Френска целувка

Тридесет и осем

Следващия следобед, когато Ники излизаше от офиса си в края на работния ден, тя видя Джони облегнат на колата й и красив японец с дълга черна коса, застанал до него. Веднага разбра, че мъжът трябва да е Казуо.

И двамата се усмихваха.

Което означаваше, както тя се надяваше, че може да престане да се тревожи.

Беше адски напрегната заради отсъствието на Джони. Телефонният му разговор в Чез Панис беше обезпокоителен, а още повече — липсата на обяснение за бързото му заминаване. И още по-лошо — тя не можеше да се обади на някой от своите приятели или роднини и да изплаче страховете си. Само ако споменеше думата гангстер пред някого от семейството си, те щяха да се качат на първия самолет, да долетят тук и да я завлекат у дома. В Блек Дък гангстер бе дума само от филмите. Колкото до приятелите й… след една седмица тя не се чувстваше готова да им каже, че е влюбена. Първо щяха да си помислят, че е избрала човек от по-висша среда, и второ, че след седмица мъж като Джони Патрик дори няма да си спомня името й.

Което може би беше вярно.

Беше принудена да се тормози сама.

И очевидно всичко това бе за нищо, отбеляза весело тя, докато приближаваше до двамата мъже. И двамата бяха облечени небрежно с памучни панталони и тъмни тениски. Джони изглеждаше прекрасен както винаги, а приятелят му можеше да е японският Брус Лий; беше толкова невероятно красив.

Това само идваше да покаже, че всичките й тревоги са били напразни.

— Не остана дълго там — отбеляза тя, приближавайки ги с усмивка.

— Много бързах да се прибера у дома.

Ако някъде има трогателна усмивка, аз току-що й станах свидетел, помисли си Ники и всичките й опасения бяха пометени за миг от усмивката на Джони.

— Ники, искам да те запозная с Казуо Фукуда, Каз, това е Ники. Никол Леду, за да бъдем точни — допълни Джони, прегърна я през рамото и я дръпна по-наблизо до себе си.

Казуо се усмихна.

— Джони не говореше за нищо друго освен за теб.

— Вие двамата сигурно сте се учили на чар в едно и също училище — подхвърли весело Ники. — Но благодаря. Обожавам ласкателствата.

— Каз просто спря за минута, за да се запознае с теб. Прибира се вкъщи.

Когато Джони вдигна ръка, Ники забеляза черен мерцедес и шофьор, които чакаха до бордюра.

— Жена ми организира вечеря и трябва да се връщам — обясни Казуо. — Опитвам се да уговоря Джони да те доведе скоро в Токио.

Непринудеността на тази забележка я порази с далеч не толкова непринудено въздействие. Пулсът й започна да бие ожесточено. Дали това означаваше, че връзката й с Джони е нещо повече от… едноседмична афера? Или приятелят на Джони просто се държеше учтиво?

— Казах на Каз, че ще се опитаме да измислим нещо — обясни Джони.

Тя за малко не припадна. Да измислят нещо, сякаш — уха! Дали това означаваше, че мечтите на Пепеляшка наистина се сбъдваха? Дали това означаваше, че тя не е полудяла да премине от моментно заслепение към моментно нещо друго, доста по-дълбоко? Добре, добре, спокойно. Джони току-що говореше за пътуване до Япония. Както за пътуването до Париж. Вероятно винаги пътуваше с жени.

— Би било страхотно — възкликна тя, изключително небрежно, както би могла да реагира на коментар за автомобилна застраховка, например, или за филм на Дисни.

— Ще поддържаме връзка. — Казуо си погледна часовника. — Дългът ме зове.

Двамата мъже си стиснаха ръцете, после Каз стисна ръката на Ники.

— Беше удоволствие да се запозная с теб. Виждам защо Джони искаше да се прибере у дома. — После махна с ръка и се отдалечи.

