Демон, юда и магьосник

II главаСтети-сантропи — управляващата каста

Белите кълбета висяха безредно в тъмното небе. От време на време някое от тях, умирайки, политаше с невероятна скорост, оставяше ярка диря след себе си и угасваше. Поляните, окъпани от топлата им светлина, се събуждаха за живота на нощните си обитатели. Въздухът носеше звуците от крилата на прелитащи харлии. Далече, някъде в северното плато, се появяваше светъл облак от танцуващи сиви, издигаше се нагоре, разпиляваше се на хиляди отблясъци в короната на някое дърво, а после пак се събираше и плавно се носеше над земята, вълнуваше се като буйна река и изчезваше зад някое възвишение, за да се появи след това отново сред клоните на следващото дърво или храст. В тревите заглъхваше песента на щурците, смутена от силния крясък на някоя птица, и отново се понасяше, ведра и звънлива. Топлите дни настъпваха и кълбетата щяха да останат близо седем месеца все така многобройни и ярки. А през зимните дни, когато кълбетата изчезваха, нощите ставаха тъмни и звездите изгряваха на небето. Ермиар обичаше да гледа звездите. Но сега това бе невъзможно, тъй като светлината от кълбетата ги скриваше. Те едвам се виждаха през светлата пелена, с която вечната светлина покриваше земята. Той се уви по-плътно в кожите и се загледа умислено в огъня, който запали заради хладния вятър. Няколкочасовото препускане с коня го умори и успокои гнева му. Трябваше да реши какво да прави от тук нататък.

Двадесет и три годишен, Ермиар бе среден на ръст, с правилно телосложение и изразително лице. Бе първороден син на кан-предводител Иртхитюин от кастата стети-сантропи, управляващата каста. Векове наред дедите му ръководеха областта Онгалада и вярно служеха на предците на великия кан-император Издулор, днешния владетел на свещената държава Биляра.

Страната Биляра, както и жителите й имаха дълга история, която започваше назад, назад, в така далечната древност, когато първите хора се появили на континента Архидиния. Как и откъде са се появили, никой още не знае, но има няколко интересни теории за произхода им. Жреците на Биляра поддържаха тази от теориите, в която никой не вярваше, но всички почитаха. Казваха жреците, че под клоните на велико дърво се е зародил животът: от плодовете му — мъжът, а от цветовете — жената. Затова почитаха това дърво за свещено и молитвите си отправяха към него. Твърдяха, че то съществува, но единици вярваха в това, поради причината, че никой не го бе виждал.

Малцина обаче се интересуваха от тези прастари времена. Знаеше се, че както и да са се появили, добре са живели, защото континентът, макар и малък, предлагал благоприятен климат, плодородна земя и достатъчно диви животни за улов. Постепенно хората населили целия континент, разделили се на племена, започнали да използват сечива, да обработват земята и да воюват. Изработвали също салове и лодки, с които излизали на риболов в морето, реките и езерата. Умение, което изиграло съществена роля в оцеляването им, защото един ден голям катаклизъм разтърсил Архидиния. Земетресения, изригващи вулкани и огромни вълни, дошли от морето, потопили голяма част от континента, а останалата превърнали в пустиня, негодна за живот. Малцината оцелели в тази гигантска катастрофа се качили на лодки и салове и въпреки страшната перспектива да се озоват на дъното на морето и да станат храна за рибите, потеглили по вода. На пръсти се броели тези от тях, които твърдели, че щом съществува Архидиния, несъмнено някъде сред огромната водна необятност има и друга земя, годна за живот. Останалите не вярвали, но от немай къде потеглили, за да търсят спасение.

Мнозина намерили гибелта си в това пътешествие. Но и до днес малките деца учат тази история, за да знаят, че надежда има и в най-тъмните времена и сред най-голямата безизходица. Защото след дълго и изтощително пътуване хората намерили земя. Открили нов континент, по-голям от Архидиния, и се заселили на него. Гелда Валуния се нарича този континент, на който хората намерили живот. Така оцеляло човешкото племе и се разпространило из новата земя.

