Чужда маска

Шестнадесета глава

Владимир Петрович Пригарин се взираше в Настя с неподправено изумление.

— Нима си мислите, че мога да си спомня обстоятелства с почти тридесетгодишна давност?!

— Е, не изведнъж, разбира се — усмихна се тя. — Ще ви покажа картона на родилката, може би ще видите в него свои записки и нещо ще изплува в съзнанието ви. Освен това чувала съм, че имате феноменална памет за човешки лица. Донесла съм ви дори снимката на тази жена. Тя, разбира се, не е от времето, когато е раждала, тук е по-възрастна, но не се е изменила кой знае колко.

— А от какво е породен интересът ви към родилката?

— Той е по-скоро не към нея, а към детето й. Ние сега събираме материали за съдебнопсихиатрична експертиза на нейния син, затова е важно да узнаем някои подробности за здравното състояние на майката и за протичането на раждането. Като опитен лекар, би трябвало да го разбирате.

— Разбира се, разбира се — закима Пригарин. — Но позволете да ви запитам откъде ви е известно за моята зрителна памет? Да не са ви казали в родилния дом?

— Ако човек реши, много неща може да научи, Владимир Петрович — уклончиво отвърна Настя.

Кой знае защо, не й се искаше да споменава името на Стасов. Не бяха успели да дойдат заедно у Пригарин, както се бяха уговорили. Стасов имаше някакъв проблем в службата си и тя бе принудена да тръгне сама.

— Ами тогава дайте да видя картона — рече Пригарин.

Настя му го подаде. Той погледна фамилията и нещо в лицето му рязко се измени.

— Не, аз съвсем не помня тази родилка…

— Прочетете, моля, записките си. За съжаление, вашият почерк много ме затруднява. Защо се е наложило да правите цезарово сечение?

Пригарин внимателно прочете всичко, започвайки от първия ред. На Настя й се стори, че той го прави прекалено старателно, и това не й се хареса.

— Тази родилка е имала силно изразен астматичен компонент — най-сетне рече Владимир Петрович. — Тя никога не се е занимавала със спорт, никога не е дишала толкова интензивно, както се налага при раждане, и при наличие на астматичен компонент е можела просто да се задуши.

— А би ли могъл компонентът да се отрази на здравето на детето?

— Разбира се. Макар че не бих се наел да го твърдя категорично. Виждате ли, всички проблеми с нормалното дишане са проблеми на снабдяването на организма с кислород. Нарушението на кислородния обмен у бременната напълно би могло да предизвика най-различни нарушения у плода.

Настя хвърли бърз поглед към ръцете му, държащи картона, и забеляза, че те силно треперят. Дали се бе изплашил? Интересно от какво? Или просто нервничеше? Също любопитно.

Поговориха си още около половин час. Тя подробно го разпитваше възможно ли е нарушението на кислородния, обмен да доведе до деформация в психиката на детето. Самата родилка Владимир Петрович така и не си припомни — нито по фамилията, нито по снимката й. Впрочем в това нямаше нищо чудно, защото бяха минали толкова години оттогава.

На Настя много й се пушеше, но в апартамента на Пригарин не миришеше на цигарен дим — очевидно тук не бе прието — и тя стоически търпеше. След като се сбогува с пенсионирания доктор, излезе на стълбищната площадка и извика асансьора, но когато вратите на кабината се отвориха, размисли и не влезе. Пригарин живееше на последния етаж и до апартамента му имаше стълба, която водеше към тавана. Настя извади цигарите си и приседна на най-долното стъпало. Не бе успяла да си смукне и два пъти, когато иззад вратата на доктора се дочу глас:

— Виктор? Аз съм.

Очевидно Владимир Петрович разговаряше по телефона. Тя си спомни за прекаленото му внимание към картона на Галина Ивановна Параскевич, за треперещите му ръце и се заслуша.

— При мен идваха от милицията. Не, не е това. Не, стана въпрос за Параскевич. Виктор, какво става? Нищо не разбирам. Откъде се пръкна всичко това? Не се паникьосвам, а просто не ми харесва. Питаха ме за раждането. Да, да. Не, казах, че не си спомням. В картона й е вписан астматичен компонент. Не, откъм тази страна всичко е нормално, но не мога да разбера защо именно сега… Добре. Разбрахме се.

Настя си допуши цигарата, спусна се на пръсти два етажа по-надолу и чак тогава се качи в асансьора.

„Ама че доктор!“ — рече си мислено.

До голямата самостоятелна сграда в центъра на Москва, където се помещаваха административните отдели на киноцентъра „Сириус“ стигна сравнително бързо. Стасов го нямаше в стаята му, но момичето от съседния кабинет, пърхайки насам-натам по коридора, в движение й изчурулика, че Вадим Николаевич е някъде тук, най-вероятно при шефа. Настя се настани в някога мекото, а сега провиснало почти до пода кресло и извади кръстословицата, с която предвидливо се бе запасила. Докато вписваше буквите в малките квадратчета, тя продължи да мисли за странната реакция на Владимир Петрович Пригарин спрямо нейната визита. Не му бе споменала за никакво криминално деяние, а той първо се беше изплашил, а после още щом вратата се бе затворила зад гърба й, бе се втурнал да телефонира на някакъв си Виктор. Ненапразно на Вадим не му се бе харесало съвпадението още от пръв поглед. Той имаше добре развито шесто чувство, тренирано.

— За какво си се замислила? — сепна я гласът на Стасов до самото й ухо.

— За това, че твоят началник, който ти е разрешил да излезеш в пенсия, е пълен глупак — отвърна му, прибирайки кръстословицата в чантата си.

— Защо? Нормален мъж, позволи ми да си отида спокойно, без да ми прави спънки и да ми опъва нервите.

