Френска целувка

Двадесет и девет

Самолетът на Джони се върна в Ница след два дни, както се очакваше, и действителността вече не можеше да бъде игнорирана. Времето, което прекараха заедно, бе идилична пауза, надминаваща въображението им, но сега то свърши. Разбираха какво се очаква от зрели хора, как те трябва да се справят с романтичните паузи, и бяха добросъвестно коректни и практични.

В крайна сметка и двамата бяха много заети.

Всъщност те поработиха малко по време на полета към дома.

След като кацнаха в Сан Франциско, Джони се обърна към Ники:

— Джоузеф закара колата ти у вас, така че ако нямаш нищо против, ще минем първо през нас, а после аз ще те откарам у вас.

Тя не се канеше да спори, решена да продължи мечтата колкото може по-дълго. Не че беше толкова наивна, за да има някакви очаквания. Просто искаше да вкуси всяка последна капка удоволствие.

След като Джорди и Върни се настаниха при Мария и майка й, след като Ники се сбогува с тях, Джони я откара у тях.

Пътуването беше спокойно и никой от двамата не беше способен на лек, свободен разговор, макар че и двамата разбираха подходящите правила, направляващи временните връзки: „Сбогувай се учтиво; не предявявай никакви изисквания; преструвай се че бъдещето не съществува; никога не споменавай за нещо лично.“

Някой от двамата от време на време правеше по някой безопасен коментар, колкото да се поддържа разговорът — за времето, за полета, за времето при полета… такива неща. За щастие разстоянието между къщите не беше голямо, защото мълчаливите паузи ставаха все по-продължителни — и неловки.

Когато Джони спря колата си пред бунгалото на Ники, двамата си размениха всички необходими благодарности и обичайните фрази на прощаване, обещания да се видят отново. Но никой не спомена нещо конкретно. Не се споменаха никакви реални дати.

Това напомни на Ники за учтивата лъжа: „Някой ден трябва да обядваме заедно.“ Най-накрая тя заяви:

— Трябва да вървя. — Защото очевидно той бе твърде учтив, за да я изрита от колата си.

Джони занесе багажа й до тротоара.

Постояха за момент в още една пауза на абсолютно мълчание, после Джони се наведе и я целуна по бузата.

— Ще наминеш за дървената къщичка, нали? Ще се видим тогава.

— Утре рано сутринта.

— Ако ме няма, Джорди и Върни ще са там — ако имаш някакви въпроси.

Това прозвуча така, сякаш той щеше да направи всичко възможно да не е там.

— Джорди знае какво иска. Всичко е наред. И отново ти благодаря.

— Аз ти благодаря. Без теб нямаше да се оправя с френския.

После се обърна и тръгна към колата си.

Ники вдигна багажа си и докато вървеше по пътеката, чу ниския, гърлен рев на мотора му, който запали и отпраши.

Не погледна назад. Какъв беше смисълът? Той си отиде. Тя си знаеше, че пътуването до Париж си има определена граница. Сега беше време да изпрати тези приятни спомени в онзи албум със сувенири в небето и да заживее отново живота си.

След като пусна чантата си в предния коридор, тя отиде до кабинета си да си провери пощата.

Двайсет съобщения след като се бе качила на самолета.

Въздъхна и се зае с тях.

После провери телефонните си съобщения. Аааа, имаше петнайсет нови, макар че изтри две дузини от самолета. Може би трябваше да заличи номера си от указателя. Това обаче не е много разумно, за човек, който върти бизнес. Щракна на първото и се заслуша в някакъв дълъг, провлачен въпрос от Дора, нейната счетоводителка. Докато гласът продължаваше да напява монотонно, тя натисна бутона Съхрани и се помоли следващото съобщение да е кратко.

Но никое от тях не беше кратко, разбира се, включително и петте от сестра й от предния ден, която питаше къде, по дяволите, е тя и защо не й се обажда, защото знаела някаква страхотна клюка за Джени Грогин. Тъй като се очертаваше дълъг разговор, Ники отложи това обаждане. Както и да е, трябваше да е в по-добро настроение, за да слуша клюки за Джени Грогин.

Колкото до обажданията от майка й, те също можеха да почакат. Майка й винаги се чудеше дали е срещнала някой приятен човек. За нея това означаваше да не е като бившия й годеник Тео и за предпочитане някой, който живее в Блек Дък. Предположи, че може да й каже, че е срещнала някой, който е наистина приятен в леглото, но не мислеше, че майка й ще иска да чуе подробностите. В редките случаи когато майка й се осмеляваше да спомене думата секс, тя казваше с-е-к-с сякаш всички наоколо бяха хлапета и не знаеха как се пише.

До десетото съобщение тя вече мислеше да се самоубие с шоколад и изяде четири — добре де, може би пет… най-много шест, трюфели, които си бе купила в Ница. Още няколко трюфела обаче, последното съобщение е изтрито, и настроението й определено се подобри; отново си струваше да се живее.

Светкавична новина. Шоколадът не е надеждно средство за самоубийство.

Вече се почувства толкова добре, че реши, че си струва да живее дори ако никога отново нямаше да прави секс с Джони Патрик. В морето за срещи имаше още много риби. Цели тонове.

Като в ада, опроверга я гласчето в главата й без да му пука за прагматизма.

Далеч съм от подобна мисъл! — зави обидено егоистичното й гласче.

— О, майната му, да си го кажем направо — промърмори Ники под носа си, — на света няма достатъчно шоколад.

