Френска целувка

Тринадесет

Докато Върни се настаняваше в техния апартамент в хотел Кастил, Джони и Джорди заведоха Ники до стаята й. Но още преди Ники да провери дали ръчният й багаж вече е донесен, Джорди се обади:

— Трябва да дойдеш с нас до тази видеозала. Татко ще ме заведе веднага. Нали, татко? — Погледът й се завъртя от баща й към Ники. — Ти играеш, нали?

— Малко.

— Чувствай се свободна да откажеш — усмихна се Джони. — Това може и да не е твоята идея за забавления в Париж.

Той очевидно ми дава вратичка за измъкване, помисли си Ники. Сега, след като си върна дъщерята, аз може би ще им преча.

— Благодаря, че ме покани, но може би следващия път — отговори Ники.

— Тате, Ники трябва да дойде! По-забавно е с повече хора. Можем да играем Mortal Combat или Tekken заедно. Обожавам тези игри.

Той се усмихна.

— Аз вече нямам думата. Виж, хайде ела — предложи й той. — Аз ще ти платя таксата за битката.

— Не е нужно да ми плащаш. Аз обичам видеозалите.

— Видя ли, тате! Ники иска да дойде!

— Добре тогава. Готови ли сме?

Той наистина не трябваше да й се усмихва така. Не беше свикнала с тази размекваща усмивка. Сега, след като си върна Джорди, той сигурно бе на седмото небе. Това бе всичко. Нямаше смисъл да го приема твърде лично.

— Аз съм готова — докладва Ники, доволна да чуе, че гласът й звучи долу-горе нормално.

— Не е много далеч. Можем да идем пеш — обясни Джони.

Оказа се, че тя и Джони вървяха докато Джорди подскачаше по улицата, водейки парада.

— Радвам се, че всичко мина гладко — отбеляза Ники. — Джорди изглежда в добро настроение, очевидно не е понесла някаква травма.

— Както обикновено, тя изобщо не е впечатлена. Аз обаче нямам принос за това; тя винаги се е справяла лесно с всичко. Дори като бебе не плачеше много.

— Може би животът й е бил добър. Нали знаеш онзи стар виц за момиченцето, което не проговорило докато не станало на шест години. Когато удивените й родители я попитали защо, тя отговорила: „Досега всичко беше много добре“.

Джони се усмихна едва-едва.

— Това щеше да улесни терапевта ми. Ако имах такъв.

— Мислех, че всяка знаменитост си има поне по един.

— Аз не съм знаменитост.

Доо-ооо-бре! И тя не беше пристрастена към шоколада. Но вместо да разваля този приятен парад, просто заключи:

— Е, Джорди е много сладка и това е факт.

— Благодаря.

Мили боже, той наистина говори сериозна. Джони Патрик като горд баща не влизаше в пищните заглавия, но си беше толкова истински колкото и блестящия му образ от таблоидите.

Той спря за миг до една кофа за боклук, извади от джоба си шепа хапчета и ги изхвърли.

— Бяха за подкрепление — обясни той, виждайки критичния й поглед. — Знам какво може да иска Лиза — допълни и тръгна отново, — така че дойдох подготвен.

— Разноцветен микс — подхвърли тя вместо да попита: „Бившата ти наистина ли взема всички тези разноцветни лекарства?“

— Да, добре… това приключи. Мисията е изпълнена. А сега трябва да те помоля за една голяма услуга — допълни той без предупреждение. — Свободна си да откажеш.

Сякаш пък той приема не за отговор, помисли си тя, след като го видя в стихията му през последните двадесет и четири часа.

— Какво има? — Опита се да замаскира предпазливостта си, но не успя.

— Сериозно, можеш да откажеш.

— Сериозно, ти не можеш да бъдеш сериозен.

Той се усмихна.

— Толкова ли съм страшен?

— Да кажем само, че ако това беше мач между теб и един булдозер, аз не бих заложила на булдозера.

— Тогава може би направо ще ти наредя вместо да те моля — подхвърли остроумно той.

— Ето че го направи. — Тя се усмихна. — Сега със сигурност отговорът е не.

— Можеш да таксуваш времето си. Какво ще кажеш за един такъв компромис?

— Аз вече си водя сметка и ще ти взема хонорар за изгубеното време.

Усмивката му бе адски сладка.

— В такъв случай може просто да си вдигнеш таксата. Работата е там: не бих имал нищо против да си поема дъх след цяла нощ полет до тук. Ако програмата ти позволява по някакъв начин — усмивката му стана още по-сладка, сякаш това бе възможно за някое човешко същество — може да използваме един ден, в който да се позабавляваме, да поотпуснем — каквото и да е — преди да тръгнем обратно.

