Демон, юда и магьосник

III главаДецата на Асура

Вече втори ден, откакто се омъжи и се премести във временните стаи, отредени за нея и мъжа й, Деница лежеше и се оплакваше от главоболие. Вихтун изпращаше през два-три часа придружители, за да се осведомява за състоянието и нуждите й. Това я дразнеше, но нямаше избор, бе по-добре от това да търпи личното му присъствие. Взе една книга, чете известно време и я захвърли с досада. Не бе свикнала да лежи толкова дълго време, без да върши нищо. Прииска й се да излезе навън, да се разхожда или да язди, а може би да срещне някъде и Янкул. Някой почука на вратата. „Сигурно пак пратеници на Вихтун“ — помисли Деница и се намръщи, но извика утвърдително. Ка-придружителката влезе и наведе глава:

— Господарят Вихтун пита как сте и дали се нуждаете от нещо. Смята да отиде на лов с братята си. Може да отсъстват няколко дни.

Тази новина зарадва Деница и тя бързо отвърна:

— Но това е чудесно. Кажи му, че съм малко по-добре, да не се притеснява. Нямам нужда от нищо.

Придружителката се поклони и излезе. Деница се надигна възбудено в леглото и се заслуша. Не след дълго дочу гласовете на Угаин и Вихтун през леко отворения прозорец и стана. Видя ги да отиват заедно с Янкул към конюшните. И тримата бяха въоръжени и облечени за лов. Нямаше да може да се срещне с Янкул, но поне можеше да излиза спокойно навън, докато ги няма. Облече се набързо и отново застана до прозореца. Видя тримата, яхнали конете си, да се отдалечават към външния град. Подреди разпиляната си коса в огледалото и извика придружителката:

— Ще се разходя в градината. Оправи стаята, скоро ще се върна.

Жената сведе глава, а Деница излезе и тръгна по дългия коридор към стълбището на придружителите. Не й се искаше да срещне някого и да дава обяснения. Слезе по стъпалата и се озова в помещенията, където се намираха стаите на придружителките. Две от тях я видяха и се поклониха, докато ги отмине. Тръгна към изхода, но докато минаваше покрай един от ъглите, изведнъж някой силно я сграбчи изотзад и притисна с ръка устата й. Деница усети нещо почти да я пробожда през дрехите. Нападателят бе опрял нож в тялото й. Ужас скова мисълта й. В гърдите й се надигна паника и тя с мъка успя да я овладее. Мъжът, защото това несъмнено бе мъж, я поведе напред, после сви в един коридор и я избута грубо в едно помещение. Докато се обръщаше, чу как вратата зад нея хлопва. Изправи се очи в очи с висок мъж. Мисълта й започна да работи бързо — беше виждала някъде това лице. Ядоса се на себе си, че не може да се сети откъде го познава, и свъси вежди. Откакто се изправи очи в очи срещу мъжа, страхът й изчезна. Не вярваше да й направи нещо лошо, все пак тя беше дъщеря на кан-предводителя. Замисли се дали да не се развика, но после й се стори смешно и унизително, пък и едва ли някой щеше да я чуе. Тя го попита предизвикателно:

— Как смееш, човече? Не знаеш ли коя съм?

Мъжът кимна, но лицето му не издаваше нищо.

— Точно вие ми трябвате, принцесо. Простете за грубостта ми, но нямаше друг начин да поговоря с вас.

Деница присви очи и го изгледа от глава до пети. Гняв се надигна в гърдите й — този за какъв се мислеше — но изведнъж, като се огледа, я напуши смях и гневът й се изпари. Бяха в някаква сушилня. Навсякъде висяха дрехи и бельо, а по земята се въргаляха бали с изсъхнали и сгънати вече дрехи. За първи път някой се отнасяше така с нея. На този мъж явно не му липсваше дързост. И тъй като самата тя бе дръзка за десетима, това, неизвестно защо, я развесели и пробуди любопитството й.

— Как се казваш? Струва ми се, че съм те виждала някъде — попита тя.

— Кюригин. Аз улових сивите, които танцуваха на сватбата ви по заповед на кан-царицата.

