Демон, юда и магьосник

XVIII главаЦвят на живото дърво

Малкият отряд на Ермиар се придвижваше внимателно по тясната пътека. Отвсякъде ги заобикаляха високи дървета, през които трудно проникваше слънчевата светлина. Мълчаха и единствените звуци, които ги съпровождаха, идваха от чаткането на подковите на конете и дрънкането на метал. Всичко наоколо бе добре познато за Ермиар. Много пъти бе яздил по този път, прибирайки се към дома или отивайки в школата. Спомени се заредиха в съзнанието му и той с удоволствие се потопи в миналото, когато скиташе из необятните гори на Карпонили.

Времето бе спокойно и тихо. Напредваха бавно. Един от войниците бе пострадал тежко, раната му се влоши и се наложи да го носят на носилка. Вървяха в колона по един. Оставаха им още дни път до подслона, който можеше да им осигури манастирът. Ермиар се надяваше Крамик да е успял да стигне невредим до Алобоготур. Безпокоеше се, че може да се натъкнат на негули отново, преди сангасите да им се притекат на помощ. А това можеше да е фатално, защото имаха ранени и мъжете бяха доста изтощени от пътуването.

Пътеката правеше няколко плавни завоя сред дърветата и излизаше на широка поляна. Ермиар бе решил да починат там и да хапнат, преди да продължат нагоре към манастира. Поляната бе покрита с висока зелена трева и диви храсти, обсипани с някакви топчести черни плодове. Слънцето грееше ярко, а на юг се издигаха два високи бели върха и мамеха погледа с величието си. Мъжете постепенно се изнизаха от гората, а светлината, окъпала простора, сякаш ги освежи отведнъж и те изправиха глави, вгледани в магията на Карпонили.

Но едва почувствали топлината на слънчевите лъчи, около тях екнаха ужасяващи крясъци и от всички страни полетяха стрели. Ермиар се метна светкавично зад един храст наблизо. Трима от мъжете му лежаха покосени от обстрела на неприятелите, но Булик и Вананд успяха да се върнат назад сред дърветата, за да потърсят укритие от стрелите. Ермиар се сниши зад трънливите клони на храста и измъкна с едно движение меча си. Постави го на земята и извади лъка. Знаеше, че ще го заловят, бяха много на брой, но преди това щеше да убие колкото е възможно повече. Постара се да не мисли за смъртта и зареди стрела в лъка. Опъна го и с присвити очи зачака да се появят негулите. Те се изсипаха тичешком на поляната и хукнаха след успелите да се върнат назад Булик и Вананд. Ермиар се прицели в един едър негул, тичащ с все сили, и стреля. Мъжът се сепна от удара, краката му се преплетоха и масивното му тяло се претърколи на земята, препречвайки пътя на тичащите зад него. Ермиар бързо зареди нова стрела и я изпрати в сърцето на друг от враговете си. Надяваше се по този начин да спечели преднина за Булик и Вананд, за себе си вече бе загубил надежда. Видя как срещу него се насочиха лъковете на негулите, сниши се и стисна очи. В следващия момент усети как в тялото му се забиват с всичка сила две стрели. Обзе го паника и в главата му се блъсна един въпрос: Защо на мен, аз не съм завършил пътя си? Болката прониза плътта му. Ермиар зачака смъртта си със затворени очи, прилоша му и съзнанието го напусна.

Събуди се в просторна стая, окъпана от ярки слънчеви лъчи, проникващи през висок и тесен прозорец. Този прозорец му се стори смътно познат, но стаята Ермиар виждаше за първи път. Опита да се изправи, ала тялото не го послуша — бе прекалено изтощено. Устата си усещаше пресъхнала и жадна за вода, а болките, причинени от стрелите на негулите, го пронизваха до кости. В главата му се прокрадваха някакви смътни спомени и картини. Как някакви хора му дават да пие вода, как го превързват или мият. Силуети, изникващи в разстроеното му от болка съзнание. Но колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни нищо конкретно и ясно след прострелването си. Огледа се и видя, че раните са превързани старателно. В този момент през масивната врата срещу него влезе мъж, облечен в дълга сива дреха.

— Учителю?! — с изненада възкликна Ермиар, когато позна в лицето на влезлия в стаята мъж жреца Килиянтан, учителя му по природни закони от манастира. Започна да се досеща защо прозорецът в стаята му се струва познат. По някакъв начин го бяха спасили от ръцете на негулите и сега се намираше в манастира Карпонили.