Молбата му бе достатъчно любезна, а и тя обожаваше Париж.

— Предполагам, че ти можеш да поспиш. — Тя по принцип си беше доста наивна когато трябваше да се нагажда към хората. Ето какво става когато си бебето в семейството.

— Да, вероятно. Въпреки че не се оплаквам. Струваше си дългия полет, за да измъкнем Джорди. Ти какво мислиш?

— Разбира се, защо не — отвърна тя, знаейки, че Бъди ще надигне вой до небесата — но какво по дяволите — щеше да се справи с това. В крайна сметка беше в Париж.

— Докато сме тук ще се възползвам от художествената сцена, ще обходя някои от любимите си музеи и галерии, такива работи.

— Добре звучи. А аз и Джорди просто ще се помотаем.

Тя не разбра дати това бе само от учтивост или предпочиташе политиката, при която шефът и служителите не се сближава прекалено много. Но на нея не й трябваше компания, за да се наслади на Париж. Може би донякъде се намеси циганската съдба и й даде кратка почивка; напоследък програмата й не познаваше покой. Можеше да си почине малко. Като се върнеше в хотела, щеше да се обади на Бъди, да се измъкне за още един ден от света на дървените къщички и утре да се прави на турист.

Ники се изненада когато откри, че залата е супер елитна; никога не беше виждала толкова много хлапета с маркови дрехи. Машината с щипците нямаше обичайните лъскави пластмасови украшения и евтини плюшени животни, машината за безалкохолни бе препълнена с подходящите натурални сокове и скъпа бутилирана вода. Дори видеоигрите бяха шикарни — украсени с орехов фурнир и кожени седалки и постоянно почиствани от персонал в ослепително бели ризи и черни панталони. Светлините отгоре бяха разноцветни, италианско ръчно надувано стъкло — Мурано, несъмнено, — а по плюшения килим не се виждаха обичайните лепкави петна от дъвка или от газирани напитки.

Това бе едно луксозно местенце.

Не й трябваше повече от секунда, за да отбележи лукса, и реши, че заведението на Лайл в Блек Дък, с линолеума на пода и машините, облепени с тиксо, отстъпваше много по отношение на декора.

Джорди им махаше яростно да приближат до една машина.

Татко й игра пръв с нея и тя го би с огромен резултат на Ралито с джипове. Или може би той просто й позволи да спечели. Както и да е. Джорди се забавляваше страхотно.

Когато дойде редът на Ники, тя разбра, че Джони може би изобщо не е позволил на дъщеря си да спечели. Беше нужна сериозна концентрация, само за да се задържиш в първото ниво на Tekken. За около десетина минути тя избягваше поражението преди нейният самурай най-накрая да отстъпи пред фаталния удар.

Хлапето наистина беше добро.

Джорди изтича да си опита късмета при машината с щипците, давайки възможност на Ники и Джони да отскочат до бара заедно с другите родители и бавачки.

— Джорди е едно супер координирано хлапе — възкликна Ники и се усмихна докато Джони им поръчваше по чаша вино. — Мисля, че е готова за световно първенство.

— Понякога си мисля, че е твърде дяволски готова за всичко. — Той се усмихна кисело. — Но аз не отговарям за това как се развива светът.

— Сега децата растат по-бързо отколкото по мое време. — Ники сви рамене. — Разбира се, Блек Дък е много далеч от бързата писта.

— Не че Форт Браг е точно центърът на културната вселена — усмихна се той. Вдигайки чашата с вино, която келнерът остави пред него, продължи: — За перспективата по-закътано детство. И отново ти благодаря за помощта.

Ники вдигна чашата си.

— Не съм направила много.

— Уговори мениджъра на Риц за онова телефонно обаждане. Това беше важно.

Тя се усмихна.

— Е, тогава да пием за послушните мениджъри.

И двамата отпиха в приятно мълчание.

— Това наистина е много добро — отбеляза Ники, кимвайки към чашата си. — Нещо специално ли е?

— Нещо такова. Мой приятел е собственик на лозето.

Нейните приятели бяха собственици на икономични коли и къщи според средствата си. Може би имаха и по някоя платноходка. Той бе далеч от нейната лига.

Но точно тогава той я докосна по ръката и й се усмихна сърдечно — като приятел на приятел.

— Просто искам да повторя колко съм ти благодарен за компанията ти снощи. Нервите ми бяха опънати до скъсване. Помогна ми, че си там — нали разбираш… някой, който да ми съчувства.

При докосването му пулсът й изхвръкна в стратосферата и то без някаква разумна причина; за секунда й се стори невъзможно да говори, макар да си каза, че той просто проявява учтивост.

