Демон, юда и магьосник

XIX главаКражба

Ермиар отвори очи. В сумрака проникваха бледите лъчи на луната. Бе спал целия ден, след разговора с Килиянтан, но сега се събуди и размърда. Не му се спеше повече. Болка и треска мъчеха тялото му, но жаждата бе по-силна и той с усилие се надигна от леглото. Главата му се замая и светли петна закръжиха пред очите му, но след миг това премина и погледът му, прояснен, обходи стаята. Съзря бутилката с вода. Тя стоеше на масата до прозореца, там, където я бе оставил жрецът. Ермиар събра сили и стана. Подпря се с ръка на рамката на леглото и направи две крачки. Краката му се разтрепериха и той бързо седна на леглото. След няколко минути отново се надигна и направи усилие да продължи напред. Този път сполучи и след няколко неуверени крачки вече държеше шишето с вода в ръцете си. Свали тапата и се напи хубаво, сега го нямаше Килиянтан, за да го спре. Все пак той се съобрази със съвета му и пи по-малко, отколкото му се искаше. След това се извърна колебливо назад, но не се върна обратно. Няколкото крачки, които направи, сякаш го върнаха към живота и той обърна гръб на леглото. Приближи се до прозореца. Нощното небе светеше вълшебно над него. Звездите бяха толкова близо и блестяха така ярко, че му се зави свят. А луната — огромна, пълна и жълта, сякаш го хипнотизираше и той не успя дълго да откъсне очи от нея. В този момент вратата проскърца и се отвори. Нечий силует влезе и затвори след себе си. Ермиар се обърна с изненада назад и тръпки полазиха по гърба му. Колкото и сигурен да се чувстваше в манастира Карпонили, тази тайнствена поява го стресна.

— Аз съм Крамик — прошепна силуетът и Ермиар се успокои, но изненадата му от появата на мъжа не намаля.

— Здравей, Крамик — отвърна му бъдещият кан-император, — странна поява.

— Исках да говоря с теб насаме — обясни Крамик и се приближи към изправения до прозореца мъж.

— Слушам те, но преди това искам да ти благодаря за това, че отново спаси живота ми — отговори Ермиар с усилие. Вече трудно се държеше на краката си, затова се отправи към леглото.

Крамик го наблюдаваше с интерес. През последните дни волобарът научи толкова много за хората и едва сега се зарадва истински, че не се е родил човек. Значи така сменяха владетелите си хората. С интриги, тайни и убийства. Попиляваха щедро дадения им живот. Той се замисли за хилядите бездетни волобари и колко ценен за тях бе животът. Но самият Ермиар нямаше представа нито какво го очаква, нито какво се върши зад гърба му. Това накара Крамик да изпитва симпатия и съчувствие към него. Не всички хора си приличаха, между тях имаше и такива, които е чест да познаваш. В мислите му изплуваха Вананд и Булик. Други двама, с които се радваше, че го е срещнала съдбата. И точно в този момент през главата му премина мисълта, която той се опитваше да потисне през целия ден. Можеше ли да седи безучастен и да не направи нищо, когато тези, с които бе прекарал последните шест години, ги заплашваше смърт. Можеше ли да не се интересува от съдбата на човеците, когато целия си съзнателен живот бе изживял сред тях. Не ставаше ли по-лош и от жрец, ако им обърне гръб в този момент. За да заглуши тези мисли, той заговори бързо:

— Не ми благодари. Дошъл съм, за да се отрека от клетвата си към „сивите вълци“.

Ермиар достигна до леглото и бавно седна, подпирайки се на рамката. Замълча за момент, виеше му се свят и треската се усили. Събра сили и каза:

— Това е твое право. Животът на войник не е лесен. Ти изпълни дълга си, освобождавам те от клетвата.

След това легна на леглото и с последно усилие се обърна отново към Крамик:

— А сега е добре да си вървиш. Свободен си, вече не си войник, но ще се радвам утре да ме посетиш като приятел заедно с Вананд и Булик.

