Чужда маска

Девета глава

Те победиха!

Ирина не беше силна в политиката, но дори откъслечните й знания и представи й бяха достатъчни, за да разбере, че са победили. Партията, която представяше Сергей Берьозин, бе събрала далеч повече от петте процента гласове на избирателите.

Привечер в неделя Сергей отиде в информационния център, в чийто компютър постъпваха резултатите от преброяването на бюлетините по места. Предварително бе предупредил Ирина, че тази процедура е дълга, че ще се проточи най-вероятно до понеделник по обед, ако не и повече, и трябва заедно със съратниците и конкурентите си да следи как се движат нещата.

Ирина се приготви за дълго самотно чакане. Накисна спалното бельо и ризите на Сергей, напръска мокета със специална пяна, която се просмукваше за около половин час в него и след обработката с прахосмукачка и почистването на праха и мръсотията възвръщаше първоначалната свежест и яркост на шарките му. Направи си сметка, че щом Сергей ще го няма дълго вкъщи, би могла да се заеме с косата си, да й сложи лак и да я навие на едри ролки. Ако така навита косата й престоеше дванадесет часа, къдрите й биха се запазили после за цяла седмица, защото лакът беше много силен. Въздъхна с облекчение, като си спомни, че от няколко месеца не се къдри и че не й се налагаше да изтезава косата си. Сергей харесваше гладката й прическа, пък и тя самата я предпочиташе.

До дълбока нощ не изключи телевизора, заслушваше се в обявяваните числа и разлетите коментари, търсеше лицето на Сергей, когато камерата пробягваше по присъстващите в залата. Да, ето го — ту седи мълчалив и замислен за нещо, ту пише бързо в бележника си, ту оживено разговаря с някого. Това не беше ново за Ирина — и преди й се бе случвало да гледа по телевизията хора, които познаваше и беше обслужвала. Но сега беше някак по-различно. Не би могла да обясни защо, но така го чувстваше. Може би, защото преди, виждайки на екрана познато лице, не изпитваше ни най-малък интерес към това защо е в студиото, какво прави там и като какъв го представят в дадения момент — като герой или като антигерой. А със Сергей беше другояче.

Легна си да спи късно, а в понеделник скочи от леглото в ранни зори и тутакси се втурна към телевизора. В информационния център все още продължаваха да постъпват сведения, но предварителните данни бяха обнадеждаващи. От време на време камерата пак улавяше сред множеството присъстващи в залата поотслабналото, но сияещо от радост лице на Сергей Берьозин и всеки път Ирина чувстваше как в гърдите й се разлива топлина. Всичко се бе получило, нищо не бе отишло на вятъра. Бяха победили.

Тя прехвърли накиснатото от вечерта бельо в пералнята и с чаша кафе в ръка се настани пред малкия телевизор в кухнята. Трябваше да приготви повече ядене и да се облече така, както обичаше Сергей. Всеки момент той можеше да нахлуе вкъщи, при това не сам, а с приятели, че може и с журналисти, и съпругата му трябваше да бъде в пълна бойна готовност за посрещане на гости.

След като закуси, замеси тесто с мая — на Сергей му харесваха пирожките, млинчетата и кифличките — и се зае с плънките. Реши да направи пирожките с кайма, млинчетата със зеле, а кифличките — с ябълки и черно френско грозде. Спомни си неотдавнашния изблик на страх у Сергей, когато той бе решил, че си е отишла, че се е отправила към старите си приятели. „Къде бих могла да отида? — усмихна се горчиво. — Моето място в онзи живот вече твърдо е заето. Нямам път назад. Дори и нещо да не се получи тук както трябва, не мога да се върна обратно. При никакви обстоятелства…“

Пералнята тихо бръмчеше, в кухнята втасваше тестото, из целия апартамент се носеше миризма на пържено зеле с лук и на Ирина й беше толкова уютно, толкова хубаво, както никога досега. Имаше дом, имаше съпруг, переше, чистеше, готвеше. Толкова бе мечтала за това! Ако се сдобиеше с дете, значи всичко се бе сбъднало. Кой знае, може би наистина щеше да си роди дете. А две би било още по-добре. Но времето щеше да покаже…

Когато входният звънец пропя, тя радостно се втурна към врата, сигурна, че това е Сергей. Но на прага стоеше непозната дама, облечена скъпо и изискано. Всъщност лицето на дамата се стори на Ирина някак смътно познато и сърцето й се сви от лошо предчувствие.

— Може ли да вляза? — надменно попита неканената гостенка.

— Какво желаете?

На Ирина никак не й се искаше да я пуска и се надяваше, че търси Сергей, но тъй като него го нямаше, тя ще се обърне и ще си отиде.

— Трябва да си поговоря с вас, скъпа моя. Вие какво, не ме ли познахте?

Не, Ирина не я познаваше, но разбираше, че се налага да я опознае.

— Влезте — сухо изрече и се отдръпна, за да я пропусне в антрето.

