Демон, юда и магьосник

XI главаГелда Валуния

Докато писмото на кан-царица Деви пътуваше към външния град, двама конници препускаха по прашния път на изток от град Юртия, в подножието на планината Ервелас. Това бе най-краткият път за област Ябрус и Черната планина, но пътуващите в тази посока рядко го използваха, защото бе стръмен и неравен. Край него нямаше нито една кръчма, където човек да се измие, да отдъхне и да изпие чаша квесел, та да накваси прашасалото си гърло. Но тези двамата яздеха уверено, личеше си, че бързат и неудобствата по пътя не ги интересуват.

Бяха изминали вече три дни, откакто Деница избяга от двореца Юртия с помощта на Салистар. Той бе обещал да й разкрие всичко, което знае за сивите, и тя го последва без колебание. Но времето минаваше, а той все още не бе изпълнил обещанието си, защото през деня спираха само за кратко и продължаваха да яздят. Все още бяха много близо до града и имаше опасност да ги заловят. А вечер бяха толкова изтощени, че веднага след като заситеха глада си, заспиваха.

Слънцето клонеше към залез. Тук-там се забелязваха изгряващите вече кълбета вечна светлина. Сенките по земята ставаха все по-тъмни. Деница, на която не й се налагаше да пътува често и с толкова кратки почивки, се чувстваше изтощена, но се стараеше да не го показва. Стоически понасяше дългия и труден път.

Салистар препускаше на няколко крачки пред нея и тя с облекчение видя, че й дава знак да се отбият от пътя. Намериха една закътана поляна, където разседлаха конете. За тях имаше хубава сочна трева, а Салистар успя да събере достатъчно дървета и клони за един голям и топъл огън. През това време Деница отдъхваше от тежкия път, увита в дебела кожа. Въпреки топлите дни, привечер ставаше хладно и остър вятър брулеше клоните на дърветата. Най-после Салистар седна до нея и извади от мешката си големия бут осолено еленско, от което ядяха вече трета вечер. Но поради глада и умората им се стори, че опитват най-вкусното месо. Когато се наситиха и напиха с вода, принцесата подложи един кат дрехи под главата си, уви се плътно с кожата и с уморен глас каза:

— Спокойни сънища.

Салистар я погледна изпод вежди и не отговори. Хванал един клон в ръка, той разгори огъня и се вгледа замислен в пламъците. Деница, не получила отговор, се извърна към него и го погледна:

— Какво има?

— Мисля, че е време да научиш това, което знам за сивите — отговори й Салистар.

Деница се размърда и надигна, умората и сънливостта й сякаш отлетяха:

— Слушам те.

— Знанията, които имам, съм натрупал от различни източници в продължение на години. Някои от нещата могат да ти прозвучат нереално, но те уверявам, че векове наред нашите предци и ние сме живели в заблуда и неведение. Аз разказвам, а ти сама ще прецениш.

Деница кимна в съгласие, а очите й се разшириха от любопитство и нетърпение.

— Учили сме, че всяка една епоха на Живото Дърво продължава триста години, нали?

— Да.

— Така е — отвърна Салистар. — Но ти запитвала ли си се някога, дали такова дърво наистина съществува?

— Дори съм говорила за това с Батбал — засмя се принцесата — преди много години. Още бях дете. Той каза, че Живото Дърво пониква на всеки триста години. Израствало на скрито място някъде в свещените планини Карпонили и за един ден преминавало през всички фази на растеж, докато достигне размери, по-големи от тези на най-големите дървета. На следващия ден изчезвало, за да се появи отново след три века. Благодарение на появата му животът продължавал за още триста години напред. Но, разбира се, това са приказки за деца. Всеки знае, че дървото не съществува. Просто една хубава легенда.

— Но в тази легенда има повече истина, отколкото можеш да предположиш, принцесо — отвърна Салистар и отново разрови огъня с пръчката. — Аз съм виждал с очите си Живото Дърво.

Деница не отговори нищо, а продължи да слуша с внимание Салистар, по чието лице играеха сенки и отблясъци от огъня. Студенината, която той излъчваше, сякаш се бе стопила от топлината на огнените езици и Деница имаше чувството, че говори друг човек — добър и внимателен.