— Ако беше нормален, нямаше да те пусне за нищо на света. Щеше да ти падне в краката, да се облива в сълзи и да те моли да останеш. А той? Взел, че те пуснал, без да издаде нито звук, сякаш такива като тебе се търкалят с купища по улицата и ще дотичат да работят при него след първото подсвирване.

— Хей, Настя! — слиса се Владислав. — Да не си преяла със сладолед? Или кафето ти е било менте? Какво ти става?

— Не ми става нищо. Много ме е яд, когато най-добрите от нас си отиват, а началниците ни ги гледат с бащински укор, вместо да запретнат ръкави и да направят поне нещо за тях, да им ходатайстват за жилища, за премии, за някакви облаги. Обидно ми е, разбираш ли?

— Да вървим.

Стасов й помогна да стане от ниското кресло и я въведе в кабинета си.

— Събличай се, сядай и разказвай от къде на къде посред бял ден започнаха да те гризат обиди.

— Бях у Пригарин — оповести Настя, съблече якето си и се настани на удобното, този път непродънено кресло в ъгъла. — И мога да те поздравя, че детективският ти нюх не е изгубил остротата си.

— Сериозно? Нашият младолик дядка с нещо не ти е угодил?

— И още как не ми угоди. Той страшно се изплаши от моите въпроси за раждането на Галина Ивановна, а още като излязох от вратата, се втурна да телефонира на някакъв си Виктор. С едни такива претенции, знаеш ли, какво означавало това, защо именно сега и така нататък.

— Настя, още ли не си се уморила да ми пълниш главата с подобни неща?

— За какво намекваш? — не разбра тя.

— За твоето посещение у Пригарин. Извинявай, но за какъв дявол си се помъкнала към него?

— Че какво? — сепна се Настя. — Да не съм ти минала път? Беше ли планирал нещо по отношение на него? Извинявай, Влад, но не знаех. Бяхме се уговорили да отидем заедно и си помислих, че…

— Нямах това предвид. Ти си тръгнала към него именно защото твоят нюх също ти е подсказвал, че има нещо гнило в цялата работа. На теб също не ти е харесало съвпадението. И не е необходимо да разиграваш тук цял спектакъл и да правиш от мен гениален Еркюл Поаро9. Добре, карай нататък, разказвай за нашия доктор.

Настя предаде своя разговор с Пригарин и почти дословно възпроизведе репликите му по телефона.

— Виж ти — поклати глава Стасов, — а на мен с гордост заяви, че помнел по физиономия всичките си родилки. Наредете, вика, пред мен десет хиляди жени и аз ще посоча всички, които съм израждал, нито една няма да пропусна. Пък твоята Галина Ивановна не си е спомнил.

— Това не е показател. Може да смята, че има феноменална зрителна памет, а в действителност тя да не е нищо друго, освен високо самомнение. Или пък на младини паметта му да е била добра, а сега вече никаква да я няма, но той не иска да си го признае. Макар че по принцип би трябвало да е обратното. Ако го е лепнала склерозата, то така или иначе онова, което е запомнил в младостта си, би трябвало да се запази в паметта му, а с разпознаването на Досюков да не е чак толкова сигурен. Само че не е там работата, Влад, да върви по дяволите зрителната му памет. Много повече ме интересува защо изведнъж се разтревожи и на кого се разбърза да телефонира, когато си отидох.

— Имаш ли някакви идеи?

— Не, нито една. Ще се наложи да използваме традиционни методи. Ще го провокираме, за да разберем на какво реагира най-болезнено и кой е този Виктор. Но се страхувам, че мога да се натикам в шамарите на началството. Тъй или иначе, засега няма никаква очевидна връзка между всичките тези съвпадения и несъвпадения с убийството или самоубийството на Параскевич.

— Намекваш ли за нещо.

— Да, намеквам. Стасов, моля те да дойдеш с мен при моя началник Гордеев.

— А той хапе ли?

— Хапе. Но щом аз го изтърпявам, и те ще издържиш. Боли, но не е смъртоносно. Ще дойдеш ли?

— Какво да се прави — въздъхна Стасов. — Не мога да отказвам на жени. Защо се смееш?

— Спомних си как Льошка ме караше да се засрамя, че съм те помолила да ме откараш до Чехов. Била съм безсъвестна нахалница, заради мързела си съм тормозела един много зает човек. Той самият щял да ме закара дотам. А представяш ли си какво би станало, ако го бях послушала? Знаеш ли, Стасов, когато си помисля на какво тънко косъмче от немислими случайности понякога виси детективската ни сполука, чак ми става страшно. Та нали, ако не бях тръгнала с теб, никога не бихме направили връзката между твоя свидетел и моя потърпевш. А съвсем сигурно е, че в нея има нещо. Само че не мога да се сетя какво би могло да е то. Цялата си глава преобърнах наопаки, но нищо не измислих. Е, какво, идваш ли с мен?

— Добре де, идвам, но след двадесет минути. Трябва бързо да реша един въпрос, да докладвам на шефа и тръгваме.

Стасов хукна да решава своя „един въпрос“, оставяйки Настя в кабинета си в компанията на двата телефона, вестника с кръстословица и нерешената главоблъсканица, в която се преплитаха раждането на Галина Ивановна Параскевич и свидетелските показания, залегнали заедно с другите в основата на обвинителна присъда по делото на Евгений Досюков.

В навечерието на Нова година в училището, където се бе учила Таня Григориева, беше тихо и пусто, защото беше започнала ваканцията. Директорът го нямаше, но Юлов успя да открие заместника му по учебната част.

— Андрей Григориевич ни напусна — със съжаление му съобщи той.

— Отдавна ли?

— Преди месец и половина.

— Представяте ли си какво става, когато някой учител напусне не само по средата на учебната година, ами и по средата на полугодието — в самия разгар на учебния процес? Кошмар. Но той имаше уважителна причина, така че се наложи да го освободим.