Жената се съблече, окачи на закачалката във вградения гардероб дългото си палто от кожи на полярни лисици и отдолу се показа скъп делови костюм от английски туид. Ирина я въведе в дневната, покани я да седне, а самата тя остана права. Беше й тревожно и инстинктивно се страхуваше да сяда, като човек, който всеки момент е готов да си плюе на петите и да побегне.

— Слушам ви…

Гостенката я огледа преценяващо от главата до петите.

— Променила сте се — усмихна се тя, привършвайки огледа си. — Дори бих казала, че сте погрозняла. Впрочем няма нищо чудно в това. Дочух, че сте претърпяла катастрофа и после дълго сте се лекувала. Надявам се, че вече всичко е наред и сте излекувана напълно.

— Да, благодаря — все така сухо отвърна Ирина. — Да не би да сте дошла да си бъбрим за моето здраве?

— Какво говорите, скъпа, аз дойдох при вас като при посестрима. Ако не сте забравила, ние с вас имаме общ съпруг.

„О, да, това е първата жена на Сергей! — ужасено си помисли Ирина. — Всичко пропадна…“

— Моля да бъда извинена, но съм принудена да ви оставя за минутка — произнесе тихо, стараейки се да не покаже с нищо паниката, която я бе връхлетяла. — Трябва да нагледам тестото.

По лицето на жената се мярна почуда, примесена с недоверие.

— Разбира се — кимна благосклонно тя.

Ирина влетя в кухнята, нарочно издрънча с капака на тенджерата и незабележимо влезе в спалнята. Знаеше къде Сергей държи албума си.

„Да, ето ги сватбените им снимки… А това пък са снимките от десетгодишнината на техния съвместен живот. Ето я Диана Лвовна. Господи, защо е дошла?! Какво й трябва? Нима…?“

— Е, как е тестото? — насмешливо я попита Диана, когато се върна в дневната.

— Надига се вече.

Ирина се мъчеше да се вземе в ръце и да се успокои. В края на краищата, досега не бе й причинила нищо лошо. Давайки интервю на заядливата Олеся Мелниченко, бе била крайно коректна и не си бе позволила нито една неуважителна дума по адрес на бившата съпруга на Сергей.

— Сега на домошарка ли си играете? — поинтересува се Диана. — Доколкото ми е известно, преди това не е било любимото ви занимание. Сергей непрекъснато ходеше гладен и омачкан, а ризите и чорапите си переше сам. Катастрофата ли ви подейства така?

— Диана Лвовна, може би ще преминем по същество. Слушам ви.

— Ще се побъркам! — високо се разсмя тя. — Сякаш са ви подменили, скъпа моя! Какви маниери, какви изрази! Истинска светска дама! Е, какво — толкова по-добре. Надявам се, че по-лесно ще се разбера с интелигентна жена, отколкото с пияна уличница.

— Искахте да ме оскърбите ли, Диана Лвовна? Удаде ви се. А сега позволете ми да ви изпратя до вратата. Ако ми държите такъв тона, не възнамерявам да разговарям с вас.

— Я стига, Ира — намръщи се Диана. — Вие сте по-млада от мен, значително по-млада и трябва да бъдете уважителна. Освен това, не можете да отречете, че вашето поведение в миналото ми дава всички основания да кажа това, което казах току-що. На всички е известно, че пиехте много, вземахте наркотици и периодически си лягахте в чужди кревати. Ако сте забравила, ще ви припомня как с вас случайно се срещнахме в ресторанта, когато вие празнувахте четиридесетгодишнината на Сергей. Бяхте безобразно пияна, налитахте да ме прегръщате и обявихте на всеослушание, че сме роднина по мъжка линия. Забравихте ли?

— Добре, да оставим това. Ще приемем, че вие сте права. А какво искате от мен сега?

— Искам, скъпа, да сключа договор с вас. Споразумение за взаимопомощ. Преди всичко, искам един път и завинаги да си го набиете в главата, че политическото благополучие на вашия съпруг се намира в моите ръце. Вие можете да се държите като тихо ангелче, да не пиете, да не се боцкате, да не му изменяте и дори да не пушите, можете да се преструвате на образцова съпруга, да давате интервюта и по най-различни други начини да хвърляте пепел в очите на публиката, но трябва непрекъснато да помните, че аз мога да разкажа за вас множество нелицеприятни нещица. И за това как се държахте, когато още не се бяхме развели със Сергей, и за това как два пъти ви изхвърлях от нашето съпружеско ложе, и дори за това как се опитвахте да си биете с мен. Мога да разкажа как през първите години на вашия съвместен живот Серьожа идваше при мен, плачеше на рамото ми и през сълзи ми говореше, че вие сте курва и пияница, че е гладен, че жилището е мръсно като бардак, но той нищо не можел да направи, защото ви обичал и не можел да живее без вас. В общи линии, мога да разказвам много. Но бих могла и да не го правя. Мога например да говоря на всички, че Серьожа ви е срещнал, когато ние с него фактически сме били разделени, така че не може и дума да става за съпружеска измяна, че вие винаги сте се държала достойно и с нищо не сте ме обидила. Че Серьожа безумно ви обича и ви боготвори. И така нататък. Само от вас зависи какво поведение ще си избера.