— Но то не израства за един ден, както ти е казал Батбал — продължи Салистар. — Живото Дърво расте и живее като всяко друго дърво. Единствената разлика е, че цъфти и дава плодове веднъж на всеки триста години. Цъфти само едно денонощие, а плодовете му узряват за няма и пет дни след цъфтежа. Било е време, когато Живото Дърво е растяло навсякъде из планината Карпонили, единственото място, където вирее. Но жреците са го унищожили. Организирали са експедиции специално с тази цел. Сега има запазени само няколко екземпляра, които строго се охраняват и се пазят в тайна.

— Но защо? — учуди се Деница.

— Знаете, че ние хората сме се появили за пръв път на Архадиния. Континент, който някога е бил плодороден и богат, с растителност, реки и езера. Ала голям катаклизъм го е потопил наполовина в океана, а оцелялата част се е превърнала в пустиня, негодна за живот.

Деница продължаваше да слуша с внимание, въпреки че Салистар повтаряше неща, които всеки що-годе образован биляр знаеше още от дете.

— Оцелелите се принудили да потърсят друго място за живот — продължи с разказа си Салистар. — Въпреки рисковете и неизвестността те преплували океана с цената на много жертви, но все пак успели да стигнат до нова земя — нашия дом Гелда Валуния — и да донесат със себе си семето на Живото Дърво.

Салистар млъкна за момент и погледна принцесата в очите.

— Всичко, което разказах досега, не е новост за теб, знам това. Но от тук нататък ще чуеш неща, за които не си и помисляла. Жреците са положили много усилия, за да преиначат миналото и да скрият това, което не им изнася да се знае. Когато хората попаднали на Гелда Валуния, те за първи път видели Живото Дърво. Лъжа е, че са го донесли със себе си от Архадиния. Най-малкото, защото това дърво вирее само в планината Карпонили. Стъпвайки на Гелда Валуния, хората открили, че бъдещият им дом вече е обитаван от странна раса, подобна на нашата. Наричали се волобари. Владеели магията до ниво, до което и до днес никой човек не се е добирал. Живеели в земите на днешна Биляра, но волобарската държава се е наричала Дебриагадам. Волобарите били малоброен народ. Жените им можели да раждат само по едно дете през целия си живот, а и това рядко се случвало, защото бездетните сред тях били доста. За сметка на това живеели с десетки години повече от хората и се радвали на дълга младост. Те населявали неголяма територия от континента — предимно държавата си Дебриагадам, рядко се срещали селища или градове извън границите й. Волобарите приели добре хората. Заживели в мир с тях и им помогнали да изградят собствени селища. Дори обучили най-любознателните и способните в тайнствата на магията си. Но все пак били особени, не се смесили с хората. Продължили да водят изолиран от тях живот и не ги допускали да живеят в градовете и селищата си. Волобарите, които управлявали Дебриагадам, владеели най-силната магия и обитавали три свещени места. Едното се е намирало някъде сред върховете на Черната планина в областта Ябрус — там, където отиваме ние. Другото се е наричало академия Лимен Карон, построена в голям град със същото име, а третото е в планините Карпонили — сградата и околността, където се намира сега манастирът на жреците.

Деница слушаше занемяла разказа на Салистар. Огънят играеше по бледото й лице. Очите й светеха, възбудени и попиващи всяка казана дума. От умората й не бе останала и следа. Историята на Салистар бе твърде интригуваща, за да се отдаде на съня.

— И тогава се случило това, което променило завинаги облика на Гелда Валуния. Двадесет години изминали, откакто хората населили континента и заживели добре — в хармония с волобарите и околния свят. И ето че през пролетта на двадесетата година от пристигането им Живото Дърво цъфнало. Скоро след това плодовете му натежали по дебелите клони, сочни и месести, и навред из Карпонили се понесла апетитната им миризма. И тогава се появили те — синовете и дъщерите на Асура.

Деница го погледна озадачено.

— Асура? — смръщи вежди тя. — Какво е това?

— Асура е тайнствено същество, което живее под земята. Притежава огромна сила и инстинктите на див звяр. Майка е на създания, които по особен начин са нагодени към цикъла на съществуване на Живото Дърво. За да роди двуполово поколение, способно да се размножава, Асура се нуждае от плодовете на Живото Дърво. Единствено те дават необходимите вещества на организма й, за да роди синове и дъщери. Щом започне да се храни с плодовете на дървото, тялото й става годно да роди двуполови същества, способни да продължат рода си. Без тази храна тя ражда единствено стада от безполови сиви, благодарение на които се храни и оцелява до следващия цикъл.