За билярите се твърди, че са истинските потомци на онези, които вярвали в спасението и първи повели хората по вода след гибелта на Архидиния. Че са потомци на онези, които донесли със себе си на Гелда Валуния семена от дървото свещено и сложили начало на новия живот. В това вярваха билярите и затова Биляра се нарича свещена страна. Тя се дели на четири области: Чаладара, Онгалада, Ябрус и Лексинта Варнас. Всяка от областите има върховен управител, наречен кан-предводител. Кан-предводителите са подчинени на кан-императора, който освен цяла Биляра управлява и областта Лексинта Варнас. Тази област е от огромно значение за страната по две причини. Първо, там се намира столицата Истрос с най-красивия и висок дворец, изграден от човешка ръка. Единствената сграда, която може да му съперничи, е манастирът в планините Карпонили. А това е втората, ако не и по-важната, причина. Този манастир е средището на билярската религия, на вярата в Живото Дърво. Живеят в него двадесет и двамата жреци, пазителите на дървото, които хората наричат избраните. Носеше се един мит сред населението: че там се съхранява семе на свещено дърво от онези, които човеците донесли със себе си от Архидиния. Приказки мълвяха също, че там някъде, на място, известно само на жреците, расте дървото, за което всички говорят, но никой не е виждал. Всякакви слухове се носеха, а жреците не ги отричаха. Колкото по-тайнствени бяха в очите на обикновените хора, толкова повече почит получаваха.

Четири касти разделят хората в свещената страна. Стети-сантропи е кастата на управляващите. Тя има най-малко представители — семействата на кан-императора и кан-предводителите. Само кръвна връзка или брак може да причисли човек към тази каста. Шанс имат и военните, ако някой от тях извърши дело, достойно и героично, за да бъде възнаграден от кан-императора с приемането му в семейството на стети-сантропи.

Вети-сантропи е кастата на жреците. Всеки може да попадне в тази каста, стига да е избран от някой жрец, независимо какъв е произходът му и откъде са корените му. Ограничение представлява възрастта, тъй като членове на вети-сантропи се подбират изключително и само измежду деца до десет години. Причината може би се крие в това, че жреците учат магия, а за да се усвои нещо толкова сложно, е необходимо време.

Тези, които воюват, се числят към кастата на тректи-сантропи. Това са всички, които изучават военното изкуство и постъпват във войската на Биляра. Всеки, готов да даде живота си за страната, става член на тази каста и се ползва с голямо уважение и доста привилегии. Но службата отнема най-хубавите години от живота на човека. Войниците прекарват времето си в казармите на двореца и въпреки че се пенсионират рано и с добра пенсия, желаещите да се присъединят към тректи-сантропи не са много.

Всички останали — търговци, занаятчии, земеделци, строители, музиканти и какви ли още не, се числят към ури-сантропи, или по-грубо казано — към простолюдието.

Такъв бе редът в свещената страна. Така живееха жителите й. Билярите бяха изградили държава, която оказваше влияние върху всички останали нейни съседи и по-далечни обитатели на Гелда Валуния, защото се бе превърнала в най-развитото общество от населяващите дивия и огромен континент, чийто предели никой и досега не бе обиколил напълно.

Вече цяла епоха на Живото Дърво измина, откакто хора стъпиха на новата земя, но Гелда Валуния пазеше още тайни, скрити в необятните й лесове и високи планини. Нашепваха старите хора из закътаните селца за някакви тъмни сили и странни човеци. Носеха се различни предания за отминали времена, в които по земята бродели чудни същества, но нищо такова не бе описано в нито един летопис — нито на древния език савхи, нито на по-съвременните езици, например на билярски.

Ермиар бе изпратен още от седемгодишен в школата на Живото Дърво, да изучава различни военни изкуства, писмо, четмо, малко математика и други науки, които да му помагат в отговорната мисия, с която се бе родил като първороден син на Иртхитюин. Тази школа се намираше в сградата на манастира на билярите насред планината Карпонили. Жреците обучаваха високопоставените младежи, най-вече от Биляра, но също така от съседна Уголия и от други по-далечни страни. Голям престиж имаше Карпонилската школа и чест бе за всекиго да учи там. Вече измина година, откак Ермиар се завърна в двореца, но не се чувстваше добре. Сякаш бе в постоянно очакване нещо да се случи. Сякаш се намираше в междинен етап между два периода от живота си. И ясно съзнаваше само това, че не разбира нито какво очаква, нито защо се чувства така. Трудно му бе да си намери място и единствена утеха намираше в тренировките с Войската на Сивите вълци.