Крамик не каза нищо. Обърна се и излезе, а мисълта, че постъпва лошо, не го напускаше. Върна се тихо обратно в стаята си. Манастирът бе пуст и смълчан, само дежурещите сангаси ходеха нагоре-надолу, но той успя да се промъкне безпрепятствено покрай тях. Дурум все още скиташе някъде навън в черната нощ. Волобарът запали три от петнадесетте свещи, наредени във високи метални свещници край стената, и седна на леглото. Измъкна от пазвата си медальона на Каршашаранал и вторачи поглед в инкрустираното в средата му Живо Дърво. Бе отнел медальона от Ермиар в деня, когато го спаси от негулите. Не би допуснал той да попадне в ръцете на жреците и без угризения го свали от врата на ранения Ермиар. А сега, вече освободен от клетвата си към „сивите вълци“, спокойно можеше да го използва, за да отвори Зелената книга на Живото Дърво. Затова се изправи и повдигна матрака на леглото. Държеше книгата там, откакто се намираше в манастира, защото се чувстваше по-спокоен. В мешката, която често разнасяше със себе си, лесно се забелязваше ръбестият предмет, заемаше много пространство и можеше да събуди подозрения. Но когато под матрака, на мястото където стоеше книгата, видя единствено празно място, гняв се надигна в гърдите му. Някой бе измъкнал изпод носа му Зелената книга на Живото Дърво. И вината за това си беше изцяло негова, защото не отнесе книгата и медальона към Кабур Далет още когато имаше възможност — заради глупавите си предразсъдъци. Той свали за всеки случай матрака от леглото, огледа добре, но от нея нямаше следа.

— Кой, ветровете да го отнесат, е откраднал книгата? — запита се Крамик и се просна на леглото.

След това внимателно окачи медальона на врата си — единствената му останала връзка със Зелената книга на Живото Дърво.

На другия ден утрото изгря светло и чисто, окъпа със светлината си карпонилските върхове и проникна сред мрачните гори. Над Лисичи урвар се носеше лека бяла омара, а тревите и растенията проблясваха от време на време, когато слънчев лъч, докоснал росата, пробиеше мъглата. Птичките чуруликаха весело, докато се гонеха една друга сред клоните на храсти и дървета. Двама конници се появиха, внимателно се спуснаха по стръмнината, в чиято основа растеше Живото Дърво, и се спряха на петдесетина метра от него. Ясно се виждаха огромните бели цветове, изпъстрили короната на красивото дърво. До обонянието им достигна сладникавият им, опияняващ мирис. Няма място за съмнение, ден след като дървото в градината цъфна, го последва и дървото в Лисичи урвар. Сангасите обърнаха конете и се заизкачваха обратно по склона. Три часа път ги деляха от манастира и от Алобоготур, който ги очакваше. Те изкачиха стръмната урва и продължиха по път, известен само на обитателите на манастира. Отвъд гората, към която препуснаха, се издигаше задната част на огромната скала, в която бе вграден манастирът. През нея минаваха галерии и пещери, които отвеждаха право в подземието на сградата. Тъмни и мрачни бяха тези места, и само който познаваше пътя дръзваше да навлезе в лабиринта под могъщата скала.

А в короната на величественото вековно дърво кипеше живот. Сивите, хвърчейки сред тежките, обсипани с листа и цвят клони, пиеха жадно от опияняващия с миризмата си нектар. Майката се нуждаеше от еликсир, а това щеше да е несъмнено най-питателният досега.

Асура, скрита в леговището си, усети сангасите. Тръпка на страх премина по козината й. Нямаше мира от тези двукраки същества, които ловяха сивите й. Тя очакваше еликсира си, имаше нужда от него, за да роди асурите. Инстиктивно грозният звяр се спусна по-надълбоко в земята по коридорите, изкопани от предишната майка. През времето, когато живееше в равнините, за леговището се грижеха къртиземлявиците, около метър дълги, слепи и рошави животни, живеещи единствено под земята. Те поддържаха тунелите и проходите на леговището, но щом майката се завърнеше, изчезваха като дим, уплашени от страховитите й вид и размери.

