Толкова се радвах, че ще дойдеш. Наистина исках да дойдеш. Много исках. Винаги ми е толкова хубаво с теб.

— Да не си си намерила някой друг, след като затвориха Женя? И новият ти чукач те е научил на други номера?

Тя се ядоса и се отдръпна рязко.

— Имах прекалено много грижи и проблеми, за да си търся нов любовник. Мъжът ми в ареста, следствие, адвокати, съд, касационни жалби, очакване на присъдата, а аз съм вирнала опашката и скачам от легло на легло, защото не съм си намерила друго занимание. Така ли смяташ?

— Добре де, престани да ми се звериш. Хайде да опитаме пак.

— Не!

Наталия стана и отиде в другата стая. Върна се напълно облечена — по панталон и тънък пуловер. Вадим все още лежеше в леглото и прелистваше списанието върху нощното шкафче.

— Това ли беше всичко? — попита я, вдигайки поглед към нея.

— Всичко. Ставай.

— Бива си те — подсмихна се кисело той. — Намерила си си ново хоби — нажежаваш мъжа до бяло и му биеш дузпата. Кой те научи на това развлечение, сладка моя? Или се опитваш да ми отмъстиш, че не ти дадох пари, когато ми поиска?

— Престани — уморено рече Наталия и се извърна.

Дори видът на голото му едро и мускулесто тяло й беше неприятен.

„Господи, какво ми става? — помисли си. — Защо се държа така с него? Вадим за нищо не ми е виновен.“

Приближи се и нежно го прегърна отзад.

— Извинявай, Вадик, аз наистина не разбирам защо се получи така. Бог ми е свидетел, бях сигурна, че всичко ще бъде както преди. Толкова го исках… Прости ми. Може нервите да си казват думата. Преживях една много тежка година…

Той не й отвърна нищо и продължи да се облича, без да я удостои с поглед. По резките му движения Наталия се досети, че е ядосан не на шега. Искаше й се да заглади някак ситуацията, да го успокои. Та нали не й бе направил нищо лошо, освен дето бе изтърсил онази глупост, но в неговото състояние това бе напълно разбираемо. Когато един мъж скърца със зъби от неудовлетворено желание, може да ти наговори какво ли не. У някои мъже в подобно състояние мозъците им направо се гипсират и изключват напълно.

— Хайде да отидем в кухнята. Имам чудесно свинско. Приготвила съм го, както ти го обичаш.

— Ще мина и без него — изръмжа Вадим, оправяйки с вирната брадичка възела на вратовръзката си.

— Хайде де — продължи да настоява Наталия. — Щом не искаш свинско, имам още много други вкусни неща. Ще поседим, ще си поговорим.

Той закопча сакото си и мълчаливо излезе в антрето. Наталия разбра, че си отива, и съвсем неочаквано изпита облекчение. Облегна се на стената, започна да го наблюдава как обува обувките си, как си слага шала, как си облича якето и с всички сили се стараеше да възпре усмивката си.

— Когато си излекуваш фригидността, позвъни ми — подхвърли Вадим на прага и затръшва вратата зад гърба си.

През втората половина на дългия неделен ден Настя Каменская с часове седя в информационния център, обработвайки по своята програма статистическите данни за престъпността в града. По изключение й разрешаваха да работи с компютъра, за което пък тя трябваше да пише цели раздели в анализните справки, които готвеха сътрудниците на центъра. Числата не съвпадаха и на Настя й се налагаше да се връща към самото начало, за да разбере къде изведнъж изчезваха едни престъпления и откъде се появяваха други. Това не беше нещо ново, базата данни за регистрираните престъпления се формираше въз основа на картоните от първичния отчет, които се попълваха на ръка, а след това пак ръчно данните от тези картони се вкарваха в компютъра, така че вероятността от разни грешки беше доста голяма. Освен това, често се случваше потърпевшият да заяви за престъпление, на него му се оформяше картон, данните от който след известно време попадаха в информационния център на ГУВР5, а после се оказваше, че не е имало никакво престъпление, че откраднатата уж кола е била оставена от нейния собственик като залог на кредитора — разбира се, не без известен натиск от страна на последния — и че разбойническото нападение в действителност не е било нищо повече от принудително изплащане на отдавна просрочен дълг, а побоят и хулиганството — плод на не особено добре развитата фантазия на разгневена съпруга или на съсед интригант. Миналия месец тези факти са били класифицирани като зарегистрирани престъпления, след което през следващия месец ги изключват от данните на предишния и поради това сумата за всеки отделен месец никога не съвпадаше с показателите на крайната равносметка. Но Настя мъжествено слаломираше през всевъзможните разминавания, защото не можеше да се примири, когато числата в статистиката не се стиковаха дори и само с една единица.