— И каква е тази причина? — заинтересува се Юлов.

— Болест. Представяте ли си, млад мъж, привлекателен — и ужасно кожно заболяване. Разбираемо е, че в такъв вид той не може да се появява в класната стая. Целият в бинтове, превръзки, мазила — ужас! Ако работеше с възрастни хора, това би могло да се пренебрегне, но децата са друго нещо, те са глупави и жестоки, не признават дефекти във външността. На Андрей му се наложи да си обръсне главата и заприлича на затворник. Лекарите казаха, че лечението му ще траело най-малко една година, а може и повече, затова той реши да напусне училището и да се опита да си намери някоя надомна работа, докато оздравее. Много жалко, много! Такъв талантлив педагог. Вие за Танечка ли искахте да си поговорите с него? Чух, че са я намерили. Всичко това е ужасно…

Андрей Турин живееше доста далеч от училището и когато Саша Юлов се добра до дома му, беше почти седем часа вечерта.

На позвъняването му дълго никой не отваряше, а след време прозвуча несигурен глас:

— Кой е?

— Старши лейтенант Юлов. Търся Андрей Георгиевич Турин.

Врата се разтвори широко и въпреки че Юлов беше готов за неприятна гледка, все пак изтръпна. Турин действително беше с остриганата нула номер глава и тя беше цялата покрита с отровнозелени петна. Освен това, когато преди два месеца Юлов се бе срещал с него, той имаше разкошна гъста брада, а сега лицето му беше гладко избръснато и наистина приличаше на криминален престъпник.

— Влезте — усмихна се смутено домакинът и неловко докосна темето си. — Видът ми е такъв, че не смея да се показвам пред хората. Сигурно ви е трудно да ме познаете.

— Е, не е чак толкова страшно… — великодушно рече Юлов, за да потисне собственото си неудобство.

Той последва Турин в дневната и се огледа. На бюрото имаше включен компютър, а наоколо бяха разхвърляни папки и книжа.

— Къде работите сега? Заместник-директорът на вашето училище ми каза, че сте искал да си намерите някаква надомна работа.

— Да, имах късмета да ме ангажират като редактор в едно издателство, а освен това съм и коректор по съвместителство. Бог не ме е лишил от грамотност, а сега тя е доста голяма рядкост. Дават ми материалите не само напечатани на машина, но и на дискета, така че аз редактирам текста, коригирам правописните грешки и предавам вече готовата работа. Ходя в издателството веднъж на две седмици, предавам материала и получавам друг. В моето положение това е най-добрият вариант. Знаете ли каква гадна болест ме сполетя! Да не ви дава Господ! Лекарствата миришат толкова отвратително, че сега не общувам почти с никого. Иначе се чувствам добре, но съм принуден да живея като затворник.

— Не съжалявате ли, че напуснахте училище?

— Как да ви кажа… — усмихна се Турин. — Не ми се ще да ви лъжа, а истината и самият аз не я знам. Бях привързан към учениците си и ми харесваше да бъда учител. Но в издателството печеля много повече. Просто несравнимо повече. Но стига сме говорили само за мен, нали сте дошъл по работа?

— Да, по работа — потвърди Юлов. — Намерихме Таня. За съжаление, тя е мъртва.

Турин отпусна глава.

— Разбира се — промълви тихо. — Беше глупаво да се надяваме на нещо, измина толкова време… Къде я намерихте?

— В мазата на една сграда, намираща се доста далеко от квартала, в който е живеела. Имам към вас молба, Андрей Георгиевич. Хайде да се върнем още веднъж към учениците, които са посещавали вашите факултативни занятия.

— Смятате, че го е направил някой от тях?

— Трудно е да се каже. Най-много ме интересува Генадий Варчук.

— Защо именно той?

— Защото Таня е намерена в мазата на сградата, в която живее дядо му. А през времето, когато е изчезнала, дядото не е бил в Москва и апартаментът е бил празен. Разбирате ли?

— Да, естествено… Главата ми не го побира…

Виктор Алексеевич Гордеев, по прякор Колобок, отдавна се бе убедил, че Нова година е най-лошият празник. В течение на много години, точно десет дни пред него, у Гордеев започваше серия от несполуки, която траеше приблизително до Кръстовден. След това нещата се нареждаха от само себе си, животът влизаше в нормалното си русло, привидно неразрешимите проблеми намираха долу-горе сносни решения, но по принцип отрязъкът от двадесети декември до деветнадесети януари винаги беше труден и пакостлив. Старателно планираните и разработени операции по неразбираеми причини се проваляха, хората, на които се възлагаха големи надежди, тъкмо по това време се разболяваха или отпътуваха нанякъде, кой знае защо престъпниците ставаха по-нагли и късметлии, а потърпевшите и свидетелите — опърничави и недоброжелателни. Вероятно всеки човек си имаше такъв период от годината, когато несполуките и неприятностите се групират особено тясно, струпват се накуп и се настъпват една друга по петите. При полковник Гордеев със завидно постоянство този период настъпваше около новогодишните празници.

Днес вече беше двадесет и девети декември, несполуките бяха в самия си разгар и настроението на Виктор Алексеевич не беше никак лъчезарно. А предстояха четири почивни дни, през които щяха да бъдат затворени всички държавни учреждения и организации. Това съществено затрудняваше работата на оперативниците, които, разбира се, не можеха да си позволят разкоша да не издирват престъпниците цели четири дни.

