Френска целувка

Двадесет и две

По време на обяда Джони бе ултра предпазлив да не я поглежда в очите, а Ники го последва с огромно желание. Тя и без това балансираше на границите на здравия разум. Най-дребното нещо — някой поглед или усмивка — можеше да я блъсне през ръба и тя щеше да се направи на пълна глупачка в този луксозен парижки ресторант.

Джони се ограничаваше да разговаря само с Джорди и Върни, докато Ники се включваше в общия разговор само когато бе абсолютно необходимо. Беше по-сигурно да гледа настрани. Тъй като гледката на ресторанта бе към една страхотно красива градина, й беше лесно да я използва като разсейване, което да я предпази от безсрамната й похотливост към един мъж, който трябваше да й бъде само клиент.

Помагаше и това, че Джорди не преставаше да бърбори, тъй като отношенията с баща й бяха сърдечни и невъздържани. Този мъж бе очарователен във всяко отношение — дяволите да го вземат! Баща. Любовник. Клиент. Не беше честно да е толкова божествено съвършен във всяко отношение — включително във владеенето на Кама Сутра. Наистина й беше трудно да се замисли по въпроса как да се откаже от секса с него — когато, разбира се, се наложеше.

Заради бизнеса й.

Потенциалът за проблеми бе неизбежен с мъж като Джони, който никога не оставаше с една жена по-дълго време, отколкото й бе нужно на една роза за да увехне.

Ако тя изобщо имаше някакъв ум в главата си, щеше да запази отношенията им строго делови.

От друга страна, можеше да бъде истинска Зен будистка в целия този епизод — да живее в настоящето и да се носи по течението. Това определено бе по-задоволителен избор.

Думите красива и вила прекъснаха рязко вътрешния й спор и тя се вслуша в разговора. Обсъждаха пътуване до южна Франция. Зоната на богатите и известните имаше такъв етикет — Кан, Ница, Хуан льо Пин, яхти с размерите на футболни стадиони…

Джорди очевидно харесваше вилата им в Ница защото имаше приятели там. На Върни й харесваха климатът и пазаруването. Джони пък обичаше уединението. Всички те харесваха частния плаж.

Колко страхотно е да си имаш частен плаж на Средиземно море, помисли си Ники. Не че някога щеше да се озове в тази част на обществото. Всъщност до скоро тя се чудеше как да изплаща къщата си. А в нейния бизнес тя никога не пропускаше факта, че дървените къщички, струващи шестцифрени суми, са нещо много луксозно. При един икономически спад тези покупки щяха да престанат най-напред.

Но дори тези отрезвяващи мисли не можаха да разсеят доброто й настроение. Една нощ с изключително еротични, оргазмени удоволствия я зареждаше с чувството, че всъщност светът може да бъде едно безкрайно удоволствие. Като магическия десерт, който поставиха пред нея. Мамещият аромат на шоколад се носеше във въздуха, а изпускащият пара сладкиш се просмукваше като сладък порок, изпълнен с калории.

Не че в момента й пукаше за калориите. Нощес тя изгори достатъчно много и сега можеше да си позволи пълна количка със сладкиши.

Когато Ники пъхна лъжичката си в десерта, телефонът на Джони звънна, но тя почти не забеляза това тъй като всичките й сетива бяха завладени от съблазнителния шоколад.

Чу Джони да казва извинете ме, но едва вдигна поглед когато той се отдалечи от масата. Беше изцяло погълната от първата хапка на десерта, който можеше да мине за пищна великденска шапка. Но освен това тя игнорираше сериозно Джони по време на целия обяд, за да сдържа желанието си, и продължаването по същия начин й се стори полезно упражнение.

И като гръм от ясно небе тя усети как една ръка се плъзга под мишницата й и я вдига на крака преди да е изяла и половината си десерт.