Вече бе успяла да направи доста таблици, когато в компютърната зала надникна старшият програмист.

— Каменская, търсят те от дежурната, позвъни им.

Тя със съжаление се откъсна от компютъра и се отправи към телефона.

— Ася, много те иска гражданката Исиченко — съобщи й дежурният по град, Кудин, симпатичен и весел мъж, когото Настя познаваше от дълги години.

Той постоянно я подкачаше заради нейния работохолизъм и заради страстта й да решава интелектуални задачки.

— Кой?

— Людмила Николаевна Исиченко. Познаваш ли такава?

— Познавам я. Къде е тя?

— Изпратих я в бюрото за пропуски. Седи там и те чака. Зоя ти звъни, а теб те няма на работното ти място. Започнах да те издирвам на всички телефони и Гордеев ми каза, че си под режим.

— Васенка, ей сега ще се обадя да й напишат пропуск, а ти ми направи една приятелска услуга и кажи на някого да ми я доведе. Вече тичам към хралупата си.

— Отдалеч ли тичаш? Откъде успях да те измъкна?

— Работех на Ларисината машинка. Ще ми услужиш ли?

— Добре де, мога ли да ти откажа.

Настя грабна разпечатаните таблици и се понесе към кабинета си. Исиченко се бе явила сама. И то не кога да е, а в почивния ден. Значи нещо й пареше под краката. Интересно, какво ли се бе случило?

Оказа се, че днес Исиченко се изявява в зелено. Блатистозелен панталон, отровнозелена шапка и шал в същия цвят, а като своеобразен венец на ансамбъла — късо палто от боядисани в зелено кожи от норки.

Веднъж Настя бе видяла такова палто в някакъв бутик и числото, изписано на етикета с цената му, съдържаше главозамайващо количество нули. Тя с усилие откъсна очи от зеленото пиршество и се вгледа в лицето на жената. Сякаш Исиченко беше по-бледа от обикновено, но като цяло изглеждаше доста по-спокойна, отколкото при предишните им срещи.

— Аз поразмислих над това, което ми казахте — поде тя направо от прага, — и реших да си призная.

— Седнете, моля — меко й рече Настя, стараейки се да прикрие вълнението си. — Ако желаете, можете да свалите палтото си, тук при нас е топло.

Исиченко се разположи на стола срещу нея, но не се съблече, а само се разкопча. Под палтото й се оказа тревистозелен пуловер.

— Слушам ви внимателно, Людмила Николаевна.

— Дойдох да си призная убийство.

Настя мълчеше. Тя просто не знаеше как да се държи и какво да каже, когато психично болен човек правеше признания, че е извършил престъпление. Да се престори, че й вярва? Или обратното — че не й вярва? Имайки предвид инцидента със Светлана Параскевич, не биваше да забравя, че тази жена можеше да бъде и опасна. Чудеше се как най-правилно да построи разговора, че да не провокира агресивността й.

— Слушате ли ме наистина? — настоятелно попита Исиченко. — Казах, че искам да си призная убийство.

— Признавайте. Слушам ви.

— Аз убих Леонид.

— Сигурна ли сте в това?

Исиченко се намръщи.

— Разбира се, че съм сигурна. Аз го убих и си го спомням много ясно.

Настя бързо извади диктофона от бюрото си и го включи.

— Нали не възразявате, ако нашата беседа се записва?

— Не възразявам. Записвайте, щом е необходимо.

— Тогава давайте поред от самото начало.

— От какво начало?!

Людмила явно започваше да става раздразнителна и Настя мислено се наруга на неправилния тон.