Настя знаеше, че началникът й е затънал в черната серия, и бе предупредила Стасов, че той понякога хапе. Но също толкова добре знаеше, че Виктор Алексеевич винаги спазва златното правило да не разваля настроението на своите подчинени, ако им предстои сериозна работа. Каква полза от работник, ако още от сутринта шефът му го е захапал зад врата? Ядът и раздразнението са лоши помощници и още по-лоши съветници, а наруганите от своя началник подчинени не горят от ентусиазъм за работа. Полковникът имаше още едно твърдо правило — да не чете публично „конско“. Всичко, което смяташе за нужно да каже на някой немарлив свой сътрудник, той му го казваше непременно и без да отлага, но само насаме. Гордеев твърдо вярваше, че хората не бива да бъдат обиждани, нито унижавани и само тогава могат нормално да бъдат ръководени.

Когато пристигнаха Каменская и Стасов, той бе извикал Юра Коротков, защото Коротков също отговаряше за работата по разследването на убийството на писателя Параскевич.

Съвещаваха се вече цял час, опитвайки се да свържат някак краищата на различните нишки, но не можеха да намерят никакви логични връзки. Настя през цялото време чувстваше, че в съзнанието й промъждуква някаква смътна мисъл, но не успяваше да я улови, преди тя да изчезне.

— Хайде да направим един малък експеримент — предложи накрая. — Трябва да повикаме някого от момчетата.

Гордеев й хвърли бърз поглед, но не я попита нищо и само вдигна слушалката на телефона. След минута в кабинета му влезе Миша Доценко, симпатичен черноок оперативник, най-младият в отдела за борба с тежките престъпления.

— Миша, напрегнете фантазията си — помоли го Настя, — и се опитайте да се вживеете в ролята. На вашата съвест тежи отдавнашен грях и изведнъж разбирате, че милицията се интересува от обстоятелствата, свързани по някакъв начин с този стар грях. Веднага след разговора си с милиционерския сътрудник вие звъните на човек, на когото вероятно много се доверявате, и го молите за съвет или за предположително обяснение относно действията на милиционерите. Към него се обръщате по малко име и на „ти“. Ще можете ли?

— Ще се опитам. Как се казва този съветник?

— Виктор.

— Аха, добре.

Доценко се замисли и след това в упор се взря в Коротков.

— Виктор, имам неприятности — поде той. — Трябва ми съвет. Разбираш ли, преди много години направих това и това и това и това. А сега за него ме разпитват служители от милицията…

— Стоп! — прекъсна го Настя. — Точно така. Преди много години направих това и това, и това, и това. А Пригарин нищо подобно не каза. Той веднага започна оттам, че са идвали от милицията и са разпитвали за раждането на Галина Ивановна.

— Искаш да кажеш, че този Виктор е напълно в течение на нещата? — попита Гордеев.

— Именно — кимна тя. — Нещо повече, той не само че е напълно в течение на нещата, но в последно време постоянно е обсъждал този въпрос с Пригарин. Защото, ако не беше така, Владимир Петрович щеше да построи разговора си по съвсем друг начин. Нали така, Миша? Я опитайте още един път.

— Виктор — отново започна Доценко, — помниш ли онази история от преди тридесет години? Ами, дето направих това и това и това и това. Та значи, днес при мен идваха от милицията и ме питаха…

— Браво — одобрително рече полковникът. — В теб дреме велик импровизатор, Миша. Май че не те използваме в отдела по предназначение. Но Анастасия е права. Щом като Пригарин не е разговарял така, както току-що ни продемонстрира Доценко, излиза, че напоследък той доста често е обсъждал с Виктор проблема на Галина Ивановна Параскевич. Бих искал да разбера какво толкова особено е имало в раждането й. Някакви идеи?

— Допуснали са груба лекарска грешка — предположи Настя, — заради която детето е умряло по време на раждането и са пробутали на Галина Ивановна друго бебе. Откъде са го взели е друг въпрос. Тъй като цезарово сечение се прави с пълна упойка, родилката не е разбрала, че детето й е умряло. А лекарите по някакви причини не са могли да й признаят истината. Може би са правили изпитание на някакъв нов препарат, а Галина Ивановна е разбрала за това и в случай че детето й почине, би ги изпратила зад решетките.

— Става. Какво още? Мислете, мислете, не сте дошли на седянка при мен!

— Детето не е умряло, но подмяна все пак е имало — произнесе бавно Стасов. — Например по същото време там се е намирала и втора родилка, която по една или друга причина не е искала своето бебе. Срещу солидна сума напълно допустимо е лекарите да са се съгласили да заменят момиченце с момченце или болно бебе със здраво, или пък мургаво със светлокожо.

— Случват се такива неща — обади се и Коротков. — Някой глуповат мъж непременно е искал син, а съпругата му вече два пъти е раждала дъщери и той я е заплашил, че ще я изостави, ако пак не е момче. Срещат се често такива типове. Или обратното — тя ражда синове, а им се иска да е непременно момиченце. На Параскевич им се ражда дъщеря и те я подменят с момче.

— Или жената ражда дете от смуглия си, чернокос любовник и разбира, че няма да може да излъже съпруга си, защото и двамата са с бяла кожа и светли коси. Ако такава родилка много държи на съпруга си и на своя брак, при определени условия би тръгнала на подмяна на детето си — отново поде Настя. — По принцип всичко това е възможно, защото Галина Ивановна се е намирала под пълна упойка и не е знаела какво дете е родила.

— Но от всичко това неумолимо следва, че, първо, Виктор е медик, и второ, че най-вероятно е съучастник — направи извод Стасов.

— Поясни се — помоли го Коротков.

— А ти си спомни защо Настя е ходила у Пригарин и за какво го е разпитвала. Станало е дума за това възможно ли е патологията на майката да се отрази върху здравето на детето й. Нали така? Настя не го е питала за нищо друго.

— Е, и?

— А Пригарин в разговора си с този Виктор е казал: там е записан астматичен компонент. Ако въпросът е бил само за подмяната на детето, то тогава защо им е да обсъждат здравословното състояние на родилката? Каква е връзката? И след това Пригарин в разговора си със своя събеседник употребява медицински термин и не дава никакво пояснение. Значи е разговарял с колега, със специалист.

