Чужда маска

Тринадесета глава

Полковник Гордеев никак не обичаше висшестоящи началници да привикват подчинените му. Смяташе, че само той трябва да командва оперативните работници от своя отдел и, разбира се, пак той има право да ги наказва лично. По този въпрос въобще не го интересуваше съдържанието на всевъзможните служебни инструкции и обемът на длъжностните пълномощия на ръководството на ГУВР. Затова, когато шефът на управлението за криминално разследване започна да търси Каменская, Виктор Алексеевич сам се отправи към генералския кабинет, без да се поколебае дори за секунда.

Генерал Руненко въобще не се изненада, когато го видя да влиза.

— Къде е твоята принцеса? — сърдито запита той. — Да не се е мушнала под сейфа от страх?

— Каменская работи — неопределено отвърна Гордеев. — Сутринта я извика при себе си Олшански от градската прокуратура. Не се е върнала още.

— Имате ли резултатите от аутопсията на Исиченко?

— Тъй вярно, другарю генерал. Отравяне с квалидил.

— А с по-прости думи?

— Квалидилът се отнася към ашхолинотичните вещества — невъзмутимо започна да разказва Гордеев, като вътрешно се подсмиваше ехидно. — Предизвиква парализа на междуребрените мускули и на диафрагмата, при което се прекратява самостоятелното дишане и настъпва асфиксия. Съдебният медик при аутопсията е открил оток и пълнокръвие на белите дробове, рядка кръв в камерите на сърцето и други признаци, свидетелстващи за отравяне с курароподобно вещество.

— Дявол да ги вземе всичките — подхвърли генералът някъде в пространството, тъй че не стана ясно кого точно трябва да накаже лукавият. — Тази Исиченко действително ли е психично болна или ти се мъчиш да опазиш своята принцеса?

— Следствието ще покаже. Но че Исиченко е доста ексцентрична жена, това е несъмнено. Поговорете с Кудин от дежурната част, тя е престояла при него двадесет минути, докато е издирвал Каменская. Впечатленията му от нея са много ярки.

— Добре, Виктор Алексеевич, никой няма намерение да заравя Каменская в земята, така че не се престаравай. Бил съм оперативен работник и разбирам всичко. След половин час трябва да приема близките на Исиченко. Аз ще ги изслушам, но най-вероятно после ще ги изпратя при теб.

— Добре, другарю генерал. Ще ги посрещна. Каменская вече не ви ли е нужна или да й наредя да дойде при вас, когато се появи?

— Хитър си ти, Виктор Алексеевич — поклати глава Руненко. — Защо толкова се страхуваш за нея? Мислиш си, че ще я обидя? Че ще започна да хапя? Държиш момичето в парникови условия, пазиш го от началническия гняв. Може и да е правилно, докато ти командваш в отдела и сам решаваш кого и как да възпитаваш. Ами като си отидеш? Другият началник няма да я пази така. Помисли си над думите ми. Може би е време да я потренираш, да я научиш да свиква със стреса, а? Спор няма, тя е умен работник, даже много умен, а знаеш, че на похвали съм скъперник. Но ако никой не я ругае, в един прекрасен ден ще си вирне носа, ще започне да си въобразява какво ли не и тогава способностите й няма да струват пукнат грош.

— Каменская, другарю генерал, сама се възпитава и за тази работа не са и нужни помощници — сухо отговори Гордеев. — И сама се ругае, без да чака друг да го направи. Свободен ли съм?

— Свободен си, защитнико — усмихна се генералът.

Настроението на полковник Гордеев се развали, но той знаеше, че това няма да трае дълго. Напрегнатият ритъм на работа нямаше да му даде възможност да се ядосва, връщайки се мислено към педагогическите съвети на генерала. Точно така и стана. Затова, когато след около час се появиха роднините на Людмила Исиченко, Виктор Алексеевич отново беше бодър, добродушен и концентриран.

Близките на странната жена, самоубила се в кабинета на Анастасия Каменская, се оказаха съпрузите Неласови, които на пръв поглед правеха впечатление на напълно интелигентна двойка. Но Виктор Сергеевич си даваше сметка, че това по всяка вероятност е само илюзия, защото по такъв повод един интелигентен човек не би дошъл в кабинета му. Защо ли наистина бяха дошли? Гордеев се досещаше защо и причината нямаше нищо общо с интелигентността.

Слушам ви — произнесе подчертано приветливо полковникът.

— Не, ние ви слушаме — хвърли се в атака Неласов.

Беше едър мъж към четиридесетте, с отдавна очертала се двойна гуша, която той се опитваше да прикрие с брада. Брадата му обаче беше още къса и съвсем „прясна“.

— Ние искаме да изслушаме вашите обяснения.

— По какъв повод? — невинно попита Гордеев.

— По повод на безнравственото поведение на вашата подчинена. Оказвала е натиск върху нещастната Людмила, заставила я е да направи признание за престъпление, което тя не е извършила. Резултатът, както добре ви е известно, е доста печален. Людочка не понесла натиска, написала признание под диктовката на вашата сътрудничка и посегнала на живота си. Тя не е имала сила да противостои на вашия професионален натиск, но и не искала да живее с клеймо на убийца.