— Какво? — Деница се надигна. — Стада от сиви ли каза?

Салистар кимна:

— Да, Деница. Сега ще научиш всичко, което знам за природата на тези древни същества. Майката Асура живее през всичките триста години в равнините, скрита в корените на някое дърво. Ражда стада от сиви, които обикалят и събират прашец и нектар от различни цветя. Така те изхранват майката и себе си с еликсира, който произвеждат. Сивите измират през есента, преди студовете да сковат Биляра, а Асура изпада в летаргия и спи през студените месеци. Напролет се буди от зимния си сън и отново започва да ражда нови и нови стада сиви. И така триста години. Когато дойде времето на Живото Дърво — да цъфне и даде плод — майката тръгва към планината, за да търси плодовете, с чиято помощ ще продължи рода си. Предполага се, че винаги се връща на мястото, където самата тя се е родила, и което помни през всичките триста години.

Салистар замълча и смръщи вежди. Търсеше възможно най-подходящите думи, за да продължи разказа. След минута продължи:

— Важното в тази история, Деница, е, че между Живото Дърво и асурите съществува симбиоза, благодарение на която и двата вида оцеляват. Ако унищожим Дървото, асурите неминуемо ще загинат. И обратно, избием ли асурите, Дървото ще ги последва в небитието. Плодът на Живото Дърво е извънредно интересен. Сякаш е създаден единствено за целите на съвършената симбиоза с асурите. Горната обвивка, или месото на плода, съдържа необходимите елементи и съединения, без които Майката не може да роди полово поколение. А вътрешността, или ядката, на този плод узрява едва след нейната смърт. Докато се храни с плодовете, тя изхвърля още зелените ядки навсякъде из леговището си, където те узряват. Минават дни, месото на плода презрява и изгнива, но Асура е изяла достатъчно, за да роди децата си. Но щом това се случи, тя умира. И когато децата й се появят на бял свят, първата храна, която приемат, са ядките. Без тези ядки те не могат да оцелеят, защото с тяхна помощ придобиват силата да живеят. А защо е важно това за Живото Дърво!? Защото, щом погълнат ядките му, асурите стават преносители на семето му. Те го разпространяват из Карпонили, а семената му покълват единствено, когато са в контакт с изпражненията им. Обаче ядките не са достатъчни, за да може новата Майка да роди асури. Тя трябва да се храни с месото на плода. А плод Дървото ще даде чак след триста години. И ето, цикълът е затворен.

Салистар плесна с ръце, за да онагледи затварянето на цикъла, и продължи да разказва, а очите му светеха в тъмнината, отразили пламъците на огъня.

— След раждането си асурите се групират по двойки. Ако някой женски или мъжки екземпляр не намери половинката си, той е обречен на смърт. Единственият начин асурите да оживеят е като образуват двойки. Всяка двойка започва да се чифтосва и скоро след това женските асури раждат стада от сиви. Щом се сдобият с достатъчно стада, започва войната на асурите. Всяка двойка се бие до смърт с останалите, докато не остане само една двойка асури — най-силните и могъщите от цялото поколение. Случи ли се това, женската разкъсва мъжкия, изяжда го и става Асура — Майката. На нея се пада да опита плодовете на Живото Дърво след триста години и да продължи вида на асурите. Останала единствена от вида си, Асура заспива зимен сън в корените на някое дърво. Докато спи, претърпява невероятна метаморфоза и през пролетта се събужда като див звяр — вече е грозно, космато чудовище. И до следващия цикъл на Живото Дърво ражда само стада от безполови сиви.

— Небеса — възкликна Деница, — откъде знаеш всички тези неща?

— Описани са на савхи в една книга, която открих в библиотеката на Алобоготур. Има и рисунки, на които са изобразени Живото Дърво, плодовете и семките му, Майката и асурите. За съжаление голяма част от книгата е съсипана и не се чете.

— Но каква връзка има това с мен и с това, което ми се случва? — попита Деница и челото й се сбърчи от тревожна гримаса.

— Нека първо ти разкажа всичко, което знам за тези същества.

Тя се смълча и продължи да следи внимателно думите на Салистар.

