Чужда маска

Единадесета глава

През цялата седмица след изборите Сергей Николаевич Берьозин прекарваше много малко време вкъщи, излизаше рано сутринта и се връщаше вечерта, обикновено сам. На Ирина обясняваше, че след месец старата Дума ще издаде пълномощията си и новоизбраните депутати ще пристъпят към подялбата на места, кресла и длъжности. За това трябвало да се подготвят предварително, да се обединят в блокове, да се обработят кандидатурите, да се обмисли стратегията на парламентарната борба при избирането на председател на Думата и на председатели на отделните комитети.

В същото това време, като депутат, Берьозин вече не можеше да се занимава с бизнес, трябваше да прекрати участието си в комерсиални предприятия, да получи своя дял и да излезе от финансовата игра. С една дума, работата беше много и Сергей Николаевич бе затънал до уши в нея. Освен това, той не забравяше да се грижи за популярността си и почти всеки ден посрещаше гости — ту съпартийци, ту представители на пресата, ту стари приятели и познати. Разбира се, Берьозин винаги звънеше на Ирина и я предупреждаваше, когато ще си дойде с компания, но така или иначе, тя се намираше в непрекъснато напрежение, защото разбираше, че дори и да я предупредеше един час преди пристигането си, не би успяла да му осигури такова посрещане, каквото той иска, ако не се е подготвила предварително. Един час би й стигнал само да подреди красиво масата и да стопли блюдата.

— Ира — възбудено й говореше Сергей, — твоите кулинарни способности ме наведоха на мисълта за руски стил. Това е блестяща идея. Аз нямам намерение да се правя на русофил и великодържавен шовинист, но политикът, който не толкова се ориентира към Запада, колкото черпи сили в нещо изконно руско, трябва да предизвика симпатия. Ако бях дебел и оплешивяващ, бих приличал на търговец, който се е забъркал в русофилството само затова, защото тлъстите бузи му закриват обзора и не му позволяват да си разтвори очите. Но моята външност е напълно европейска, возя се на скъпи и красиви коли, нося хубави дрехи, имам млада и стройна жена и леко русофилизираният стил ще придаде неповторимост и чар на имиджа ми. Как смяташ, а?

Ирина не смяташе нищо кой знае какво, защото не разбираше от политика и тя никак не я влечеше. Но същевременно не забравяше, че бе сключила договор със Сергей. Взаимно изгоден договор, съгласно който той получава прилична съпруга, а тя се откъсва от веригата на Ринат — професионален сутеньор, експлоатиращ своите момичета като робини на памучни плантации. Берьозин бе изпълнил своята част от договора — с помощта на Виктор Фьодорович бе направил така, че Ринат вече не беше страшен за Ирина. Така че и тя трябваше да изпълни задълженията си — да играе ролята на такава съпруга, каквато искаше да има Сергей Берьозин. Затова всеки ден вкъщи имаше борш с пампушки, пирожки и кулебяци8, печено прасенце, пача. Разбира се, всичко това не отменяше европейските мезета и напитки. Домакинската работа доставяше удоволствие на Ирина, тя препрочиташе кулинарните книги, изнамираше нови готварски рецепти, смело експериментираше и всеки път с плаха почуда се убеждаваше, че отново всичко се е получило превъзходно, и въпреки че в описанието на технологията имаше места, които не й бяха ясни, чисто интуитивно бе намерила правилното решение. Харесваше й мирисът, излъчващ се от материята под горещата ютия, когато гладеше спалното бельо или пижамите на Берьозин. Харесваше й да разтребва жилището, да подрежда, да мие пода, да почиства с прахосмукачката меката мебел.

Веднъж, влизайки в спалнята, за да се заеме с ежедневната си работа, тя замислено приседна в края на неоправеното легло, а после прилегна и зарови лице във възглавницата, на която бе спал Берьозин. Тя издаваше едва доловим аромат на кожа и шампоан за коса — фин и приятен. Точно така миришеше от него, когато вечер се връщаше с компания и пред всички я целуваше по бузата и по ъгълчето на устата. Въпреки смъртния грях, който стоеше помежду им, на нея все повече й харесваше този привлекателен мъж — спокоен, деловит, сдържан. Нямаше никакво намерение да се обижда от забележките му и от някои оскърбителни нападки, защото разбираше, че носят по равно вината за общия грях. Освен това тя бе била уличница, а Сергей бе водил достоен и порядъчен във всички отношения живот.

Ирина лежеше на възглавницата му със затворени очи и си мислеше, че може би един ден действително щеше да му стане съпруга, че ще си родят деца и ще бъдат истинско семейство. Още от времето, когато бе попаднала при Ринат, имаше само една-единствена мечта: дом, съпруг и деца. Дом вече имаше, имаше до нея и мъж, за когото трябваше да се грижи. Но нещата не бяха довършени докрай. Трябваше да направи така, че с този мъж да не я свързват само домакинството и печатът в паспорта, а нещо повече и да му роди дете. Поне едно.

Спомни си колко разтревожено бе изражението му, когато му разказа за посещението на Диана Лвовна.

— Тя нищо ли не забеляза? — разпитваше я Берьозин.