— И какво конкретно трябва да направя, за да не ме окалвате? — попита Ирина, стараейки се да прикрие издайническото трептене на гласа си.

— Вие трябва да ми правите реклама, скъпа моя. Виждате ли, аз също реших да се занимавам с политика. Свободна жена съм, енергична, време и сили имам повече от достатъчно, така че защо не? Уверявам ви, че това развлечение с нищо не е по-лошо от другите. Днес моята партия все още не се ползва с широка известност, макар че взехме участие в изборите и всичко ни е като при големите партии. Разбира се, до бленуваните пет процента не достигнахме, но и не разчитахме на това. За нас беше важно просто да заявим, че съществуваме, да покажем лицето си. А виж, за следващите избори в Думата след четири години ще се готвим сериозно. И вие трябва да ми помогнете.

— По какъв начин бих могла да ви помогна?

Диана стана от фотьойла и се заразхожда из стаята, разглеждайки книгите на полиците и малките пейзажи в рамки. Фигурата й бе започнала да става тромава и отпусната, краката й бяха възгрозни, но лицето й, както и преди, беше интересно, с остри, отчетливи черти и почти без бръчки.

— Представяте ли си, Ира, колко интересно ще бъде за избирателите да следят предизборната борба на две партии, начело на които стоят бивши съпрузи. Партията на Сергей Берьозин и партията на Диана Берьозина. Ще ви кажа истината: в моята партия аз нямам лидерска позиция. Но това е временно. Защото, ако правите всичко, което ви кажа, аз ще стана лидер. По-точно, ще ме направят такъв. Разбирате ли?

— Не съвсем…

— Да, естествено, вие не сте силна в това — снизходително подхвърли Диана. — Ще ви обясня по-просто, за да го разберете. Значи вие започвате наляво и надясно да говорите, че бившата жена на Сергей Берьозин също се занимава с политика и се явява активен член на партията… Впрочем названието вие няма да го запомните отведнъж, затова ще ви оставя визитката си. Когато започнат да ви разпитват по-подробно, ще говорите хвалебствени думи за мен. Няма да ви се наложи да си кривите душата, защото лично вие няма за какво да ме упреквате. Но трябва да подбирате такива изрази, които да предизвикат интереса на журналистите към мен като личност. По такъв начин ще възбудите интереса и на обществеността. Но засега само към мен. Аз на свой ред ще започна да разказвам в интервюта за нашата партия и в очите на публиката тази партия вече ще бъде свързана с моето име. Народът ще започне да я нарича „партията на Диана Берьозина“ и тогава волю-неволю сегашните лидери ще бъдат принудени да ме приемат в своите редове. Няма да имат друг изход, защото ще разберат, че партията започва да добива популярност сред народа само благодарение на мен и ако аз се отдръпна, тя ще бъде забравена. Народът обожава дрязгите между бивши съпрузи, а фактът, че това става под формата на политическо съперничество, само ще придаде пикантност и острота. Аз ще се превърна в нещо като церемониалмайстор и не е изключено да ме привика в редиците си по-мощна партия, която ще поиска да поведе борба с партията на Сергей. А аз съм решила да се продам на висока цена. Е, скъпа моя, ще се споразумеем ли?

— Имам чувството, Диана Лвовна, че ме шантажирате.

— Ама разбира се — засмя се Диана. — Че какво лошо има в това? Не ви изнудвам за пари. Предлагам ви сделка. Ако вие не приемете условията ми, аз просто разказвам чистата истина за вас. Ако пък ги приемете, ще взема грях на душата си и ще лъжа, говорейки на всички колко сте забележителна. И какво, в крайна сметка, ви пречи да заемете същата позиция? Ако кажа поне една лоша думичка за вас, вие веднага ще информирате широката общественост как съм идвала тук и съм ви предлагала да ми помогнете в политическата игра. Уверявам ви, че мен това също няма да ме украси. Зависи как ще го погледнеш — или е взаимен шантаж или двустранно споразумение.

— Добре — въздъхна Ирина, ставайки и показвайки с целия си вид, че няма намерение да удължава този разговор. — Да считаме, че сме се договорили. В края на краищата, сама съм си виновна, че ви сложих в ръцете оръжие против себе си. И тъй като съм си виновна, то и сама ще плащам за прегрешенията си.

— Значи ми обещавате да направите така, както ви казах?

— Обещавам. Нали виждате, че вече не пия и не вземам наркотици, тъй че можете да разчитате на думата ми.

Диана разбра, че повече не е желана тук. Излезе в антрето след Ирина и започна да облича палтото си. В един момент двете се оказаха съвсем близо и бившата съпруга на Сергей Берьозин буквално впи очи в лицето на сегашната му жена. Ирина изстина вътрешно и се вцепени като заек пред боа.

— И все пак, вие много сте се променила, скъпа моя — най-сетне рече Диана. — Преди бяхте съвсем различна. Жал ми е да го повтарям, но доста сте погрозняла, откакто ви видях за последен път. Пиехте прекалено много, а това не допринася за женската красота. Радвам се, че навреме сте се вразумила.