Сега вече Деница си спомни откъде й е познато това лице.

— Какво искаш от мен? Доколкото знам, ти получи възнаграждението си.

Кюригин кимна с глава в знак на съгласие.

— Да, така е. Не за това искам да говорим.

— А за какво тогава?

— Сангасите ме преследват. Втори ден вече се крия в двореца, но е въпрос на време да ме открият. Завардили са всички изходи. Трябва да ми помогнете да избягам.

Деница се замисли, помълча известно време и попита:

— Затова ли ги виждам навсякъде напоследък? — Деница го изгледа с подозрение. — Защо те гонят?

Кюригин се усмихна лукаво:

— Още не е време да научите това.

Този отговор и усмивката подразниха Деница.

— Какво те кара да мислиш, че ще ти помогна — ядосано го погледна Деница, — щом не искаш да ми кажеш какво си направил, та те преследват? Мога още сега да те предам в ръцете им.

— Можете да постъпите и така, разбира се — съгласи се Кюригин, — но мисля, че вие ще ми помогнете, защото и аз мога да помогна на вас в замяна.

Деница повдигна вежди и се засмя:

— Че с какво можеш да ми помогнеш ти? И защо въобще си въобразяваш, че имам нужда от нечия помощ?

— Защото е така — спокойно отвърна Кюригин и тихо добави: — Още колко дълго ще остане скрита връзката ви с Янкул? — наклони глава на една страна и я изгледа въпросително.

Деница го погледна внимателно и разбра, че няма нужда да отрича. Този човек знаеше какво говори. Спомни си за картината, която вдигна шум в коридора пред библиотеката, където се бе целувала с Янкул. Каква глупост от тяхна страна да се срещнат там. Тя тръсна глава и с отвращение му отвърна:

— Долно е да се изнудва. Пък и не можеш да докажеш нищо.

— Така е — кимна Кюригин в съгласие, — и не ви изнудвам. Само мисля, че бихте ми помогнали, защото така бихте помогнали и на себе си.

— Нима? — Деница се намръщи. — Какво общо имате ти и сангасите с мен?

— Аз съм боломит — тихо каза мъжът и се озърна, притеснен, че някой може да чуе.

— Какво? — тя повиши глас и го изгледа надменно. — Аз, дъщерята на кан-предводител Иртхитюин от рода Стювиги и кастата стети-сантропи с вечен покровител Живото Дърво, да помагам на боломитите? Ти не се чуваш какво говориш.

— Да, по-лесно е май да станете любовница на Янкул. Но трябва да понесете и последствията. А те много скоро ще се стоварят върху главата ви, която след това няма да остане дълго на мястото си. Повярвайте ми — бързо й отвърна мъжът.

Деница гневно се обърна и излезе от стаята, без да каже и дума. Бясно затръшна вратата след себе си и стремително закрачи по коридора. Не само че никой не беше се държал така с нея, но и никой досега не й беше говорил така. В случая истината нямаше значение. Той нямаше право да й говори така, този боломит и гнусен ловец на сиви. Но колкото повече наближаваше изхода, толкова повече устремът и бързината й намаляваха и накрая тя съвсем спря. Тропна с крак ядосано, огледа се, да не я чуе някой, изруга грубо и се върна обратно с не по-малък устрем от този, с който бе тръгнала да бяга. Отвори вратата на сушилнята и заговори бързо, като че ли се страхуваше, че ако не го направи, ще се откаже отново:

— Добре, какво искаш и какво можеш да направиш за мен?

Изражението на Кюригин, който сякаш не бе помръднал, остана спокойно.

— Тази нощ след изгрева на светещите кълба ще има сбирка на боломитски водачи. Трябва да намерите начин да ме измъкнете от двореца и да дойдете с мен.

Деница се замисли:

— Но защо да идвам на тази сбирка, както я наричаш? С какво може да ми е полезна тя?

— Още е рано да говорим за това, но трябва да ми повярвате.

Деница понечи да възрази, но се възпря и само каза:

— Рисковано е. Въпреки помощта ми могат да те хванат.

— Знам, но така или иначе нямам друг избор.