— Откъде да знам — свиваше рамене Ирина. — Съдейки по това, което си говорихме — не. Наистина, каза ми, че съм погрозняла много, но ми се струва, че го направи, защото й се искаше да ме жегне, да ме клъвне, а не защото го мисли. Серьожа, признай си, ходил ли си през първите дни от новия си брак да й се оплакваш от живота?

— И това ли ти надрънка? — мръщеше си Сергей. — Диана винаги си е била злобна. Винаги е обичала да разгласява публично чужди тайни и да се наслаждава от неудобството и смущението на хората.

— Значи си ходил?

— Ходил съм. Какво от това?

— Нищо, просто би било по-добре, ако си спомниш какво си й казал тогава. Това би ме предпазило от много неприятни изненади. Подозирам, че с Диана Лвовна ще ми се наложи още доста пъти да се срещам.

Отклонявайки поглед, Берьозин добросъвестно си спомни всичко, което бе наговорил преди седем години на първата си жена, оплаквайки се от втората. Нещо от казаното беше истина, нещо бе преувеличено, а нещо — чиста измислица — и на Сергей Николаевич му беше конфузно, но той мъжествено си признаваше, защото разбираше, че в дадения случай Ирина е напълно права, необходимо й е да знае това, ако иска да спази условията на техния договор.

Най-сетне мъчението на откровенията свърши и той си пое дъх.

— Много ли се изплаши, когато тя пристигна?

— Много — отвърна честно Ирина. — Не ми беше никак ясно как трябва да се държа с нея. Имах чувството, че каквото и да направя, все ще бъде грешно. Опитвам се да разговарям вежливо, а се натъквам на издевателства — пази, Боже, сляпо да прогледа, курвата станала принцеса. Опитвам се да проявя твърдост, а тя иска снизхождение, напомня ми, че съм значително по-млада. Държа се скромно, старая се да не я дразня с младостта си, а тя започва да ми повтаря, че изглеждам зле и въобще съм погрозняла. Играеше си с мен като котка с мишка. Издрънква някаква гадост и крадешком наблюдава какъв ефект е постигнала с това.

— Тя и с мен се държеше по същия начин — кимна Берьозин. — През всичките дванадесет години, които изживяхме заедно, че чувствах като опитна мишка.

— Стори ми се, че е по-възрастна от теб — вметна Ирина.

— Да, с шест години. Между другото, как ти се стори външният й вид? Когато я видях за последен път преди две години, беше в отлична форма. Сега наближава петдесетте.

— И сега е в отлична форма. Стегната, почти няма бели косми, очите й блестят, хубав костюм. Знаеш ли, стори ми се, че не те мрази. И на мен като че ли не завижда. Това лошо ли е или хубаво?

— Боже мой, Ирочка, разбира се, че е хубаво. Ако Диана Лвовна ти е враг, по-добре е да се удавиш, за не се мъчиш. И ти си умница, че не си се конфронтирала с нея, а си успяла да се спогодиш. Дявол я взел, нека се занимава с женските си глупости, но да не си отваря устата. Сигурно разбираш, че тя има какво да разкаже за Сергей Берьозин. Но като политически противник не е страшна за мен.

— Защо?

— Защото нашият народ има добре развито чувство за хумор. Не приема всичко едно към едно.

— Не те разбрах — сбърчи чело Ирина. — Какво общо има тук чувството за хумор?

— Нали гледаш телевизия. Сигурно си видяла изказването на Заточни, когато каза: „Защо избраха Жириновски ли? Ами просто народът се пошегува така“. За да събере на следващите избори повече от шест процента една партия, оглавявана от жена, народът отново трябва да изпита неустоимото желание да се пошегува още повече, отколкото през тази година. Струва ми се обаче, че след четири години избирателите ще поизгубят шегаджийството си, като видят какво им е донесъл техният специфичен хумор. Така че можеш смело да правиш рекламата, за която те е помолила Диана. Нека да чеше самолюбието си, само да не прави гадории.

През цялата тази луда седмица Ирина не си лягаше да спи, преди Сергей да се прибере вкъщи. Специално я бе помолил за това и тя не можеше да му откаже, макар че се връщаше много късно — в дванадесет, че и в един часа след полунощ. Случваше се да пристигне и към шест сутринта с двама-трима непознати мъже. Ирина си придаваше вид на гостоприемна стопанка и ги хранеше с топла храна, след което Сергей отново изчезваше до късно вечерта. Тогава тя сервираше лека вечеря и търпеливо чакаше гостът да си отиде.

— Ако домакинята отиде да спи — бе й казал Берьозин, — гостът започва да се чувства неловко, мисли си, че той я е уморил, а сега на всичко отгоре й пречи и да спи. Затова, моля те, не си лягай преди мен. Освен това, не е задължително да ставаш всяка сутрин в седем, за да ми приготвяш закуска. Мога без никакви проблеми да се справя и сам, а ти спи колкото си искаш. Но за мен е много важно вечерта спокойно да поканя на гости, когото си реша, и да съм сигурен, че ще ми отвори вратата усмихваща се съпруга, а в апартамента ще мирише на пирожки. Това наистина е важно за мен, разбираш ли?

Тогава Ирина бе отишла в спалнята си, мечтаейки как утре ще се търкаля до обед в чаршафите. Но въпреки че си бяха легнали в два часа, в шест и половина тя вече беше станала и бе тръгнала към банята да се умие и среше, а към седем из кухнята се носеха упоителните звуци на жужащата кафемелачка, на свистящия чайник и на цвъртящия тиган. Звуци, символизиращи за един нормален мъж домашен уют, женски грижи и нормално семейство.