Устните й се разтеглиха в ледена усмивка и тя напусна апартамента на бившия си съпруг с вид на победителка.

Ирина още дълго остана в антрето, мъчейки се да укроти бясно туптящото си сърце, и безсилна да се помръдне.

„Погрозняла съм!“

Най-сетне успя да се застави да се отдръпне от стената, на която се бе облегнала, и отново се върна в спалнята. Извади албума със снимките от сватбата й със Сергей, взе няколко, където лицето й беше заснето в едър план, и се приближи до огледалото. Да, Диана беше права, лицето от снимката беше по-красиво от това, което се отразяваше в огледалото. Но Ирина сега почти не се гримираше, защото Сергей й бе казал, че без грим лицето й изглежда по-нежно и по-домашно… Ако се гримираше, щеше да стане точно такава, каквато беше засмяната красива жена от снимките с петгодишна давност. Само че защо? Беше се смяла, бе се радвала на живота, бе се чувствала щастлива и как бе завършило всичко това? Така че надали си струваше…

Приближавайки се с колата към дома си, Светлана Параскевич видя на пейката пред входа позната фигура. Свекърва й седеше прекалено изправена, сякаш бе глътнала точилка, и бе вперила в пространството пред себе си празен поглед. Светлана преодоля изкушението си да свърне под арката на сградата, да прекоси вътрешния двор, да излезе на другата улица и да изчезне колкото се може по-далеч оттук. Нямаше ни най-малко желание да контактува с нея и се надяваше, че Галина Ивановна ще си тръгне бързо.

Без да бърза, паркира колата, свали чистачките, извади магнетофона от гнездото му в арматурното табло, заключи и провери всички врати и чак тогава се отправи към входа.

Галина Ивановна мълчаливо следеше действията на снаха си, без да се помръдне и въобще без да реагира по какъвто и да било начин. Просто седеше, застинала в позата на скърбяща Богородица.

— Добър вечер — поздрави Светлана, приближавайки се до нея. — Мен ли чакате?

— Че кого друг бих могла да чакам в това забравено от Бога място — с тежка въздишка на великомъченица отвърна свекърва й. — Сигурна съм, че този квартал си го избрала ти, а не Льонечка. Той непременно би си помислил за мен, за това колко трудно ще ми бъде да се добирам дотук.

„Няма защо да идваш тук, дърта кучко — мислено си рече Светлана. — Нямаш работа тук. Само да знаеше какво каза любимият ти син, когато заедно с него избирахме квартала, в който ще си купим ново жилище. Беше му безразлично къде, държеше единствено да е по-далеч от теб. Жалко, че не го чу.“

Без повече да си продумат нито думичка, двете се изкачиха с асансьора и влязоха в апартамента. Светлана бързо изхлузи ботушките си и по яке се втурна в кухнята да сложи чайника на печката. Отоплението в старичкото жигули беше слабо и тя здравата бе премръзнала, докато се движеше насам-натам из града.

— Защо си позволяваш да влизаш в кухнята с връхна дреха?! — дочу стържещия главна свекърва си. — Това не е хигиенично, в кухнята има хранителни продукти, а с якето внасяш зараза и всякакви мръсотии от улицата.

Светлана стисна здраво клепачи и рязко си пое дъх. Това беше изпитан метод срещу изказванията на Галина Ивановна. Да мълчи, да мълчи и пак да мълчи, да не реагира на нищо и ако е възможно, да не й подава реплики. Да не й позволява да я въвлича в спорове. Да не й се озъбва. Да не се оправдава. За шестте години, през които бе играла ролята на нейна снаха, бе се научила доста ловко и безболезнено да излиза от положение, разработвайки цяла програма за „безопасно“ поведение в присъствието на Галина Ивановна. Разбира се, би могла да постави злобната дъртачка на мястото й, би могла да повоюва за своята независимост и за правото си да живее така, както й се иска на нея самата, но обичаше прекалено много Леонид, за да си позволи да го травматизира. Знаеше, че той не понася собствената си майка, но страда от това, считайки своята неприязън към нея за ненормална и осъдителна, затова никога не би допуснал да се каже нито дума против майка му. И самият той не би казал, и на Светлана не би разрешил. В присъствието на майка си беше идеалният син — любящ, грижовен, покорен и ласкав — и искрено вярваше, че с това изкупва вината си пред нея. Чувстваше се виновен за това, че не можеше да я търпи. Смяташе, че е длъжен да я обича, и щом не се получава, значи това е свидетелство за деградацията и дълбоката му безнравственост, за порочност и греховност.

— Сега ще пием чай — весело говореше Светлана, докато се събличаше и сортираше пакетите с продукти. — Купила съм много вкусен кекс.

— Ти злоупотребяваш с тестените храни — сурово отбеляза свекърва й. — Вече не си млада, Светочка, време е да започнеш да се замисляш за външния си вид, а не само за удоволствията си.