— Да допуснем — кимна Гордеев. — Вие искате да ви бъдат поднесени извинения?

— Извинения ли? — изпищя Неласова. — Имате намерение да се отървете само с нищо неозначаващи думи? Ние обаче искаме овъзмездяване!

— В какъв вид?

— Във вид на компенсация за морални щети. Във вид на санкция за неправомерното поведение на вашата сътрудничка, причинило самоубийството на свидетеля.

— Ясно — кимна отново полковникът. — И на каква сума оценявате моралните си щети?

Съпрузите се спогледаха. След това жената едва забележимо помръдна глава, предоставяйки думата на мъжа си.

— Много се радвам, че веднага разбрахте нашата позиция — започна той. — Ние знаем, че вие сте хора заети и нямате време да тичате по съдилища, затова бихме ви предложили да се спогодим мирно и тихо.

— Аз пък искам да знам за каква сума става дума — настоятелно повтори Виктор Алексеевич.

— Ако работата стигне до съд, петстотин милиона. Но ако се споразумеем, то сумата, разбира се, ще бъде по-малка. Ние също ценим силите и времето си.

— Колко по-малка?

— Двеста. Двеста милиона. Съгласете се, че това е доста хуманно предложение, като се има предвид, че вашата сътрудничка я заплашва криминална отговорност за причинено самоубийство.

Гордеев го досмеша, но потисна напиращата на устните му усмивка. Тези хора му се сториха забавни. И не особено умни. Макар че по принцип липсата на ум не е кой знае колко смешно и забавно нещо.

— Бихте ли ми казали кой ви консултира? — попита той.

— Какво значение има това? — надменно вдигна вежди Неласов.

— Не ме разбрахте — търпеливо заобяснява полковникът. — В дадения случай не ме интересува конкретното име на юриста, който ви дава съвети. Интересуват ме неговият опит, квалификацията и стажът му.

— Това е много опитен юрист и ние напълно му се доверяваме.

— Той има ли опит като съдия по граждански дела?

Съпрузите се смутиха.

— Не знам — най-сетне отвърна Неласов. — За това не сме го питали.

— А за какво друго сте го питали, освен за размера на хонорара му?

— Как смеете! — възмути се Неласова. — Вие се опитвате да компрометирате нашия адвокат в собствените ни очи, защото не искате да отговаряте за произвола и беззаконието, които се вършат зад тези стени. Мислите си, че, както обикновено, ще ви се удаде да се изплъзнете? Няма да стане, господин полковник! Времената вече не са онези!

— Аз бих го формулирал по друг начин — миролюбиво възрази Гордеев. — Времената още не са тези.

— Какво искате да кажете? Че и досега съществува омагьосаният кръг, който няма да позволи на съда да удовлетвори иск, предявен на служители от милицията? Искате да кажете, че времето на истинската демокрация още не е настъпило?

— Ни най-малко. Искам да кажа, че поколението на грамотните и добросъвестни юристи още не е пораснало — това е всичко. Вашият адвокат се готви да ви вземе парите за своите неквалифицирани съвети. Именно затова ви запитах какъв опит и стаж има в професията. Вие, естествено, не ми вярвате и това си е ваше право. Повече няма да обсъждаме вашия юрист. Хайде да се върнем към вашата близка. Кажете, моля, тя не ви ли правеше впечатление на психично болна?

— Разбира се — предизвикателно произнесе Неласова, — така си и знаех. Нашият адвокат ни предупреди, че вие ще се постараете да изкарате Людочка побъркана и ще обясните станалото с нейната болест. Само че номерът ви няма да мине. Людмила беше абсолютно нормална. Е, тя беше много емоционална, но съвършено здрава психически. И това, което направи със себе си, е вследствие на грубия натиск и на заплахите от страна на вашата сътрудничка Каменская.

— Откъде ви е известно това? Исиченко разказвала ли ви е, оплаквала ли се е?

— Да.

— Кога?

— Малко преди да посегне на себе си.

— Кога именно? Помните ли какъв ден беше и при какви обстоятелства?

— Не, така няма да стане — отново се намеси брадатият Неласов, поемайки инициативата от жена си. — Нашият адвокат ни предупреди, че вие ще се опитате да измъкнете всичко това от нас и да оплетете фактите по такъв начин, че да ни опровергаете. Щом не можахме да се договорим мирно и тихо, то отговорите на своите въпроси вие ще получите в съда.

— Значи твърдите, че Людмила Исиченко е била психически здрава. Това е добре. Тогава — следващият въпрос. Каква е роднинската ви връзка с нея?

— Ние сме втори братовчедки — отвърна Неласова.

— Людмила има ли други близки?

— Има. Моят роден брат и неговото семейство. Родителите на Людочка отдавна са починали, тя е единствена дъщеря, никога не се е омъжвала и няма деца. Майка й е първа братовчедка на моята майка, а аз и брат ми сме единствените роднини на Людмила.

— Поддържахте ли близки отношения?