— Защо стана? — укорително рече Сергей Николаевич, появявайки се за закуска. — Нали ти казах да си поспиваш сутрин до късно.

Но той сам не усети как върху лицето му се плъзна блажена усмивка, когато видя Ирина в дългата нежносиня рокля, върху която бе привързана кокетна бродирана престилчица. Ужасно му беше приятно, че тя все пак бе станала от сън, за да му приготви закуска и да го изпрати на работа. Беше му приятно и дори само от факта, че я гледаше.

— Ти не разбираш, Серьожа — усмихна се Ирина. — За мен е удоволствие да стана рано и да приготвя закуска за своя съпруг. Хващам се, че се събуждам, паля лампата, гледам часовника — шест часа — и радостно си мисля, че ми остава да чакам само още половин час. Събуждам се без никакъв будилник.

— Какво говориш?! — възкликна Берьозин. — През зимата, в тази тъмница и без будилник? Никога няма да повярвам.

— Ела в стаята ми и погледни — предложи му тя. — Имам си будилник, но не съм го вадила от куфара. Нито един път не съм го ползвала, откакто си ме докарал от санаториума.

Отивайки на работа тази сутрин, Берьозин изведнъж изпита неочакваното и необяснимо, но много остро чувство на радост от осъзнаването, че когато се завърне вечерта вкъщи, ще го чака тази мила, с нежно лице, млада жена. Вече беше облякъл палтото си и си бе взел ръкавиците, когато внезапно се приближи до Ирина и я прегърна.

— Много се радвам, че си моя съпруга — тихо й рече. — И въобще чак сега започвам да разбирам какво означава да имам съпруга. През първите дванадесет години вместо жена имах строга и взискателна наставница, която ме учеше на живот и на добри маниери. След това в продължение на седем години до мен имаше побесняло капризно дете, което всеки миг можеше да направи най-неочаквана глупост, което трябваше постоянно да следя и систематично да изпитвам крайно неприятни моменти на остър срам заради постъпките му. И едва сега започвам да разбирам какво е съпругата.

Ирина замря от допира на топлите му длани върху гърба й. Нима той щеше да я целуне? Тя плахо вдигна глава, готова да вложи в тази целувка, ако тя се състоеше, цялата си придобита с практика сексуалност и всичката си натрупана през годините нежност. Сергей я гледаше с топли очи, но в тях Ирина не видя онзи познат блясък, който обикновено предшества целувката, ако разбира се, тя не бе чисто техническа, тоест необходим структурен елемент на сексуалната процедура.

Оказа се права. Прегръдката не стана обнадеждващо силна и целувка не последва. Вече застанал на прага, Берьозин й махна за довиждане и отново изчезна за цял ден.

Това беше в петък, а в събота сутринта позвъни Виктор Фьодорович.

— Как сте, гълъбче? — попита той с мекия си, предразполагащ глас, от който на душата й ставаше спокойно и уютно.

— Благодаря, струва ми се, че всичко е наред.

— Какво означава „струва ми се“? Имате ли някакви съмнения?

— Не, какво говорите, всичко е добре. Просто…

Ирина се запъна. Много й се искаше да поговори с някого за отношенията си със Сергей. И този „някой“ можеше да бъде само Виктор Фьодорович, макар на възрастен мъж като него никак не му отиваше ролята на интимна Иринина приятелка. Никой друг на този свят не би разбрал какво става в душата й, освен него и Сергей.

— Какво има, гълъбче? — настойчиво попита Виктор Фьодорович и тя ясно долови в гласа му нарастваща тревога. — Какво ви безпокои? Вие не бива да скривате нищо от мен. Ние с вашия съпруг трябва държим ръцете си на пулса и в случай на неблагоприятни промени незабавно да вземем необходимите мерки.

— Не се вълнувайте, Виктор Фьодорович, не се е случило нищо. Нищо.

— Наистина ли?

— Наистина. Честна дума.

— Тогава защо замълчахте. Защо не се доизказахте?

— Защото е смешно и нелепо. Но за да не се тревожите напразно, ще ви го кажа: струва ми се, че се влюбвам в Сергей. С всеки изминал ден той все повече и повече ми харесва.

— Така ли? Това е любопитно. Крайно любопитно.

Гласът На Виктор Фьодорович отново стана мек и предразполагащ.

— А Сергей Николаевич как се отнася към вас?

— Трудно ми е да съдя… Понякога ми се струва, че вижда в мен само домашна помощница, която му е обещала в присъствието на чужди хора да играе ролята на съпруга. А друг път пък ми се струва, че му харесвам. В някои моменти имам чувството, че търси близост с мен, но в последния момент нещо го възпира.

— Хмм… Много интересно. Но, съгласете си, гълъбче, че това е за добро. Приятно допълнение към сполучливо проведената операция. Като стана дума за операция, Сергей Николаевич приключи ли своите финансови работи?

— Като че ли още не е. Работи в банката от сутрин до вечер, проверява цялата документация, издава я, с една дума, има маса проблеми там. Трябва да прегледа всяка хартийка, за да не бъде после упрекван, че не се е отнасял добросъвестно към служебните си задължения. Това би могло да навреди на политическата му кариера.