— Разбирам — нетърпеливо кимна Коротков. — Но защо непременно и съучастник?

— Влад е прав — изрече бавно Настя. — Най-сетне улових тази мисъл.

— Какво си уловила, богиньо на лова? — измърмори Виктор Алексеевич.

— Те са обсъждали здравето на Галина Ивановна, защото е нямала и помен от никакъв астматичен компонент. Излъгали са я, защо им е било нужно да й направят цезарово сечение. Тогава излиза, че това не е било подмяна на момченце с момиченце или обратно, защото не са могли да бъдат сигурни в пола на новороденото. Най-вероятно е ставало дума за външните белези или за здравословното състояние на бебето. Онази, втората родилка, много се е страхувала, че бебето й ще бъде от друга „боя“ и е разчитала на добре заплатена помощ от страна на лекарите. Те са подбрали подходяща по външни признаци майка, а може да са видели и бащата, защото жените, особено през последните месеци на бременността си, често ходят на консултация, съпроводени от съпрузите си. И предварително са започнали да подготвят Галина Параскевич, че ще се наложи да й правят цезарово сечение. Между другото, напълно е възможно подмяната да не е била необходима, защото отклонилата се от правия път майчица би могла да роди съвсем подходящо бебе. Но така или иначе, Галина Ивановна е износвала детето с убеждението, че има силно изразена склонност към астма и може да се задуши при нормално самостоятелно раждане. Точно такава картина би могла да се получи, ако заинтересованата жена не се е страхувала от разобличаване на връзката с любовника й, а от раждането на болно дете. Например тя е знаела за наличието на някакви свои заболявания или за такива у бащата на детето й. Може би алкохолизъм или наркомания, или пък по време на бременността си е преживяла тежка болест и е била принудена да употребява опасни за плода й лекарства, или нещо друго от този род.

— Всичко това е прекрасно — констатира Колобок — Гордеев, — но не ни придвижва нито крачка в посока разкриване на обстоятелствата около смъртта на Параскевич. Дори и да не е бил роден син на Галина Ивановна, това никак не е свързано с неговата гибел.

— Как така не е свързано? — възрази Настя. — А тезата за изостреното му желание за самоубийство? Ако е станала подмяна, то той би могъл да има всякаква наследственост, придала впоследствие патология на психиката му.

— Анастасия, ти навлизаш много навътре в дебрите — поклати глава полковникът. — Въпросът за самоубийството при каквито и да било данни, даже и при най-убедителните, може да бъде решен само предположително и аз искам това да стане ясно на всички вас. Дори ако се окаже, че подмяна е имало и в рода на истинските му родители е пълно с луди, посмъртната съдебнопсихиатрична експертиза не е в състояние да даде този отговор, който със сигурност може да бъде положен в основата на постановление за прекратяване на предварителното следствие по делото за смъртта, причинена от огнестрелно оръжие. Разберете го, деца мои. Аз ценя вашия ентусиазъм и нетърпението ви, но не бива да се преоценява тежестта на такова експертно заключение. Непрекъснато помнете, че могат да ви излъжат, че не е имало никакво самоубийство, а истинският убиец ви гледа иззад ъгъла и злорадо ви се надсмива. Дайте още един път да прехвърлим с какво разполагаме по това дело.

— Имаме собственоръчно написано от Людмила Исиченко признание, че тя е застреляла Параскевич — започна да изброява Настя.

— Исиченко е правела впечатление на болен човек и въпросът за нейната вменяемост засега остава открит — вметна Гордеев. — Цената на това признание още не е известна. Не се брои.

— Разполагаме със заключението на експерта, че на посочените от Исиченко дрехи има следи от барут.

— Става. Свивам един пръст.

— Имаме показанията на Исиченко къде се е намирал пистолетът и заключението на експертите, че в посочената кутия действително е стояло оръжие. И самата кутия е намерена там, където е посочила Исиченко.

— Два. По-нататък.

— Показанията на Исиченко кого е видяла, докато е чакала Параскевич, съвпадат с действителността.

— Приемам го, но условно. Добре, три. Какво още?

— Показанията на вдовицата на Параскевич, че той е имал причини за дълбока депресия.

— Още нямаме заключенията на филолозите — не се брои.

— Имаме показанията на роднините на Исиченко и на самата Светлана Параскевич, от които следва, че Людмила е била, така да се каже, обсебена от Леонид и той се е ползвал с огромно влияние над нея. Тя дори е оставила завещанието си в негова полза. А самата формулировка на завещанието говори, че авторът на книгите в действителност е Светлана, а не Леонид. И или Исиченко е знаела това, или формулировката й е подсказал Леонид, възползвайки се от своето неограничено влияние над нея и умеейки да я застави да направи това, което й каже, без тя да възразява и да задава въпроси. И имаме показанията на приятелите на Параскевич за последната им среща, която много напомня за последно сбогуване.

— Е, какво, деца мои, много улики, но предимно косвени. Пряката улика е само една — следите от барут по дрехите на Исиченко. Всички останали са улики на поведението и въпроси на осведомеността. Като цяло те правят силно впечатление, не споря, но при малко по-придирчив поглед не издържат на натиск.

— Искате да кажете, че за следовател, който иска да прекрати делото за убийство, тези улики са повече от достатъчни?

— Ами, да. А за този, който не вярва в това, са явно недостатъчни. Как мислите, Олшански вярва ли?

— Разбира се, че не — усмихна се Настя. — Костя никога и на никого не вярва, макар и да не го изказва гласно.

— Материалите за експертизата на Исиченко готови ли са?

— Да, Олшански вече е заредил експертите.