Светлана преглътна и това, макар да можеше да й отвърне, че за да запази добрия си външен вид, трябва да наддаде поне пет килограма. Ниският ръст и кльощавостта, които на младини изглеждат като очарователна миниатюрност, след тридесетте превръщат жената в старицообразно пале. За да не се отпуска кожата и да не се появят ранни бръчки, Светлана трябваше постоянно и по-малко да увеличава теглото си, за да добие в крайна сметка облика на весела поничка, а не на стара и сбръчкана вещица.

— Имам солети и извара, ако искате — миролюбиво отвърна на забележката, подхвърлена от Галина Ивановна.

— Не ми трябва нищо. Не съм дошла тук да пия чай.

— Извинете ме, но цял ден тичах по работа, не успях да обядвам, премръзнах ужасно и затова все пак ще пийна чай.

Светлана седна на кухненската маса и, стараейки се да не обръща внимание на киселата физиономия на свекърва си, напълни две чаши.

— Вече ти казах, че не искам — капризно рече Галина Ивановна.

„Не съм глуха — отново мислено се разбунтува Светлана. — Но ако не ти бях наляла, сигурно би ми изнесла цяла тирада, че в този дом поне от приличие не ти предлагат една чашка. Ти винаги ще намериш за какво да се заядеш.“

— Дочух, че успешно разпродаваш творческото наследство на Льонечка — премина по същество свекърва й.

Светлана едва не се задави. Откъде ли бе разбрала? Бяха изминали само няколко дена, откакто бе посетила Паша в „Паун“ и Нугзар в издателство „Вирд“. Разбира се, и двамата нямаше да закъснеят да публикуват съобщение в „Книжное обозрение“, че са придобили авторските права върху новите романи на покойния Параскевич, но този вестник излизаше във вторник и дори те да бяха успели да пробутат обявата в утрешния брой, той така или иначе бе утрешен. При това Галина Ивановна никога не се бе интересувала от вестника, за разлика от самата Светлана, която бе абонирана за него и внимателно следеше попада ли Параскевич в десетката шампиони по издаваемост и колко време се задържат любовните му романи в списъка на бестселърите. Тогава как беше узнала тази справка?

Нямаше смисъл да отрича.

— Аз не разпродавам наследството му, а сключвам договори с издателите за публикуване на неговите ръкописи — както вече издаваните, така и новите. Какво ви безпокои?

— Безпокоят ме сумите, които печелиш от това. Доколкото ми е известно, само през миналата седмица ти си грабнала шестдесет хиляди долара. И то сега, когато още не е изстинал прахът на Льоня. А какво ще стане по-нататък?

— Какво ще бъде По-нататък ли? — спокойно рече Светлана. — Не разбирам накъде биете, Галина Ивановна. Да не смятате, че след смъртта на Льоня трябва да дам на издателите безплатно ръкописите му? Или смятате, че тези ръкописи не трябва да се издават въобще? Хайде, обяснете ми какво точно не ви харесва?

— Не ми харесва, че ти богатееш от неговото име, от таланта, от труда му.

— И какво предлагате? Как трябва да постъпя, за да ви се харесам?

Светлана се чувстваше леко и свободно, защото вече не й се налагаше да се въздържа. Ако го бе правила, то бе било само по навик, а и от страх да не се засегне Леонид. Сега, след като Галина Ивановна бе погребала сина си, можеше да разговаря с нея така, както сметнеше за необходимо, без да си подбира думите и изразите и без унизително да си премълчава. Усещането й беше съвсем ново. След погребението и траурната сбирка беше се срещала със свекърва си само един път на деветините, но тогава бе имало много народ, пък и атмосферата бе била тъжна, така че въобще не бе възнамерявала да влиза в разпри с нея, дори и да не й се нравят някои неща.

— Ние двете се явяваме наследници по права линия — заяви Галина Ивановна. — И имаме еднакви права върху наследството.

— А, това ли било?! — усмихна се Светлана. — Значи искате да си поделя с вас парите, които получавам за ръкописите. Правилно ли ви разбрах?

— Да, настоявам за това, защото съм в правото си. И ще отстоявам своето право с помощта на съда и на адвокат, ако имаш наглостта да докараш работата дотам.

— Имам — увери я тя, забивайки острите си бели зъбки в лимоненожълтия резен кекс. — Можете да се съдите с мен до пълно умопомрачение, но ви очаква жестоко разочарование. Няма да спечелите делото и пари няма да получите. Затова пък ще заплатите разходите по него, а и адвокатът ще ви одере здраво кожата.

— Позволи ми да те попитам защо няма да спечеля делото? — присви очи Галина Ивановна.

— Позволявам да питате, но няма да ви отговарям — отвърна весело Светлана, наливайки се втора чаша чай. — Нека се измъчвате от неудовлетворено любопитство.

— Не виждам тук никакъв повод за шегички. Повтарям още веднъж: настоявам половината от хонорарите за произведенията на Льоня, публикувани след смъртта му, да принадлежи на мен, неговата майка.

— На вас? Ами Владимир Никитич? Него не го ли смятате за наследник?