Войските на Биляра се деляха на пет военни части, всяка от които притежаваше за символ някое животно. Според това кое животно почитат, може да се определи и на коя техника залагат в боя.

Войниците със символ „Дива котка“ владееха до съвършенство боя с кинжали и бойни брадви и добре се справяха в ръкопашния бой. Обединяваха се и под названието пешаци, защото при война се придвижваха пеша, а и така се биеха.

„Ястребите“ овладяваха точната стрелба с лък и мятането на копие и в битките обстрелваха от разстояние предните и фланговите линии на врага; бяха незаменими при отбраната на крепостни стени и дворци.

„Змиите“ изучаваха техники за безшумно придвижване и промъкване през всякакви местности и препятствия, знаеха да се замаскират по безброй начини и да се крият на необикновени места. Учеха чужди езици и чужди обичаи и често си „сменяха кожата“, защото от тях излизаха най-умелите шпиони. Единствено на тях се позволяваше да се възползват от смъртоносното действие на отровата като оръжие. За всички останали употребата й се считаше за недостойна — на война или в мир. А и самите „воини на змията“ я използваха само при определени обстоятелства. Това гарантираше свещената клетва, която полагаха при постъпване на обучение.

„Сивите вълци“ владееха до страст боя с мечове и с копия и ездата. Винаги във вихъра на битката, превъзходни ездачи, най-лудите и опасните — те танцуваха смело танца на смъртта.

„Глиганите“ обикновено се използваха за охрана на кан-предводителя и останалите членове на стети-сантропи, тъй като наблягаха най-вече на физическата сила. Чрез упражнения с тежести добиваха внушителен външен вид и можеха да убиват без усилие и с голи ръце. Използваха коне, да се придвижват, но далеч отстъпваха по ездачески умения на „сивите вълци“.

И с друга военна сила разполагаше Биляра — сангасите, но те се кълняха не в държавата и не пред кан-императора, а пред върховния жрец Алобоготур, и само той притежаваше властта да ги направлява.

Докато учеше в школата към манастира, един от най-близките хора на Ермиар стана Вихтун, синът на кан-предводителя Умар, управителя на съседна Чаладара. Бяха връстници и заедно преминаха годините на обучение, сближавайки се като братя. Вихтун, който гостуваше вече половин година в двореца Исиней, поради предстоящата сватба с Деница, продължаваше да бъде много скъп човек за Ермиар. Почти колкото майка му Андала, която всеки ден търсеше близостта му. Сестрите, брат му, баща му и втората майка му бяха някак чужди, така и не намери общ език с тях.

Сега, когато видя със собствените си очи измяната на Деница в деня след сватбата й с Вихтун, Ермиар почувства още по-голямо отчуждение към семейството си. Съзнаваше, че ако разкрие долната постъпка на Деница, може да предизвика война между областите. На жената в Биляра се гледаше по по-различен начин, отколкото на мъжа. Мъжете се грижеха за жените си и в никакъв случай не се отнасяха нито с пренебрежение, нито зле с тях, но на жените им липсваше свободата на мъжа. Уважението и зачитането им стоеше на първо място за всеки билярин, но се намираха и такива жени, които искаха повече от това, желаеха свобода. Ала тъй като бяха малцинство, това положение не се менеше с векове и така си я караха билярите, откакто се помнеха. По-богатите мъже си вземаха по няколко жени и това се считаше за редно, даже за необходимо. Наред с този обичай се спазваше и едно правило — нито мъжете, нито жените могат да изневеряват, ако са в брачни отношения. Прегрешилите ги очакваше смърт.

— Гръм да я убие — Ермиар ядно се изплю на земята.