— Със сигурност познаваш много различни хора — отбеляза Ники, когато Казуо влезе в мерцедеса, а шофьорът затвори вратата след него.

— Да, така е.

Мълчание.

Добре. Явно нямаше да получи обяснение нито за Казуо, нито за тяхното пътуване.

— Не знам колко мога да ти кажа. — Всяка дума изпадаше в тишината с явна неохота.

Тя си мислеше, че може би не иска да знае след като челюстта му бе толкова стегната и всяка дума, която изричаше, очевидно бе против волята му. Но онази поговорка, че любопитството убива котката, не беше само една фраза без никакво основание.

— Какво ще кажеш за истината? Отиде да разузнаеш някаква нова група, нали?

— Не точно. Всъщност не мога да ти кажа цялата истина. — Първо на първо, дискусиите за бизнеса на бащата на Каз бяха изключени; тук нямаше никакво място за преговори.

— Майтапиш се, нали? Ами онова: „Истината ще ви освободи?“

— „Истината е по-странна от измислицата“ би било по-подходящо за тази ситуация. Виж, целият този инцидент и самото пътуване приключиха. Предпочитам да забравя за тях.

— Ето сега ме шашваш. На какво чудновато пътешествие замина?

— Голям скандал ли ще си вдигнем ако ти кажа?

— Зависи какво ще ми кажеш — отвърна тя и зелените й очи внезапно охладняха.

По брадичката му премина тик, той изпусна някаква неразбираема ругатня и, разбирайки, че е необходимо някакво обяснение за да усмири тази ледена студенина в очите й, той най-накрая каза:

— Нямаше група за разузнаване. Отидохме, за да разкараме Юри от пътя ти. Не исках да те плаши отново. Това е то.

— Защо просто не ми каза? — Макар да знаеше как щеше да се паникьоса ако й го беше казал.

Той сви рамене.

— Защото просто не исках да се замесвам в това след твоето — той се поколеба — лошо изживяване с Юри.

— Защото щях да се опитам да те спра.

— Така сметнах.

— Прав си бил. Те имат оръжие. О, боже, не ми казвай, че и вие сте имали оръжие.

— Предимно си поговорихме.

Тя бе достатъчно умна да не го кара да анализира думата предимно. Винаги бе податлива към кошмари. Но бъдещите й кошмари щяха да намалеят значително ако разбереше дали той е успял да убеди Юри да стои настрани.

— Е, значи той се разкарва от пътя ми? — Все едно питаше дали може отново да спи в собствената си къща.

— Да. Той изчезва от живота ти.

— Уха. Това е добра новина. А Каз сигурно ти е дошъл на помощ.

— Да.

— И какво — Юри просто се съгласи и ти се прибра у дома?

— Долу-горе беше така.

Направо не беше за вярване, особено с човек като Юри. Само за да се увери, тя попита:

— И никой не беше наранен при тази среща?

— Не.

— Глупости — възкликна тя, вбесена наполовина от това, че Юри вероятно още беше на сцената, и наполовина от това, че Джони я мислеше за толкова глупава. — Наистина ли очакваш да повярвам, че Юри се е съгласил толкова лесно?

— Успяхме да го понатиснем. Не бе нужно никакво насилие.

— Но щяхте да употребите насилие — процеди през зъби тя, чудейки се дали не се е замесила в ситуация, която можеше да свърши зле. С кръв.

— Не, не бих — излъга той. — Отпусни се. — Посегна към нея, но тя плесна ръцете му.

Боже, дали Джони бе замесен в още нещо освен с музиката, която продуцираше? Дали не трябва да избяга от него като от ада?