— Значи ще изчакаме, докато станат готови резултатите за Параскевич и за жена му. Анастасия, ти си упорито и твърдоглаво момиче и сигурно ще хукнеш да търсиш истината за родителите на Параскевич. Не мога да ти забраня, защото непременно ще отидеш при Олшански и ще го склониш да ти възложи такова поръчение, а поръката на следователя е закон за нас, колкото и да се съпротивлявам.

Вие с Костя сте от един дол дренки и не подлежите на промяна. Имаш срок за всичко седмица, повече няма да ти дам, защото работата ни е много, а няма кой да я върши. Коротков, не ме гледай с тази няма благодарност, ти нямаш нищо общо тук. Нека нашата богиня на лова сама да се рови, тая разработка е тъкмо като за нея. А ти през тази седмица си снет от делото на Параскевич. Ясно ли е? Сега ще започнат пиянските новогодишни буйствания и ще ни се види нагорнище от работа. Нашият гост нещо си мълчи. Владислав Николаевич, какво ще кажете?

— Както винаги, глупост — усмихна се Стасов. — Просто си помислих, че ако все пак е имало подмяна на детето, то това напълно би могло да се окаже онази тайна, заплахата от разобличаването на която се явява причина за убийството.

— Ето!

Гордеев вдигна показалец в назидателен жест и впери очи в Настя.

— Слушай какво казва един опитен пенсионер. Да убиеш друг човек, е далеч по-лесно, отколкото да убиеш самия себе си. Затова трябва да се вярва във версията за самоубийство на най-последно място. На най-последно. А пък когато става дума за две самоубийства — там вече… И понеже нямаме основания да се съмняваме, че Исиченко се е самоубила, то ще се съмняваме в самоубийството на писателя. Край, деца мои, обсъждането приключи. Приема се нова работна версия, че Параскевич все пак е бил убит във връзка с опасността да бъде разобличена подмяната на детето. Между другото, щом като така и така ни предстои да вникнем в този проблем, трябва да видим и дали навремето доктор Пригарин не е направил от това сигурен и редовен източник за лично обогатяване. Може би ненапразно той толкова усърдно се е занимавал с цезаровите сечения, а? Дори е прекратявал отпуската си и се е връщал да прави операциите. Владислав Николаевич, можем ли да разчитаме на помощта ви? Или нямате интерес от това дело?

— Имам интерес — отвърна Стасов.

— В какво се състои той? Или е тайна?

— В любопитството, Виктор Алексеевич, в обикновеното детективско любопитство. Интересно ми е как ще свърши цялата тази работа. И после, аз неотдавна работих заедно с Настя и Юра по убийството на актрисата Вазнис, така че вашите сътрудници не са ми чужди. Не е грях да помогнеш, ако ти е по силите.

— Значи сте сигурен, че това не е свързано с вашето разследване на Досюков?

— Не знам — призна си Стасов. — Честна дума, не знам. Просто никак не обичам съвпаденията, макар че в дадения случай това действително би могло да се окаже чисто съвпадение.

— Е, Бог да ви е на помощ — махна с ръка Гордеев, давайки да се разбере, че могат да се разотиват.

След като излязоха от кабинета му, всички се отправиха към стаята на Настя. Тя беше хладна, някак влажна и Каменская веднага се втурна да включи нагревателя, за да направи кафе.

— Как възнамеряваш да посрещнеш Нова година? — попита я Стасов, като възседна стола до прозореца и сложи длани върху горещия радиатор.

— Не знам — сви рамене тя. — Сигурно ще сме двамата с Льоша. Не ми се ходи никъде. Разбира се, бихме могли да гостуваме на моите родители или на брат ми, но едва ли ще се съберем за празниците. Станахме други хора, не сме вече такива, каквито са били родителите ни. Помня как, когато бях малка, у нас пристигаха компаниите на бащините и майчините ми приятели — по петнадесет-двадесет души. И непременно имаше украсена елха и стъклена топка, от която по цялата стая пробягваха разноцветни светлинни. Те умееха да се веселят, пееха песни, танцуваха. А нашето поколение израсна скучно и неконтактно.

— Да, така е — съгласи се Стасов. — На Нова година и моите родители винаги посрещаха много гости. А пък аз сега само си мисля как да прекарам една тиха вечер вкъщи и по-малко да общувам с хора.

— Сам ли ще бъдеш на празника?

— Татяна ще пристигне утре сутринта. Моята бивша благоверна е в командировка, така че Лиля сега живее при мен. Би било хубаво да остане и за Нова година. Но се страхувам, че Маргарита ще дотърчи от своята чужбина.

— Излиза, че четири дена не мога да очаквам помощ от теб — обречено констатира Настя, докато слагаше кафе и захар в чашите. — Жалко, толкова разчитах на теб.

— Извинявай — разпери ръце Владислав. — Но влез ми в положението, не съм виждал жена си два месеца.

— Добре, младоженецо, от мен да мине. Вземай кафето, само че внимателно, защото чашата е гореща.

— Ти не се разстройвай — обади се Коротков, който с усилие потискаше смеха си, гледайки огорчението, изписано върху лицето й. — Ако цялата работа е в старата тайна, за четири дена тя няма къде да се дене.

— Може тайната и да е стара — възрази Настя, — но любопитството ми е ново, младо и пълно със сили. Ще ме изгризе до кости през тези четири дена. Да става каквото ще, сама ще се опитам.

Вратата се открехна и в стаята надникна Миша Доценко.

— Юра, викат те на телефона.

Коротков излезе, отнасяйки със себе си чашата горещо кафе.

— Слушай, що за странен младеж е този? — учудено попита Стасов. — Към Юрка се обръща на „ти“, а към теб на „вие“ и ти му отвръщаш, забелязах, по същия начин. Да не сте в конфликт?