— Ако те заловят, ще кажа, че си ме принудил. Искам да сме наясно с това.

Мъжът не й отговори нищо. Само кимна с глава в знак, че приема думите й и е съгласен с тях. Деница отново замълча за момент, огледа се около себе си и скоро очите й се спряха на нещо. Тя се запъти към една купчина дрехи, докато Кюригин, явно привлечен от някакво шумолене навън, долепи ухо до вратата и й направи знак да мълчи. Деница разрови купчината с дрехи и му я посочи с глава. Приближи се до него, отново протегна ръка към балата с дрехи и зашепна:

— Това там са униформи на „глиганите“. Намери си такива, които да ти станат, и преоблечен ме чакай тук. Привечер ще дойда да те взема. Пред сангасите се дръж почтително към мен и дръзко и резервирано с всички останали. Не показвай с нищо пред тях, че вършим нещо нередно. Останалото остави на мен, но ако ни разкрият, не очаквай помощ. Няма как да ти я дам.

Кюригин погледна към дрехите, приближи ги, започна да ги вади и оглежда една по една.

— А сега трябва да вървя — продължи Деница. — Гледай да не те хванат, докато се върна.

— Благодаря ви — Кюригин сведе глава в почтителен жест. — Ще ви очаквам тук привечер.

Деница бързо излезе в коридора и се запъти навън. Сигурно съм полудяла — помисли си тя — да помагам на боломитите. Ако семейството й разбере, щеше да я убие още преди за това да са се погрижили сангасите или самият Издулор.

Боломитите бяха нелегално сдружение от хора, които преследваха и понякога убиваха жреци, отричаха вярата и злословеха дори срещу Издулор. За един представител на стети — сантропи и поддръжник на религията като нея бе недопустимо да се забърква с тези хора. Но Деница вече бе стигнала толкова далеч в нарушаването на благопристойното за една принцеса поведение, че решението да помогне на Кюригин, като че ли допълнително втвърди сърцето й и приспа съвестта й. Тя се успокои вътрешно: все пак нищо не ме заплашва, лесно мога да прехвърля вината върху ловеца, ако нещо се обърка.

Деница усещаше, че единствената й възможност за свобода минава през съюза с врага на собствената й каста — боломитите. Нямаше представа нито защо, нито как, само знаеше, че в противен случай я очакват други две съвсем неприятни възможности. Едната бе да разкрият връзката й с Янкул и да ги убият, а другата — да се раздели окончателно с него и да обрече себе си на скучен живот с Вихтун, когото не понася и пред когото с удоволствие избира смъртта. Тя отново прехвърли всички варианти, които въображението й рисуваше, но затвърди решението си да помогне на ловеца на сиви, дори и пред възможността да стане боломитска заложница и да създаде ядове на семейството си.

Докато вървеше към изхода, в един от ъглите на преддверието видя нещо, което я накара да се отклони и да отиде там. До клетката на пощенските гуги стоеше още една, на чието дъно лежаха скупчени едно до друго телата на сивите, които бяха танцували на сватбата й. Бяха още живи, но слабата светлина, която учестено излъчваха на пресекулки, предвещаваше скорошния им край. Когато ги видя, Деница си спомни, че Кюригин, който занимаваше мислите й, е ловец на сиви и се запъти към тях, да ги погледне отблизо.