— Какво значение има това? Вие се опитвате да отклоните нашия разговор в друга посока. Людмила беше нещастна самотна жена. Дори и да не сме се срещали много често, това не означава, че не ни е мъчно за нея, и ние няма да позволим да се измъкнете от отговорността за погубения й живот.

— Сигурно и родният ви брат се смята за наследник на Исиченко?

— Не разбирам какво общо има това с…

— А аз пък разбирам! — пак надигна глас възмутеният Неласов. — Вие намеквате, че ще наследим безценната колекция, която е събрал бащата на Людочка. И искате да кажете, че при такова огромно наследство ще ни бъде срамно да се съдим с органите на милицията.

— Не — позволи си най-сетне Гордеев да се усмихне. — Съвсем не искам да кажа това. Известно ли ви е, че Людмила Исиченко е оставила завещание?

— Какво завещание? — обърка се Неласов.

— Обикновено, заверено нотариално и съставено според всички правила. Та значи, известно ли ви е или не?

— За пръв път чувам…

— Жалко. Още не са ви запознали с него, но тъй като вашата близка попадна в орбитата на следствието, нас, естествено, ни информираха. Трябва да ви разочаровам — целия свой капитал във вид на колекция от картини и антиквариат Исиченко е завещала на писателя Леонид Параскевич.

Съобщението направи на Неласови шоково впечатление. За няколко минути в кабинета на Виктор Алексеевич се възцари мъртва тишина.

— Идиотка! — прошепна най-сетне Неласова. — Шизофреничка!

Съпругът й обаче дойде на себе си и отново придоби способност да разсъждава по-бързо от впечатлителната си „половинка“.

— Един момент.

Той вдигна пръст нагоре и строго погледна Гордеев.

— Параскевич умря преди Людмила. Следователно по никакъв начин не би могъл да я наследи. Това завещание е недействително.

— Разбира се — въздъхна с облекчение жена му. — Разбира се. Вие напразно се старахте да ни сплашите, господин полковник. Нищо не се получи.

— Ще ми се наложи да ви разочаровам отново. Текстът на завещанието е съставен така, че наследник на Людмила Исиченко се явява не покойният Леонид Владимирович, а авторът на романите, издавани под името на Леонид Параскевич.

— Не виждам разликата — сви рамене Неласов. — Не се мъчете да ни плашите и да ни обърквате главите.

— Разлика има, и то огромна. Работата е там, че автор на тези романи не е Леонид Владимирович, който е погребан преди около месец, а неговата жена. А тя е жива и здрава.

— Това е лъжа! Не може да бъде! Щом като тя е писала книгите, защо тогава Людмила ще прави завещание в полза на Леонид?

— Вече ви казах, завещанието фактически е съставено не в негова полза, а в полза на истинския автор.

— Така или иначе, това е лъжа! Нима не разбирате, че тази жена ви лъже, за да получи наследството на Людмила?

— Възможно е всичко — въздъхна Гордеев. — Именно по тази причина ще бъде направена експертиза, за която ще бъдат привлечени специалисти филолози, за да се установи кой е истинският автор. Ако се окаже, че Светлана Параскевич не казва истината, наследството ще бъде прехвърлено на вас и вашия брат. Но ако експертите потвърдят, че под името на Леонид Параскевич действително се е криела тя, вие няма да получите нищо. Нито копейка. Така е съставено завещанието.

Тук Неласова не издържа.

— Но как може да бъде приемана на сериозно тази лудост?! Тя е луда, тя съвсем се беше побъркала със своя писател! Чуваше гласове, явяваха й се призраци! Беше невменяема!

— Такаа — удовлетворено кимна Гордеев. — Значи невменяема? Гласове, призраци? Помислете си както трябва. Преди не повече от петнадесет минути твърдяхте, че Людмила е била абсолютно нормална.

И пак надвисна тишина. Ако съпрузите Неласови имаха представа от шахмат, би трябвало да се досетят, че Гордеев им е поставил клопка.

— Ние ще оспорваме завещанието. Ще докажем, че не е била адекватна в момента, когато е измислила тази глупост! — заяви Неласов.

— Моля — разпери ръце полковникът. — Това си е ваше право. Но в такъв случай ще ви се наложи да се откажете от опитите си да обвините Каменская в довеждане на вашата близка до самоубийство. Ако Людмила Исиченко е била психично болна, то тогава не е възможно нито да се предвиди поведението й, нито да бъде контролирано. Болните хора са способни на най-необикновени и необясними постъпки и никой не носи вина за това, което те вършат. Така че избирайте. Мога да ви кажа веднага, че с вашия иск към Каменская нищо няма да се получи, защото адвокатът ви е бездарен неграмотник, който не познава законите. Но вие сте склонни да се доверите на него и не искате да повярвате на мен. Затова просто си направете сметката кое е повече наследството или митичните петстотин милиона, които възнамерявате да получите от нас с помощта на своя неграмотник. Ако Исиченко е била здрава, ще се съдим. Ако е била болна, борете се за анулиране на завещанието. Впрочем, що се отнася до завещанието, шансовете ви са далеч повече. Ние разполагаме с множество свидетелски показания, които доказват, че вашата близка е била тежко болна.