— Как се чувстваш, Ермиар? — попита го спокойно жрецът, придърпа един стол до леглото и седна на него.

— Жаден съм — отвърна мъжът и не се стърпя да зададе въпроса, който човъркаше мислите му: — От колко време съм тук?

Жрецът се изправи и донесе от масата до прозореца висока бутилка. Отпуши тапата и я поднесе към лежащия Ермиар. Той направи усилие и успя да си повдигне главата, а Килиянтан допря гърлото на бутилката до устата му. Водата приятно разхлади болния младеж. С усилие пресъхналото му гърло преглъщаше животворната течност и жадуваше за още, но жрецът отдръпна бутилката и запуши гърлото й.

— Стига толкова — каза с благ глас Килиянтан, — не е хубаво отведнъж да се напиеш с много. След малко ще ти дам още.

Жрецът седна отново на стола и продължи да говори:

— Вече близо двадесет дена лежиш. Гореше в силна треска и сигурно не помниш нищо. Раните болят, но не са опасни и не са засегнали важни органи. Болките са от отровата, с която негулите са намазали стрелите си, тя е отровила кръвта ти. Трудно се преборихме за живота ти, ала вече си вън от опасност.

— Благодаря — изрече с признателност Ермиар. Близо месец от живота му бе отминал, без да остави следи в спомените му. Въпросите започнаха да тревожат съзнанието му и той ги изстреля на един дъх:

— Спасиха ли се и други от нападението на негулите? Булик и Вананд живи ли са? Крамик успя ли да ви предупреди за негулите, как е той?

— И тримата, за които питаш, са в отлично здраве — кимна жрецът. — Крамик заедно с неколцина от сангасите те спаси от негулите. Но от останалите „вълци“ няма оцелели, съжалявам.

— Този мъж ме спасява вече за втори път — каза Ермиар, надигна се с усилие и се подпря с една ръка, въпреки болките. — А войната?

По лицето на Килиянтан премина тревожна сянка:

— Не е хубаво да се безпокоиш за това, но нещата не се получиха добре. Истрос е разрушен и опожарен от уголците. Бакуриан ни е обсадил. Тук, в горите срещу манастира, е изсякъл дърветата и е разположил войските си. Събрал е таболци и негули да му служат. Кан-император Издулор се опитва да ни се притече на помощ, но пътят към манастира е отрязан за голямата войска, която е повел. ​Бакуриан е срутил скали при Кападската клисура и охранява образувалия се тесен проход с неколцина войници. Въпреки малкия си брой са достатъчни, за да задържат войската ни и да не й позволят да премине. В момента билярски войници търсят други пътища към манастира.

— Ветровете да ме отнесат — възкликна Ермиар, — не съм допускал, че е възможно Бакуриан да обсади манастира.

— Е, не е толкова страшно — поклати глава жрецът. — Бакуриан наистина стигна до тук, но това не е лъжица за неговата уста, нито сградата е лесна за превземане, нито ще се дадем просто така, въпреки численото им надмощие. Виж, на столицата ни нанесе големи щети, но не е далеч денят, в който ще се разкайва за това. Не се тревожи.

— Има ли новини от Онгалада и другите области? — попита Ермиар.

Килиянтан кимна с глава.

— Там е по-спокойно, но са заети да охраняват границите от обединените северни племена. Близките ти са добре.

Килиянтан предпочете да не съобщава все още на Ермиар за изчезването на сестра му от двореца Юртия. Не искаше да го тревожи допълнително. По-важно беше да се възстанови и оздравее възможно най-бързо.

В стаята настъпи мълчание. Ермиар се опитваше да осмисли новините, които му донесе жрецът. Спомни си за Загарда и се запита как ли е. Килиянтан се изправи и каза:

— Ще те оставя да почиваш. Сега от това имаш най-голяма нужда. Утре, като мине сутрешният ти тоалет, ще изпратя при теб другарите ти.

Ермиар посочи с поглед бутилката вода и жрецът отново я поднесе до устата му. Когато се напи, тихо каза:

— Благодаря ви учителю, благодаря за всичко.

Жрецът се извърна и бавно напусна стаята, а Ермиар се замисли, как през всичкото това време са го мили и хранили, дори му стана малко неприятно. Но не се отдаде дълго на тези мисли, заспа, победен от отровата в кръвта си.