— Няма проблеми — промълви задушено тя най-накрая, чудейки се дали всички жени биваха заслепени от тази сърдечна усмивка.

Той се усмихна.

— Не се спазари за това допълнително задължение когато се съгласи да построиш къщичката на Джорди. Искам да ти взема нещо за благодарност. Харесваш ли Хермес! Или Шанел! Може би от онези парфюми на JAR? Всички те са наблизо.

— Боже, не! Не е необходимо.

Той сви вежди. Жените, които познаваше, не отказваха скъпи подаръци.

— Сигурна ли си? Можем да ги накараме да занесат някои неща в хотелската ти стая. Особено тези аромати на JAR? Трябва да са нещо наистина специално.

— Моля те, не. Не се нуждая от нищо и адски ще се стресна ако някой от Хермес дойде в стаята ми. — Тя махна с пръст надолу. — Виж ми дрехите. Аз не съм тип Хермес, или Шанел, или нещо подобно. Но благодаря — нали разбираш… за предложението. Ще бъда повече от щастлива ако утре успея да видя някои от новите изложби. В Лувъра има изложение на Ингрес и изложба с рисунките на Бернини или може би изложбата на Търнър ще бъде…

Тя бе благодарна на бармана, че дойде точно в този момент, прекъсвайки онова, което все повече заприличваше на несвързано бърборене, объркано, недодялано обяснение на това защо не може да приеме подаръците.

С елегантен жест барманът остави на мраморния плот бутилка вино.

— Поздрави от вашия приятел — обясни той, посочвайки към масата в ъгъла.

Когато Ники проследи жеста му, тя направо зяпна. Шон Пен се усмихваше и им махаше с пръст сякаш държеше пистолет.

— Ти познаваш Шон Пен! — прошепна тя без да е сигурна дали не трябва да се престори, че не го е видяла.

— Да. Знаем се отдавна. — Джони отвърна на поздрава, после се обърна отново към Ники сякаш не беше се случило нищо необичайно. — Ти гладна ли си? — попита той. — Тук имат добри ордьоври.

— Не, не, всичко ми е наред. — Тя все още се опитваше да осмисли факта, че Шон Пен се намираше само на около десетина метра и си пийваше докато хлапетата му си играеха на видеоигри. В нейния ежедневен свят — да оставим настрани богатите клиенти — тя никога не с срещаше с истински знаменитости.

— Аз ще си поръчам нещо. Забравих да ям. — Джони поръча различни ордьоври заедно с няколко вида сладкиши и докато Джорди продължава да ограбва машината с челюстите, той хапна, а Ники положи огромни усилия да не зяпа към Шон Пен. Обожаваше всеки негов филм.

Но, разбира се, накрая и тя хапна. Всеки знае, че не съществува такова нещо като лоша френска храна. Човек може направо да си умре дори за палачинките от уличните сергии.

Докато хапваха Джони я попита за дървената къщичка. Тя беше благодарна за това. За разлика от изисканите къщи и елитния свят на кинозвездите, дървените къщички я връщаха обратно на земята. Тя продължи да описва следващия етап от къщичката на Джорди — ръцете й се движеха бързо докато говореше, а идеите й се раждаха с жива яснота. Тя не говореше като проектант и не се изразяваше с неясни термини. Говореше за водопроводи, осветление, фина мазилка, затова как ще задоволи желанията на Джорди и своите собствени в цялата сделка.

Джони откри, че е направо очарован. Макар че снощи разговаряха и той я беше виждал няколко пъти у дома си, никога досега не бе усетил тази нейна огромна сърдечност. Беше напълно различна от обичайните му познати; различна в добрия смисъл на думата. Разпита я още за Минесота, чудейки се дали не е пропуснал нещо от миналото, което би могло да обясни защо сега постигаше такова специално разбирателство с нея.

— Наистина ли съществува такова място като Лейк Уобегън? — подразни я той. — Където мъжете са силни, жените — красиви, а децата — над средното ниво?

Тя се разсмя.

— Разбира се, и освен това — ние си имаме най-големите комари, познати на човечеството, и зимни температури, които вие, калифорнийците, не бихте понесли. Но повечето хора наистина са дружелюбни и приятни, а през лятото околността е тучна и зелена, за разлика от района край Залива. Навсякъде има езера — поне десет хиляди. Аз си имам колиба в едно от тези езера на север — на един остров. — Тя се усмихна. — На острова няма комари. И мечки.

— Уха. Мечки?

— Даже и вълци. Те вече не са застрашени благодарение на проекта за вълците, който бе стартиран преди години в Ели от един далновиден човек. Орлите също се завръщат с помощта на местните програми за грабливите птици. Срещу моята колиба в езерото има едно гнездо.