— Трябва да си помислим — унило рече Неласов. — Това е толкова неочаквано…

— Помислете си — съгласи се Виктор Алексеевич. — И ако ви хрумне да признаете, че Людмила е била болна, отидете в градската прокуратура при следователя Олшански. Той още не ви ли е викал?

— Вика ни. Днес в три часа.

— Е, значи имате време за размисли. Искате ли да ми кажете още нещо?

Съпрузите мълчаливо се надигнаха и напуснаха кабинета на полковник Гордеев.

Наталия Досюкова с треперещи пръсти отвори плика, който й донесе непознат мъж с неприятен вид. Той й каза, че бил излязъл на свобода от затворническата зона, където излежаваше присъдата си Евгений, и й е донесъл писмо от него. През живота си Наталия рядко бе получавала писма и те никога не й бяха причинявали нещо лошо. Но въпреки всичко се вълнуваше ужасно.

Сълзите се търкаляха по бузите й, стичайки се в трапчинката под шията й, гъделичкаха кожата й, но Наталия не ги забелязваше.

„Боже мой, Женя се тревожи за мен, съчувства ми и никакви оплаквания! Сякаш на мен ми е по-лошо и по-тежко, отколкото на него. Каква огромна сила на духа! — помисли си с възхищение тя. — Освен това се готви да ми се отблагодари за всичко, което съм направила! Не, няма прошка за това. Няма и не може да има. Но нима знаех кой е Женя? Нима можех да допусна, че е толкова силен, издръжлив, горд… Лъжеш — прекъсна се сама, — ти всичко знаеше прекрасно. Именно затова толкова дълго не можа да се омъжиш за него. Ти просто не можа да се справиш с него, защото е силен, независим и абсолютно не се нуждаеше от теб. Когато беше тук, до теб, тези качества ти пречеха и ти ги мразеше. А сега те те възхищават. Какво става с теб, Наталия? Аз го обичам! — с ужас осъзна тя. — Обичам го! Господи, какво да правя сега?!“

В два часа Стасов излезе от офиса, защото трябваше да вземе Лиля от училище и да я откара вкъщи. По принцип тя беше самостоятелна и дългия път от „Соколники“, където се намираха апартаментът на Маргарита и училището, до „Черьомушки“, където живееше Стасов, благополучно и нееднократно бе изминавала сама. Но на него много му се искаше да я посрещне. Бащиното му сърце тревожно се свиваше при мисълта за това какви опасности могат да сполетят едно деветгодишно дете в големия град. Пък и беше сигурен, че Лиля ще се зарадва да го види пред училището.

— Тате, днес ми окачиха един банан — спокойно съобщи тя, сядайки в колата. — По физкултура.

— Банан? Това двойка ли означава?

— Аха.

— Защо?

— Забравих си спортната униформа.

— Не бива така, Лиля — укорително рече Стасов. — Как може да си такава забравана?

— Мама ме приготви набързо — поясни делово момиченцето. — Затова забравихме да я сложим.

— Преди завръщането на майка ти ще имаш ли пак физкултура?

— Ще имам, в петък. А след това в понеделник и сряда.

— Да го вземат дяволите! За какво мислехте с майка си, когато приготвяхте чантата ти? Ще се наложи да ходим в магазина и да ти купим нова униформа.

— Тате, а може би ти ще напишеш бележка на учителката? — плахо попита Лиля. — Защо да си харчиш парите, мама ще се върне след седмица.

Стасов потисна порива си да се разсмее. Разбира се, какво друго можеше да очаква от дъщеря си? Тя просто не понасяше часовете по физкултура, защото беше пълничка и никое упражнение не й се удаваше. Хитруша!

— Ще видим — отвърна сурово. — Зависи как ще се държиш.

Но вътрешно в себе си вече знаеше, че ще напише бележката.

Когато влязоха вкъщи, той бързо стопли обяда, който бе сготвил още снощи.

— Лиля — поде строго, — аз се връщам в службата и ще се прибера късно. Ако ти се прияде, вземи си салата и сандвич. Салатата е в чинията, а саламът — в хладилника. Може да позвъни леля Таня, кажи й, че съм й взел билет за трети януари. Нали няма да забравиш?

— Тя кога ще дойде?

— Обеща на трийсети сутринта. С теб ще отидем да я посрещнем.

— А леля Ира? Тя също ли ще дойде?

— Не, котенце, леля Ира ще остане в Петербург.

— Защо? Не иска ли да посрещне с нас Нова година?

— Виж какво, котенце, леля Ира е възрастен човек и си има свой живот. Добре знаеш, че непрекъснато е заета да се грижи за Таня, приготвя й храна, почиства и подрежда апартамента. Тя също трябва да си почине малко и да поживее сама.

— Разбирам — дълбокомислено изрече момиченцето. — Сигурно за Нова година при нея ще дойде чичо Юра Мазаев. Нали, тате? Познах ли?

— Може би — отговори неопределено Стасов, учуден от прозорливостта на дъщеря си.

В действителност точно така бе планирано да стане. Таня пристига при него за празниците, а нейната роднина, Ирочка, споделяща жилището й, ще посреща Нова година в компанията на своя възлюбен от Новосибирск.

— Тате, те ще се оженят ли?