— Не ми е до отпускане — процеди през зъби тя, отчасти раздразнително, но повече враждебно. — Всичко това ме обърква ужасно. Аз водя един обикновен живот, или поне го правех докато…

— Знам. Съжалявам, че те забърках в това — отговори тихо той. — Виж, не искам да се караме заради пътуването ми до Цюрих. Пътуването беше еднократно — съжалявам, заличи тази фраза. Става дума за поредица от обстоятелства, които никога няма да се повторят. Никога. Нали? — Той се наведе, за да могат очите им да са на едно ниво. — Юри изчезва от живота ти. Обещавам. Просто има много хора, които трябва да защитавам, така че не мога да ти обясня всички подробности.

Тя наистина хареса това безрезервно обещание, че всичко е свършило, но всичко останало — това, че не можеше да й каже всичко, и хората, които трябвало да защитава — я изнерви.

— Ти не си… мафиот, нали? — попита нервно тя.

Той се разсмя толкова силно и продължи толкова дълго, че тя започна да се измъчва отново, а той изрече докато се бореше с усмивката си и същевременно бършеше сълзите си:

— Честна дума, маце. Не съм мафиот.

— Със сигурност? — Дали можеше да го накара да се закълне над купчина Библии или нещо също толкова глупаво?

— Със сигурност — отговори той, този път без никаква усмивка, без весел блясък в погледа, с такава сериозност, че тя разбра, че казва истината. Поне за това, ако не и за историята с Юри. И ако наистина защитаваше други хора, не можеше да очаква от него да изложи на опасност това доверие, нали?

Самата истина бе, че тя би искала той да й каже всичко. Да разголи душата си пред нея, както ставаше в сапунките.

Действителността бе, че тя го познаваше общо от седем дни и половина и наистина не можеше да очаква много повече от него — само известна любезност към една жена, с която беше спал.

Боже, това бе една сурова действителност, докато тя полагаше всички усилия дори да не си мисли, че е влюбена в него след толкова кратък период от време.

— Хей, добре ли сме сега?

Той я даряваше с онази невероятно сладка усмивка, която би могла да очарова и най-голямата ледена кралица на света и да я накара да си смъкне гащичките.

— Да, добре сме. — Тя се усмихна. — И трябва да ти благодаря, че си се справил с Юри. Благодаря.

— Не го споменавай.

— Както и да е, много смело от твоя страна. — Огромно подценяване, но тя не знаеше къде в този сценарий лежи границата между реалния живот и фантазията. А може би той беше прав. Може би беше по-добре тя да не знае. Веднъж вече бе преживяла един истински кошмар с Юри. Нямаше нужда от повторение.

А Джони единствено искаше този разговор да приключи. Толкова много, че извърши още една смела постъпка. Реши да й даде онова, което държеше в джоба си.

— Докато бяхме в Цюрих, Каз купи малко бижута за жена си — подкара изведнъж той забързано и притеснено, сякаш, веднъж решил, искаше да каже каквото има да казва колкото може по-бързо. — Този бижутер очевидно е голям специалист, така че докато бях там, ти взех това. — Извади от джоба си малка кадифена кутийка и я отвори с палец. — Какво мислиш?

— Мили боже!

Той не можеше да проумее възклицанието й, опулените й очи или може би не трябваше да бърза толкова, когато подаряваше годежни пръстени.

— Хубав ли е, или не е?

— Огромен е.

— Каз казва, че жена му харесвала огромните, не е каламбур — усмихна се едва доловимо той, чувствайки се по-добре, защото сега Ники се бе ухилила до ушите. — Пробвай го. — Той извади диамантения пръстен от кутийката, вдигна лявата й ръка и пъхна пръстен с размерите на Роуд Айлънд на безименния й пръст. Мислех си за един продължителен годеж… за да можем да се опознаем, ако разбираш какво имам предвид. Защото няма смисъл да скачаме отвисоко в плитка вода и да си чупим вратовете само заради това, че не сме обмислили всичко. Макар че този път съм трезв и сериозен и предполагам, че е много по-различно от последния път, но… — той отново се усмихна — за всеки случай.