— Това се подразбира от само себе си — парира свекърва й. — Владимир Никитич започна да крее след смъртта на Льонечка, не можа да понесе този удар, затова не би се захванал да се съди с теб, а аз се оказах по-силна и съм в състояние да се боря за моите и неговите права. Ти, разбира се, не си взела това предвид. Вероятно си разчитала, че смъртта на сина ни дотолкова ще ни изкара от релси, че ще ти позволим да си развяваш байрака. Не се получи, Светочка, номерът ти не мина. Владимир Никитич действително не ще да мисли за никакви пари, но с мен няма да се справиш толкова лесно. Или незабавно слагаш на масата тридесет хиляди долара и се задължаваш в бъдеще да ми даваш половината от хонорарите, или ние с теб се разделяме и се срещаме отново в съда.

— Няма да стане — невъзмутимо отвърна Светлана.

— Защо?

— Затова.

— Как разговаряш с мен?! — избухна Галина Ивановна. — За твое сведение, днес бях в прокуратурата при следователя Олшански. Разказах му за твоите работици и той напълно се съгласи с мен, че имаш пръст в убийството на Леонид. Или си го застреляла сама, или си наела някого, за да се разпореждаш безпрепятствено с ръкописите му, защото той никога не е мислил за печалба, за пари, за това, как да ги натрупа повече. Ти не си могла да го понесеш, искало ти се е богатство, разкош, пътешествия, а Льонечка безкористно помагаше на своите приятели и им даваше ръкописите си срещу дребни хонорарчета. Защото аз го възпитах така, винаги съм му внушавала, че да помагаш на приятеля си, е благородно нещо, дори да го правиш в ущърб на самия себе си, а да мислиш за изгоди и богатство, е низко и недостойно за интелигентния човек. Но на теб не ти е харесвало как съм възпитала сина си, с всички сили си се опитвала да го промениш и тъй като не ти се е удало да го направиш, просто си се избавила от него. И следователят напълно е съгласен с това.

— Значи вашият следовател е идиот — спокойно произнесе Светлана. — Но аз не разбирам какво ще спечелите лично вие, ако ме пратят в затвора за убийство на Льоня. Да кажем, че наистина ме затворят, а после какво? Мислите си, че от този факт по вас ще започнат да валят пари? Хич не си го въобразявайте. Тридесет хиляди долара няма да ви дам и останалите ръкописи също няма да ви дам. Така че ще си останете само с един гол мерак. И за да сложим точка на нашата много съдържателна беседа, ще ви кажа, че има някои обстоятелства, които не са ви известни, но които обричат на пълен крах жалките ви опити да ме осъдите за половината от хонорарите за ръкописите. Не се опитвайте да се съдите с мен, защото в противен случай тези обстоятелства ще излязат на бял свят, ще бъда принудена да ги разглася и тогава ще се окажете в смешно положение. Ще ви се надсмиват всички и ще ви сочат с пръст. Това ли искате? Тогава тичайте по-скоро в съда, обещавам ви такова развлечение, което няма да забравите до края на живота си.

— Това е блъф — презрително изкриви устни Галина Ивановна. — Ти лъжеш и се надяваш, че ще се уплаша и ще отстъпя. Всички тези фокуси са известни и многократно са описвани в световната литература. Ако беше по-добре образована и четеше повече, вместо да търгуваш с Льонечкения талант, щеше да го знаеш не по-лошо от мен. За последен път ти предлагам да ми дадеш доброволно половината от парите. Освен това, трябва да ми направиш писмено заявление, заверено от нотариус, че и занапред ще продължаваш да ми даваш полагащата ми се част от хонорарите. Имай предвид, че постъпвам благородно с теб, макар че, Бог ми е свидетел, ти не заслужаваш това. Ние с Владимир Никитич сме двама и тъй като се явяваме равноправни наследници, то на нас ни се полага не половината, а две трети от Льонечкиното наследство.

— Я вървете по дяволите!

Светлана стана от масата, приближи се до прозореца и застана гърбом към свекърва си. Сещайки се, че вече няма защо да се преструва и да се съобразява със сложните отношения между Леонид и неговата майка, тя си взе една цигара и запуши.

Аха! — последва веднага злобен коментар. — Разбира се, какво друго би могло да се очаква от такава като теб. Още не е изстинал прахът на Льоня, а ти налапа цигарата! Днес вече пушиш, утре ще започнеш да пиеш, а после ще си вирнеш и опашката. Чак се чудя как си изтраяла досега. Изминаха три седмици от гибелта на Льоня, а апартаментът ти още не се е превърнал в бардак. Предполагам, че това е само въпрос на дни. Човек би могъл да се досети защо ти са много пари. Ще си купуваш с тях любовници. Ти винаги си била само едно бездарно нищожество, две думи на кръст не можеше да свържеш, затова рано или късно ще те изхвърлят от всички вестници и списания, където се опитваш да се закачиш. Единственото нещо, което умееш, е да се търкаляш в леглото и всичките ти мисли са насочени към това.

Светлана се обърна и дари свекърва си с усмивка, която не предвещаваше нищо добро.