— Лиля, това въобще не трябва да те интересува! Въобще! Те са възрастни хора и сами ще се оправят. Откъде се взе у теб това натрапчиво желание да изпожениш всички поред. Според мен, достатъчно е и това, че ние с леля ти Таня се оженихме.

— Не — възрази детето, уверено в своята несъкрушима логика. — Не е достатъчно. Трябва още мама да се омъжи за Борис Йосифович, а леля Ира за чичо Юра. Тогава вече всичко ще е наред.

— Че сега не е ли наред? Веднага ми кажи какво не ти харесва. От какво си недоволна?

— Е, тате!

Лиля го погледна така, сякаш пред нея стоеше глупав и ограничен дървеняк.

— Как не можеш да разбереш? Хората трябва да живеят в семейство. Те трябва да се оженят и тогава всичко ще е наред и ще бъдат щастливи.

— Лиля! — ужасен възкликна Стасов. — Какви мухи са влезли в главата ти? Кой ти го каза това?

— Че то във всички книжки е написано — невъзмутимо отвърна тя. — Винаги всички книжки завършват със сватба и това се смята за щастлив край.

— Не всички — авторитетно заяви Стасов, ядосвайки се, че е позволил да бъде въвлечен в дискусия, вместо един път завинаги да обясни на дъщеря си, че е неприлично да си пъха носа в личния живот на възрастните. — Има маса прекрасни книги, които също завършват добре, като при това за сватба въобще не става въпрос. Ти просто още не си ги чела.

— Така ли? А какви са те? Имаш ли от тях?

„Ама че съм глупак! — мислено се наруга той. — Кой дявол ме накара да си отварям устата! Без сватба добре завършват само криминалетата и приключенските романи. За приключения Лиля въобще не чете, защото не й са интересни, а за криминалета й е още рано. Там толкова кървища се леят, че после няма да може да спи от страх. Или пък, не дай, Боже, да бъдат описани по-обстоятелствено изнасилвания…“

Но нямаше връщане назад. Въпросът беше зададен и следваше да му бъде отговорено.

— Например има книга за Робинзон Крузо. И още — забележителна книга за Гъливер. Ти по-добре да беше прочела тях вместо безкрайните романи на Барбара Картланд.

— Не обичам да чета за пътешествия — опърничаво заяви сивоокото момиченце, — а за Робинзон Крузо вече четох. За любов е по-интересно.

— Добре, котенце, аз тръгвам, а ти залягай над уроците. Не скучай.

Стасов се върна в службата си и отново се потопи в текущата си всекидневна работа, а в осем вечерта се отправи към Наталия Досюкова. Искаше му се докрай да си изясни въпроса със странния жест на нейния осъден съпруг — да държи цигарата с палеца и показалеца си.

— Видеозаписи ли? — изненадано попита тя. — Разбира се, че имаме. Когато отивахме с Женя на почивка, той винаги вземаше видеокамерата. А какво точно искате да видите на тези записи?

— Не знам — призна си Стасов. — Но вие ми възложихте работа и аз съм длъжен да търся дори и най-невероятните пътища, за да я свърша. По обичайните пътища нещо не ми се получава.

— Какво имате предвид?

— Не мога да открия никакви признаци за подкуп на свидетелите или за тяхната недобросъвестност. Налага ми се да фантазирам, да изобретявам. Разбирате ли?

— Не съвсем, но вие по-добре си знаете. Веднага ли искате да видите видеофилмите?

— Ако не възразявате. Бих могъл да ги взема вкъщи, но сигурно ще ви задавам въпроси за хората, които са попаднали в кадър. Може би ще успея да напипам нещичко.

— Добре — въздъхна Наталия.

Очевидно предложението на Стасов не я бе изпълнило с въодушевление.

Седнаха пред телевизора и започнаха да преглеждат касетите.

— Тук сме в Испания — коментираше Наталия. — Това е на плажа, а това е басейнът в нашия хотел. Вечер ходехме да пием кафе на крайбрежния булевард…

Стасов оцени вкуса на Евгений Досюков — хотелът беше от скъпите, построен с ум и грижа за гостите си. Той с интерес разглеждаше Досюков, отбелязвайки си твърдото му, неусмихващо се лице, резките движения, студения поглед. Ето го, седи в кафенето по шорти и бяла тениска, подчертаваща тъмния му загар. Пие нещо от висока чаша, държи цигара между показалеца и средния си пръст. Ето и още една сцена, в която Досюков пуши и отново държи цигарата си съвсем не така, както го бе, описал свидетелят Пригарин. Странно, получаваше се тъй, че пред хората маниерите му са едни, а когато не е наблюдаван — други? Но в живота всичко се случваше.

— Наталия Михайловна, какви цигари пушеше обикновено вашият съпруг?

— „Кемел“. Не признаваше никакви други.

— Откога се познавате?

— До ареста бяха четири години. Сега вече — пет.

— И през цялото време той пушеше само „Кемел“?

— Да. А за какво всъщност става дума?

— Споменавал ли ви е, че някога е пушил цигари без филтър?

— Не — поклати глава Досюкова. — Не е имало такова нещо. Тоест, не ми е казвал. А дали е пушил или не — не знам.