Скупчени едно в друго, телата им едва проблясваха. Докато ги наблюдаваше, една от сивите, сякаш почувствала присъствието й, отвори очи и повдигна главата си. Сиянието й се усили и тя втренчи кафявите си очи в жената. Деница си спомни, че тези същества избягваха погледа на хората, докато танцуваха в нощта на сватбата й. От любопитство тя също се взря в очите на сивата, които ставаха все по-тъмни и по-тъмни. Деница се почувства странно, сякаш започна да се дави в тези дълбоки и необятни очи. Погледът на сивата се заби в съзнанието й. Тялото й изтръпна, парализира се и тя спря да усеща крайниците си. Мека светлина изпълни всичко наоколо. След това в главата и прозвучаха странни съскащи звуци. Сякаш някой я викаше, но на непонятен за нея език. Почувства, че е зов за някъде и за нещо, но без да разбира за къде и за какво. В следващия момент усети, че се движи. Носеше се във въздуха, издигна се за момент и пак се спусна надолу. Вратата на клетката сякаш се отвори и покрай тялото и се понесоха сивите, вече заблестели с по-силна светлина. А съскащите звуци ставаха все по-силни и по-силни. Съществата танцуваха около нея, главата й щеше да се пръсне и единственото нещо, в което можеше да съсредоточи погледа си, бяха бездънните зеници на сивата. Съвзе се изведнъж от обзелото я състояние. Сивата, което я бе погледнала, лежеше до останалите със затворени очи. Всичко си беше така, както когато го видя, преди да погледне в тъмните очи на съществото. Тръсна глава и бързо излезе през вратата. Слънчевите лъчи се плъзнаха по лицето и косите й и тя пое дълбоко въздух. Тръгна към градината, без да спира да мисли за ужасяващото изживяване. Колко странни бяха тези сиви. Вече не изпитваше любопитство и симпатия към тях, а страх, страх, който я обземаше все повече и повече, докато мислеше за тъмните им очи. В тях има нещо зловещо и неразгадаемо, но Деница не искаше и да знае какво е.

Щом тя излезе през вратата, сивите една след друга започнаха да се издигат и клетката заблестя в ярка светлина. Първото стадо на Асура, родено през месец Шехлем, бе разтревожено. Те вече не се въргаляха безпомощно по пода, а се понесоха безредно във въздуха, сякаш ужасени от нещо. Асура-майката ги зовеше. Съскащият й нисък глас отекваше в главите им и те започнаха да се блъскат в решетките, в желанието си да се измъкнат. Металът се забиваше дълбоко в плътта им и по светлата кожа се затъркаляха тъмножълти струйки кръв. Една сива успя да разкъса тънката мрежа там, където бе захваната за рамката на клетката, и се измъкна с болезнен писък навън. Останалите същества я последваха. Издигнаха се плавно до отворения прозорец и попаднали навън, се понесоха с необичайна за тях скорост. Преминаха над вътрешната стена и над улиците на външния град, където предизвикаха интереса на деца и възрастни. Хората спираха и вдигаха очи нагоре към пъстрия облак, усмихваха се на красивите същества. Но те, устремени напред, не виждаха, а и не се интересуваха от ури-сантропи. Зовът на Асура отекваше в съзнанието им, тя ги очакваше да се завърнат.

Докато се разхождаше из пустите алеи на градината, Деница отпъди мисълта за сивата и се замисли за собственото си положение. Лъжата с главоболието не може да продължава вечно. Защо всичко е толкова сложно? Защо не може да се радва свободно на любовта си към Янкул, която изпитваше с цялото си същество? Въпреки че знаеше добре отговора, тя страдаше. Вътрешно в себе си дъщерята на Иртхитюин от кастата стети-сантропи бе съгласна и признаваше законите, които правеха връзката й с Янкул невъзможна. Но бунтарският й независим дух и любовта й я разкъсваха на две. Деница не беше съвсем наясно с исканията на боломитите, но знаеше че са врагове на легендата за Живото Дърво и на жреците. Тя самата нито беше враг на жреците и тяхното Дърво на живота, нито вярваше истински на приказката, че под клоните му се е зародил животът: от плодовете му — мъжът, а от цветовете — жената. Според нея никой не вярваше на тази легенда, дори и самите жреци. Просто всички бяха свикнали с нея, с вярата и морала на Биляра. На нея й се струваше странно, че тези хора — боломитите, се занимават с нещо толкова незначително като легендата за Дървото. Може би други мотиви ги движеха, за да воюват така подмолно и упорито вече години наред срещу кастата на жреците.

Вървейки, Деница не беше усетила, че се е върнала отново до входа на двореца. Тя се огледа. Слънцето светеше високо в небето. Бе време да се прибира, но изтръпна при спомена за клетката със сивите. Замисли се дали да не се прибере от друг вход, но накрая преодоля ужаса си и реши да мине оттам бързо, без да поглежда към тях.