— Няма такова нещо — разсмя се високо Настя. — Нашият Миша има някакво преувеличено трепетно отношение към мен, но не знам защо. Не само че се обръща на „вие“, а и ме назовава по име и презиме. Толкова години минаха, а нищо не мога да направя. Анастасия Павловна — и това само си знае. Затова и на мен ми се налага да му говоря на „вие“, инак е някак неудобно. Момчета го подкачат на тази тема, но на него не му пука. Упорит е като магаре.

— Аристократ — измърмори Стасов, отпивайки от кафето. — Нима все още ги има на този свят?

Настя пушеше, замислено вперила поглед в тавана, и не му отговори. Впрочем Стасов и не очакваше отговор, защото въпросът му беше чисто риторичен.

— Я хвани цигарата с палеца и показалеца си — внезапно я помоли той.

Настя послушно изпълни молбата му и го изгледа с недоумение.

— Хванах я. И какво сега?

— Ами дръж я така.

— Неудобно ми е. Не съм свикнала.

— Добре, извинявай, не ми обръщай внимание. Ще те откарам до вкъщи.

— Ако това не те затруднява…

Тя не успя да довърши изречението си, защото Коротков се върна и изражението му беше много озадачено.

— Обади се Саша Юлов — каза й, — във връзка с убийството на момичето. Помниш ли, сутринта говорихме, че трябва пак да побеседваме с учителя?

— Да-да, помня.

— Та виж каква е работата, Асенка. Саша току-що е бил у този учител. Има нещо странно. Сашка съвсем ясно си спомня, че преди два месеца Турин подробно и охотно разказвал за всички свои ученици, в това число за Таня и Гена Варчук. А за тези два месеца той, първо, се разболял и напуснал училището и, второ, не може да разкаже за децата нищо съществено. Извъртал, говорел общи лафове… Дяволска работа, с една дума. Не може за два месеца да забрави всичко.

— А от какво се е разболял?

— Според Сашка, от някакво кожно заболяване. Остриган бил нула номер и цялата му глава била на зелени петна.

— Случват се такива нещо — усмихна се Стасов. — Кожно заболяване на нервна почва. Особено често се случва на хора с нечиста съвест.

— Какво искаш да кажеш? — застана нащрек Настя.

— Нищо конкретно, защото не знам кого именно обсъждате. Просто казах, че това се случва. В нищо ли не подозирате този учител?

— Вече го подозираме — много сериозно отвърна Коротков.

Наталия се почувства зле още от сутринта. Не беше болна, но на душата й бе толкова тежко, както никога досега. През нощта й се присъни Евгений, беше така самотен и нещастен, че й се сви сърцето. Втурна се към затворническата колония. Пред административното здание, което неотдавна бе вече посетила, се бе събрала тълпа от хора и тя разбра, че с Женя нещо се е случило. Същият началник, с когото беше разговаряла, стоеше в центъра на тълпата, облечен в костюм на Дядо Коледа, и раздаваше подаръци. Наталия се досети, че това бяха подаръци, които осъдените предаваха на своите близки, намиращи се на свобода. Хората вземаха пакетите и пъстроцветните кутии и се разотиваха.

Накрая тя остана сама.

— А за мен? — обърна се към началника. — Аз съм Наталия Досюкова. Нима мъжът ми не ми е приготвил подарък?

Началникът не й отвърна нищо и започна да сваля маскарадния си костюм. Наталия с ужас видя, че лицето му е на Борис Красавчиков.

— Почакайте, не си отивайте — замоли му се. — Вие не ми дадохте подаръка. Аз съм Досюкова…

— На вас не ви се полага — отвърна й началникът Красавчиков.

— Защо?

— Защото пристигнахте много късно. Подаръци се дават само на тези, които са дошли навреме.

— Но аз не знаех. Пристигнах съвсем случайно, никой не ми е казвал, че трябва да идвам за подаръци!

— Тук трябва да се идва не за подаръци, а на свиждане със съпруга — сърдито отвърна той. — Който е дошъл на свиждане, за него има подарък.

— Но на мен ми е още рано за свиждане — промълви Наталия. — Аз бях тук съвсем наскоро, нима не ме помните? Ние имаме свиждане чак след три месеца, дойдох случайно, просто така… Поне ми кажете как е Женя.

Изведнъж лицето на началника се промени отново. Сега това не беше Боря Красавчиков, а Виктор Фьодорович.

— За какъв Женя става въпрос? — недоволно попита той.

— Досюков, Евгений Досюков, алинея сто и трета, осемгодишна присъда.

— Няма такъв — грубо отвърна началникът.

Той вече беше свалил костюма си на Дядо Коледа и сега стоеше пред нея в палто — точно такова палто, каквото носеше Женя в деня на неговото арестуване.

„Откраднал го е! — помисли си Наталия. — Женя го е сполетяла някаква беда и този началник е откраднал вещите му.“

— Как така няма?! — развика се тя. — Аз бях тук преди месец, имахме свиждане с него! Три часа! Той беше тук! Къде го дянахте? В друга колония ли го прехвърлиха?

— Казах ви вече — тук го няма. И въобще, Наталия Михайловна, вие пристигнахте прекалено късно. Аз знам всичко за вас, а вие се опитахте да ме излъжете. И Евгений знае. Затова той повече не желае да ви види.

Тук Наталия разбра, че това вече не е Виктор Фьодорович, а правозащитникът Поташов. Връхлетя я такъв ужас, че дори изгуби способността си да диша.

— Николай… Григориевич… — зашепна на пресекулки, защото въздухът отказваше да преминава през гласните й струни, — миличък, щом като вече знаете всичко… спасете Женя. Аз ще направя всичко, всичко ще си призная… Ще вляза в затвора, ако е необходимо, само ми го върнете…

— Късно е, Наталия Михайловна — рече Поташов, кой знае защо, тъжно и уморено. — Женя вече го няма. Умря от мъка, когато разбра какво сте направила.