— Е, Галина Ивановна, след като сама си го изпросихте, слушайте тогава. И после да не започнете да ми говорите, че съм постъпила жестоко. Исках да скрия истината от вас, защото тя ще ви е неприятна, дори нещо повече — убийствена. Опитах се да ви пожаля. Но търпението ми се изчерпа, защото вашите оскърбления преминаха всякакви граници.

Тя отмести табуретката си от кухненската маса и седна до прозореца, възможно най-далеч от свекърва си. Помълча известно време, поклащайки глава и замислено се взря в лицето на възрастната жена.

— Или може би не трябва да ви кажа? — тихо произнесе, сякаш се съветваше със самата себе си. — Да ви го спестя? Сигурно няма да го понесете.

— Говори! — самоуверено настоя Галина Ивановна. — Да видим що за неизвестни за мен обстоятелства са това, с които ти се опитваш да се прикриеш. Сигурна съм, че не съществуват никакви такива обстоятелства, просто няма какво да кажеш и се правиш, че ме съжаляваш.

— Да ви вземат дяволите! — ядно процеди Светлана. — Щом искате — моля. Вашият син никога не е бил велик писател. Той беше забележителен, умен, добър, чудесен човек и аз го обичах, колкото и както можех. Но той беше абсолютно бездарен и като журналист, и като писател. Той, а не аз, не можеше да свърже две думи на лист хартия. И всичките романи с подписа на Леонид Параскевич са написани от мен. Ясно ли ви е? Така че нямате никакви права върху хонорарите и просто забравете за тях. Взехме името на Льоня, а не моето, защото така е по-правилно от гледна точка на рекламата. Жените имат склонност да се влюбват в кумири, още повече че Льоня имаше подходяща външност и на снимките върху обложките на нашите книги той изглеждаше просто великолепно. Така че мъжът автор на любовни романи силно повишаваше нивото на продаваемостта им. Сега доволна ли сте? До тази минута вие бяхте скърбяща майка, отгледала и възпитала велик писател. Отсега нататък вие сте никоя. Нищожна и алчна свекърва, опитваща се да отнеме на овдовялата си снаха това, което принадлежи само на нея и на никой друг.

— Лъжеш — прошепна Галина Ивановна с побелели устни. — Ти нагло ме лъжеш, възползвайки се от факта, че Льоня вече го няма и няма кой да опровергае безсъвестните ти лъжи.

— Не, уважаема Галина Ивановна, аз не лъжа.

— Тогава докажи, че това е истина.

— Нищо няма да ви доказвам — Светлана се протегна и се прозя. — Това не ми е необходимо и не ме интересува. Щом ви се иска да докажете, че ви лъжа, прав ви път. Както е казал Маяковски, творете, измисляйте, опитвайте.

— Ще изискам да бъде направена филологическа експертиза — заплашително рече Галина Параскевич. — И веднага ще бъдеш разобличена. Направеното от ръка на майстор не може да се фалшифицира.

— Ами, правете си я експертизата — равнодушно сви рамене Светлана. — Мога само да ви обещая, че ще се охарчите доста за специалист и ще станете за посмешище на всички. Това е, Галина Ивановна, ако нямате друго към мен, хайде да се сбогуваме. Имах тежък ден, уморена съм и искам да си лягам.

Свекърва й мълчаливо се надигна и с достойнство излезе от кухнята. Все така, без да продума, тя се облече, закопча ботушите си и взе оставената си до вратата чанта.

— Мерзавка — процеди най-сетне с равен глас, избягвайки погледа на снаха си. — Ще ти го припомня един ден. Никога няма забравя как се опита да оклеветиш сина ми и да си присвоиш славата му. Ще ми платиш за това.

Светлана й се усмихна в отговор и съвършено спокойно затвори вратата зад гърба й. За шест години бе успяла да придобие тренинг да не се ядосва и да не изпада в ярост в присъствието на Галина Ивановна.

Изми съдовете, прибра продуктите в хладилника, отряза си още едно парче кекс и го сдъвка, без да отпие от чая. Върху лицето й блуждаеше странна усмивка.

Вече наближаваше десет часа, когато позвъни по телефона на Виктор Фьодорович.

— Наложи ми се да кажа на свекърва си, че аз съм написала романите — съобщи му. — Тя съвсем сериозно възнамеряваше да ме осъди за половината от хонорарите. Никак не ми се искаше да й го казвам и отлагах до последно, като се надявах, че ще се вразуми.

— Не се тревожете, гълъбче — успокои я Виктор Фьодорович. — Правилно сте постъпила, като сте й казала. — Рано или късно, щеше да ви се наложи да го сторите.

— Тя се готви да прави филологическа експертиза. Знаете ли какво означава това?

— Имам някаква приблизителна представа. Ще ви помолят да напишете някакво произведение — разказ или очерк — по определена тема с включване на предварително зададени елементи и след това група специалисти литературоведи и лингвисти ще сравнят този текст с онези текстове, които са публикувани под името на Леонид Параскевич. Те си имат методика за установяване на авторството.

— И край?