— Звучи ми като истинска пустош. Аз си имам колиба в Тахо, но районът все повече се превръща в голям град с високи блокове.

— В моя район си имам само гмурци. Не се вижда никакъв блок, а и няма вероятност да се появи. Твърде далеч е отвсякъде. Любимото ми място е оградената ми веранда. Тя виси над езерото с трамплин в единия край, за да можеш да скачаш при сутрешното си плуване.

— Приятно звучи. Ходиш ли често там?

— Не колкото ми се иска. Ами Тахо?

Той поклати глава.

— Почти не ходя. Бизнесът ми пречи.

— На мен го кажи. Аз работя с пет екипа и все още имам проблеми, трудно свързвам двата края.

— И сега аз те измъкнах.

— Хей — има смекчаващи вината обстоятелства. Всеки би се съгласил.

Той не беше толкова сигурен.

— И какво прави Бъди?

Той си спомни името на мениджъра й; този човек наистина обръща внимание на думите й.

— Бъди ще оцелее — отговори тя. — Той псува, аз слушам, той псува още, а после продължаваме живота си. Казах му, че ще се прибера скоро.

— Вдругиден. След като обиколиш музеите може да се срещнем за един късен обяд. Джорди ще трябва да поспи. Ще огледам с нея някои магазини за играчки, ти ще можеш да хванеш изложбите си, а на обяда ще можем да сравним впечатленията си.

— Това ми харесва.

— Добре — кимна той, преценявайки, че няколкото чаши вино вероятно са ускорили поканата му за обяд. Не възнамеряваше да я кани. Предпочиташе да не се обвързва — неговата мантра напоследък. Може би нейната освежаваща естественост го вдъхновяваше да не обръща внимание на нормалните процедури. Тя бе като струя свеж въздух в неговия синтетичен свят на измислиците, контролиран от общественото мнение. Дори в дрехите й не се усещаше никаква претенциозност. Панталон и тениска. Немарков панталон и обикновена тениска. А той знаеше разликата — марковите етикети бяха задължителни в неговия лъскав и ослепителен бизнес.

Първите трели от Вертиго отекнаха в джоба му прекъсвайки празните му размисли, и отваряйки телефона, той леко се намръщи.

— Извини ме — промърмори и се обърна, за да се обади.

— Да, казах, че ще го направя — промърмори с леко раздразнение в гласа си. — Обещах, нали? Да, наистина. Виж, Лиза, какво ще кажеш да ти звънна когато Джорди се запише?

Ники се опитваше да не слуша, но това бе невъзможно от толкова близко разстояние. Тя чуваше гласа на бившата му, макар че думите, които тя изричаше, бяха неразбираеми. Но тя не спираше да говори за нещо надълго и нашироко. Поне това беше ясно.

— И двамата сме на едно мнение — заяви Джони, напрегнат, но запазвайки самообладание. — Няма за какво да спорим. Подкрепям те напълно. Може ли да обсъдим това по-късно? — Докато монологът продължаваше, мускулите на челюстта му се стягаха и се отпускаха, ноздрите му се разширяваха и той накрая стисна устни и отсече. — Виж, затварям. Ще говоря с теб по-късно.

Затваряйки рязко телефона, той го пусна в джоба на сакото си, обърна се и направи гримаса.

— Съжалявам. Бившата ми боботи нещо, но се съмнявам дали утре ще си спомня.

— Обаче с Джорди всичко е наред, нали?

Издишвайки бавно, той погледна към машината и се усмихна.

— Да, животът е прекрасен. — Погледна отново Ники в очите. — Е, докъде стигнахме?

— Обяд, утре. — Не трябваше да казва това. Трябваше да каже нещо безобидно и да го остави да се сети сам. Но трябваше да признае, че наистина й се ходеше.

За момент той изглеждаше изненадан, сякаш е казала: „Роклята ми за Оскарите е готова.“ После дойде на себе си.

— Обяд — добре. Ще отидем в ресторант Доминик Буше. Джорди обича десертите, аз харесвам вината им, а главният готвач ми е приятел.

О, мамка му, той не се сети! Не че тя беше толкова любезна като го остави да се измъкне. Сигурно бе от парижкия въздух. Или тя се държеше като петнайсетгодишно момиченце, заслепено от зашеметяващия му външен вид. Както и да е, обяд звучеше добре.

— Имаш много близки приятели — отбеляза тя, потискайки всяко чувство за вина и изпитвайки само леко безпокойство.

— Това върви с професията. Не че се оплаквам. Можех да работя в мелницата Джорджия-Пасифик в Браг. — Той се усмихна. — Ако все още я има.