За нейна изненада обаче, когато влезе, видя смущаваща гледка. Около празната вече клетка се бяха събрали десетина сангаси, задно с владетеля Иртхитюин, двама от „глиганите“ и жрецът Батбал. Разговаряха тихо, а когато Деница влезе, млъкнаха и впериха очи в нея. Сърцето й заби учестено, но тя бързо се съвзе. Нямаше как да знаят за случилото се преди малко с Кюригин. През главата й мина мисълта, че може да са заловили ловеца, макар от него да нямаше и следа. Иртхитюин се приближи, хвана я за ръката и я поведе нагоре по стълбите:

— Ти си излизала? — попита я учудено той.

Деница си отдъхна истински. Щом я питаше по този начин, значи наистина нищо не знае. Тя кимна с глава.

— Значи вече си по-добре. Какво ти беше?

— О-о-о, нищо особено, може би преумората — провлечено отговори Деница и се обърна с любопитство назад.

— Откъде се прибираш? Защо от този вход? — попита бързо Иртхитюин. Вече бяха стигнали до площадката на стълбите, откъдето започваше коридорът, и спряха.

— Разхождах се в градината. Уморих се и реших да не се връщам, а да се прибера направо оттук — Деница бързо изстреля тази лъжа, почти без да се замисли.

— Сама?

— Нищо ми няма. Исках да съм сама.

— Да си видяла нещо необичайно, докато се разхождаше? — кан-предводителят я погледна изпитателно.

Несъмнено ставаше въпрос за Кюригин, за какво друго необичайно нещо би могъл да пита. Деница се загледа за секунда някъде зад гърба на Иртхитюин, сякаш за да си спомни, и попита:

— Не, какво например? Защо сте се събрали там? Какво се е случило?

Иртхитюин я изгледа продължително и отвърна спокойно, почти нежно:

— Качи се в стаята си, Деница. Не е нещо важно.

Деница знаеше от опит, че няма смисъл да се противи на кан-предводителя, но докато се прибираше към стаите си, в главата й се въртеше една мисъл, която не й даваше покой — защо сивите ги нямаше в клетката толкова скоро след завръщането й? Какво ли бяха направили с тях и какво въобще се случваше тук?

Деница нетърпеливо крачеше от стая в стая, обзета от безпокойство, докато накрая не издържа и изпрати ка-придружителката да разбере дали опасенията й са верни и Кюригин е заловен.

Кан-предводителят Иртхитюин се присъедини отново към жреца и сангасите, когато Деница се скри от погледа му.

Батбал угрижено поклати глава:

— Засега удряме на камък, но той няма къде да избяга. Рано или късно ще му се наложи да напусне двореца. Не може да се крие вечно тук.

— Аз ви давам разрешение да претърсите основно двореца, ако това ще помогне да го намерите — каза Иртхитюин, споходен от неприятното чувство, че ако жрецът приеме предложението му, в двореца ще настанат хаос и суетня, каквито кан-предводителят не понасяше.

Жрецът го погледна изпитателно с присвити очи, сякаш четеше мислите му:

— Не искам да създавам проблеми само заради един човек Както казах, този боломит не може да се крие вечно. Щом направи опит да напусне двореца, ще го заловим. Сангасите ще стоят на всеки изход и ще пазят.

Кан-предводителят кимна с глава и пое ръката на Батбал в двете си ръце.

— Тръгвам, учителю. Имам работа, но изцяло давам подкрепата си за залавянето на предателя. Ако знаех каква змия е този човек, нямаше да остане жив, за да ни разиграва така. Имаш ли нужда от нещо, само кажи.

Батбал се усмихна благо на кан-предводителя и каза единствено:

— Вървете.

Иртхитюин тръгна по стълбите, последван от личната си охрана „глигани“.