Мислите запрепускаха през главата му. Деница, той и Алгара бяха от една майка. Брат му Севар и сестра му Азмара бяха деца на кан-царица Ситара. Деница бе най-хубавата му сестра. Млечнобяла кожа, дълги тъмни и гъсти коси, топло-кафяви живи очи и стройна, налята фигура. Тя очароваше с хубостта си. Надменна и затворена обаче, не допускаше много хора до себе си и държанието й се открояваше с прекалена независимост за жена. С изненада Ермиар бе открил, че Деница, за разлика от всички останали жени, които познава, язди като мъж, стреля с лък, мята копие и дори владее техники на ка-ом-ра, бойно изкуство, използвано предимно от „дивите котки“. Заради надменността и гордостта й Ермиар най-малко за нея би допуснал, че е способна на подобна постъпка. Ами Янкул, по-големият брат на Вихтун, достойният за възхищение наследник на титлата кан-предводител на Чаладара, което означаваше и пазител на морала?!… Припомни си времето, когато Янкул учеше в школата. Вихтун страшно се гордееше с по-големия си брат, който бе един от най-добрите воини, завършили школата. Как той бе пренебрегнал изконните билярски ценности, завета на учителите и бе поел риска от отлъчване от полагащата му се длъжност и смърт?! И как прегръщаше и целуваше Деница, когато знаеше, че е вече жена на Вихтун по желание на двамата кан-предводители Умар и Иртхитюин и със съгласието на върховния кан-император Издулор? Да причини такова нещо на собствения си брат… Тези мисли накараха Ермиар да се запита дали не е сънувал или халюцинирал. Толкова невероятна му се струваше тази изневяра.

Той продължи да се взира в огъня. Самотата го обгърна и сърцето му се изпълни със страх и желание да придобие власт и знание над и за всичко заобикалящо го. Завърнал се наскоро в Исиней, той не беше подготвен за такъв проблем. Трябваше да реши как да постъпи. Знаеше, че трябва да предприеме нещо, защото, ако остави нещата така, може да предизвика гибелта на семейството си и дори война между областите. А какво би направил кан-император Издулор — върховният владетел, който наред с политическото върховенство бе и пазител на морала в Биляра? Ермиар не искаше и да си помисли за последствията, ако родът му предизвика подобен скандал. Нуждаеше се от съвет. Но от кого? Той отново се изплю гневно, сякаш по този начин изхвърля яростта от себе си, и разпали с един клон огъня. Чуваше как конят пасе зад гърба му и от време на време пръхтеше и тръскаше глава. Ермиар се изтегна и затвори очи, но дълго не успя да заспи.

Събуди се рано. Кълбетата губеха яркостта си, скоро щяха да са невидими. Облакът сиви не се виждаше никъде и в просветлялото вече небе прехвърчаха шарените гуги и весело чуруликаха. Огънят беше угаснал, а студът на земята проникваше до костите му. Ермиар яхна коня си и го смушка към града с намерението да поиска помощ от майка си. Откак се бе завърнал в Исиней, не успя да намери общ език с Деница. Стори му се неуместно да разговаря с нея, още повече по този повод. Андала бе най-подходящият човек за това.