— Синовете и дъщерите на Асура са невероятно красиви и силни създания, преди единствената оцеляла от тях да се превърне в грозно и отвратително същество. Войната, която водят помежду си, е кървава и жестока. Унищожават всичко живо, което срещнат по пътя си. Нуждаят се от много храна и сили, за да се бият. Изяждат без жал цели стада от собствените си сиви и всяко друго живо същество, което успеят да убият.

Волобарите знаели всичко за войната на асурите и цикъла на Живото Дърво. Но те не се страхували от синовете и дъщерите на Асура, защото силата им била по-голяма от тази на съществата. Асурите бягали, когато срещнели волобар, без значение дали е дете, жена, мъж или старец. Но когато на Гелда Валуния настъпила поредната война на асурите, се оказало, че хората, дошли от Архадиния, нямат защита срещу жестоките и кръвожадни същества, въпреки физическата си прилика с волобарите. Някак си асурите усетили това и стотици човеци били избити и изядени, преди волобарите да разберат и да се притекат на помощ. Тогава хората, оцелели след кървавата мелница, се обърнали с молба към волобарите, да им позволят да унищожат Асура. Но волобарите отказали на хората, заради симбиозата между Живото Дърво и асурите. По някаква причина тази връзка между двата организма била от огромно значение за волобарите и те решили да запазят Асура. Човеците нямали представа защо им отказват. Те били много разочаровани и уплашени от отговора на волобарите.

— Защо просто не са се преселили някъде далече от асурите? — попита Деница, все по-увлечена от историята, която слушаше.

— Никъде не е достатъчно далече от асурите, Деница — усмихна се тъжно Салистар, — те притежават криле, с които бързо прелитат над земята и търсят храна. Представа си нямаш за какви същества става въпрос. Аз също не съм ги виждал, разбира се, но знам, че са изключително кръвожадни, силни и умни.

— Какво направили тогава хората?

— Не било по силите на хората по това време да направят каквото и да е, но за да смекчат недоволството им и за да гарантират сигурността им в бъдеще, волобарите сключили договор с юдите от Черната планина.

— С кого? — озадачено попита Деница.

— Юдите също са същества, населявали Гелда Валуния преди векове. Малко знам за тях. Но според древните източници, до които успях да се добера, една от юдите е още жива и се намира някъде в Черната планина. Преди векове волобарите са се обърнали към юдите за помощ, те имали за задача да помогнат на хората срещу асурите. Ако има някой, който да ни помогне, Деница, то това е юдата на Черната планина.

— Но аз все още не разбирам какво се случва с мен? Какви са тези пристъпи, които получавам?

— Нямам представа, но такива неща са се случвали и друг път. Хората, погледнали сива в очите, губят разсъдъка си. Има още много въпроси, на които не съм намерил отговор, принцесо. Може би щях да успея, ако жреците не бяха усетили, че съм стигнал твърде далече в разгадаването на тайните им. Сигурен съм обаче, че ако на тази земя има някой, който може да ти помогне, то това ще е черната юда. А сега нека поспим, защото ни очаква дълъг път — Салистар се излегна, намести се добре и се уви в кожите си.

Но Деница не успя да заспи. Хиляди въпроси се въртяха в съзнанието й. Взираше се в звездите и се опитваше да асимилира цялата информация, която й предаде Салистар. Накрая не издържа. Понадигна се и попита:

— Какво се е случило с волобарите, Салистар? Защо са изчезнали?

— Хората са ги избили — рязко отговори той. — Заспивай.

Тя легна отново, но остана с широко отворени очи. Чувстваше, че в това, което й разказа Салистар, има истина. Колко много неща са били скрити и потулени. Тя си спомни виденията, които я обземаха напоследък. Знаеше как изглежда Асура. Бе я видяла в едно от виденията си. Побиха я тръпки на ужас. Постепенно обаче умората я победи и тя заспа дълбоко.

Двамата се събудиха още по тъмно. Без да си говорят, се приготвиха за пътуването, оседлаха конете и преди да е изгряло слънцето, отново потеглиха по прашния път. Тъй като яздеха все още бавно поради тъмнината, Деница, която бе на няколко крачки зад Салистар, се изравни с него и попита:

— Вчера ти каза, че си щял да научиш тайните на жреците, ако те не са се усетили навреме. Какво означава това?