— Върни, моля те заведи Джорди обратно в хотела като приключите — нареди Джони, взе лъжичката от ръката на Ники и я пусна на масата. — Току-що получих делово обаждане, с което трябва да се оправя, а пък Ники ще трябва да ми превежда. Този тип не говори добре английски.

Ами десертът ми, възпротиви се на ум Ники, поглеждайки с копнеж към шоколадовия сладкиш.

— На връщане може да се отбием в залата с електронни игри — обяви Върни.

— По-добре не го правете докато не се върна. — Гласът на Джони беше мек, но той погледна доста сериозно Върни. — Като приключите тук, Бари ще ви закара обратно в хотела.

Върни кимна; щом Джони се беше обадил на Бари да дойде да ги вземе, очевидно нямаше право да задава въпроси.

— Е, ще поработим върху онази приказка, която пише Джорди.

— Тате, вече съм на десета страница. Върни ми помага с правописа, но иначе всичко останало си е мое.

— Наследила е твоя творчески талант. — Върни се усмихна на Джони. — Много увлекателна история.

Джорди посочи с пръст към баща си.

— Но не можеш да я прочетеш докато не е готова.

— Както кажеш, сладичко. Няма да се бавя. Скоро ще се върна.

Той махна с ръка и поведе Ники към изхода на ресторанта, когато се чу мъжки глас.

— Хе, Сърфиста!

Тя усети как стискането на Джони се стяга, но усмивката му си остана на място, когато се обърна към съседната маса.

— Хей, Майки! Светът е малък…

— Ние сме тук за състезанията. Ами ти?

— Здравей, Джил. — Джони кимна на жената, седнала на скамейката до Майки. — Аз само минавам. Това е Ники Леду. Ники, Майки и Джил Чеймбърс. Учихме заедно в гимназията.

Майки вдигна палец.

— Шампионският ни футболен отбор през последната година, нали?

— Благодарение на теб. Майки ни беше куотърбек — обясни Джони.

— Ако старите ловки пръсти не хващаха всеки мой пас, никога нямаше да успеем. Е, как вървят нещата при теб?

— Не мога да се оплача — отвърна Джони. — Нали знаеш, все здраво бачкане. Как е юридическата фирма?

— Държим се над водата. Трябва да се върнеш и да се пуснем по вълните на Каспър бийч.

— Боже, не съм сърфирал от години.

— Аз ходя с моите хлапета. — Майки се усмихна. — Нали знаеш, поддържам форма… или поне се опитвам.

— Боже, това звучи добре. Ще ти звънна. Имам среща, иначе щях да остана да си побъбрим. Беше страхотно, че ви видях.

Докато се придвижваха към вратата, Джони сподели:

— Двамата с Майки гледахме прогнозата за времето и чакахме големите вълни. Там няма сърфиране от световна класа, но е адски забавно. — Той въздъхна. — Боже, животът се променя така дяволски. На телефона беше Лиза и се е забъркала в някаква проклета каша. Трябваше да се обадя на Бари и Коул. Не че трябва да идват отдалеч — изръмжа Джони. — Бяха паркирали от другата страна на улицата.

Лично Ники се радваше, че те игнорираха нарежданията на Джони да останат в хотела. Разговорите за наркокартели и за пране на пари я изнервяха.

— Те просто се тревожат за теб, това е всичко — отбеляза тя.

— Предполагам — промърмори той когато излязоха навън. — Ще ме извиниш ли за минута! — Той тръгна към мерцедеса, паркиран до бордюра. Дясното стъкло се смъкна, а той се наведе напред и заговори бързо.

Гласът му бе толкова тих, че Ники не чуваше какво казва, но се усещаше, че е вбесен. Тонът му беше рязък, тъмните му вежди — присвити в гримаса, а после той извика достатъчно високо, че да го чуят всички:

— Шибаната Лиза! Тя е една постоянна беля.

Секунди по-късно Бари придружи Джони обратно. Когато влезе в ресторанта, Джони хвана Ники за ръката.