— Още един въпрос, Наталия Михайлова. Той може да ви се стори странен и дори оскърбителен, но ви моля да не се обиждате и да ми отговорите.

— Разбира се, питайте.

— Арестът на вашия мъж във връзка с убийството на Борис Красавчиков негово първо стълкновение с милицията ли беше? Или и преди е бил задържан и арестуван? Може би, когато още не е бил пълнолетен?

— Не… — объркано го погледна тя. — Искам да кажа, че не зная… Не ми е разказвал. А защо ме питате за това?

— За всеки случай, може да ми влезе в работа. Щом като провеждам разследване в интерес на съпруга ви, трябва да знам за него колкото се може повече.

Стасов не би могъл да обясни в този момент защо не разказа на Наталия за показанията на Владимир Петрович Пригарин. Не й разказа — и това е.

Сега на екрана се появи „Биг Бен“ и зданието на английския парламент. Досюков и Наталия се разхождаха из Лондон. До тях Стасов видя още една двойка с явно руски произход.

— Това ваши познати ли са? — попита.

— Това е Борис — отвърна тихо Наталия. — Борис Красавчиков и неговото момиче. Ние тогава заедно пътувахме, беше през майските празници.

— Съпругът ви беше ли близък с Борис?

— Не особено… Просто бяха добри приятели.

След това гледаха видеозаписи, направени в Париж, Амстердам, Брюксел, Маями. Нищо не биеше на очи. Във всички кадри Евгений Досюков държеше цигарата си по един и същи начин — между показалеца и средния си пръст.

Настя и Коротков се щураха из Москва и търсеха медицинските картони на Людмила Исиченко и Леонид Параскевич, като пътьом си изясняваха кръга от техни познати. Първо навестиха приятелите на Параскевич, на които той е гостувал непосредствено преди своята гибел. Това бе съпружеска двойка, която се познаваше с него още от университетските години.

— Спомнете си, ако обичате, колкото се може по-подробно тази вечер — помоли Коротков.

— Но нас вече ни разпитваха, и то не един път — недоумяваха съпрузите. — Ние им разказахме всичко.

Това беше истина. Олшански действително беше ги разпитвал, опитвайки се да изясни дали Параскевич е споменавал, че някой го преследва, заплашва или го изнудва за пари. Тези разпити преследваха напълно определена цел — да бъде получена информация, хвърляща светлина върху причината за убийството и личността на престъпника. Сега задачата беше съвсем друга, но в интерес на чистотата на експеримента не биваше да се съобщава каква именно, за да не подтиква хората в определена посока.

— И все пак ще ни са наложи още един път да побеседваме. Да започнем от самото начало. Леонид неочаквано ли пристигна или предварително се бяхте уговорили?

— Ден или два преди това.

— Имаше ли някаква конкретна причина за посещението му или той дойде просто да се видите?

— Не, нямаше никаква специална причина. Той ни телефонира и каза, че било грехота, задето толкова рядко се срещаме, че трябва да се пази старата дружба и други неща от този род.

— Ас жена му познавате ли се?

— Да, разбира се. И четиримата бяхме в един курс в университета.

— Леонид обясни ли ви защо е дошъл без нея?

— Не. Всъщност ние го попитахме къде е Света, но той само махна с ръка и си помислихме, че навярно са се скарали за нещо и затова е пристигнал сам.

— Какво беше настроението му?

— Ами, някакво странно. Сякаш беше възбуден, развълнуван и същевременно безразличен. Като че ли мислеше за нещо свое и това „нещо“ много го вълнува, а всичко останало не го интересува.

— Бихте ли дали пример?

— Пример ли? Да… Започнахме да говорим за последната му книга, той винаги много се интересуваше от чуждото мнение. Льоня беше от онзи рядък тип хора, които не възприемат болезнено критиката. Напротив, винаги упорито разпитваше какво не ни харесва в неговите книги, сякаш се учеше от собствените си грешки. Казваше, че забележките не са критика, а пожелание на читателите, че желанието на купувача е закон за продавача. Какъв смисъл има да произвеждаш стока, която не се харесва на потребителя? Така че и този път заговорихме за новата му книга, а той почти не реагираше, не чуваше. Беше се вглъбил в себе си и се, бе изключил от заобикалящия го свят. Ние отново си помислихме, че се е скарал сериозно със Света и сега му е тежко. Но не посмяхме да го разпитваме.

— Кажете, моля, Леонид държал ли е у себе си някакви предмети, които е взел от вас? Може би ви е искал пари назаем?

— Не, никога не е вземал пари от нас. Впрочем точно този ден той ни донесе „мишката“.

— „Мишка“?

— Ами, да. „Мишката“ на компютъра. Виждате ли, когато те си купиха компютър, Льоня някъде изгуби „мишката“ си, а без компютър той е като с вързани ръце. Дадох му моята, защото работя с друга програма и не ми е необходима „мишка“. После „мишката“ на Льоня се намери и той все ми казваше по телефона, че непременно ще върне моята, но когато се срещнехме, и двамата забравяхме за нея, още повече че тя не ми трябваше. А този път я донесе.