Когато Килиянтан напусна стаята на болния Ермиар, движенията му се забързаха. Сякаш спокойствието, което демонстрираше досега, бе маска, която жрецът мигом свали, щом напусна стаята. Бързо премина каменните коридори, спусна се по широкото стълбище и хлътна в една врата. Вътре на дълга маса се бяха наредили останалите жреци, избрани да пазят тайната на Живото Дърво. Те очакваха Килиянтан, залисани в тихи разговори помежду си, но когато влезе, се смълчаха и впериха погледи в Алобоготур, върховния жрец. Щом Килиянтан се присъедини към тях и всички двадесет и двама пазители заеха местата си на масата, Алобоготур се изправи и заговори на висок глас:

— Приветствам ви, избрани. Тази сутрин се случи това, което ние очаквахме през всичките тези години. Дървото на живота цъфна.

Мъжете знаеха новината. Тя не предизвика учудване у никого, нали заради това се бяха събрали. Продължаваха да го гледат и очакват думите му.

— Това се случва веднъж на триста години и на нас се пада отговорната задача да затворим цикъла, без да загубим Живото Дърво, с цената на колкото може по-малко невинни човешки жертви. Предците ни са решили да вземат живота си в свои ръце, без да зависят от странните и нечовешки създания, населявали тези земи. Въпреки слабата си човешка природа, те са показали силния си дух и са се справили с могъщи врагове, за да можем ние днес с вас да управляваме и ръководим тази земя, която ни дава подслон, храна и вода. Дойде времето да се покажем достойни за нея.

Алобоготур замълча за момент и отново продължи:

— Щом дървото в градината ни е цъфнало, значи и това в Лисичи урвар също е цъфнало или тези дни ще цъфне. Що се отнася до Асура, тя е стигнала до Лисичи урвар още преди три дни и се е настанила в леговището под Живото Дърво. Дотук всичко върви добре, но се опасявам, че плановете ни може да се объркат. Билярски войници обикалят околностите на манастира, за да намерят път за кан-императора. Уголците не остават по-назад и също обикалят, за да намерят начин да проникнат в сградата. Ако попаднат на Асура, може да я раздразнят и да я предизвикат да ги нападне. А така рискуваме, както анонимността й за хората, така и живота й. Трябва да я изолираме по някакъв начин, докато роди децата си.

— Да изпратим сангаси — включи се Азвигортула.

— Изпратил съм — кимна Алобоготур, — обкръжили са цялата местност Лисичи урвар и я охраняват. Но въпреки това не съм много спокоен. Щом наближи да ражда, планирам да изпратя сангаси в директен бой с уголската войска, за да отвличаме вниманието от нея и да й осигурим спокойствие. Има ли възражения? — запита върховният и обходи с поглед лицата на присъстващите. Мълчанието изпълни стаята с напрежение.

— Добре, а сега да поговорим за плановете ни след раждането на асурите.

Килиянтан се прокашля и мъжете насочиха погледите си към него.

— Ермиар се събуди — каза мъжът, — вече е вън от опасност.

— Това е добре — отвърна Алобоготур. — Разглезените синове на кан-императора не стават за нищо. Издулор бе добър кан-император на Биляра, но младостта му си отиде, време е да бъде подменен. Не бих допуснал обаче да го смени никой от синовете му. Харесвам Ермиар още от времето, когато учеше тук. Надявам се да споделяте мнението ми.

— Добро момче е — отвърна един от жреците и кимна с глава в съгласие.

— Така е — подкрепи го друг, — упорит и простодушен е. Не се големее.

— Значи одобрявате избора му за бъдещ кан-император. Има ли възражения?

Никой не се възпротиви на идеята Ермиар да бъде бъдещият владетел на Биляра. От всички синове на кастата стети-сантропи той отговаряше в най-пълна степен на изискванията им за бъдещ кан-император. Не го считаха за прекалено умен, следователно се поддаваше на влияние, и умееше да предизвиква симпатия в хората. От друга страна, притежаваше морал, достойнство и уважаваше учителите си. Всеки от тях считаше, че изборът му за кан-император е правилен.

— Ще го свалим в подземията веднага щом Асура роди, за да опазим живота му от децата й — продължи Алобоготур.