— Ще вземем колата. Бари, Върни и Джорди ще се върнат с такси.

Миг по-късно той помогна на Ники да се качи в мерцедеса и се настани до нея. Коул им кимна от предната седалка до шофьора, колата потегли и се включи в трафика. Коул се обърна.

— Накъде, шефе?

— Лиза бе в истерия както обикновено, но доколкото ми е ясно, имаме две възможности. Тя шептеше — очевидно гаджето й е вбесено, че е взела от неговите… думите й не бяха много ясни. Но очевидно имаше нужда от помощ; това поне разбрах. — Той се усмихна нервно. — Звучи ли ти познато?

— Изпитвал съм го и преди, шефе. Тази жена е в постоянна криза.

— Съгласен съм с това, но сега май че е загазила здраво. Типовете, с които се размотава, са некадърни гамени, но татковците им като нищо могат да изпратят един-два ударни отряда.

— Няма за какво да се тревожим. Взехме допълнително оръжие. Твоето е под моята седалка.

— Нови неща — допълни шофьорът с отчетлив акцент от Бронкс. — Първокласна стока.

— И така, къде отиваме най-напред? — попита Коул.

— Магазин в Петнадесети район. — Джони им даде адреса.

Допълнителни оръжия. Дали бе чула добре?

— Той не каза ли допълнителни оръжия? — промърмори Ники, удряйки Джони по ръката, само за да се увери, че й обръща внимание.

— Ти няма да си в опасност — отговори Джони, зает с разкопчаването на чантата, която извади изпод седалката на Коул.

— Защо тогава се нуждаете от оръжия? — въздъхна тя. Колите с оръжия в торби под седалките бяха адски далеч от нормалния й начин на живот.

— Отпусни се. — Джони вдигна поглед и й се усмихна окуражително. — Това е само една застраховка. — Той се облегна назад със смъртоносен на вид пистолет, изглеждащ като детска играчка в здравата му хватка.

Тя не се успокои когато той извади пълнителя, провери го и го пъхна обратно на мястото му. И наистина, ама наистина не й стана по-добре, когато той се наведе отново и извади друг, по-малък, пистолет.

— Това е прекрасно. По поръчка ли е? — Оръжието блесна в дланта му като бижу, но с някакъв отровен блясък.

— Най-новият модел на Берета — отбеляза шофьорът. — Не можах да го пропусна.

— Че кой може! Красота…

В нейния свят красотата не се свързваше със смъртоносни предмети. Те изобщо не бяха нейна стихия. Всъщност тя бе толкова далеч от всичко това и си мислеше, че може да се стопи в локва от страх точно там, където си седеше. Веднага — на секундата.

— Хей — прошепна Джони сякаш беше екстрасенс. — Всичко е наред. Не се стряскай. Отиваме до два магазина за шоколад, наоколо ще има много хора — няма как да си на по-сигурно място.

— Щом е толкова сигурно, защо бившата ти има нужда от спасители?

— Вероятно няма. Вероятно само си мисли, че има. — И дори това да беше вярно, гаджетата на Лиза — дрогирани или не — го бяха извадили от релсите. Но той нямаше да навлиза в подробности за възможните рискове, защото се нуждаеше от Ники за да задава въпросите щом стигнеха до магазините. Тя бе добре защитена. А и беше посред бял ден.

Пускайки малкия пистолет в джоба на сакото си, той пъхна другия обратно под седалката на Коул. После хвана ръката на Ники и я държа чак до първата им спирка, водейки небрежен разговор сякаш темата за оръжията и убийците никога не беше излизала на дневен ред. Дори я разсмя веднъж или два пъти преди да стигнат.

За нещастие при вида на съмнителния квартал, евтините административни сгради от другата страна на улицата и разбитата бяла врата, пред която застанаха най-накрая — без табелка, без брава или звънец — опасенията на Ники се завърнаха с пълна сила.