— Какво начало би могло да има в едно убийство? Застрелях го и край. Както ме помоли.

— Той ли ви помоли за това?

— Естествено. Иначе защо трябваше да го правя?

— И кога ви помоли Леонид?

— Два дена, преди да изтече годината. Каза ми, че не можем да бъдем заедно в земния живот, защото прекалено много неща го задържат тук. И за да бъде с мен, той трябва да умре именно в деня, когато се навършва една година от нашата последна среща.

— А не ви ли обясни защо точно в този ден, а не по-рано или по-късно?

— Защо са нужни обяснения? Той каза така и това беше достатъчно. Дочул е глас, който му посочил пътя на любовта и на висшето предопределение. Коя съм аз, че да се съмнявам с неговите слова и да му задавам въпроси? Какво право имам за това?

— Защо сте сигурна, че ви е телефонирал именно той, а не някой друг, чийто глас прилича много на неговия?

— Не ме правете на идиотка! — ядоса се Людмила. — Аз съм абсолютно сигурна, че ми се обади именно той. Не забравяйте, че Леонид ми се явява след смъртта си. Ако не ми е звънял той, щеше да ми го каже сега.

— Добре. Значи Леонид Параскевич ви телефонира и ви помоли да го убиете. По какъв начин?

— Каза ми, че трябва да го застрелям.

— Имахте ли оръжие?

— Не.

— Тогава с какво трябваше да го застреляте?

— Леонид ми каза, че оръжието ще бъде скрито на стълбището в сградата, където живее. То ще бъде заредено и приготвено за стрелба. Аз само трябва да го изчакам да излезе от асансьора и да стрелям.

— Една минутка.

Настя притисна с пръсти слепоочията си.

— Недейте толкова бързо. Той ви е казал, че трябва да го застреляте. А вие какво му отговорихте?

— Отговорих, че ще изпълня волята му. Аз не смея да му противореча. Той е гений, носител е на висшия разум. Той по-добре знае как е правилно да се постъпи.

— Той ли ви посочи времето и мястото, където трябва да се състои убийството му?

— Да. Каза ми, че трябва непременно да стане в деня, когато изтича предопределеният свише едногодишен срок на нашата разлъка за изкуплението на греха ни.

— И къде?

— В сградата, където живее. Каза ми, че ще отиде у своите родители и при приятелите си, за да се прости с тях, защото в земния си живот повече няма да се видят, и около полунощ ще се върне вкъщи. Аз трябва да стоя на стълбищния балкон и да чакам появата на колата му. Когато видя, че влиза във входа, трябва да се приготвя, да отворя вратата към коридора и като излезе от асансьора, да стрелям.

— Точно така ли направихте?

— Направих така, както ми нареди. Изпълних всичко съвсем точно.

— Той каза ли ви колко пъти трябва да стреляте?

— Не. Каза ми да стрелям, докато умре.

— И колко пъти стреляхте?

— Четири или пет. Не, четири.

— И после какво стана?

— Отидох си.

— Къде е оръжието? Вкъщи ли го държите?

— Не, оставих го там, до асансьора. Леонид ми каза, че трябва да го хвърля.

Всичко съвпадаше до най-малки детайли. Откъде Исиченко би могла да знае всичко това, ако не е убила Параскевич? Следователят не беше я разпитвал нито веднъж, Настя също не й бе разказвала нищо. Людмила обаче бе присъствала на погребението на Леонид. Може би там бе дочула това-онова? Но са й били нужни детайли — колкото се може по-много детайли, които не е могла да узнае, просто вслушвайки се в траурната тълпа. Нещо повече — трябвали са й изключително специфични подробности. Като се вземеше предвид болната психика и податливостта към внушения на жената, би могло да се предположи, че някой много ловко се възползва от това, изобразявайки призрака на покойния Параскевич и карайки я да се признае виновна за престъпление, което не е извършила. В тълпата, разбира се, не би могла да узнае кой знае колко, но истинският убиец би могъл да инструктира Людмила, да й разкаже подробно всичко, както е станало в действителност. Невъзможно бе да се предвидят теоретично всички варианти.

— На коя страна се отваря вратата между балкона и коридора?

Исиченко се замисли за миг, сякаш изравяше от паметта си онази нощ.