— А какво ще правим след войната на асурите? На последната сбирка ти каза, че имаш план, но не разкри подробности. В древността предците ни са заглушили лесно приказките и спомените за тези създания, но сега е друго. Хората вече са грамотни, могат да пишат и не са толкова страхливи и простовати, както древните. Как ще обясним убийствата и ще запазим тайната си? — попита жрецът Татра, който измъчваше ума си с тези въпроси през последните месеци.

— Да, имам план — отвърна Алобоготур — и въпреки че в началото се стараехме да предотвратим тази война, впоследствие разбрах, че ще се окаже полезна на делото ни. Затова саботирах войската на Издулор със съветите си, оплетох в мрежите на забравата министъра на „змиите“ шпиони — Кордил, и без никой да разбере, помогнах на Бакуриан и войската му необезпокоявани да стигнат до Истрос и след това до тук. Аз му дадох идеята да препречи пътя на Издулор при Кападската клисура. В момента Бакуриан е на върха на самонадеяността си, защото мисли, че самият върховен жрец е готов да предаде манастира в ръцете му. Не ни напада само защото аз съм му казал да изчака.

Това вече беше новина за повечето избрани в стаята и навред прозвучаха развълнувани възклицания. Алобоготур ги изгледа и тънка усмивка се появи на устните му, когато продължи:

— Именно затова не предприемам действия срещу Бакуриан. Ако имаме късмет, асурите ще се ограничат с хората, които са се струпали тук в планината. Ще имат цели две огромни войски на разположение — билярската на Издулор и уголската ведно с таболците и негулите, за да заситят апетита си. Това ме кара да се надявам, че ще се ограничат само в пределите на Карпонили и няма да има жертви от останалото население, което така или иначе се крие в горите и пещерите заради войната. Ако съм прав, след това ще бъде лесно. Жертвите ще бъдат отдадени на войната, Ермиар ще коронясаме за кан-император и никой няма да разбере ролята ни в тази история. Тайната ще бъде опазена.

Възцари се мълчание. Избраните обмисляха плана на върховния жрец. Ала той не ги остави да мислят дълго.

— Жрец Килиянтан — обърна се Алобоготур към учителя по природни закони, — как е Бендидора? Продължава ли да те тревожи с въпросите си?

— Не случайно област Ябрус се слави с дивите си нрави. Това момиче е ненормално — отвърна с неприязън Килиянтан.

— Ха-ха-ха — засмя се чистосърдечно Алобоготур, — знам, че не я харесваш, Килиянтан, но тя трябва да стане жена на Ермиар, както е обещано. Затова призовах и двамата тук, за да опазя живота им в тези преломни дни. Така ще запазим контакт с най-отдалечената и слабо контролирана област в Биляра. Не забравяй, че влиянието ни там е разклатено — най-вече от пропагандата на Салистар.

Килиянтан изсумтя възмутено и махна с ръка, за да покаже, че темата не му се нрави. Тогава един от избраните се намеси:

— А тези тримата от „вълците“, които придружаваха Ермиар? Тях какво ще ги правим?

— Ще ги изпратя заедно със сангасите срещу уголците, когато Асура започне да ражда. Ако оцелеят тогава, то асурите ще ги довършат. В подземията няма място за всекиго, още повече за някакви си войници.

След настъпилото за кратко мълчание, се обади възрастният Азвигортула. Словата бавно и трудно излизаха от устата му:

— Този твой план е добър, Алобоготур, но ако не проработи и асурите плъзнат навсякъде из Биляра, как ще се справим с вълната от смърт, която ще ни залее?

Алобоготур въздъхна и дълбока гънка проряза челото му.

— Вярвам, че съдбата на този народ ви е скъпа. И моите нощи се изпълват с кошмари, когато знам, че обричам на смърт дори тези отвън, които сами са я избрали, щом са тръгнали по пътя на войната. Ала ние сме поели тази отговорност, отдали сме живота си на нея и не можем да се върнем назад. Когато са населили Гелда Валуния, хората са били диви, примитивни и неуки. Живеели са зле, слугували са на волобарския народ и са ставали жертва на съществата, населяващи тези земи. Благодарение на силите, давани ни от науката, която откраднахме от волобарите, народът ни се е избавил от тежката си участ. Винаги сме плащали с кръв за свободата си, сега е време отново да платим за този дар.

В стаята настъпи тишина. Алобоготур изгледа всеки един от избраните в очите и продължи:

— Нека се върнем към ежедневните задачи. Щом получа новини от Лисичи урвар, ще се съберем отново.