Работа, работа, работа — запълни времето си с работа! — това щеше да направи. Беше отличен план. Даже нямаше да си помисля за секс или за удоволствия, или за забавления. Ще се обади бързо на Бъди, ще види дали е оцелял и е в добра форма по време на отсъствието й, ще планира утрешната програма и ще се наспи, за да е бодра и готова да посрещне утрото.

В света на Джони той си имаше предимството Джорди и Върни да са покрай него, за да го разсейват и часовете след завръщането му у дома бяха доста ангажирани. Поигра на шах с Джорди и Върни, малко видеоигри с Джорди, вечеря, прочете на дъщеря си приказка за лека нощ — или по-скоро тя му почете, докато той я завиваше, обсъдиха какво ще правят на другия ден.

Постигнаха съгласие, че Върни ще остане достатъчно дълго, за да напазаруват с Джорди нещата й за училище. Задача, с която Джони предпочиташе да не се заема.

— А когато Ники дойде да работи по къщичката ми, може би ще иска да дойде с нас.

— Ще видим — отговори Джони, но не беше склонен да включи Ники към семейната им група. — Мениджърът на проекта й излиза в отпуск след като тя се върна. Може би наистина ще е доста заета. — Боже, не беше обмислил сериозно факта, че тя ще е наоколо всеки ден. Можеше ли да се справи с това? Добър въпрос. Можеше да се окаже истински проблем да вижда всеки ден толкова страстната Ники Леду.

— Защо не се обадиш да я попиташ? — предложи Джорди.

— Да почакаме. Ники вероятно е изостанала с работата си. Точно като мен. — Да я избягва, това бе настоящият му план докато измислеше нещо по-добро; либидото му не бе готово за никакъв близък личен контакт с Ники. — Ако можеш да останеш няколко дни заради това училищно пазаруване, Върни, наистина ще ти бъда благодарен. След като изгубих почти седмица, вероятно ще трябва да се заключа в студиото си и да редактирам този албум.

Седнала до прозореца, Върни махна с ръка.

— Върви когато искаш. Аз ще удържам крепостта с Джорди.

— Може да започна довечера. — Той отпусна глава. — Ако нямаш нищо против.

— Изобщо.

— Ами ти, хлапе? Ще можеш ли да живееш без мен ден-два?

Обградена от цяла менажерия препарирани животни в леглото си, Джорди погледна страдалчески към баща си.

— Сякаш пък се нуждая от теб всяка минута, тате. Аз си имам свой живот.

Джони се разсмя.

— Не съм сигурен, че ми харесва да чуя, че съм за еднократна употреба.

— Щом трябва да работиш, значи трябва да работиш. Знам какво е когато имам купища домашни. А и без това ние с Върни отиваме да пазаруваме. — Тя погледна към бавачката си. — Искам онези пурпурни ботушки, нали? — Погледна скръбно към баща си. — Върни мисли, че съм твърде малка, но аз не съм. Ейби Престън има същите.

— Вземи й ботушките, Върни. По-късно ще можем да спорим за приличието.

— Както кажеш, шефе.

— Искам и онази розова риза, която искри.

— Хей, хлапе, не насилвай нещата — усмихна се Джони. — От физиономията на Върни разбирам, че розовите искри не влизат в картинката.

Същата нощ, докато Ники лежеше будна на няколко километра, Джони се заключи в студиото си и се захвана за работа. Дори успя да задържи концентрацията и мотивацията си през първите четири песни от албума, като почти не мислеше за Ники и за секс. Но не след дълго спомените за Париж и Ница започнаха да подкопават защитните му съоръжения и той взе да се прецаква. Когато почти изгуби основната нишка, защото щеше да натисне погрешен клавиш, той реши да изостави работата. Последното, което му трябваше, бе едно голямо прецакване на този етап от продукцията.

Наля си голямо малцово уиски, отвори вратите към градината, изнесе стол в нощния въздух, седна, изпъна се удобно и отпи от златистата течност. Опитваше се да забрави и да намери утешение в първокласното уиски, да отвори съзнанието си към звуците на тишината. Странно обаче, че не можеше да се отпусне. Този метод вършеше работа само когато не си навит и стегнат по-здраво от пружина.

А той беше дяволски напрегнат.

Твърде неспокоен и раздразнителен.

Макар че нямаше да признае защо.

Остави я само преди няколко часа, за бога! Това беше лудост.

Изпи второ питие, после трето, но вместо мир и утешение, той огладня в два часа през нощта.

И за нещастие не само за сандвичи и пържени картофки.

Той и Ники можеха да сравнят апетита си в два през нощта.

Ники размразяваше замразен сандвич от Макдоналдс и сирене в микровълновата.

Джони си поръчваше храна за в къщи от едно от малкото заведения, отворени по това време. И яде мексиканска храна. И яде, и яде.

Може би това бе компенсация за онова, което не можеше да има.

На известно ниво той дори бе склонен да си го признае. Но не достатъчно, че да вдигне телефона и да помоли за онова, което наистина искаше. Защото не ставаше въпрос само за секса с Ники. В това беше проблемът. И нямаше начин да помисли и да реши да направи следващата стъпка. Мисълта за дълготрайност смразяваше кръвта му.

Нямаше начин и Ники да му се обади. Макар че вече вкара в действие вибратора си два пъти. Просто едно обаждане, което не можеш да се престрашиш да направиш.

Не и ако не се чувстваше като застреляна в два през нощта.