— Да-да, разбира се. Но бих искал да узная по-конкретно кога ще получи парите и ще се разплати с мен. Вече ме притискат сроковете.

— Ще му предам — обеща Ирина. — Аз не разбирам от неговите неща…

— Както се полага на една добра съпруга — добродушно я прекъсна Виктор Фьодорович. — Гълъбче, не приемайте обаждането ми така, сякаш го пришпорвам и му оказвам натиск. Нека всичко да си върви по реда без излишно прибързване и суетня, но трябва да имам някаква яснота. Трябва да се съобразявам със сроковете. Затова помолете съпруга си да ми позвъни довечера.

През целия ден настроението й беше приповдигнато, макар че не можеше да си обясни причината за това. Изведнъж си спомни как миналата неделя в шест часа сутринта Сергей бе тръгнал да й купува празнични сладкиши. Прииска й се също да му направи сюрприз, но не можеше да измисли с какво да го зарадва. Не познаваше добре вкусовете му и нямаше представа за неговите потребности. С какво ли би могла да го изненада приятно? Какво би могло да му достави неочаквано удоволствие?

Ирина започна да си припомня в детайли всичко, което знаеше за Сергей, да възпроизвежда в съзнанието си всяка негова дума, всеки жест, всеки намек. Нищо обаче не й хрумваше. Тогава влезе в спалнята, огледа я внимателно и си спомни, че той се бе оплаквал от висящата над леглото лампа „миньон“, която излъчваше бледа светлина и му беше трудно да чете вечер. Сергей не я сменяше, защото много му харесваше дизайнът й. Ирина реши, че ако се наложи, ще обиколи целия град, но ще намери друга лампа с по-голяма мощност на крушката и със същия дизайн.

Светлана Параскевич обичаше новозаселените места. За своите двадесет и осем години доста пъти й се бе налагало да се мести и вече бе осъзнала, че не й харесват старите жилищни квартали. Много болезнено бе изживяла първия си, прекалено дълъг период, когато бе имала острото усещане за неканена гостенка — чужда и нежелана сред хора, които отдавна живеят тук, които се познават един друг, познават и продавачите в магазините, и маршрутите на обществения транспорт, и работното време на ателиетата за ремонт на обувки. Но преди всичко я потискаше мисълта за това, че в този дом някой живее до нея, страда или се радва, обича или мрази, предава или утешава и буквално я преследваше усещането, че духът на предишните наематели, насъбрали в себе си всичко преживяно на тези квадратни метри, витае сега над нея самата, определяйки реакциите и постъпките й.

Затова пък с охота се заселваше в новостроящите се райони. Там всички бяха равни и приятно гъделичкаше чувството, че започваш живота си на чиста страница — в нов апартамент, където никой не е живял преди теб, с нови съседи, с които би могъл да си създадеш добри отношения и които не знаят нищо за теб от това, което би искал да скриеш.

Затова толкова й харесваше жилището, в което се бяха настанили с Леонид преди малко повече от месец, и със съжаление си мислеше, че отново трябва да се преселва. Но да остане тук, просто не можеше.

Днес пак бе дошла да огледа апартамента, в който й предстоеше да се нанесе. Измери внимателно кухнята с рулетка, за да не допусне грешка при покупката на мебели. Районът също беше нов, също бе отдалечен и неблагоустроен, без телефонна станция и милиционерски участък, дори и без улично осветление. Но той я устройваше, защото щеше да живее в него с човека, когото обичаше, и никак не се нуждаеше от всекидневни досаждания по телефона или посещения на познати и роднини. Беше вдовица и перспективата да улавя осъдителни погледи и да изслушва високонравствени сентенции никак не я очароваше.

Излезе от входа на блока и без да бърза, се отправи към колата си. В купето беше тъмно, но Светлана знаеше, че той не спи и я наблюдава, макар че обикновено заспиваше още щом изгасеше двигателя.

Отвори предната врата, но не влезе вътре.

— Хайде да се поразходим — предложи му. — Ще подишаме чист въздух. От три седмици не сме се разхождали заедно.

Държейки се за ръката на вървящия до нея мъж, Светлана Параскевич за кой ли път вече напоследък си помисли колко е щастлива, че има до себе си човек, когото така силно, така остро и беззаветно обича. И пред тази любов абсолютно бледнееше пресметливата мисълчица дали и той я обича. Това не бе никак важно, нямаше никакво значение. Значение имаше само фактът, че този мъж бе за нея най-хубавият на света.

— Не ми дава мира това, което ми разказа следователят — поде Светлана и притисна буза към рамото му. — Ужасно е…

— Не виждам нищо ужасно.

— Но нали Людмила е умряла?

— И какво от това? Била е луда и се е самоубила. Решението е било нейно. Повтарям — не виждам нищо ужасно тук.

— Как можеш да говориш така — укори го тя. — Макар че е луда, Людмила е все пак жив човек. Жив, разбираш ли? И трябва да дочака естествената си смърт.

— Естествената смърт за лудия е тази, която той сам си донесе. Престани да я съжаляваш, не го заслужава.

— Недей така! — възмути се Светлана. — Всеки човек е достоен да бъде съжаляван.