— Спомняте ли си какво ви каза, когато си тръгваше?

— Нищо особено. Тръгна си, както обикновено. Облече се и се сбогува.

— С какви думи? Какво точно каза на сбогуване?

— Ами нищо особено. Целуна ни и двамата. Прегърна ни и каза: „Всичко хубаво, приятели. Дай, Боже, да получите всичко, което искате. Обичам ви много“.

— Той винаги ли говореше така, когато си отиваше?

— В общи линии, да… Освен че ни обича. Преди не ни го е казвал.

По пътя към кварталната поликлиника на родителите на Параскевич Настя и Коротков направиха предварителната равносметка. Леонид пристигнал при близките си приятели без видим повод и донесъл вещ, която отдавна е трябвало да им върне. Оправял си е дълговете преди смъртта? Дошъл сам, без жена си, макар че според показанията й, те не са се карали. Знаел е, че пред прага на жилището му го чака смъртта, и не е искал Светлана да види това? Сбогувайки се с приятелите си, е казал необичайно топли думи. Прощавал се е завинаги? Приличаше да е така, много приличаше.

Вчера бяха посетили поликлиниката в района, където Параскевич е живял няколко години след женитбата си със. Светлана, но не намериха негов медицински картон.

— Нима той за шест години нито един път не е боледувал?! — удиви се Коротков.

— Може и да е боледувал, но на него не са му били нужни болнични. Работел е вкъщи, а не в някоя служба. Затова не е ходил в поликлиниката. А виж, там, където е живял до женитбата си, би трябвало да има картон. По това време е бил студент и без медицинска бележка от лекар не би се оправил.

Настя се оказа права. В поликлиниката, обслужваща района, където живеят родителите му, се откри картонът на Леонид. В детската поликлиника на същия този район пък намериха в архива и първия картон на Параскевич, тъй като до четиринадесетата си годишнина той се е водил на отчет именно там. Отидоха в прокуратурата, получиха от Олшански разрешение за изземване и взеха двата картона. Но се оказа, че в картона от детската поликлиника е отразено здравното състояние на Леонид едва от петгодишен нататък.

— Не можеш да ме убедиш, че не е боледувал — уверено говореше Коротков. — Аз, като опитен баща, ще ти кажа, че няма такива деца, които да не са боледували, преди да са навършили пет години.

— Вероятно преди са живели на друго място — въздъхна Настя. — Едва сега въведоха нормален ред всеки да си държи картона вкъщи. А помниш ли как беше едно време? Даже не ти се разрешаваше да се докоснеш до картона си. От регистратурата до лекарските кабинети го разнасяха сестрите. Когато се преселваш, също не ти го даваха, а ти правеха кратък препис, ако си поискаш, а иначе въобще нищо не ти даваха. Иди доказвай в новата поликлиника, че си хронично болен или че имаш алергия към някакво лекарство. Ще се наложи да попитаме Галина Ивановна къде са живели по това време. Само че ти сам разговаряй с нея, защото ме втриса само като я видя.

Да изяснят къде е прекарал ранното си детство Леонид Параскевич, им се удаде чак вечерта, когато Галина Ивановна се върна от работа. Оказа се, че Льоня е роден в подмосковното градче Чехов, където по това време е живеело семейството му. Перспективата да се мъкне до Чехов никак не ентусиазира Настя, още повече че утре Коротков беше зает през целия ден и не можеше да я откара дотам.

От уличен автомат позвъни на Олшански с тайната надежда, че той ще я освободи от тягостното задължение. Но номерът не мина.

— Картонът ни е нужен на всяка цена — категорично заяви Константин Михайлович. — Освен това ни трябва и картонът от родилния дом, където е описано как е протекло раждането и не е ли имало нещо патологично в бременността на майка му. Щом като провеждаме посмъртна психиатрична експертиза, важно е всичко до най-малката подробност, за да се разбере какви отклонения е имал човекът. Разбра ли ме добре?

— Да.

— Тогава бегом при мен да ти издам разрешително, а утре сутринта тръгвай за Чехов. Между другото, потърси там и бившите съседи, които може да помнят бабата и дядото на Леонид. Поразпитай ги всичко ли им е било наред със здравето. Не искам да се занимавам с Галина Ивановна, защото знам, че няма да ми каже истината.

Нищо друго не й оставаше, освен отново да се качи в колата на Коротков и той да я закара до градската прокуратура.

Настя Каменская считаше за абсолютно справедливо твърдението, че мързелът е двигател на прогреса. От нежелание да се занимават с тежък физически труд по-способните и талантливите хора са измислили различни механизми и прибори. По-малко способните, към които причисляваше себе си, от мързел са станали изобретателни. Нямаше ни най-малко желание да пътува до Чехов с електричката, затова вместо да се смири и честно да изпълни указанията на следователя, започна да измисля с какво да заинтригува Стасов, че да го склони на едно пътешествие с колата му в Подмосковието. И колкото да бе странно, наистина измисли.

— Влад, трябва да отида до съдебния архив да разгледам някои дела. Хрумна ми, че може би ще ти е интересно делото на Досюков. Ако искаш, ще поразгледам вместо теб това, което ти е необходимо.