— Там има две врати — отвърна тя. — Първата се отваря към балкона, втората — към коридора.

— От кой асансьор излезе Леонид? От големия, товарния, или от малкия, който е предназначен за четирима души?

— От големия. Защо ме питате? Нима не ви е известно?

— Искам да се убедя, че паметта не ви подвежда. Сигурно си давате сметка, че признанието в убийство е сериозна работа.

— Разбира се, разбира се — закима Людмила. — Питайте.

— Какви други коли спираха пред сградата, докато чакахте Параскевич?

— Сигурно няма да си спомня всичките. Дойде един сребрист форд и паркира точно под балкона.

— Кой слезе от форда?

— Мъж и жена. Жената носеше дълга рокля и отгоре — късо кожухче.

„Всичко е точно така — помисли си Настя. — Имало е такива свидетели, те живеят на четиринадесетия етаж. Нея вечер са се връщали от банкет.“

— Още какви коли си спомняте?

— Ами още… Имаше още една такава дълга кола, не знам как се нарича. Паркираха я малко по-далеч и от балкона виждах само част от предницата й.

— И кой пристигна с нея?

— Някакъв мъж с кучето си.

— Голямо куче ли?

— Не дребосъче, носеше го на ръце.

„И това го е имало. Господи, нима сама го е убила? Ех, ако всички престъпления се разкриваха така! Убиецът се поизмъчва, поизмъчва и си признава след две седмици. И какво да правя сега с тази убийца? Та тя е абсолютно луда. Не мога да я затворя в килията. Там или ще побърка всички, или ще направи някоя поразия.“

— Людмила, разбирате ли добре какво става тук между вас и мен? Вие ми се признавате за извършител на тежко престъпление. И ако съдът ви сметне за виновна, заплашва ви сурово наказание.

— Да, разбирам — спокойно отвърна Исиченко, но блясъкът в очите й не се хареса на Настя.

— Готова ли сте да повторите признанието си в присъствието на следователя и да подпишете протокол, в който ще бъдат записани думите ви.

— Готова съм, ако това няма да ми отнеме много време.

Настя бързо набра телефона на Олшански. Жена му й каза, че Константин Михайлович бил „под режим“, но тя не го откри и в прокуратурата. Позвъни на още няколко телефона, докато най-сетне й обясниха, че Олшански отишъл в някаква изборна секция, понеже някой се обадил по телефона и съобщил, че там е поставена бомба. Настя съвсем се обърка, защото не знаеше как да постъпи.

— Людмила Николаевна, бихте ли написала всичко, което току-що ми разказахте?

— А следователят?

— Не мога да го намеря, извикали са го по служба. Разбира се, би ми се искало да го дочакате, но тъй като вие ме помолихте да не ви задържам дълго, за всеки случай напишете собственоръчно признанието си.

— Добре — въздъхна Исиченко. — Ще го напиша, щом така трябва.

„Няма да струва и пукната пара това признание, дори и собственоръчно да е написано. Единствената улика е съвпадението на детайлите. Ако си беше признала веднага, би могло да се поработи със следите. Но след три седмици и при такова време какви ти следи…“

— Как бяхте облечена в момента на убийството?

— В яке — учудено вдигна очи Исиченко.

— Какво именно?

— Черно кожено яке с дебела подплата.

— Къде е то сега?

— Вкъщи е, в гардероба.

— Ще трябва да ви го вземем.

— Разбира се, щом е такъв редът.

„Вече е по-добре — отдъхна си Настя. — На якето би трябвало да са останали следи от барут. Ако няма такива, значи признанието й е чиста лъжа. Или е продукт на болното й въображение, или прикрива някого, който й дърпа конците като на безмозъчна марионетка.“

— Какво беше оръжието? Пистолет или револвер?

— Но аз го оставих там, до Леонид. Нима не го намерихте?

— Намерихме го.

— Тогава защо ме питате?

— Така е прието, такива са правилата.

— Пистолет.

— Каква марка?

— Не разбирам от пистолети. Но този беше със заглушител.

— Съвсем сигурна ли сте, че е било пистолет? Нали не разбирате?