— Хм, жреците знаят всичко това, което ти разказах, принцесо, та и повече. Но държат останалото население да остане в неведение. Те са наследниците на хората, които са избили волобарите преди векове. Твърдят, че пазят тази тайна заради доброто на цялото човечество, но ако е така, защо са запазили Живото Дърво и Асура? Защо не са ги унищожили? — Устните на Салистар се изкривиха в крива усмивка. — Ти знаеш вече каква заплаха е Майката за хората. Но въпреки това жреците я пазят и крият. Помниш ли Кюригин, ловеца на сиви?

Деница кимна.

— Преди да стане боломит, Кюригин работеше за жреците. Той е един от тези, които като деца са показали известни умения и са избрани от жреците за обучение, но с годините вместо да усъвършенстват способностите си, са ги загубили. Такива хора те използват предимно за физическа работа, но неговата служба при жреците се състоеше в това, да следи отдалече Асура. Той трябваше да дава информация за местонахождението й, здравето, навиците. И също, да събира изпражненията й. Разказах ти за какво служат.

— Значи те отглеждат Живото Дърво — каза като че ли на себе си Деница, — но за какво им е?

— Сокът на Живото Дърво има чудодейни свойства. Волобарите са знаели това, поради тази причина са отказали на хората да унищожат Асура.

— Какви са тези чудодейни свойства? — с интерес запита принцесата.

— Това е дълга тема, а и аз не знам много. Доскоро смятах, че жреците крият ръкописа, в който е описано всичко за Живото Дърво — Зелената книга. Тя съдържа знания и сила, които само волобарските управители са владеели. Но сега вече имам съмнения, че жреците някога са я притежавали. Който намери тази книга, ще придобие голяма мощ — отговори Салистар.

— Затова ли жреците са те прокудили? Защото си разбрал тези неща?

— Не — бързо отвърна той. — Жреците сами щяха да ми ги разкрият. Те ме обучаваха за един от тях. Но не ми простиха това, че сам стигнах до тези истини още преди да решат да ме посветят, и че не им казах нищо за тези си разследвания. Не ми простиха, че имам тайна от тях, въпреки че тяхната тайна бе много по-голяма.

— А защо не разкри тези неща пред кан-императора или поне пред някой от кан-предводителите? Защо се опълчваш сам срещу жреците заедно с тази сбирщина, наречена боломити?

Тъмна сянка сякаш премина по лицето на Салистар след въпроса на Деница. Някаква вътрешна, стаена злоба се изписа на него, когато отговори:

— Аз сам ще изкова нова съдба не само за Биляра, но и за Гелда Валуния. Кан-императорът е нещастник, щом се е оставил да го водят за носа. Това се отнася за всички вас — прехвалените стети-сантропи. Ха-ха-ха — с гърлен смях завърши думите си Салистар и заби пети в коня си, който препусна напред.

Деница погледа известно време озадачено след него, преди да го настигне. Когато се изравниха, извика, за да я чуе добре:

— Защо правиш всичко това? Защо ми помагаш?

Салистар се обърна към нея и продължително я изгледа в очите:

— Аз не ти помагам. Отначало накарах Кюригин да те доведе на сбирката ни, защото беше с незаконна връзка и нечиста съвест, а това, че си стети-сантропи, те прави добър трофей. Организацията ми щеше да се издигне на друго ниво с твоето присъединяване.

Думите му я жегнаха, ала тя преглътна и спотаи гнева си. Той видя това, но продължи, без да се смущава:

— И понеже съм отдал живота си на това, да разбера всичко за древните обитатели на Гелда Валуния, ти ще ми бъдеш само от полза, когато намеря черната юда.

Деница го погледна с презрение и умишлено изостана с няколко крачки назад. Чувството на самота отново я обзе. Животът й губеше смисъл, откакто се бе срещнала с очите на онова същество. В този момент всичко около нея се завъртя с бясна скорост и мъглата я обгърна. Деница отново потъна в света на сивите. За късмет, точно тогава Салистар се бе извърнал към нея, видя какво става и реагира бързо — успя да я задържи на седлото. Дълбока бръчка проряза челото му, трябваше да вземе Деница на коня при себе си и да я крепи така до Черната планина. Това щеше да ги забави, но друг начин нямаше. А и Салистар не знаеше колко време му остава, преди да стане твърде късно да се спаси Деница. Добре че припадъкът й се случи сега, когато бяха вече далече от Юртия.