Демон, юда и магьосник

IV главаСалистар

Тъмното помещение се огласяше от пиянски песни и псувни. Слабите отблясъци на единственото бяло кълбо осветяваха само три от дървените маси в кръчмата. Дори вечната светлина, проникваща през прозорците, не успяваше да разреди напълно мрака. На две от осветените маси се бяха разположили осмина мъже, които често-често разливаха течността от каните по чашите си. От време на време подвикваха по задрямалия на бара кръчмар за още вино и отново потъваха в несвързаните си разговори. Полунощ отминаваше, когато вратата се отвори и заедно със свежия въздух в помещението влезе загърната в черен плащ фигура. Огледа обстановката и бавно затвори вратата. Пияните мъже се втренчиха в новодошлия, замълчаха, докато го огледат добре, и отново насочиха вниманието си към чашите. Той от своя страна не им обърна внимание и се запъти към кръчмаря.

Дрямката остави съдържателя и той се размърда смутено. Размени няколко думи с новодошлия, дръпна една завеса зад бара и отвори намиращата се зад нея врата, където потъна тъмната фигура. Кръчмарят огледа едно по едно лицата на мъжете и като видя, че единственото, което ги интересува, са пълните чаши, спокойно си наля квесел, изпи го на един дъх и се провикна към клиентите:

— Хайде, стига сте пили вече, заведението се затваря.

Никой не му обърна внимание обаче, мъжете продължаваха да се надприказват. Барманът поклати глава с усмивка и отиде до масата. Сложи ръка на рамото на един от тях и продължи:

— Хайде, Кетор, вървете си. Време е да ставате. Достатъчно сте се натряскали.

Кетор, подпухнал и зачервен от алкохола, се извърна към съдържателя и залитайки, се опита да го погледне в очите. Но това му се стори прекалено трудно и вперил размътен поглед в панталона му, възмутено започна да възразява, че съвсем не се е налял достатъчно и може да продължи така още дълго.

— Хей, Кетор — съдържателят се захили, — аз съм тук горе.

Този път Кетор положи по-големи усилия и успя да го погледне в лицето. Съдържателят продължи с по-висок глас:

— Вятърът да ви отнесе, ставайте, виното свърши.

Прихвана Кетор под мишниците и го изправи. Отиде до вратата, отвори я широко и студеният въздух нахлу в помещението.

— Не ме карайте да ви изнасям един по един. Тръгвайте!

Хладният вятър, проникнал вътре, разбуди пияните мъже и те с недоволни възклицания се заизнизваха през вратата. Само Кетор продължаваше да стои там, където го бе изправил барманът. Пристъпяше, залитайки, от крак на крак, подпираше се с ръка на масата, пак се пускаше и отново запристъпяше. Съдържателят тръгна към него, но преди да го достигне, още една фигура, подобна на първата, се появи на вратата. Под черния плащ този път силуетът се очертаваше по-дребен, и ако единият мъж не бе толкова пиян, а другият зает да изгони първия, сигурно щяха да се усъмнят в мъжествеността на пристигналия. Но те не обърнаха достатъчно внимание на фигурата. Тя от своя страна не се притесни от невниманието им, а спокойно влезе в помещението. Оказа се, че не е сама. Последваха я две несъмнено мъжки фигури, също така загърнати в плащовете си. Кетор залитна и се строполи върху единия от новодошлите. Опита се да се задържи прав, като се хвана за плаща, с който се бе увил тайнственият посетител, и замалко не успя да го свали от главата му. Съдържателят реагира светкавично. Сграбчи Кетор през кръста и със замах го избута до вратата:

— Казах ти да си тръгваш, Кетор.

Усетил силата на съдържателя и сериозния му глас, Кетор омекна.

— Добре, добре, тръгвам. Просто исках да изпия още една чаша.

Мъжът пусна Кетор и проследи с поглед как той, клатушкайки се и мърморейки, напуска заведението.

После кръчмарят заключи вратата и спусна пердетата.

Пръв свали качулката си Кюригин. Деница и „глиганът“ го последваха.