— Леонид ми каза, че ще бъде скрит пистолет. И освен това знам, че револверът има барабан, а пистолетът — пълнител.

— С голи ръце или с ръкавици държахте оръжието?

— С ръкавици.

— Къде са те сега?

— Вкъщи.

— И тях трябва да ги вземем.

— Моля, щом трябва.

„Още по-лесно става. Интересно, защо не е изхвърлила ръкавиците? За якето е разбираемо, то е скъпо, дожаляло й е за него. Но пък ръкавиците? Защо ще ги държи вкъщи? Нима напълно се е притъпило чувството й за самосъхранение? Или тя не чете криминални романи и не знае, че на ръкавиците, както и по кожата на ръцете, остават частици барут? А освен това и следи от оръжейна смазка…“

— Къде беше скрит пистолетът? На кое място?

— Между вратите, през които се минава от балкона към стълбището. Те също са двойни и между тях навътре има една такава ниша. В тази ниша се намираше кутията, а в нея беше пистолетът.

— Каква кутия? Опишете я.

— Как бих могла да я опиша? — учуди се Исиченко. — На стълбището лампите не светеха, беше тъмно като в рог и аз я намерих с напипване. Леонид ми каза, че ще бъде там, и тя беше там.

— Поне приблизително. От обувки ли беше, от торта ли? На каква ви приличаше?

— Не беше от торта, сигурна съм. Кутиите за торта обикновено са квадратни, а тази като че ли беше от обувки, но някак по-особена…

— В какво се изразяваше нейната особеност?

— По размери приличаше, но на опипване беше друга. Не беше грапава, а гладка.

„Дявол да я вземе тази убийца шизофреничка. При огледа действително са намерили кутия и именно там, където тя каза. Кутията била от магнетофон, облепена с пъстра гланцирана хартия. Не я дали за експертиза, защото решили, че някой просто я е изхвърлил. Ако Исиченко е инструктирана, то това трябва да го е направил много умен, и предвидлив човек, който е взел предвид обстоятелството, че на стълбището е абсолютна тъмнина и тя не би могла да разгледа кутията. Ако ми беше казала, че е от магнетофон, веднага щях да я улича в лъжа.“

Настя замълча, а Людмила отново се приведе над бюрото и продължи да твори собственоръчното си признание в убийство.

„Много лошо, че Олшански го няма. И интересно, къде е тази кутия? Не дай си, Боже, да са я изхвърлили… Кой би могъл да предположи, че тя има отношение към престъплението…“

Спомни си, че днес в бюфета бе видяла експерта Олег Зубов, и посегна към телефона. Олег беше известен „Плюшкин“, никога нищо не изхвърляше, при него всичко се трупаше с години и не се губеше.

— Олежик, имам един нескромен въпрос — започна тя.

— Ще почерпиш ли?

— Добре де. Само ми отговори, моля ти се, имаш ли нещо във връзка с убийството на Параскевич?

— За писателя ли?

— Ъхъ.

— Не, Настя, не съм се занимавал с писателя. Баба Света. Тя е била дежурна тогава и е ходила на местопрестъплението. Ти я познаваш добре. Пази образците, които събира, като квачка пиленцата си. Не доверява експертизата на никого и всичко си върши сама.

— Но днес, естествено, я няма — обречено въздъхна Настя.

— Днес, естествено, я има. Само две такива психарки има на „Петровка“ — ти и тя. На нея не й е интересно вкъщи, обича работата си повече от всичко на света.

Светлана Михайловна Касянова беше едра, възпълна дама на средна възраст, с вечно недоволно изражение на лицето и с оглушителен весел смях. Никакво седене вкъщи с внуците не признаваше, а на криминалната експертиза служеше горещо и предано почти три десетилетия. Олег Зубов беше неин ученик, затова си позволяваше да я нарича баба Света дори в очите и беше един от немногото сътрудници на ГУВР, които не се бояха от нея. Касянова имаше остър и доста несдържан език, нагрубяваше надясно и наляво, но трябваше да й се признае, че ако някой си изпатеше, то бе само в интерес на работата.

Настя се зае да й звъни, само че телефонът й непрекъснато даваше заето. По-лесно бе да притича до кабинета й, но не можеше да остави Исиченко сама. Най-сетне в слушалката прозвуча дълъг сигнал.