Очите на Асура проблясваха в черната тъмнина, докато тромаво си проправяше път през тунела. Огромните корени на дървото се виеха, вкопани в пръста, в сложна плетеница. Докато се спускаше все по-навътре и навътре, кракът й се закачи в нещо и болка прониза тялото й. От муцуната й се разнесе хрип и туловището се извърна, за да се измъкне от примката. Нещо издрънча, когато Асура дръпна крака си. Тя с интерес приближи муцуната си към предмета и го подуши. Но освен металния мирис майката не регистрира друго, предмет — безопасен и ненужен. Тя го побутна настрана, заклещи го в корените на дървото, за да не пречи, и продължи по пътя си. Съвсем скоро тунелът, по който се движеше, започна да се стеснява. Оттук започваше царството на дребните къртиземлявици и Асура не можеше да продължи, проходите ставаха твърде тесни. Затова се сви на кълбо и зачака. Очакваше, ако двукраките не попречат, сивите да се завърнат с еликсира. Лиги прокапаха по муцуната й, тя ги облиза и примлясна.

Отвъд пропастта, ограждаща манастира, сред високите борови гори уголците отегчено посрещаха утрото. От дни не предприемаха нищо, а в планината скуката ги мореше по-силно и от болест. Особено след дългия поход и опожаряването на Истрос, събития, които все пак им поднесоха плячка, емоции и високи дози адреналин. Войската на Бакуриан бе нахъсана за победа, а разгромът на билярската столица караше войниците да желаят още и още. Но вместо да продължат с набези из градовете на Биляра, Бакуриан ги качи в тази дива планина, където, ако продължаваха да стоят, щяха да измрат, ако не първо от скуката, то поне от глад със сигурност.

Чергилото на една от шатрите се отметна и на входа се появи висок слаб мъж, с дълга черна коса. Той се отправи с широки крачки сред дърветата. Излезе от гората и се спря в началото на пътя, минаващ над пропастта. Загледа се в манастира, сключил вежди над черните си огнени очи. Нечии стъпки зад гърба му го накараха да се извърне.

— А, Безмер — каза с отнесено изражение Салистар, когато разпозна приближаващия, — какво те води насам?

— Видях те, че излезе от шатрата си, и те последвах, предводителю — отговори Безмер и застана до високия мъж.

— Какво има? — попита Салистар.

— Ветровете да ги отнесат проклетите уголци. Досега се съмнявах, но от вчера вече съм сигурен, че Бакуриан иска да ни ликвидира. Нещо в отношението на тези кучета ме тревожеше още от самото начало, а през нощта подслушах разговора на Тобел с трима войници. Обеща им злато и почести, ако убият теб и мен до утре сутрин. Заповедта идвала от Бакуриан. Цяла нощ не съм мигнал, за да ги следя да не тръгнат да изпълняват поръчката.

Салистар остана загледан в манастира, сякаш думите не се отнасяха за него. Безмер, който очакваше отговор, го погледна с учудване, отвори уста, да каже нещо, но не намери думи и замълча. След един дълъг миг Салистар сякаш се съвзе и каза с променен вече глас:

— Бакуриан изпълнява желанието на Алобоготур, с когото си мисли, че е в съюз. Но предателството му ще бъде жестоко наказано. Прекалено жестоко.

— Но какво ще правим ние, трябва да изчезваме?! — припряно отговори Безмер, който не се интересуваше кой е поръчителят на смъртта му, стигаше му просто да остане жив.

— Още днес ще напуснем това място, Безмер, защото тук ще се случат ужасни неща. Колко боломити ни очакват в равнините?