— Вятърът да те отнесе — ядосано се обърна към съдържателя Кюригин. — Отдавна тази дупка трябваше да е изпразнена от пиянската паплач.

— От тази паплач си изкарвам прехраната — заяде се в отговор съдържателят. — Ако не ви харесва, търсете си друго място за сбирките си.

Кюригин омекна:

— Знаеш, че съм прав, рисковано е.

— Знам — намусено отвърна мъжът, — хайде, елате. Очакват ви.

Деница прошепна на „глигана“ да остане да я чака и последва Кюригин и съдържателя зад завесата.

Кетор продължаваше да тича. Опасяваше се, че няма да стигне навреме, за да предупреди жреца за сбирката на боломитите. Умората го победи и той се спря да поеме въздух. Походи известно време и пак се затича към вътрешната стена, която вече се виждаше, окъпана от бялата светлина. Достигнал най-накрая един от входовете на стената, той почука на вратата и зачака появата на пазача на малкото прозорче.

— Кой е?

Кетор се повдигна на пръсти и прошепна нещо, което накара пазача да му отвори бързо вратата.

Когато се намери в пределите на двореца, Кетор продължи да тича. Знаеше къде отива, бе запомнил местонахождението на каменната постройка. Въпреки тъмнината не се заблуди и бързо я намери. Отмина храма и продължи вдясно, към жилището на жреца. Потропа припряно на вратата и не след дълго Батбал му отвори. Помещението, в което жрецът покани Кетор, бе просторно, но празно, с изключение на един куп големи кръгли възглавници в средата му. Вътре горяха стотици свещи, а във въздуха плуваше само едно кълбо светлина. Батбал седна върху възглавниците и погледна Кетор.

— Къде са?

— В „Шарената гуга“. Затънтена кръчма извън стените на града, вдясно от търговския път.

— Колко са?

— Не знам, успях да видя петима-шестима, но може да са повече. Опитах се да сваля качулката на единия, но не успях.

— Добре, това е за теб — жрецът подаде няколко златни монети на Кетор. — Сега си върви.

Останал сам, жрецът стана, взе няколко изсъхнали листа от една полица на стената, постави ги на метален поднос пред възглавниците и ги запали. Когато стаята се изпълни със странна, натрапчива миризма, Батбал отново седна върху възглавниците, отпи голяма глътка от чаша, поставена до коленете му, и затвори очи. След няколко секунди устните му зашепнаха на савхи — древния език. Изведнъж спря да шепне и очите му се отвориха с невиждащ поглед. Каналът на душата му се отвори и той се свърза с върховния жрец. Мислите му се понесоха по отворения канал.

На Деница й се струваше, че това, което се случва, е сън. В главата й се бореха различни мисли. Ако някой й беше казал същата сутрин, преди да излезе на разходка, че ще присъства вечерта на боломитска сбирка, никога нямаше да повярва. Но точно това ставаше в момента. Сърцето й още туптеше силно от напрежението, което изпита при проверката на сангасите на излизане от двореца. Нямаше основание да се страхува, защото най-малко нея биха заподозрели, че прикрива един боломит. Щом Деница беше с личната си охрана от „глигани“, никой нямаше желанието да я спира или разпитва. Положението й на омъжена жена също помогна. Нямаше да й се удаде да излезе от двореца само с двама от „глиганите“, ако все още беше девойка. И все пак съзнанието, че върши нещо нередно, покачваше високо адреналина й. Всичко мина повече от добре. Никой не се усъмни в Кюригин и те лесно преминаха и през външната стена на двореца.

Сега се намираха в тясна, схлупена стаичка в долнопробна кръчма, отдалечена на поне три километра от външната стена, на безлюден, черен път в гората. Вътре се бяха побрали общо осем души, заедно с нея и Кюригин. Между ловеца на сиви и шестимата боломити се размениха поздрави, но никой не спомена нищо за присъствието й между тях. Само я разглеждаха с любопитство и интерес. Личеше си, че нямат представа коя всъщност е тя. След известно време Деница осъзна, че всички очакват нещо да се случи, тъй като разменяха шепнешком по някоя дума и гледаха напрегнато към вратата. Тя се наведе към Кюригин и го попита тихо:

— Какво чакаме?