— Тя е убийца. Забрави ли? Убила е човек само защото не е искала той да принадлежи на друга жена, тоест на теб.

— Да, убила го е, но не по собствена инициатива, а защото той я е помолил да го направи. Не се прави, че не помниш.

— Няма значение. Света, не изпадай в сантименталности. Ти пък си спомни какво направи с теб, спомни си как лежа в онази проклета болница, как шест пъти дневно ти биеха онези проклети инжекции, как дупето и бедрата ти бяха целите сини, как не можеше нито да седиш, нито да лежиш. Прекалено бързо си й простила. Готова си дори да забравиш, че все още се будиш нощем, когато ти се присънва кошмарът, че върху теб се хвърля жена с огромен нож. Людмила е получила това, което си е заслужила, и не смей да я съжаляваш.

— Но тя е болен човек! — почти отчаяно възкликна Светлана. — Как може да бъде обвинявана във всичко това? Да, тя ми се нахвърли с нож, стреляла е с пистолет, но не е била на себе си, не е контролирала постъпките си, не си е давала сметка за тях. Нима може да се отмъщава на душевно болен човек? Нима може да се радваме на самоубийството му?

— Може, Светочка. Може. А в дадения случай е и нужно.

Светлана издърпа ръката си изпод свития лакът на мъжа и леко се отдръпна.

— Имаш ли цигари? Забравих моите в колата.

Той мълчаливо извади от джоба си кутията и запалката. Вятърът духаше право в лицето й и на Светлана се наложи да се обърне, за да си запали цигарата. Всмукна няколко дълбоки глътки тютюнев дим и след това бавно тръгна назад към жигулито си.

Беше й неприятно, че той бе проявил такава жестокост. А още по-неприятно й беше, че на подобна жестокост и бездушие въобще не беше подозирала да е способен.

Тя седна зад волана и рече сдържано:

— Ще те откарам у вас.

— Ти няма ли да се отбиеш? Нали искаше…

— Не си разчетох времето. Мислех си, че по-бързо ще се оправим с апартамента. Но вече стана късно и трябва да се прибирам — отвърна му уклончиво.

— Тогава ще дойда с теб.

— Не, няма да дойдеш. Ще те откарам вкъщи.

— Светка, не мога повече така. Умирам, когато те няма до мен. Искам да сме заедно непрекъснато, двадесет и четири часа в денонощието.

— Трябва да почакаме. Още не му е дошло времето. Като се преместим в новото жилище, ще бъдем заедно.

Светлана се постара да се усмихне колкото се може по-топло и ласкаво, надявайки се с тази пресилена усмивка да прогони от себе си внезапно обхваналата я неприязън към мъжа, когото толкова обичаше и който току-що бе проявил такъв невероятен цинизъм.

— Вчера ми позвъни Галина Ивановна — поде, само, колкото да рече нещо. — Струва ми се, че нещо не е наред. Решила е сериозно да се съди с мен.

— Дъската й хлопа — презрително измърмори той. — Повярва ли ти, като й каза, че ти си написала книгите?

— Разбира се, че не. А кой би повярвал. Всяка вяра в каквото и да било се базира преди всичко върху съвпадението на това, което ти се иска, с онова, което чуваш. Да вземем например моята майка. Ако й кажат, че гениалният писател е дъщеря й, а не нейният зет, тя веднага би повярвала, защото всяка майка — съзнателно или подсъзнателно — винаги желае детето й да стане талантливо, известно и прославено. Така че кажи на една майка, че има безумно талантливо дете, и тя ще ти повярва веднага. А ако на майката на виден писател бъде казано, че той е бездарник, че не може да свърже две думи, а всичките му гениални книги са написани от омразната снаха, то би трябвало да си голям оптимист, за да очакваш, че ще повярва още от първия път.

— И какво възнамерява да прави тази кретенка?

— Ще подаде иск за подялба на наследството. А пък аз в отговор ще направя насрещен иск за установяване авторството на произведенията, подписани с името на Леонид Параскевич. Тя ще доказва правото си да наследи своя син, а аз — че оспорваните парични суми не влизат в наследствената маса, тъй като ми принадлежат лично като автор.

— Безмозъчна глупачка! Кой би могъл да си помисли, че толкова люто те мрази!

— Престани — намръщи се Светлана. — Да, Галина Ивановна не извършва най-умните и най-етичните постъпки, но тя е възрастна жена и трябва да проявяваме търпимост към нея, дори и само заради побелелите й коси. И още нещо, ще си позволя да ти напомня, ако си забравил, скъпи, че само преди три месеца тя е погребала единствения си син. Когато човек умира след тежко боледуване, близките му имат известно време, за да се подготвят психически за загубата. А когато млад мъж загива от ръката на убиец, от такъв шок не се излиза лесно. Напълно е възможно, когато Галина Ивановна дойде на себе си — след година или две — да й стане срамно за сегашното й поведение.

— Срамно ли? — засмя се той. — Светка, обожавам те заради неизчерпаемата ти вяра в доброто. Ако ти бъде показан маниак, по чиито ръце има кръв от стотици невинни младенци, ти и за него ще намериш оправдание, че сигурно в детството си не е бил обграден с любов и грижи, че майка му повече е обичала неговия по-малък брат и затова през целия си живот е пренесъл ненавистта към малките момченца. Твоята любима свекърва никога няма да се срамува от това, което върши днес, въобще не се надявай. Но сигурно би се учудила много, ако разбере, че се опитваш да я оправдаеш. Тя е убедена, че не се нуждае от никакви оправдания.