— Близо петстотин човека са. Чакат заповедите ти.

— Добре — отвърна Салистар. — Ела с мен. Преди да напуснем, трябва да ти покажа нещо и да поговорим.

Двамата тръгнаха обратно към лагера на уголците, където пребиваваха през последните дни. Когато се срещнаха преди по-малко от месец и Салистар разбра, че Безмер е намерил Лимен Карон, едва повярва, защото знаеше колко усилия са били вложени от поколения жреци да открият академията, но безуспешно, въпреки че имаха точните координати на града Лимен Карон.

От всичко, което бе издирил с много труд за волобарите, си вадеше заключение, че книгата им може да е скрита на едно от трите места: манастира, Черната планина на юдите или Лимен Карон. Откриването на академията го приближаваше много до намирането на ценния ръкопис. Но когато чу останалата част от историята, радостта му намаля значително. Медальонът ключ за академията бе притежание на Ермиар, а единият от „вълците“ на име Крамик бе разкрил Безмер и несъмнено се държеше много странно. Тези новини накараха Салистар да тръгне незабавно по следите на Ермиар и придружителите му. Разчитайки на съюза с Бакуриан, той се настани в лагера на уголците. Оттогава изминаха пет дни, но Салистар вече бе получил това, за което копнееше през по-голямата част от живота си.

Двамата мъже стигнаха бързо до шатрата на боломитския предводител. Войниците не им обръщаха много внимание, занимаваха се с различни дейности, за да убият скуката. В шатрата бе тъмно и сумрачно за разлика от светлия ден навън.

— Седни — покани го Салистар.

Безмер седна и зачака с интерес какво има да му съобщи предводителят. Салистар се наведе в един от ъглите на шатрата, разрови се в някакви кожи и хартия и измъкна оттам голяма и тежка книга. Подаде я на Безмер с думите:

— Виж това.

Безмер я разгледа добре и ахна:

— Зелената книга, тя ли е?

— Да — кимна Салистар, — това е Зелената книга на волобарите.

— Но как? — недоумяващо го погледна Безмер. — Как я взе и откъде?

— От манастира — отвърна Салистар.

— Та той има хиляди защити за засичане на нарушители, как успя да ги преминеш? — Безмер все още недоумяваше.

— Това е интересна тема и безспорно мой голям успех, но сега нямаме време, ще ти разкажа друг път. Искам да погледнеш обкова на книгата. Изображението в средата прилича ли на медальона, който е отворил академията?

Безмер хвърли само бегъл поглед и отговори:

— Същото е.

— Погледни отзад. Има надпис.

Безмер погледна надписа, но поклати глава:

— Предводителю, аз не мога да чета на савхи.

— Пише, че за да се отвори, е нужен ключ за кориците. Мислиш ли, че този ключ е медальонът?

Безмер отново впери поглед в книгата, този път с повече внимание. След миг вдигна глава и убедено кимна с глава:

— Мисля, че да.

Салистар направи няколко крачки из шатрата и заговори:

— Този медальон се намира във войника, ветровете да го отнесат.

— Във войника — повтори Безмер с недоумение.

— Да, в този с вълка.

— Дявол е той — каза ядно Безмер.

— Дявол или не, книгата е в ръцете ми. Всеки ковач ще ми я отвори и без разните му ключове — заяви Салистар и измъкна книгата от ръцете на Безмер. — Нямам време и за този медальон. Отивай да оседлаеш конете, тръгваме.

— Ще ни видят — каза с изненада Бзмер, — може да ни спрат.

— Не ме интересува, че ще ни видят. Никой не може да ме спре, още по-малко този предател Бакуриан.

Останал сам, Салистар се взря в написаното на задната корица:

— Значи книгите са три, а не една, както винаги съм мислил. Трябва да ги намеря — прошепна на себе си мъжът, а очите му, черни и налудничави, проблеснаха с опасен пламък в сумрака на шатрата.