— Трябва да дойде ръководителят. Той ни извика на тази сбирка. Сигурно има нещо важно, което трябва да се обсъди.

Деница бе обзета от безпокойство. Някакво предчувствие я караше да се чувства притеснена.

— А не се ли страхуваш, че ме доведе тук? — попита тя след малко. — Ами ако ви издам?

— Поемам риска — спокойно й отговори Кюригин. — Мисля, че стигнахте много далеч и вече няма връщане. Ако разкажете за това, което се случи днес, ще си причините прекалено много неприятности. Не вярвам да го направите.

Деница се замисли. Той, разбира се, беше прав. Но с какво боломитите биха й помогнали? Най-вероятно с нищо, но поне ще избяга от скуката в очакване накрая да я разкрият и убият. Тъжна усмивка премина по лицето й. Усети как се прокрадват обидата и горчивината в душата й. Защо не можеше да е доволна от това, което имаше?

В стаята влезе висок, почти мършав човек с остри черти и с много тъмни, проницателни очи. Косата му бе черна и дълга до раменете. Личността му носеше особено излъчване, което сякаш изпълни стаята. Излъчваше студенина, надменност и критичност, от които побиваха тръпки на страх. Сякаш ледена струя обля Деница, когато го погледна. Отвсякъде се чуха поздрави и тя с право заключи, че това е този, когото очакваха всички.

— Името му е Салистар — наведе се към нея Кюригин. — Той е основателят на боломитите.

Когато Салистар забеляза Деница, едната му вежда се устреми нагоре от учудване. Явно бе изненадан, както и всички присъстващи, от непозната жена сред тях. С изключение обаче на този поглед той вече с нищо не показа, че отдава по-специално внимание на присъствието й.

Скоро в помещението отново настъпи тишина. Всички очакваха Салистар да заговори.

Той се изправи и заприказва тихо, но ясно и отчетливо:

— Благодаря на всички, които са тук тази вечер. — Погледът му зашари по лицата, обърнати към него. — Повиках ви, защото предстоят събития, които няма как да не ни засегнат. Не само нас като организация, но и цялата страна. — Салистар направи кратка пауза и продължи: — Едно от тях е предстоящата война с Уголия, както навярно сте се досетили.

— Това са слухове — прекъсна го един русоляв и много слаб мъж, очевидно със северно потекло. — Бакуриан не е толкова глупав, че да тръгне на война срещу Издулор. Не вярвам.

Репликата му предизвика развълнуван шепот сред присъстващите.

По лицето на Салистар премина сянка и устните му се присвиха с презрение. По всичко си личеше, че трудно приема забележки. Но съвсем скоро се овладя и от изражението му не остана и следа. Тогава спокойно продължи със същия тих глас:

— Война ще има. Говорил съм лично с Бакуриан, видях с очите си войската, която е събрал. Салистар повиши леко тон:

— Така че не се съмнявайте. Това не са слухове.

Новината предизвика нескриван интерес у присъстващите. Те с внимание зачакаха следващите му думи.

— Най-важното за нас сега, докато още нищо не се е случило, е да решим каква ще бъде нашата роля в това, което предстои.

И Деница слушаше с интерес. Тя знаеше, че Уголия готви война. Това непрекъснато се говореше в двореца. Но беше сигурна, че никой, нито баща й, нито жрецът Батбал се притесняват особено от Уголия. А щом те не отдават внимание, то значи и от столицата Истрос не обръщат голямо значение на Бакуриан и неговата войска. Съгледвачите едва ли са видели нещо внушително и опасно в нея.

— Защо Бакуриан е тръгнал срещу нас? — попита един доста възрастен мъж, който се намираше отдясно на Салистар. — Какво цели?

— Бакуриан иска страната му да се спаси от така нареченото покровителство на Биляра. Иска независимост, по-голяма власт и парите, които отиват за данъци на Издулор, да остават за него — отговори му Салистар.