След близо четири часа препускане на хоризонта изникна двойната каменна стена, ограждаща града. Слънцето бе изгряло високо в небето. Златните конусовидни покриви на кулите отразяваха лъчите му и Ермиар притвори очи, заслепен от блясъка им. Мостовете вече бяха спуснати. Премина по моста на източната кула, извика на пазача да отвори портата и бясно запрепуска към вътрешния град. Тропотът на коня по каменните плочи заглъхваше в тесните улици. До ушите му достигаха шумовете на града. Търговци бутаха дървени колички, натоварени с разнообразна стока: глинени и медни съдове, топове разноцветен плат или сочни плодове… Виждаха го и спираха встрани от пътя, за да изчакат отминаването му. Препускайки, дочу не едно гневно възклицание заради скоростта, с която се движеше. Достигнал вътрешната стена, ограждаща двореца, намали ход и уморено се отпусна върху гърба на коня. През целия път не помисли за нищо друго, освен за Деница и Янкул. Ами ако друг ги беше видял, ако друг ги види? Ермиар съсредоточи цялата си надежда в Андала. Тя трябва да измисли нещо, преди Вихтун да отведе Деница в Чаладара. Потънал в тези мисли, Ермиар нито обърна внимание на просяците, застанали до каменната стена, нито усети как премина през стражите на портала и препусна по широкия път към двореца. Остави коня в конюшните и се запъти към един от задните входове. Изкачи се на един дъх по витите стълби към покоите на майка си и потропа на масивната дървена врата. Отвори му една от ка-придружителките. Придружителките и придружителите бяха роби, пленници от битки най-вече със северните племена. Повечето от тях имаха бели кожи, светли коси и сини очи. Тези племена живееха примитивен живот. През по-голямата част от годината пътуваха и се местеха от местност на местност. От време на време, подтиквани от глада през студените месеци, нападаха граничните поселища на Биляра, но в повечето случаи претърпяваха неуспех. Пленените при тези набези бяха продавани във външния град, но само най-заможните жители на Исиней можеха да си позволят лукса да ги притежават. Някои от придружителите и придружителките преминаваха през специално обучение, за да бъдат приети на работа в двореца, а тези, които се представяха най-добре, ставаха кан-придружители, което значеше, че са на разположение лично на кан-царицата и кан-предводителя. Много рядко се случваше някой от тях да избяга и да се върне към предишния си живот, защото битието на придружител ги спасяваше от хилядите лишения, които бяха принудени да търпят като свободни хора, а децата им ставаха пълноправни граждани на Биляра.

Кан-придружителката се поклони и заби поглед в земята.

— Искам да говоря с майка ми.

— Кан-царицата е в покоите си и спи — придружителката продължаваше да гледа в земята.

— Погледни ме — Ермиар се втренчи в нея. — Кажи на царицата, че е важно да ме приеме. Кажи й, че е много важно.

Придружителката кимна и го въведе в преддверието Той се отпусна на мекото канапе срещу портрета на майка си. След около четвърт час кан-придружителката влезе тихо, едва я чу.

— Кан-царицата ви очаква, господарю. Последвайте ме.

Въведе го в светла стая с високи прозорци и много цветя. Майка му стоеше до прозореца и гледаше навън, когато той влезе. Беше облечена в кафява рокля, без бижута и с вдигната високо коса. От припадъка и главоболието не бяха останали никакви следи. Андала изглеждаше напълно възстановена. Прегърна я и я целуна, а после се изтегна на дивана.

— Янкул и Деница са любовници. Видях ги.

Ермиар не се поколеба да го каже направо. Имаше пълно доверие в здравия разум на майка си и не очакваше от нея излишен драматизъм. Андала кимна и се обърна към прозореца. С нищо не показа изненада, явно е усещала, с типично женски усет, какво се е случвало под куполите на исинейския дворец през последните месеци. Тя знаеше, че това е заплаха за мира между двете области и за цялото й семейство. Като кан-царица и представител на кастата стети-сантропи от нея се очакваше да поставя винаги на първо място мира в страната, но сърцето й в този момент се развълнува единствено за Деница.

— И аз ги видях, Ермиар. Преди да припадна на масата в деня на сватбата, видях как се гледат. Този поглед не може да се обърка. Но бях слаба, а по-късно помислих, че греша. Исках да вярвам, че ми се е сторило — обърна се и го погледна с тревога. — Какво си решил?

— Не мога да ги предам. Ти знаеш. Разчитам на твоята помощ. Говори с нея, опитай се да я вразумиш. След десет дни ще отпътуват за Чаладара и тогава ще е късно да направим каквото и да било. Иртхитюин също трябва да научи. Може би той ще се справи с Янкул.

Изведнъж спокойствието на Андала се смени от силна възбуда. Очите й заблестяха и тя се приближи бързо към сина си.

— Иртхитюин не трябва да узнае за това, Ермиар — хвана ръката му и я стисна силно. — Ти си първородният син на баща си. Ще наследиш неговата длъжност кан-предводител. Трябва да си смел и да поемеш отговорността за страната, но и за сестра си. Тя е твоя плът и кръв.

Андала се отдръпна, отиде отново до прозореца и продължи с по-спокоен глас:

— Страхувам се, че баща ти няма да прости постъпката на Деница, Ермиар. Нямам му доверие. Бремето на властта, което носи цял живот, го е преобразило много през последните години. А това може да коства живота на Деница.