Жрецът, наречен Азвигортула, бавно изкачваше широките стъпала към южната кула на манастира Карпонили. Пестеше силите си. На неговите години бе цяло чудо, че още ги има. Когато стигна до статуята, се озърна предпазливо и натисна скрития механизъм в основата на тила й. Тя бавно започна да се отмества. По стълбището отекна шумът от съприкосновението на механизми и камък. Жрецът не изчака да се отмести докрай и с бързо движение се шмугна в отворилата се пролука. Слънчевите лъчи заиграха по лицето му, а чуруликането на птичките го накара да се усмихне. Обичаше да идва тук. Намираше се в необятна на шир и височина кръгла зала, облицована в бял камък. Навред имаше изящни бели пейки край причудливи фонтани, водоскоци и водни каскади всред изумрудена трева, бухнали храсти и цветя, пъстреещи на групи. А в средата се извисяваше огромното Живо Дърво. Гигантско и величествено, то бе разперило могъщите си клони над цялата зимна градина. Короната му бе обсипана с широки тъмнозелени лъскави листа, а в основата му стоеше бял камък, висок половин метър, с неправилни ръбове, върху който, издълбан с длето, се четеше надписът:

Високият таван на залата бе направен от десетки огромни стъклени капандури. Множеството отворени прозорци, през които нахлуваха светлината и вятърът, хвърчащите навсякъде и чуруликащи птички създаваха усещането, че човек е попаднал навън. Един градинар, от десетимата, които се грижеха за градината, беше в помещението и щом видя жреца, му помаха:

— Готово е. Сега ще го донеса — провикна се той и бързо тръгна към една от нишите в стената.

Азвигортула седна на една пейка и зачака. Не след дълго градинарят се появи и с енергични стъпки се отправи към жреца.

— Прясно наточен — с усмивка обясни той, докато подаваше на жреца доста голям, продълговат запушен съд.

По усилието, с което жрецът пое в ръцете си съда, пролича, че е пълен и доста тежък.

— Благодаря — тихо каза той и се изправи на крака. — Тук всичко наред ли е?

Градинарят кимна с глава:

— Всичко е наред. Да помогна ли? — попита загрижено, като видя, че старият човек полага усилия да носи съда.

— Не, ще се справя — отвърна жрецът и се отправи към изхода.

Въпреки че беше вече натоварен, пътят надолу по стълбите беше по-лесен от този нагоре.

Деница бе готова да потегли всеки момент. Благодарение на придружителката си знаеше, че Кюригин не е заловен от сангасите. Нощта бе настъпила. Тя отиде до прозореца и погледна навън. Мракът, обгърнал всичко наоколо, бе разкъсван единствено от мекия блясък на кълбетата. Време е, помисли си тя, и тръгна към преддверието, където я очакваха двама мъже от личната й охрана. Тя повика само единия от тях. Другият мълчаливо остана на мястото си. „Глиганите“ изпълняваха безропотно дълга си дори когато нарежданията на господарите им бяха странни и необясними. Те бяха най-дискретните и верни пазачи, които един стети-сантропи би пожелал, защото ги чакаше смърт при предателство. За сметка на това те, „глиганите“, се ползваха с привилегията да се отнасят пренебрежително към всеки, който не принадлежеше към самите тях или към кастата на управляващите. Обичаят повеляваше всеки член от семейството на Иртхитюин да се движи с най-малко двама „глигани“. И въпреки че Деница постъпи странно, като тръгна само с единия от охранителите си, те приеха това безпрекословно.

Двамата стигнаха необезпокоявани до мокрото помещение. Деница нареди на охраната да остане пред вратата. Кюригин я очакваше, както се бяха разбрали — облечен в униформата на „глиганите“. Бе по-висок от повечето „глигани“, но физиката му по нищо не отстъпваше от тяхната. Тя го огледа доволно.

— Отлично. Можем да заблудим охраната, но трябва да изиграеш и ролята си също така добре, както ти стои това облекло.

Тя му обясни подробно как да се държи и какво да говори, ако се наложи. Кюригин я слушаше внимателно. Когато приключи с напътствията, Деница пое дълбоко въздух, издиша и го погледна в очите:

— Готов ли си?

Той кимна в съгласие.

— Да вървим тогава — тя решително отвори вратата и тръгна по коридора.

Кюригин застана рамо до рамо с пазача на Деница. Бе виждал не един път как „глиганите“ крачат зад своите господари по коридорите на двореца. Двамата мъже се огледаха един друг преценяващо и безмълвно я последваха.