— А какво искаш да кажеш с това, че трябва да решим каква ще е ролята ни? — попита го друг. — Какво сте обсъждали с Бакуриан?

— Бакуриан иска от нас да му помогнем срещу манастира на Живото Дърво. Всеки от вас е наясно, че манастирът е по-важен и от столицата. Падне ли той, пада и Издулор.

Салистар ги огледа един по един и продължи:

— В замяна ще получим манастира. Сградата и местността стават наши.

Деница не се сдържа и се разсмя звънливо. Всички погледи се обърнаха към нея. Чак когато забеляза вперените в нея очи, тя се сепна и спря. Червенина заля бузите й, но в очите й още играеха весели пламъчета. Видя, че очакваха от нея обяснение за смеха, и притеснено заговори:

— Това, което говорите, е невъзможно. Всеки, който е ходил в Карпонили, го знае. Дълбока пропаст огражда сградата, а сангасите пазят манастира. Бакуриан не може да се мери с тях, освен ако войниците му не са крилати. А аз не съм чувала такова нещо за уголците.

Деница постепенно придобиваше увереност и гласът й стана по-силен:

— Дори ако предположим, че невероятното се случи и Бакуриан удържи победа над Карпонили, нима наистина вярвате, че ще ви даде властта над манастира? — тя впери очи в Салистар.

Той остана спокоен. Само по устните му премина бегла усмивка, преди да й отговори:

— Нито аз му вярвам, нито той вярва, че аз му вярвам. Всеки от нас ще се възползва от другия, докато може. Аз се нуждая от помощта му, за да проникна в манастира. Същото се отнася и за него. По принуда сме съюзници.

— А защо ти е да проникваш в манастира? — попита Деница. — Какво толкова търсиш там, че си готов да предадеш собствената си страна и да се съюзиш с Бакуриан?

По лицето на Салистар отново премина сянка, но той отново се овладя бързо и я смени с усмивка. Поклони се на Деница и заговори, като местеше погледа си върху всеки един от присъстващите:

— Сигурно се чудите коя е тази млада жена. Това е принцеса Деница, дъщеря на кан-предводителя Иртхитюин.

Всички погледи се насочиха към Деница. Тя съжали, че се намеси в разговора и предизвика Салистар да разкрие самоличността й, но вече беше късно.

— Преди да отговоря на въпроса ви, моля да ми кажете какво търсите вие тук?

Деница се смути. Тя не можеше да отговори на този въпрос за себе си, пък камо ли пред тези мъже. Отлично разбираше, че самата тя се постави в това положение с необмислените си въпроси. Какво право имаше да съди Салистар, когато и тя предаваше близките си с присъствието си в тази стая. Вече съжаляваше ужасно, че се намира там сама, без нито един близък човек наоколо, освен охраната й отвън. Прииска й се да стане и да си тръгне, но в този момент седналият до нея Кюригин се прокашля и заговори:

— Принцесата е тук по моя покана, тя спаси живота ми. Моля те да забравиш това, което стана преди малко, и да продължиш с Бакуриан и уговорката, която имате.

— Разбира се, не бих желал принцесата да се чувства притеснена — отговори Салистар и тънка усмивка се изписа на самодоволната му физиономия.

Деница долови иронията, но се постара да прикрие смущението си.

— Аз ви казах основното — продължи ръководителят на боломитите. — От тук нататък трябва да съберем колкото може повече информация за охраната на манастира, входовете му и всичко, което ще ни бъде от полза, за да проникнем вътре. Войната е шанс за нас, който не бива да изпускаме. Искам да знам колко души ще ме последват, ако тръгна към Карпонили. А с Бакуриан ще се разправим, когато му дойде времето. Оставете това на мен. — Салистар седна на една пейка и продължи: — Предлагам да обмислите на спокойствие действията си и да се съберем след три дни, за да вземем решения. И ако нямате въпроси, нека приключваме, стана късно.