Тя заплака и се събуди. Лицето й беше мокро от сълзи, а сърцето й се бе свило от притисналата го гнетяща тежест.

Цял ден мисли за Женя, за това как той очаква помощ от нея, как вярва, че ще успее да докаже невинността му. Горд, силен, не падащ духом, властен. Но какво бе направила?

Привечер отчаянието й стана непоносимо и Наталия позвъни на Виктор Фьодорович.

— Случило ли се е нещо? Неприятности? — вежливо се поинтересува той.

— Не-не, нищо не се е случило. Но трябва да поговоря с вас.

— Е, добре — въздъхна Виктор Фьодорович. — Вървете на онова място, където се срещнахме миналия път. Помните ли го?

— Помня. Тръгвам след пет минути.

— Не вземайте колата — посъветва я той. — Днес пътищата са много лоши, има поледица и видимостта е отвратителна.

— Да, ще пътувам с метрото.

Наталия се облече бързо и почти бегом се втурна към метростанцията. Беше толкова свикнала с мисълта, че Виктор Фьодорович може да разреши всеки неин проблем! Струваше й се, че след като си поговори с него, той ще я разбере, ще я подкрепи, ще й подскаже къде да отиде и към кого да се обърне, за да може Женя максимално бързо да излезе на свобода. Хукна надолу по ескалатора, защото той се движеше ужасяващо бавно, а двете минути, които й се наложи да престои на перона в очакване на влака, се проточиха най-малко два часа. Най-сетне се озова в безлюдната алея и видя пред себе си познатата фигура на Виктор Фьодорович нетърпеливо да се разхожда напред-назад.

— Виктор… Фьодорович… — поде на пресекулки, — не мога повече. Не съм допускала, че ще е толкова тежко.

— По-тихо, гълъбче, по-тихо. Успокойте се и карайте по ред. Какво се е случило?

— Нищо не се е случило, но разбрах, че повече не мога да живея така. Женя е там, зад решетките, а аз съм тук…

— Но това беше ясно още от самото начало — спокойно отвърна той. — Така беше планирано. Той — зад решетките, а вие — тук, свободна и богата. Какво сега не ви устройва?

— Всичко! — отчаяно възкликна Наталия. — Всичко не ме устройва. И не искам това. Не съм предполагала, че така страшно ще бъде.

— А какво искате? Можете отново да станете бедна и за това е нужно само да се разведете. Страхувам се, че съм престанал да ви разбирам, гълъбче.

— Нима нищо не може да се измисли, Виктор Фьодорович?

— Историята няма заден ход, както ви е известно. Което е направено, направено е. Смятам, че трябва да се успокоите и да си починете. Ще минат няколко дни и вие ще погледнете със съвсем други очи на ситуацията, уверявам ви. Имате най-обикновен нервен срив, не сте издържала на пренапрежението. Трябва само да се вземете в ръце, да си спомните колко унижения сте изтърпяла за годините, преживени с Евгений, и веднага ще ви стане по-леко. Нима той е достоен за вашите страдания, гълъбче? Самата вие сте ми разказвала колко грубо и жестоко се е държал с вас, как ви е гонил от къщи, когато сте проявявала прекалена настойчивост и сте искала да узаконите отношенията си. А Сега сте го съжалила?

— Аз го обичам — горчиво промълви Наталия. — Разбрах, че наистина го обичам. Какво да правя? Може би трябва да разкажа всичко на този частен детектив, когото наех?

— И какво? — вдигна вежди Виктор Фьодорович. — На какъв резултат разчитате, позволете да попитам? Евгений ще се озове на свобода, а вие — в затвора. Към това ли се стремите?

— Все ми е едно. Нека да е затвор, нека да е каквото и да било, само да го освободят! Той не бива да се намира там, не бива, не бива!

— По-тихо.

Той я хвана под ръка и бавно я поведе към далечния край на алеята.

— Не е необходимо да викате, гълъбче. Разбирам всичко, разбирам вашето състояние и щом като сте настроена толкова сериозно, хайде да обсъдим конструктивно нещата, а не емоционално. Ако намеренията ви са твърди, трябва да седнем и спокойно да анализираме всичко, за да изработим оптимална линия на вашето поведение. Сега ще отидем у дома, ще ви почерпя с хубав ментов чай и заедно ще помислим какво и как трябва да го направим, за да се окаже съпругът ви на свобода, като при това вие пострадате минимално. А още по-добре, да не пострадате съвсем. В края на краищата, това е нормално, когато паричните интереси отстъпват пред любовта. Нали така, гълъбче?

— Да! — горещо се съгласи Наталия, крачейки послушно до него.

Колко хубаво бе, че Виктор Фьодорович я разбираше! Не се бе съмнявала, че ще я разбере. И не беше се съмнявала, че той непременно ще намери изход от положението. Стана й спокойно и уютно. Изведнъж си спомни, че в детството си се страхуваше от тъмнината и ако й се наложеше да върви по тъмни улици или неосветени стълбища, умираше от страх и краката й омекваха. Затова пък, когато се прибереше вкъщи, изпитваше с нищо несравнимото сладостно чувство на покой, пречистване и радост, че опасността и този път е отминала.

— Ето че пристигнахме — рече Виктор Фьодорович, отваряйки пред нея входната врата на жилищната сграда. — Аз живея тук. Никога не сте ми гостувала, нали?

— А кучето? — изведнъж си спомни Наталия.

Виктор Фьодорович многократно й беше говорил, че имал кавказка овчарка, която абсолютно не понасяла чужди хора, хвърляла се на тях, лаела ги и дори искала да ги ухапе. „Щетите по чорапогащите и панталоните са гарантирани“ — бе се шегувал той.

— То е на вилата, жена ми го откара сутринта. Там ще прекараме почивните дни…