Мъжете се надигнаха от местата си и един по един, следвайки Алобоготур, напуснаха помещението. Когато вратата хлопна зад гърба на последния избран, се чу странно шумолене. От гредите на тавана се провеси тяло и тупна ловко на земята. Крамик отиде бързо до вратата и опря ухото си на нея. Когато му се стори, че жреците са се отдалечили достатъчно, за да не го видят, се измъкна навън и тръгна към стаята, която му бяха предоставили в манастира. Тя се намираше сред помещенията в другия край на сградата — тези, които обикновено се използваха за спални на учениците. Но сега те бяха безлюдни. Жреците се бяха погрижили да преместят младежите на сигурно място, далече от опасностите на войната. Сега само Крамик, Вананд и Булик бяха настанени в това крило на манастира.

Крамик успя да се прибере в стаята, без някой да го види. Там го очакваше свитият на кълбо Дурум, който се размърда, щом господарят му се завърна, изправи се и застана до вратата.

— Наспал си се значи — Крамик клекна до животното и го почеса зад щръкналите уши. — Хайде изчезвай, отивай да се нахраниш — надигна се и му отвори вратата.

Вълкът се шмугна пъргаво навън и уверено затича по коридора. Беше научил пътя към изхода, а сангасите, които пазеха вратата, го пускаха с удоволствие, както да излиза, така и да влиза, особено когато се прибираше, понесъл в уста поредната си плячка. Това ги забавляваше и те охотно отваряха вратата за Дурум. Радваха му се и се опитваха да го погалят, но вълкът, както винаги, оставаше недоверчив и студен към хората.

Останал сам, волобарът се приближи към прозореца и се загледа навън. Слънцето грееше ярко, тишина и спокойствие обгръщаха манастира. Нищо не подсказваше, че гората отвъд пропастта е пълна с войници, готови всеки момент да нападнат достолепната сграда. Вече цял месец волобарът разучаваше тайно манастира. Откакто спаси Ермиар от негулите и го върна жив в манастира, изчакваше да се свести, за да може да се освободи от клетвата си. През този период се опитваше да проникне навсякъде, да научи тайните на демонските чертози. Това приключение и намирането на академията го караха да се чувства истински волобар. Странно усещане го съпровождаше, докато вървеше по древните стъпки на волобарските свещени места. Но успя да разбере много повече за хората, отколкото за волобарите. И като че ли за първи път истински осъзна връзката с предците си. Крамик вярваше, че не е имало и няма да има на света волобар, който съзнателно да обрече собствения си вид и род на смърт. Обзе го носталгия по Кабур Далет, мястото, където живееха последните волобари. Въпреки че не помнеше нищо от времето, преди Салавик да го отведе в равнините, Крамик усещаше, че Кабур Далет е домът му и единствено на това място би могъл да бъде щастлив. Но той нямаше време за тези мисли. Ермиар бе дошъл на себе си. Сега бе моментът да се освободи от службата си и да се върне у дома. Волобарът бе разбрал много за машинациите на жреците от разговорите, които бе успял да подслуша, но реши да не им обръща внимание. Негова мисия трябва да бъде завръщането му в Кабур Далет заедно със свещената книга и медальона. Той се излегна на твърдото легло и впери поглед в тавана. Щеше да изчака нощта и под прикритието на сенките да се срещне с Ермиар.

Денят постепенно се топеше, изместван от нощната мъгла, носеща мрак и хлад. Над Лисичи урвар изгряха няколко кълбета вечна светлина, но тук, високо в планината, те бяха малобройни и светлината им слабо мъждукаше. Червените лисици излизаха на лов и сред дърветата и тревите се чуваха от време на време кратките звуци, чрез които тези пъргави животни си общуват. Местността беше стръмна и камениста, но това не пречеше да има и много буйна растителност. Там, сред треви и храсти, във вечерния сумрак блеснаха две очи, но не бяха на лисица. Асура се подаде изпод земята, изпълзя от леговището, вкопано в корените на гигантското Живо Дърво и подуши въздуха. Миризмата бе още слаба, но обонянието на майката я долови. Тя никога през всичките си триста години живот не бе подушвала цвят на Живото Дърво, но инстинктът не я лъжеше. Тази нощ цветовете щяха да се разтворят, бели и красиви, окичвайки короната на могъщото растение. Асура се върна обратно, пропълзя в леговището си и се сви на кълбо. Пътят й свършваше тук, където бе започнал, но дотогава оставаха още няколко дни.