В стаята настана тишина, никой не каза и не попита нещо. Кюригин пръв се изправи да напусне стаята, Деница го последва. В този момент обаче вратата на стаята се отвори и охранителят на Деница влетя вътре. Заедно с него в стаята нахлу черен и задушлив пушек. „Глиганът“ затвори зад себе си вратата и се обърна към останалите, които се бяха изправили вече от столовете и шумяха объркани. Погледът му се спря на Деница:

— Всичко гори, принцесо.

— Сангасите, намерили са ни! — прошепна Кюригин и пребледня.

Деница се обърна стъписана към него и несъзнателно попита, без да очаква отговор:

— Сангасите ли?

През това време „глиганът“ бе хванал една тежка покривка, която свали от масата, и я хвърли върху Деница.

— Увийте се добре — каза й бързо той и се обърна към Кюригин, като сочеше вратата.

— Това ли е единственият изход?

Салистар и Кюригин се спогледаха и Салистар му кимна. Хванаха голямата маса от двете й страни и я пренесоха до стената. Отдолу се откри голям дървен капак. Ервек, слабият рус мъж, го отмести и на пода зейна голяма дупка. „Глиганът“, чийто дълг бе да пази живота на Деница, запречи с тялото си дупката за останалите и викна:

— Бързо, принцесо, слизайте.

Деница не се забави. Само отметна от себе си тежката покривка, с която мъжът я бе заметнал, за да я пази от пламъците, и първа се спусна долу. „Глиганът“ я последва и чак тогава даде възможност на другите да тръгнат след тях.

Озоваха се в дълъг, тесен и тъмен тунел. „Глиганът“ хвана Деница за ръката и опипом тръгнаха в единствената му посока. Отзад се чуваха гласовете на останалите. Препъваха се в буци пръст и краката им затъваха в кал. Зад тях Кюригин се провикна:

— Има изход, продължавайте все напред. Излиза се през дървен капак като този, през който влязохме.

Скоро достигнаха края на тунела и „глиганът“ избута капака над себе си. Вътре проникна вечната светлина. Той се изкачи и издърпа след себе си Деница. Намираха се на петдесетина метра от обхванатата в пламъци гостилница, сред гъсти храсти и няколко дървета. Цялата горяща грамада на гостилницата бе заобиколена от десетина конници в светлосиви дрехи, които на светлината блестяха като сребро. Лицата им бяха увити в нещо като шал от същата материя с една единствена пролука за очите. Конете им бяха бели и в цялата гледка имаше нещо страховито и призрачно. Кюригин, който също бе успял да излезе, се наведе към жената и прошепна:

— Сангасите, ветровете да ги отнесат. Внимавайте. Нека се върнем долу, докато си отидат.

— Но защо, тук не могат да ни видят — прошепна Деница, загледана в странните воини. Но той вече слизаше отново в тунела. Тя не му обърна внимание и продължи да наблюдава. Чу как Кюригин й шепнеше отдолу да го последва, но убедена, че зад прикритието на храстите няма да я видят, тя остана на мястото си. Само верният й охранител остана с нея, безмълвен и невъзмутим. Докато разглеждаше с интерес сангасите, стана нещо невероятно. Тя усети как някой минава покрай нея. Въздухът се раздвижи. В следващия момент видя гърба на Салистар, който уверено вървеше право към сангасите. В ръцете си държеше нещо като ръжен, нажежен до червено. Деница не можеше да повярва на очите си. Салистар бавно крачеше към конниците, но най-удивителното беше, че те не му обръщаха внимание. Гледаха през него, сякаш не го виждаха. Деница се наведе в дупката за тунела, където бяха останалите, и развълнувано повика Кюригин:

— Какво става? Защо Салистар отива към тях?

Но преди да получи отговор, тя чу как един от конете на сангасите изцвили подплашено и се обърна в посоката, откъдето долетя звукът. Видя Салстар, забил ръжена си в задницата на животното. Красивото животно се вдигна на задните си крака и замалко да свали ездача си на земята. Но сангасът успя да се задържи, а конят хукна напред, подтикван от болката, причинена му от Салистар. Останалите сангаси се спогледаха, потърсиха с поглед причината за странното поведение на другаря си, но не видяха нищо и пришпориха след него конете в галоп. Само Салистар остана на мястото, където те доскоро стояха. Косата му се развя от силния вятър, който задуха изведнъж. Деница усети как по тялото й премина студена вълна. Тя се обърна към „глигана“:

— Искам да се прибирам.

