Френска целувка

Дванадесет

Няма смисъл да тревожим Джорди, реши Джони докато приближаваха към спалнята й. Ако попита, ще й каже, че случайно е минавал през Париж.

Отваряйки вратата, Джони огледа бързо разкошната стая и погледът му се спря върху дъщеря му, седнала пред телевизора да играе видеоигра.

— Видя ли, какво ти казах? — промълви Лиза, махайки изтощено към Джорди. — Все едно и също.

Джони бе облян от вълна на огромно облекчение и светът му се върна отново в релсите.

— Хей, момиченце — извика той, внимавайки да залази любезния си тоя. — Какво става?

Джорди се обърна и на лицето й се изписа лъчезарна усмивка.

— Тате! Върни каза, че може да дойдеш. Виж тази игра. Много е сладка.

Той харесваше това, че дъщеря му е имунизирана за големите неприятности, които го вбесяваха, и че превратностите на едно пътуване през половината свят очевидно не бяха я разстроили.

— Защо да не я видя по-късно — предложи той, сдържайки се почти до краен предел. — Мама каза, че сега можеш да се прибереш с мен.

— Чакай да си взема диска с играта. Хей, Върни, прибираме се у дома — допълни Джорди и хвърли елин поглед към бавачката си.

Върни дори не премигна, но събра плетката си и скочи на крака.

— Аз ще взема нещата ни — заяви тя, улавяйки погледа на Джони в този напрегнат момент.

Той стоеше до Лиза, която продължаваше да бълва коментари за това колко безполезни били видеоигрите, докато Върни събра набързо няколкото вещи, които носеха със себе си. Джорди просто кимаше с глава докато майка й говореше.

— Знам, мамо. Добре, мамо. Няма да забравя — отговаряше тя както децата, които в действителност не слушат. Джони се съгласяваше с всичко, не проронваше и една обезсърчителна дума, само накрая, когато Върни профуча край тях и излезе от стаята, той се обади:

— Тогава предполагам, че всичко е готово.

Върни беше изчезнала докато те стигнат до дневната, а звукът от затръшващата се външна врата подсказа местонахождението й.

Ескортирайки Лиза до един стол, Джони се наведе ниско и промърмори:

— Оставих нещата от Йоги в библиотеката. Ще му предам поздравите ти.

— Може някой път да намина да го видя. Нали знаеш, заради доброто старо време.

Или заради някое превъзходно находище, помисли си Джони, но след като стигна толкова близо до измъкването, нямаше начин да й каже истината.

— С Йоги ще си прекарате добре. Гарантирам ти — заяви той и се изправи. — Радвам се, че се видяхме пак.

— Няма ли да останеш? — промърмори Шантел с полупритворени клепачи, очевидно не видяла негостоприемните гримаси на мъжете до нея.

Джони се усмихна.

— Може би друг път.

Никой от мъжете не приемаше Джони, нито пък той тях, но въпреки това мъжкият тестостерон ароматизира въздуха. Или за тези богати, млади дрогирани потомци на наркокартела, които никога не бяха вършили нещо опасно, може би само скъпият им одеколон ароматизираше въздуха.

— Сбогувай се с майка си — Джони подкани Джорди, която си играеше със своята мобилна игра докато чакаше родителите й да си свършат работата.

Тя вдигна поглед, а палците й останаха върху бутоните.

— Чао, мамо. До скоро. Благодаря за всичко — допълни вежливо тя.

— Довиждане, скъпа. — Лиза се усмихна и размаха пръсти.

Джорди се върна към играта.

Лиза извъртя очи.

— Тя е абсолютно пристрастена към тези игри. Не можеш ли да направиш нещо, Джони?

Като говорим за пристрастяване, искаше му се да каже, но вместо това се опита да обясни.

— Джорди играе повече на видеоигри когато е на път.

— Съмнявам се. Трябва да помислиш и да запишеш Джорди в някой курс по актьорско майсторство — може би пантомима или куклен театър, на нейната възраст. Говоря сериозно, Джони. Трябва да я отучиш от тези ужасни игри.

— Добра идея — кимна Джони. — Веднага щом се върнем. — Трябваше да е луд, за да го направи. Хич не му трябваше още една актриса в семейството.

— Та-а-ате! — възпротиви се Джорди, спирайки играта за достатъчно дълго време, за да може да отправи един ужасен поглед към баща си. Очевидно разговорът между възрастните не бе останал напълно недочут.

— Хайде, Джорди, по-късно ще говорим за това — подкани я отново Джони. — Довиждане, Лиза. — Точно в този момент не му трябваше подобен скандал.

Той изведе дъщеря си от апартамента със скоростта на светкавица, нещо, за което бе подготвен от самото начало. Макар че при подобни случаи финесът винаги бе от полза, благодарение на продукта от Йоги и вежливия разговор, Лиза остана в сравнително спокойно състояние.

Върни ги чакаше в коридора, втренчена отвисоко в гардовете с такава надменност, че Джони за момент ги съжали.

— Слава богу, че дойдохте — обади се тя. — Храната не покриваше обичайните стандарти — допълни с многозначителен поглед към Джони докато вървяха към асансьорите.

Джони се усмихна на евфемистичното подмятане.

— Съжалявам да го чуя. Ще трябва да се погрижим и да подобрим менюто ти.

— Заедно с всичко останало — декларира многозначително тя.

— Не е проблем.

— Върни не се разбира с мама — отбеляза Джорди, вдигайки поглед от видеоиграта си за достатъчно дълго време, че да изгледа татко си сякаш го питаше: „Да не ме мислиш за толкова тъпа?“ — Всеки го знае. Ще отидем ли до видеозалата?

Толкова за потайността на възрастните.

Децата наистина бяха като попивателни.

— Разбира се, хлапе, ще отидем до залата и където искаш — обеща Джони, вдигна дъщеря си, завъртя я и я прегърна здраво.

— Много ме стискаш — оплака се Джорди, гърчейки се в прегръдката му. — Но, тате, благодаря ти, че дойде — допълни тя, освобождавайки ръцете си достатъчно, за да превключи играта си на пауза. — Приятелите на мама са толкова скучни, нали, Върни?

— Бих използвала друга дума — намръщи се Върни. — Благодари на баща си, че измина такъв дълъг път, за да те вземе.

— Вече го направих.

— Ние сме добре, Върни. — Джони й намигна над главата на Джорди. — Наистина добре.

Чувстваше се като в рай, хващайки отново дъщеря си.

Сякаш голямата беда бе избегната.

Или може би се чувстваше така сякаш току-що бе спечелил десет Грами и Оскар за най-добра музика, при това само за една вечер. Добре, това не беше възможно, но все пак определено се чувстваше добре.

И веднъж да върнеше Джорди жива и здрава в Калифорния, всичко щеше да е направо съвършено.

Бари и Коул чакаха до асансьора — прикрити, но наблюдаваха — и влязоха в асансьора след Джони без да изрекат и дума. Спряха да вземат Ники от фоайето, а Джорди я прие със същата непринуденост, с която поздрави и баща си.

Джорди продължаваше да бърбори за видеозалата, която се намираше малко по-надолу по улицата, когато малката група излезе от Риц.

Почти без да я слуша, Джони благодареше на всички богове и светци в небесата, допринесли за успешното приключване на това преследване.

Но при първата възможност щеше да се обади на адвоката си.

Искаше да е сигурен, че това няма да се случи отново.