Сега тя знаеше какво означава сащисване. Отчасти това бе вцепеняване, отчасти — да чуваш глас от никъде, който ти казва: „Най-добре провери това“, отчасти — фантазия от холивудски сценарий. Тя преглътна и заговори с нещо, което се надяваше да е нормален глас, но от устата й излезе само шепот.

— Това предложение за женитба ли е?

Дълго, дълго, дълго мълчание този път. Очевидно тя не бе единствената, която халюцинираше.

— Ако нямаш нищо против — отговори най-накрая той, — да, предполагам, че може да се нарече и така.

Макар че малкото гласче в главата й крещеше: „Няма ли да млъкнеш, мамка ти!!!“, тя се опита да използва рационалните си мисли.

— Не се познаваме много добре — отбеляза. — Почти не се познаваме — допълни, подтиквана от мъничкото останал здрав разум, който не подскачаше по улиците и не крещеше „Алилуя!“

— Онова, което знам за теб — отговори нежно Джони, като всяка сричка бе наситена със сексуални внушения, — наистина ми харесва. Но… — той промени малко становището си, сякаш реагираше на значимостта на нейното твърдение — чувам какво казваш. Предполагам, че ще трябва да се запознаеш с родителите ми и с брат ми… по някое време. — Мъжкият закон за семейните задължения в действие. — Ще трябва да отидем да се видим и с твоето семейство. Но Джорди е единствената, която наистина има значение, когато вземам някакви решения — допълни той, възприемайки дъщеря си през много по-различна призма. — А тя те харесва, то си личи. Значи всичко е наред.

— Казваш, че се ползвам с нужното одобрение.

— Хей, не подивявай. Не исках да прозвучи така. — Той спря за малко. — Да, всъщност исках. Джорди наистина има голямо значение за мен. Какво да кажа?

Ники се усмихна.

— Не съм подивяла. Просто бях дръзка. И за твое сведение, това е повече от добре. Нямаше да те харесвам ако дъщеря ти не беше толкова важна за теб. — Всъщност това бе първото нещо, което тя бе забелязала у него, е… може би второто, след адски красивата му външност, на която не можеш да не обърнеш внимание ако не си сляп.

Той въздъхна.

— Значи казваш „да“?

Тя се учуди дали на този свят има жена, която би казала нещо друго.

— Какво ще кажеш за „може би“? — Може би бе малко луда, за да не се възползва веднага от възможността да се омъжи за най-секси мъжа на света. Но така ставаше с хората, стъпили здраво на земята. Тя нямаше да скочи от самолет без парашут.

Той се намръщи и свъси вежди.

— Какво, по дяволите, означава това?

Тя се усмихна, харесвайки това, че той се извисява разтревожен над нея, харесвайки това, че той наистина е най-секси мъжът на света и я желае.

— Процентът е висок, повече да, може би, нали? Но бракът е нещо важно. Не е прескачане до бакалията. Самият ти каза, че искаш продължителен годеж. Аз просто се съгласявам с идеята.

— Разбрах. — Изглеждаше облекчен. — И си права да бъдеш предпазлива. В този бизнес, има твърде много серийни бракове и любовни афери за по една нощ. На мен също не ми трябва нещо такова.

— Като говорим за афери…

Той хвана ръцете й.

— Тук със сигурност всичко е наред.

— Чудя се за любовта.

Той не успя да я погледне в очите.

— Хей, не се панирай — промърмори тя. — Аз също не знам какво правя по този въпрос. Особено след връзката ми с Тео, когото си мислех, че обичам, а се оказа, че не е така, защото сега съм абсолютно сигурна, че обичам теб.

Лицето му грейна.

— При мен е същото. За сигурността.

— Ето какво имах предвид като казах може би. Много си падам по теб и просто искам да се уверя, че не съм напълно побъркана да изпитвам такива чувства след като не те познавам отдавна. Смятам, че ми трябва малко време да стабилизирам страстите си, които са слепи и не подлежат на никакъв контрол.