— Сигурен ли си, че това е мястото — прошепна тя. На нея хич не й приличаше на магазин за шоколад. Нямаше реклама, нямаше витрини, никакъв знак, че зад голата фасада съществува нещо.

— Ще разберем — отвърна Джони и удари с юмрук по олющената боя.

Вратата се отвори само на няколко инча и миризмата на топъл, пресен шоколад едва не ги събори.

Е, поне тази част, за шоколада, е правилна, помисли си Ники, чувствайки се малко по-спокойна.

След като няколко секунди по-късно тя попита за името на собственика, един строен младеж с рошава черна коса се появи иззад една от двете лъскави машини от неръждаема стомана, които разпръскваха шоколад като тънко покритие върху всякакви възможни форми. Навсякъде бяха пръснати подноси с фин шоколад.

При вида на толкова много бонбони Ники се сети за епизода от Аз обичам Люси, където Люси и Етел работеха на шоколадовия конвейер и тъпчеха устата и джобовете с шоколади с бясна скорост. Каква асоциация, замисли се тя и пръстите й се присвиха по рефлекс, а слюнните й жлези се разбесняха с пълна сила.

За момент дори забрави за възможната опасност, тъй като всички й сетива бяха атакувани от такива щедри количества шоколад.

Когато мъжът приближи, Джони прекъсна блажените мечтания на Ники:

— Попитай го дали една жена или две жени и двама мъже са били скоро тук. Едната да е била руса. Той дори може да знае Лиза от филмите. Идвали са тук за някаква специална поръчка за шоколад.

Ники потисна внезапния страх, който се върна при думите на Джони, и преведе бързо въпросите му.

— Non, non.9 — Собственикът на работилницата поклати глава и продължи да обяснява с изобилен поток от думи на френски.

Джони поглеждаше ту към него, ту към Ники докато мъжът най-накрая приключи.

— Лиза била ли е тук? Чух името й в потока от думи няколко пъти.

— Всички са били тук, но той им е обяснил, че не може да изпълни поръчката им — преведе Ники. — Имал повече клиенти отколкото му трябвали. И не харесал поведението на мъжете. Той е артист, така казва, а не магазинер, и е израснал в бандитската част на града, така че не могат да го уплашат. Казал им да си вършат работата някъде другаде. Всъщност им е казал да си го заврат отзад.

Джони свъси вежди.

— Смел човек — промърмори той. — Но за всеки случай, помоли го да ми се обади ако се появят отново. — Джони подаде на младежа визитката си.

Още една тирада като картечен огън, в която французинът изстреля отговор, който дори Джони разбра. После с грейнала усмивка и думите U2 — ясни на всеки език — продължи да прегръща Джони и да го целува по двете бузи.

Измъквайки голяма червена кутия от близката полица, натъпкана с червени кутии, майсторът я подаде на Джони с нисък поклон. Поглеждайки към Ники, той отново заговори бързо на френски.

— Бонбоните са за теб. Правел ги за някакъв принц, но иска да вземеш тази кутия. Или да ги вземеш всичките, ако искаш. — Ники се усмихна. — Мисли, че ти наистина си велик.

Джони взе предложената кутия и се усмихна.

— Благодари му и му кажи, че сме благодарни за информацията. После приключвай бързо. Трябва да тръгваме, бебче. Веднага.

Скоро след това те бяха ескортирани извън фабриката от един от единадесетте специалисти по шоколада, които в последните години бяха получавали MOF10. Получиха и изрична покана да се върнат по всяко време когато поискат.

След още целувки по бузите те най-накрая се озоваха отново в мерцедеса.

— Сега към Далойо — инструктира Джони шофьора. — И дано Лиза да е там — допълни мрачно той. Защото ако не е… — той приключваше с възможностите си — а може би и търпението му се изчерпваше. Кой знае дали това преследване си струваше…