— Баща ми е строг и съвестно изпълнява законите, прилага ги дори към най-близките си. Зная това, но един такъв скандал може да предизвика вътрешна война между областите, а баща ми не би го допуснал. Никога няма да предаде Деница и Янкул на съд. Не се тревожи за живота й.

Ермиар се изправи и закрачи из стаята.

Андала му хвърли поглед, в който личеше притеснение, и поклати глава. А той продължи:

— Има и още нещо. Сега по-малко от всякога Иртхитюин би нарушил вътрешния мир заради очакванията за война с Уголия. В този момент Биляра трябва да е сплотена и единна.

Андала се извърна от прозореца и втренчи в него черните си очи.

— Така е. И точно затова баща ти може да изпадне в немилост. Ермиар, страхувам се от сангасите.

— Сангасите!? — Ермиар си спомни за двамата сангаси, които бе забелязал пред входа на двореца, когато слезе от коня си, без да им обърне внимание. Жегна го подозрението, че изневярата на Деница, дъщерята на един кан-предводител, е основателна причина за присъствието на сангасите около двореца.

— Та те какво общо имат с това? Защо биха се занимавали с Деница? Нима знаят нещо?

— О, едва ли. Ако знаеха, досега да са се случили ужасни неща.

— Да не мислиш, че ще дойдат и ей така ще убият Деница, без съд, без присъда?

Андала поклати глава и припряно продължи:

— Не знам, но много ме е страх. Мисля, че са способни на всичко.

Андала се смълча и се загледа през прозореца.

Ермиар още не успяваше да проумее какво се случва. Толкова странно беше всичко. Особено това, че Деница и Янкул му създадоха проблем, за който никога не е бил подготвян. Замисли се и за присъствието на сангаси в двореца. Те бяха най-особената войска в страната. При тях нямаше разделение на високопоставени и низши войници. Всеки сангас имаше правомощията да взема решения, каквито дори главнокомандващите на другите войски нямаха. Най-странното беше, че те успяваха да се сработят така, че когато е необходимо, действаха като един, независимо от броя си. Служеха предимно за охрана на манастира на Живото Дърво, но имаха корпуси в почти всеки по-голям град на страната. Обикновено не пребиваваха в двореца, тъй като строго пазеха своите тайни. А това не допускаше близост с толкова различни групи от хора, каквито живееха там. Каква ли причина можеха да имат да са тук?! Може би подозират нещо, но най-вероятно е присъствието им заради конфликта с Уголия.

Ермиар помисли известно време за сангасите, но вниманието му отново се върна на сестра му. Как Деница и още повече Янкул? Как точно те, представителите на стети-сантропи, допускат тази ерес в сърцата си и й се отдават?

Андала извърна погледа си от прозореца и го насочи към сина си:

— Надявам се да намериш правилното решение, Ермиар, но искам да знаеш, че е опасно Иртхитюин да научи за това.

След тези думи и двамата се смълчаха. Ермиар се изправи и започна да обикаля нервно стаята. Това му дойде прекалено много.

— Аз разчитах на теб. Да поговориш с нея. Може би ще те послуша. Може би, ако разбере, че и някой друг знае за връзката им, ще се уплаши и ще прекрати това безумие.

Майка му трепна, сякаш последните му думи я впечатлиха, но после размисли, приближи се до дивана, седна и наведе глава.

— Не знам, Ермиар, не знам. Времената са се променили, днешните жени също. От известно време Деница сякаш се е преобразила, а и никога не е била от послушните. Оставям на теб да решиш. Ти си бъдещият кан-предводител. А сега те моля да ме оставиш сама. Имам нужда от почивка.

И отпусната на дивана, затвори очи.

Наговори му всички тези неща, отказа му помощта си, а сега имала нужда от почивка. Той се разгневи, защото се почувства предаден и самотен пред проблем, с който не знаеше как да се справи. От това зависеха мирът на областите и благополучието на семейството му, а тя отказваше да му помогне. Извърна се и бързо напусна стаята, без да види сълзите, които потекоха от затворените очи на Андала.