Жълтата кутия

7

Слънцето залязваше, озарявайки с лъчите си стените на Вътрешния град. Вятърът подхващаше натрупаните около тях боклуци и бавно ги завърташе около каменните стени, които се белееха в падащия мрак.

Отец Александър доволно се усмихна. Свещеникът бе останал последен на строежа. Дори помощникът му Стефан си тръгна преди час и сега изпълненото до скоро с шум и викове място бе потънало в тишина и мирис на тамян.

Александър се облегна на жезъла си. Работата напредваше бързо. Скоро щяха да бъдат поставени основите на грандиозната катедрала, на епископския дворец и на манастира. Огромни количества камъни и пръст бяха изкопани и изхвърлени, високо дървено скеле се издигаше над изкопите. И всичко това благодарение на него.

Александър се усмихна. Нямаше как князът да не оцени труда му. И да не му даде да заеме полагащия му се по право пост. В епископския дворец, който строеше.

Свещеникът остави последните лъчи на слънцето да огреят лицето му. Представи си как седи на високия, резбован и позлатен престол, как вдига главата си със скъпоценната корона, как меката коприна на фелона обгръща тялото му, как проповядва на паството си. Как повежда братята си во Христе по праведния път. Неговото място бе начело на Българската църква и вече никой нямаше да може да му оспори това. На останалите, дори на епископ Йоан, щеше да им се наложи да му се поклонят и да приемат властта му.

Някъде изтропа дъска, измяука котка и извади Александър от унеса му. Нощта бе влязла във владението си и мракът обгръщаше изкопите на строежа. Свещеникът взе запаления фенер от стойката до себе си и внимавайки да не се спъне, се запровира между подпорните колони. Нещо до него изтрака отново и Александър раздразнено се огледа. Дали някой от работниците не се бе върнал? Или бяха крадци, опитващи се да задигнат нещо под покривалото на мрака?

- Има ли някой там? – извика свещеникът, но не получи отговор. Вместо това чу бръмчене и нещо се удари в дървеното скеле чад него. Къса черна стрела се бе забила малко над рамото му, а сивото ѝ перо още вибрираше от силния удар.

Свещеникът стисна здраво фенера, повдигна расото си, приведе се и побягна по насипа. Бяха го нападнали.

Свистенето отново се чу и този път стрелата прелетя над главата му.

Как го виждаха в тъмното?

Как можеше да е толкова недосетлив?! – помисли си духовникът и прокле собствената си глупост. Фенерът го превръщаше в лесна мишена.

Александър замахна с ръка и светилникът полетя далеч над изкопите. След него веднага литна нова стрела.

Доволен, че е успял да заблудил преследвачите си, свещеникът се хвърли стремително напред. Ако успееше да стигне до края на стената щеше да бъде спасен.

– Помощ! Нападнаха ме! – извика Александър и веднага съжали за постъпката си. Отново бе издал местонахождението си.

Свещеникът стисна устни и побягна към спасителния изход. Жезълът му се закачи в някаква дупка, но Александър рязко го издърпа и продължи да тича.

Следващата стрела литна далеч в страни, но тази след нея одраска ръката му. Свещеникът се обърна да види къде са преследвачите му. И сбърка. Дългото расо се заплете в краката му, той се препъна, опита се да запази равновесие, но не успя и политна в дълбокия изкоп.

Главата му се удари в един от ъгловите камъни, тялото му се сгърчи за миг, след което се претърколи настрани и застина. Точно там, където трябваше да се издигне епископският престол.

Корсис не успя да намери писаря. Младежът дълго обикаля по улиците на Външния град, но така и не откри господаря си. Накрая разочарован се върна в къщата на боритаркана и седна под познатата му лозница. Повъртя се на пейката, погледа небето, хвърляйки по някое око и към стълбите на къщата. Дали Мария нямаше да се покаже да си поговорят отново? Пищната девойка не му излизаше от главата. Корсис прехвърли наум няколко остроумни реплики, с които би могъл да я впечатли.

Мария не се показа.