— Без майтап! Онази първа нощ в Париж нещо просто прещрака. И не по обичайния начин. Макар че не беше свързано само със секса — усмихна се той. — Не омаловажавам онова, което преживяхме там. Но това беше различно… е различно.

Каквото и да означава.

— Да, каквото и да е. — Той се усмихна. — Какво ще кажеш да решаваме заедно?

Заедно. Каква прекрасна дума, помисли си тя. Проста, но все пак невероятно сложна. Сърдечна. Мека като котенце. Уютна. Розови залези и разходки по плажа. Уха… Тя сякаш влизаше в някоя коледна картичка.

— Това ми харесва — отговори просто тя.

— За малко да забравя. Донесох ти и още нещо. — Той се пресегна и дръпна една пазарска чанта от покрива на колата й. — От Жан-Пол. — Джони бе направил специална поръчка от Цюрих и я бе изпратил до летището в Париж, където се бяха заели да му я изпълнят. — Изпраща ти комплименти.

Ники надуши разкошния аромат на шоколада от онази партизанска фабрика в Петнадесети градски район още преди да извади голямата червена кутия от торбата.

— Как се сети за това? — изписка тя, скъса панделката и й потекоха слюнки.

— Май харесваш тези неща — отбеляза Джони с небрежността на човек, който не разбира пълната духовна мистика на шоколада.

Тъй като тя нямаше нито време, нито намерение да го вкарва в правия път, когато държеше в ръце пълна кутия с превъзходни бонбони, тя само промълви чувствено:

— Ти си абсолютно мил. — И му подаде капака и торбата. — О, боже! — Нямаше намерение да пищи, но не можа да се сдържи. Опулила очи, тя съзря подредените от Жан-Пол Русел шоколадови целувки върху възглавничка от захарен памук. Целувките образуваха думите: Обичам те. Два реда, два пъти Обичам те — достатъчно целувки, за да запази шоколадовия си рай за блажено дълго време.

Лапайки набързо една целувка, тя вдигна поглед към Джони и, усмихвайки се с пълна уста, вкусвайки с наслада и преглъщайки успя да изрече:

— Може би… можем да обсъдим… този… дълъг годеж… — Всеки мъж, който бе толкова невероятно грижлив, бе мъжът, когото трябва веднага да обвържеш в един дългосрочен, подписан, подпечатан и доставен договор. Добре де, това може би беше шоколадово бръщолевене. Всеки знае колко добре действа шоколадът върху центровете за удоволствие и върху нивото на серотонина на жените, но сериозно, тя започна да се колебае по този въпрос за дългите годежи.

— Определено съм готов за дискусия. — Той се усмихна. — Например довечера в леглото.

— Това е друго нещо — отвърна тя, отговаряйки на усмивката му с една шоколадова усмивка. — И не искам да ти повдигам самочувствието — то и без това си е високо — но, честно, наистина си страстен — нали разбираш, по отношение на секса. Така че по отношение на чистия егоизъм…

— Там съм доста по-напред от теб. — Той притежаваше този неустоим, собственически импулс, когато станеше дума за Ники Леду. Не можеш да го обясниш. Не можеше. Но чувството определено набираше пълна скорост и той усещаше, че е натиснал газта до край. — Нали разбираш, дълъг може да е няколко седмици. — Мъжкото чувство за собственост действаше на пълна пара.

Ники опули очи.

— Наистина ли? Аз си мислех поне за шест месеца.

— Какво ще кажеш за месец?

— Три месеца.

Той се усмихна.

— Дадено. Сега се нуждая от една целувка да подпечатаме сделката.

Тя извади един бонбон от кутията и му го подаде с усмивка.

— Готино. — Но той взе бонбона, пъхна го в устата си, а после се наведе ниско и я целуна както той си искаше.

Шоколад до шоколад.

Тяло до тяло.

Пламнали, обхванати от страст, любов до любов…