Демон, юда и магьосник

Един ден той бе излязъл на разходка, когато срещу него се зададе ездач.

— Колко странно — помисли си той, защото бе свикнал да вижда единствено колесници. Не му бе хрумвала мисълта, че конете могат и да се яздят.

Но когато ездачът спря до него, учудването му се смени с изумление, примесено със страх. Той никога досега не се беше сблъсквал с подобни кон и ездач:

Конят бе необикновено едър, с черна, лъскава козина и ясно изразени мускули. Гривата и опашката му бяха гъсти и дълги, а очите му, дълбоки и тъмни като нощ, пронизваха с острота и интелект, сякаш човешки. Ездачът също беше едър и висок, целият в черни дрехи. Дълга, тъмна и лъскава коса падаше върху раменете му. Ала лицето му бе невероятно. Когато го погледна, първо, забеляза как се сменя цветът на очите му. Те ставаха ту пъстри, ту ярко– или наситено-сини, ту зелени или тъмни почти до черно. После осъзна, че освен тях не може да различи нищо друго. Чертите на лицето му бяха някак размити, без точни линии и очертания. Колкото и да се опитваше да види формата на устата или носа му — не успяваше, сякаш бяха забулени в мъгла. Единственото място, където можеше да съсредоточи погледа си, бяха очите на странния ездач.

Тръпки полазиха по гърба му, прииска му се да побегне, но в този момент черният конник го заговори:

— Търся вода. Има ли някъде наблизо?

— Има — отговори той и показа с ръка, — зад онзи хълм, там тече река. Не е далече.

Ездачът благодари с жест и се накани да отмине.

И в този момент, въпреки първоначалния си ужас, той почувства непреодолимо желание да поговори с този конник:

— Никога не съм виждал човек да язди кон. Как го научихте?

Черният ездач го погледна и отговори:

— Аз не съм човек, а това не е кон. Това е душата ми, приела форма на кон.

— Щом не си човек, какво си тогава? — попита той и отново усети страх да се прокрадва в сърцето му.

— Аз съм демон — отговори ездачът, засмя се зловещо и подкара коня, за да отмине, но тогава той се затича към него и извика:

— Щом си демон, тогава знаеш защо живеем ние, хората.

Демонът се обърна през рамо към него и отвърна:

— Не, не знам. Само Великият съдия знае отговора, питай него.

И продължи по пътя си.

Тогава той усети силна болка и мъка в себе си. Не разбра за какво му говори демона, не знаеше какъв е този Велик съдия, не му се искаше да се връща назад при колесницата и красивата жена, където се чувстваше самотен. Не помнеше миналото си, не знаеше за какво живее. Пое дълбоко въздух и се провикна след демона:

— Демоне, вземи ми душата, не ми се живее вече.

Демонът го чу, обърна се и зловещият му смях прозвуча отново, преди да отговори:

— Как да взема нещо от теб, когато не го притежаваш? Намери душата си и може би някой ден ще се срещнем отново.

Той видя как демонът препусна като вихрушка и се изгуби зад високия хълм.