— И край — потвърди Виктор Фьодорович. — Какво още искате?

— Че тогава всичко е нормално. Няма причини за безпокойство — облекчено въздъхна Светлана. — Ще докажа лесно авторството си.

— Вие наистина няма за какво да се безпокоите, гълъбче. Липсват каквито и било поводи за вълнение. Как вървят работите ви с размяната?

— Успешно. След около три-четири седмици се пренасям. Още не мога да дойда на себе си от това, което се случи в тази къща.

— Разбирам ви, добре ви разбирам.

За миг Светлана сякаш видя пред себе си достолепната фигура на Виктор Фьодорович, неговата едра, красиво изваяна глава с гъсти сиви коси, усмихващото му се, сияещо от доброжелателност лице. Колко хубаво бе, че го имаше този добър и надежден Виктор Фьодорович, към когото винаги можеше да се обърне за съвет и който никога нямаше да й откаже помощ, поддръжка и съчувствие.

Поброди известно време из празния апартамент. Трудно й бе да привикне с обстоятелството, че трябваше да прекарва нощите си сама. Беше й неприятно. Никога не бе живяла изолирано. Преди да се омъжи, бе живяла с родителите си, след брака си — с Льоня, а през редките случаи, когато й се бе налагало да нощува сама вкъщи, това не я бе тревожило, защото знаеше, че след два-три дена Льоня ще се завърне. А сега вече самотата й не беше за ден-два, а до следващия й брак. Или поне до смяната на жилището.

Стана й тъжно, не й се гледаше телевизия и отново приседна до телефона.

— Как си? — попита, когато от другата страна на линията бе вдигната слушалката.

— Зле.

— Защо?

— На мен винаги ми е зле без теб. Върни се, Светик.

— Знаеш, че не мога. Трябва да нощувам вкъщи. Възможно е да ми позвънят моите родители или някой друг и веднага ще тръгнат клюки, че още не съм успяла да овдовея, а вече съм хукнала по чужди къщи.

— Да не ти пука от такива сплетни! От кого се страхуваш?

— Престани. Много добре ти е известно, че се страхувам. Между другото, днес ме посети Галина Ивановна.

— Защо? Какво й е притрябвало?

— Иска: тридесет хиляди долара — половината от това, което издателствата ми изплатиха за ръкописите. Смята, че има право на половината от наследството.

— Да не й е изпила кукувица ума? Как й е хрумнало това?

— Тихо, тихо, не викай, моля ти се. Счита се за наследница по права линия наравно с мен и иска половината от хонорарите за всички ръкописи, които ще бъдат издадени след смъртта на Леонид Параскевич. Заплашва ме със съд и адвокати.

— Бива си я! А ти какво й отвърна?

— Наложи се да й кажа, че аз съм писала романите. Разбира се, в плановете ми не влизаше да й разкривам тайната, но тъй като тя ме хвана за гърлото… Освен това нямах пари и нямаше какво да си поделям с нея. Тази сутрин занесох шестдесет хиляди на Виктор Фьодорович и ми останаха само десет. Но той е готов да почака, докато пробутам и третия ръкопис. Така че, дори и да имах желание, не бих могла да удовлетворя исканията на Галина Ивановна.

— Интересно, как реагира тя?

— Едва не получи припадък от омраза към мен. Сигурна е, че я лъжа, и възнамерява да докаже това с всички възможни средства.

— Ядосваш ли се?

— Не, защо да й се ядосвам. Нещастна, неумна, недобра, немлада жена. Трябва да я съжалявам, а не да се озлобявам към нея.

— Светка, характерът ти е потресаващ. Аз не бих могъл така.

— Какво не би могъл?

— Само като те слушам, всичко отвътре ми закипява, ръцете ме сърбят да я удуша, за да не ламти за чуждото и да не те обижда, а ти така спокойно си разказваш, че на всичко отгоре си готова и да я съжаляващ.

— Недей така, скъпи. Трябва да умеем да прощаваме, да бъдем великодушни и снизходителни към тези, които са по-възрастни от нас. Не можем да искаме да ни обичат за това, че всичко е пред нас, а при тях всичко е свършило.

— Обичам те, Светка. Много те обичам. Дори не можеш да си представиш колко силно те обичам. Смятам, че няма по-добър човек от теб на този свят.

— И аз те обичам, скъпи. Лягай да спиш, а утре сутринта ще дойда. Какво става с работата ти? Днес ходи ли?

— Да, дадоха ми пробен текст за редактиране. Ако ги устройва моята квалификация, ще ме вземат на половин щат с право да работя вкъщи. Заплатата, естествено, е смешна, но какво да се прави…

— Е, нали е само за кратко време. Трябва първо да се стабилизираме, а после ще измислим нещо. Може би прибърза с тази работа. Все пак предложението от лицея беше по изгодно, независимо от заплатата. Учител по литература не е съвсем лошо. И главното — по специалността ти е, а това не е маловажно.

— Не, Светик, не искам. Не ми допада.

— Добре, ти си знаеш. Лягай си, скъпи. Целувам те.