Това обаче нямаше да е толкова лесно, защото от конете им нямаше и следа. Явно сангасите ги бяха отвързали и пуснали, за да не изгорят в пожара. Боломитите, разбрали, че сангасите са прогонени от Салистар, се разпръснаха на различни страни. В суматохата Салистар също изчезна. Деница остана сама с Кюригин и с „глигана“.

— Какво да правя? — завайка се тя. — Не бива да се връщам след изгрев. Всички ще разберат, че съм излизала, ще ме разпитват, а какво да им кажа?

— Елате с мен, принцесо. Имам роднини наблизо. Сигурен съм, че ще се намери кон за вас.

— Добре — съгласи се Деница след кратък размисъл, — да вървим.

Тримата тръгнаха с бързи крачки, защото времето до съмване бе малко.

Една мисъл обаче не даваше спокойствие на Деница и въпреки скоростта, с която вървяха, тя задъхано се обърна към Кюригин:

— Този ваш предводител Салистар. Той ли е прогоненият от избраните?

— Той е — отговори й Кюригин.

— Но името му не е ли Гостед?

— Да, това е истинското му име, но като избран е щял да получи името Салистар. Сега го използва, въпреки че сам отказа да е един от тях.

— Ето защо никой не знае, че Гостед е основателят на боломитите — каза като че ли на себе си Деница.

— Така е — отвърна й Кюригин. — жреците и сангасите знаят много добре кой е той, но хората нямат и представа.

— Сега вече започва да ми става ясно как така нареченият Салистар е намразил цялата каста вети-сантропи. — Тя извърна поглед към него и продължи: — Защо казваш, че Гостед сам е решил да напусне избраните. Всеки знае, че е бил прогонен от жреците.

— Така твърдят те — отвърна й той с крива усмивка.

— Ха! — възкликна Деница с изненада. — Той твърди, че сам ги е напуснал, а вие, така наречените боломити, му вярвате? Това е несериозно.

— Имам причина да му вярвам — студено отвърна Кюригин.

— И каква е тя? Каква е причината да роптаете срещу жреците? Какво толкова има в манастира и защо сключвате сделки дори с Бакуриан, за да се доберете до него?

— Искате прекалено много от мен, принцесо. Това са въпроси, на които не мога да отговоря. Въпреки че присъствахте днес на срещата ни, все още не сте една от нас.

Деница замълча и не попита нищо повече. Стана й ясно, че е безсмислено.

Неусетно, разговаряйки, бяха стигнали до външната стена.

— Близо сме — прошепна Кюригин, докато се промъкваха по тесните каменни улички на града. — Преди да стигнем до къщата, искам да ви попитам дали ще присъствате на следващата ни сбирка?

Деница се стъписа за момент. Не беше мислила по този въпрос. Но без колебание му отговори минута по-късно:

— Не, забравете, че съм присъствала тази нощ на събранието ви. Аз също ще го забравя. Никой няма да научи от мен какво се е случило и какво съм разбрала.

Кюригин поклати недоволно глава.

— Нима ще се оставите на течението да ви отнесе? — попита я той.

— Какво ми остава? — вдигна рамене Деница. — Мястото ми не е сред вас. Вие с нищо не можете да ми помогнете. Вашата битка е различна от моята.

— Грешите, — твърдо каза Кюригин — вие можете да се отървете от съпруга си само чрез нас. Ще ви предложим сделка, когато настъпи моментът.

Деница замълча. Кюригин я погледна проницателно и продължи:

— След два дни ще ви потърся. Дотогава помислете върху това, което ви казах.

По-малко от час след този разговор Деница и охраната й се прибраха в двореца благодарение на двата коня, които получи от Кюригин. Искаше й се да помисли за всичко, което се случи през изминалата нощ, но умората я победи в мига, в който положи глава върху възглавницата.