Светлана помълча малко и после тихо рече:

— Откъде се взе у теб толкова злоба? Преди не беше толкова безсърдечен.

— Аз ли съм се променил? — попита високомерно той и Светлана с болка си даде сметка, че досега не й бе държал толкова хладен тон.

— Да. Променил си се. Много си се променил. Дори не подозирах, че си такъв.

— Какъв?

— Студен. Безжалостен. Циничен.

— Глупости, Светик. Така ти се е сторило. Просто ти си много сантиментална и жалостива, а аз съм разумно пресметлив и справедлив, но на теб моята разсъдливост ти се струва като жестокост и студенина, понеже си прекомерно емоционална. Повтарям още веднъж: побърканата Людмила си е заслужила смъртта, защото се е осмелила да посегне на теб — на жената, която обичам повече от живота си.

Светлана нищо не отвърна и останалия път изминаха в пълно мълчание. След като го остави до блока, тя не го изчака, както обикновено, да влезе във входа, а включи на скорост и рязко потегли. На душата й беше тежко и много тревожно. За пръв път от доста месеци насам се усъмни в правилността на действията си. В съзнанието й изникнаха думите на Виктор Фьодорович: „След като е направил операцията, хирургът вече няма право да се съмнява в това — трябвало ли е да я направи или не, а трябва да мисли как да излекува болния. Е, какво, операцията е направена, изрязаният и изхвърлен орган не може да се пришие обратно на мястото си и сега започва дългият и сложен етап на оздравяването“ Пак Виктор Фьодорович беше казал, че да се направи операция, не е кой знае какъв фокус, а виж, следоперативните грижи за болния са съвсем друго нещо задачата вече е по-сложна, изисква търпение, внимание, квалификация. Тогава Светлана не бе направила връзка между думите му и ситуацията, в която се бе оказала сама, защото собствената й операция изискваше продължителна и щателна подготовка и никой не би могъл да я нарече „лесен фокус“. А се бе оказало, че следоперационният период е още по-сложен, още по-тежък и изисква повече душевни сили от самата операция. Светлана беше силна жена и знаеше, че ще понесе всички тегоби на този непрост период, но сега за пръв път се бе усъмнила, че играта си струва барута.

Работейки за Наталия Досюкова, Стасов реши за всеки случай отново да се срещне с всички свидетели, върху чиито показания е изградено обвинението на Евгений Досюков в убийството на Борис Красавчиков. Събираха се шестнадесет души. Впрочем Стасов не изключваше вероятността в действителност те да са били повече, а просто само единадесет са призовани в съда. Засега в ръцете си имаше само копие от присъдата, но после сигурно щеше да му се наложи да се поразрови и из наказателното дело.

И така: дамата, излязла от ресторант „Лада“ заедно с Красавчиков, портиерът охранител; двамата клиенти на ресторанта, изскочили на улицата, дочувайки отчаяните вопли на дамата; трима милиционерски служители и двама доктори; Игор Тихоненко — стопанинът на страдащия от диария дог на име Лорд, и някой си Пригарин, втурнал се да изпълнява своя граждански дълг, след като видял арестувания убиец по телевизията. Общо единадесет души.

Най-лесно би било да открие милиционерите, защото те би трябвало да работят в един и същ участък, щом като са пристигнали заедно на местопроизшествието. Надеждите на Стасов се оправдаха, но не напълно. Тримата милиционери, отзовали се на повикването от ресторант „Лада“ и разпитани като свидетели, наистина преди година работели в УВР на Централния московски окръг, но сега в окръжното бе останал само единият от тях. Вторият се преместил в Югозападния окръг, тъй като там обещали да му помогнат за жилище, а третият въобще се уволнил от органите и просперирал като юрисконсулт в някаква фирма.

Стасов загуби два дена — по-точно две вечери, защото през деня трябваше да заработва заплатата си в „Сириус“ — докато открие и тримата. Те дружно твърдяха, че в момента на пристигането им на местопроизшествието се намирали лежащият на тротоара Красавчиков и около него — жена и трима мъже, единият от които портиерът на ресторант „Лада“, а другите двама — клиенти на същия ресторант. Потърпевшият бил в тежко състояние, но в пълно съзнание. На въпроса: „Знаете ли кой стреля във вас?“ той отвърнал тихо и с усилие, но много ясно: „Досюков… Женя… Евгений… Досюков“.

Жената и мъжете веднага потвърдили, че същите думи той вече няколко пъти е произнесъл, преди да пристигне милицията.

След милиционерите Стасов се зае с медиците, тъй като те също би трябвало да са от едно болнично заведение. Така се и оказа.

Дали сред медицинските работници текучеството на кадри беше по-малко, отколкото в милицията, или на Стасов просто му беше провървяло, но и лекарката, и фелдшерката работеха заедно, както и преди. И нямаше никакви признаци, че някой им е платил за лъжливи показания. Озлобени на целия свят, бедни и в същото време весели и обичащи да си пийнат по някоя чашка, те без колебание потвърдиха това, което беше вписано в присъдата. Да, пристигнали пред ресторант „Лада“, взели оттам мъж с огнестрелни рани, който починал по пътя към института „Склифософски“, но до самата си кончина бил в съзнание и отговарял на въпросите на оперативния работник от милицията, който ги съпровождал.