— Слушам! — последва след малко и хриплив глас.

— Светлана Михайловна, безпокои ви Каменская, добър вечер.

— Шегуваш ли се, момиче? Какво й е добро на вечерта? Само главоболия.

— Светлана Михайловна, обаждам се във връзка с убийството на Параскевич.

— Какво за него? Още нещо ли си разровила?

— Почти. Спомняте ли си, че момчетата бяха намерили една кутия на стълбището?

— Имаше такова нещо — потвърди Касянова. — И какво е станало с кутията?

— По-скоро аз исках да ви попитам какво е станало с кутията. Случайно да не сте я изхвърлила поради ненужност?

— Ти, момиче, не ме разпитвай, не си следовател. Казвай за какво става дума?

— Появиха се данни, че в кутията се е намирало оръжието, с което е убит Параскевич. Има ли възможност да се провери това?

— Кога трябва да стане?

— Светлана Михайловна…

— Стига, Каменская! Какво ме баламосваш! Кой води делото? Костя ли?

— Да, Олшански.

— Тогава защо ти ми се обаждаш, а не той? Костя не знае ли за тази нещастна кутия?

— Точно там е работата. Отишъл е на произшествие и не мога да се свържа с него. А ми трябва срочно. Още сега.

След като произнесе последните думи, Настя инстинктивно зажумя. Още никой не си бе позволявал такава наглост с баба Света. Да й бъде поискано изследване през главата на следователя, при това в неделя вечерта, при това и срочно! В този момент Каменская разбра какво чувства един камикадзе.

— Бива си го нахалството ти, момиче! — ревна Касянова и трясна слушалката.

„Не мина номерът — унило констатира Настя. — Ще се наложи да чакам Олшански. А след това ще стане ясно, че не са приобщили кутията към делото и върви, че я търси из кофите за боклук. Неслучайно Касянова не пожела дори да разговаря за нея. Изглежда кутията действително я няма. Лошо. Но остават ръкавиците и якето. И това е нещо…“

— Ето, написах го.

Исиченко й подаде два листа, изписани с неравен и не много четлив почерк. Настя се зае да чете, стараейки се да — не пропусне нещо, а през това време Людмила бръкна в чантата си и извади шишенце от тъмно стъкло.

— Трябва да си взема лекарството — поясни тя, срещайки Настиния поглед. — Може ли да ползвам чашата?

— Моля — кимна Каменская и отново се зачете в текста.

След малко се дочу някакво бълбукане — Исиченко се бе надигнала от стола си и, отдръпвайки се на крачка от бюрото, изливаше течността от шишенцето в чашата. После застана гърбом към Настя и я изпи на един дъх. Когато отново се обърна, изражението й беше странно отчуждено.

— Ето, това беше всичко — изрече с леко приглушен глас и пак се настани на стола.

— Само още няколко минутки, Людмила Николаевна — промърмори Настя, без да откъсва поглед от листа в ръцете си. — Ей сега ще го дочета и може би ще ви помоля да допишете нещо, ако сте го пропуснала.

— Аз нищо не съм пропуснала…

Настя застана нащрек и остави листа настрани.

— Какво ви е, Людмила Николаевна? — попита разтревожено.

— Нищо.

Исиченко се усмихна измъчено и се взря в очите й.

— Сега вече всичко е наред. Всичко е добере.

— Зле ли се чувствате? Може би трябва да извикам лекар?

— Не се старайте, така или иначе, няма да успеете. Аз отивам при Леонид. Сега вече завинаги ще бъдем заедно.

Смуглото й лице стана пепелявосиво, а после изведнъж се обагри в лилаво-кафяво.

Настя грабна телефонната слушалка.

— Вася! — извика отчаяно, дочувайки гласа на дежурния по град. — Лекар! По-бързо!

Но тези няколко минути, които бяха необходими на съдебния медицински експерт да дотича до кабинета й, се оказаха прекалено много, за да успее да ги преживее изпилата отровата Людмила Исиченко. Когато медикът, придружен от Кудин, се втурна в стаята, тя лежеше на пода и беше мъртва. Окончателно и безвъзвратно.