Нищо неподозиращият Стасов налапа въдицата и веднага се зае да прехвърля в главата си въпросите, чиито отговори му се искаше да получи от материалите по делото.

— Преди всичко, свидетелите, които по едни или други причини не са били призовани в съда или са били призовани, но не са се явили. Накратко, тези, чиито фамилии липсват в присъдата — старателно изброяваше той. — След това резултатите от всевъзможните проверки на самия Досюков, докъде са изпращани запитвания и какви са били отговорите…

Настя си записа всичко и накрая сложи нова стръв на кукичката.

— Имах намерение да отскоча до архива утре следобед, но се страхувам, че трябва да го отложа.

— Защо?

— Налага ми се сутринта да пътувам до Чехов и това ще ми отнеме много време.

Уловът излезе сполучлив и след пет минути тя се договори със Стасов в девет часа да я вземе с колата.

— Хей, някой казвал ли ти е, че си абсолютно безсъвестно същество? — запита я съпругът й.

— Ти си ми първият. Бъди горд с това обстоятелство — усмихна се Настя.

— Всичките ти фокуси са пришити с бели конци.

— Разгадаваш ги само ти, защото много години си ме изучавал. А пред Стасов всичко минава.

— Асенка, но това е неприлично. Защо не ми каза какъв е проблемът ти? Аз щях да те откарам.

Тя се приближи до седналия си на дивана съпруг, прегърна го и притисна буза към рошавата му рижа коса.

— Защото не искам ти да ме караш. Нали знаеш една от заповедите в нашия занаят — не въвличай близките си.

— Да не би това пътуване да е опасно — разтревожи се Алексей.

— Няма такова нещо, слънчице, най-обикновено е. Да намеря поликлиниката и родилния дом и да иззема медицински картони. Стрелба и преследвания не се предвиждат.

— Тогава защо не искаш да те придружа?

— Защото не искам по време на работа да ни виждат заедно. Сто пъти съм ти казвала, че нашите близки са най-уязвимото ни място. Едно е, когато с теб отиваме на театър, а съвсем друго, когато изпълнявам задание в твоята компания. Заинтересованите хора могат да си помислят, че ти си в течение на служебните ми работи, и да се опитат да откопчат нещо от теб. Или да започнат да те сплашват. Или още някоя пакост да измислят. Не, Льоша, не ми трябва такова главоболие. Аз спокойно ще отида със Стасов, не се страхувам за него, той е десет пъти по-силен и по-опитен от мен.

— Но ти можеш просто да вземеш колата, щом не искаш да те карам — не се предаваше Алексей. — Защо трябва да създаваш трудности на Стасов?

— Льошик, нали знаеш, че не понасям шофирането. Страхувам се от колата. Ами ако се повреди, какво ще правя тогава?

— А колата на Стасов, разбира се, не се поврежда. Тя е много специална — иронично вметна той.

— Ако неговата кола се счупи, той, първо, ще я поправи и, второ, винаги мога да се кача на електричката и да се върна в Москва. А ако аз бъда зад волана на твоята кола, няма да мога да я изоставя и ще стърча там като ненормална.

— А Стасов, значи, ще го изоставиш?

— Ще го изоставя — без колебание отвърна Настя. — Стасов е възрастен и самостоятелен мъж, а колата е малка и глупава, тя не може да бъде оставяна сама, защото непременно ще я откраднат.

— Бива си те, Аска — засмя се Алексей. — Ако аз имах отговор за всичко, бих станал най-добрият детектив в света.

Рано сутринта Стасов откара Лиля в училище и се отправи към Шчелковското шосе, където живееше Настя Каменская. На входа вместо Настя го очакваше съпругът й, който заяви, че няма да го пусне, без да закуси в дома му. Стасов не възрази, защото той много му допадаше, пък и чаша кафе съвсем не му бе излишна.

В Чехов пристигнаха към единадесет часа, доста бързо откриха детската поликлиника, но за тяхно разочарование се оказа, че картоните с дванадесетгодишна давност могат да бъдат намерени в архива само от една жена, която няма да пристигне по-рано от час.

— Тя е пенсионерка — обясниха им в регистратурата, — работи на половин щатна бройка. Днес е на работа следобед от един до пет.

— А къде се намира родилният дом?

— След три пресечки.

Тръгнаха към родилния дом. Като се качиха на втория етаж, където се намираше кабинетът на главния лекар, Стасов се разположи върху мекото кожено диванче и протегна дългите си крака с намерение да почете вестник, докато Настя контактува с медицинското началство. Оказа се обаче, че е забравил вестника в колата си, и започна по навик да обшарва с поглед стените, за да си убие времето — стенвестници, нагледна агитация, обяви за членовете на профсъюзната организация. В далечния ъгъл на коридора забеляза табло със снимки и се приближи до него. Под надпис с едри букви: „НАШИТЕ ВЕТЕРАНИ“ бяха подредени портрети на лекари, медицински сестри, санитарки и административни служители. Както очите му пробягваха по непознатите лица, Стасов изведнъж потръпна. От една снимка го „гледаше“ Владимир Петрович Пригарин.