— Спомняте ли си какви въпроси му задаваше оперативникът?

— Почти едни и същи. Кой стреля във вас? Защо стреля във вас?

— И какво отвръщаше Красавчиков?

— Назоваваше едно име. И непрекъснато се чудеше защо е бил застрелян.

— А може ли да предадете всичко това в пряка реч, а не да го преразказвате — помоли Стасов.

— Може — добродушно се съгласи докторката, дебела възрастна жена с увиснали бузи и впечатляващо силни ръце. — Значи приблизително така: „Женка, Досюков, Женка. Господи, защо?! Защо? Женка, защо?“ Това си мърмореше през целия път, докато не умря. Не можахме да го докараме жив.

— А може би е бълнувал? — предположи Стасов. — Не ви ли се стори подобно нещо?

— Не — включи се в разговора тъничката фелдшерка с явни признаци на ранно увяхване. — Милиционерът му задава и други въпроси, пита го за адреса, за собственото име, на потърпевшия де, каква дата сме, какъв ден, с кого е бил в ресторанта. И той му отговаряше съвсем правилно. Милиционерът изглеждаше грамотен, затуй също провери дали раненият не бълнува.

При това положение да се опитва да открие нещо по-особено, разговаряйки с портиера, двамата посетители на ресторанта и с познатата на Красавчиков, беше безперспективна работа. Но по силата на своята природна добросъвестност Стасов все пак ги издири, като изгуби за това още три вечери. И не чу нищо ново.

Оставаха двама: съседът от долния етаж Игор Тихоненко и случайно минаващият Пригарин. После трябваше да пада в краката на Настя, че може би и на самия генерал Заточни, за да се добере в съдебния архив до наказателното дело на Евгений Досюков. Трябваше внимателно да огледа кой още е бил разпитван по това дело, какви факти и съждения се прокрадват, които по една или друга причина не са намерили място в обвинителното заключение. Нужно бе да обърне особено внимание на заключението на експертите, да узнае какви въпроси са им задавали следователите и какво именно е било открито в процеса на експертното изследване. Но всичко това щеше да стане после, когато се сдобиеше с делото, а сега му предстоеше да побеседва с Игор Тихоненко. В края на краищата, преобладаващата част от свидетелите бяха хора, които само препредаваха информация — дочули какви думи изрекъл Красавчиков и ги преразказали на милицията. А пък самият Красавчиков и Игор Тихоненко не са препредавали чужди слова, а със собствените си очи са видели добре познат човек. Само че Борис Красавчиков вече не можеше да бъде разпитван.

Тихоненко се оказа страшно подозрителен тип, който не пуска никого в жилището си без дълги предварителни преговори. Посещението на Стасов не се вписваше в главата му, защото съдът се бе състоял отдавна, Досюков лежеше в затвора и той не можеше да разбере смисъла от някакви допълнителни събеседвания по този повод. Накрая Владислав се ядоса, качи се на горния етаж и помоли Наталия да го съпроводи до апартамента на Тихоненко.

— Игор — извика тя, — аз съм, Наташа, от двеста и седемнадесети апартамент.

Чак сега недоверчивият Тихоненко благоволи да отвори вратата, но до него стоеше огромен сив дог и доста недружелюбно фиксираше с очи Стасов. Наталия явно я познаваше.

— Игор, отговори на въпросите на Владислав Николаевич, ако обичаш — помоли съседа си Досюкова.

— Че какви въпроси има още? — недоволно измърмори Тихоненко, който се оказа невисоко и доста крехко на вид мъжле около тридесетте. — Защо трябва да се ровим в минали неща?

— Аз наех частен детектив — заобяснява му тя, — и искам да докажа, че Женя не е извършвал никакво убийство. Сигурна съм, че е станало недоразумение, фатална грешка, в резултат на която зад решетките се оказва невинен човек. Моля те, Игор, поговори с Владислав Николаевич. Това е нужно преди всичко на теб самия.

— Защо? — вдигна косматите си вежди Тихоненко. — За какъв грездей ще ми е нужно?

— Защото, когато Женя излезе на свобода, много ще се учуди, като разбере, че не си пожелал да разговаряш с човека, който прави всичко възможно да го реабилитира и да докаже невинността му.

Фразата беше съвършено безсрамна в прозрачността си като скъпо дамско бельо. С една дума, ще те зарови в земята Женя, ако узнае, че си пратил на майната му наетия по негово указание частен детектив. А пък ако поговориш с него човешки, току-виж, че Женя ти се е отблагодарил, задето си му помогнал в трудна минута. Нищо не се знае, може той наистина да не е виновен, ще го оправдаят, ще излезе на свобода и съвсем скоро ще узнае, че ти, Тихоненко, посрещаш с куче човек, който е изпратен да се бори за неговото освобождение.

Излезе, че за плашливия Тихоненко бе изразходвано много време, а ползата — нищожна. Стасов нямаше никакви съмнения в това, че разхождайки през онази късна нощна доба страдащото си от разстройство куче, той действително е видял съседа си Евгений Досюков. Не би могъл да се припознае по множество причини. Първо, на разпитите правилно е описал дрехите, в които е видял Досюков през нощта. Второ, Досюков е разговарял с него, нарекъл го е по име и е споменал също името на дога. А трето, най-главното, Игор Тихоненко и Евгений Досюков са живели в тази сграда петнадесет години и са се познавали още от самото начало. Тихоненко много добре е познавал и родителите на Евгений, на които забогатялото синче купило ново жилище — по-малко от това, в което той останал, но иначе доста прилично. Така че при такива условия Игор не би могъл да се припознае.

Тези разсъждения бяха верни единствено в случай че Стасов не се съмняваше в добросъвестността на Тихоненко и провереше само достоверността на думите му за вероятни грешки и заблуждения. Както се бе изяснило, грешки и заблуждения нямаше. Но би могло да има лъжа. Например Тихоненко не е видял в два часа след полунощ излизащия от къщи Евгений Досюков и не е разговарял с него. Та нали никой не е потвърдил този разговор, няма никакви свидетели. Досюков е отричал по принцип всичко, включително и това, че през тази нощ е излизал от дома си. Значи в действителност показанията на Игор с нищо не са потвърдени и не са проверени. Но единственото нещо, за което можеше да се хване Стасов, бяха дрехите. Досюков обичал красивите, модерни дрехи и си ги купувал в големи количества, превишаващи нормалната му потребност. Когато човек има само едно палто, то тогава цял сезон можеш да го описваш, без да се страхуваш, че ще сгрешиш. Обаче при толкова якета, палта, шуби и кожуси, висящи в гардероба на Досюков, случайното попадение става доста съмнително. Тихоненко описал именно това яке — късо, от светлокафява кожа, с вълнена подплата, с широки рамене и плътен колан на талията — което описали и другите свидетели и на което експертите открили частици от барут. И времето на излизането на Досюков е назовал точно.

— Песът стан неспокоен, започна да ми смъква одеялото, разбрах, че му се излиза, включих осветлението — гледам два без петнайсет. Какво да правя, не мога да измъчвам безсловесното животно, станах полуразсънен, нахлузих панталона, маратонките, якето и се помъкнах с него надолу. Няколко минути, след като излязох, гледам Женка слиза. Беше някъде към два.

От дома на Досюков до ресторант „Лада“ по пустите нощни улици, като се вземе предвид и заледяването, характерно за декември, пътят бе не повече от двадесет минути. Позвъняването в милицията от ресторант „Лада“ е било регистрирано в два часа и петдесет и две минути. Практиката показва, че от момента на изстрела до телефонирането в милиционерския участък изминават от пет до петнадесет минути в зависимост от броя на намиращите се наблизо хора. Съществува едно оптимално количество присъстващи, при което телефонирането става почти веднага. Ако хората са малко, трима-четирима души, то те вкупом се втурват към ранения и се опитват да изяснят какво се е случило, може ли да му се помогне и чак след доста дълго време на някого от тях му идва на ума гениалната мисъл да се обади в милицията. Особено ярко се проявява тази ситуация, когато сред присъстващите малобройни граждани има близки на потърпевшия, които при вида на случилото се сами започват да припадат или да псуват до Бога, с което пренасочват вниманието върху себе си. Ако пък тълпата е прекалено голяма, то мнозинството хора смятат, че някой вече е телефонирал на милицията, а ако пък някой се опита да изясни това, не постига особен успех и вместо да позвъни сам, започва да разпитва поред.

В момента на убийството на Красавчиков не е имало много народ, но затова сред присъстващите е бил един долу-горе опитен охранител, при когото рефлексът „да се извика милиция“ е бил отработен напълно прилично, затова може да се смята, че съдбоносният изстрел е бил произведен в интервала между два и четиридесет и пет и два и петдесет. Ако се предположи, че Досюков е отпътувал в два часа, от къщи и приблизително в два и двадесет е пристигнал пред нощния ресторант, то напълно би могло да се допусне, че му се е наложило да чака половин час, докато се появи Красавчиков. Това е нормално, още повече че Досюков се е познавал добре с потърпевшия и е знаел навиците му, в частност кога приблизително излиза от нощните ресторанти. Вероятно Красавчиков обикновено го е правел от два и половина до три и всъщност именно с това може да се обясни фактът, че разгневеният и кипящ от ревност Евгений не е хукнал веднага да се разправя с нахалника, а търпеливо е чакал до два часа след полунощ. Така че, ако се допусне, че Игор Тихоненко по някакви неизвестни засега съображения не говори истината и през тази нощ не е виждал Евгений Досюков, то как би могъл толкова точно да улучи времето? Ако беше казал друго време, малко по-късно — например не два часа, а два и двадесет — би възникнало съмнение как така този убиец Досюков толкова прецизно е разчел всичко, че да се появи пред ресторанта точно на минутата, когато от него излиза Красавчиков. А пък ако Тихоненко беше казал, че това е станало в два и четиридесет и пет, цялото обвинение рухваше като картонена кула. Защото Досюков не би могъл да пристигне до „Лада“ за три минути. При никакви условия.

Но така или иначе, Игор Тихоненко упорито посочваше едно и също време — от два без пет до два — и никакви уловки на опитния Стасов не го накараха да се поколебае. Тихоненко не лъжеше.