За сметка на това от някъде се появи черна рунтава котка, която пъргаво скочи на пейката до Корсис и без да се плаши от него, се настани върху краката му.

"Предпочитах някой друг да е на мястото ти" – помисли си младежът, ухили се в мрака и зачеса между ушите котката, която доволно замърка.

Корсис дълго седя под лозницата, галейки новата си приятелка. Къщата на Гостун бе тиха и потънала в мрак, светеше само един от ъгловите прозорци, където бе господарската стая. Дори старият Сеп се бе запилял някъде. Или лежеше пиян в леглото си.

Накрая Корсис се умори да чака, побутна котката, която скочи от скута му и нерешително се отправи към къщата. Гърбът му се беше схванал от седенето на твърдите дъски, краката му бяха изтръпнали. Освен това беше и гладен. Може би ако намереше кухнята щяха да му дадат нещо за ядене. А кой знае, можеше и да срещне и Мария.

Помощникът на писаря се усмихна при спомена за девойката и окуражен се заизкачва по дървените стълби. Дебели, солидни и твърди, дъбовите дъски под краката му не издадоха и звук.

Вратата бе открехната и без да му мисли много Корсис просто я бутна и влезе в къщата на боритаркана. Ухаеше приятно на билки, готвено и стари дрехи, коридорът пред него бе тъмен, не се чуваше никакъв звук. Корсис бавно тръгна напред, без да знае защо го прави и как ще се оправдае, ако срещне някой. Най-добре беше да се върне на пейката и да чака появата на господаря си.

Тъкмо се канеше до поеме обратно, когато до слуха му достигна приглушено дрънчене. Изгарящ от любопитство, забравил всяко приличие и предпазливост, той се запромъква бавно напред по тъмния коридор. Иззад една от вратите се процеждаше слаба светлина.

Внимавайки къде стъпва, Корсис стигна до нея, бавно се наведе и погледна през пролуката.

Тънка свещ, поставена на резбована маса осветяваше част от помещението. Клекнала пред една от раклите в дъното, напълно погълната от заниманието си, Мария вадеше от поставеното пред нея гърне златни монети и ги прехвърляше в собствената си кесия.

Корсис се дръпна назад. Нима прислужницата крадеше?

Котката, която го бе последвала, се отърка в единия му крак и измяука.

Свещта в стаята веднага изгасна.

Писарят завари помощника си под ниско сплетена лозница, да гали излегналата се на коленете му черна котка. Климент съсредоточено изслуша разказа на Корсис, кимна с глава и без да се церемони от късния час, влезе в притихналата къща, силно викайки името на вдовицата. Домът внезапно се оживи, стъпки и гласове огласиха коридорите. Дори старият Сеп се появи от някъде, търкайки очи с мръсните ръкави на ризата си.

Евдокия ги посрещна в широка стая с дървена ламперия, седнала изправена на стол с тапицарана кожена облегалка, поставен пред маса, покрита с везана покривка. Няколко дебели свещи осветяваха помещението, разпръсквайки приятен мирис на восък и мед, в един от ъглите тлееше мангал, поръсен с ароматни билки.

Вдовицата на Гостун бе облечена с черна рокля, на главата и бе наметнат фин черен шал, който скриваше лицето ѝ, косите ѝ бяха разпуснати. Бе очевидно, че господарката Евдокия е в траур и силно скърби за мъжа си.

- Дори не знам какви ритуали да изпълнявам на гроба му. Християнски или да спазя старите обреди. Макар самият той да бе ревностен християнин. Често се допитваше до епископ Йоан. Толкова съм отчаяна – Евдокия избърса очите си с малка везана кърпичка и предложи вино. – Аз не пия – каза тя. – Никога не съм харесвала алкохола. Прави хората груби и безчувствени.

Евдокия плесна с ръце и в стаята влезе Мария, с поднос грозде и сирене, които постави на масата.

– Страхувам се, че не мога да ви предложа нищо повече от това, но не ви очаквах толкова късно – оправда се домакинята.

Климент разсеяно кимна с глава и надигна чашата си. Беше уморен, клепачите му натежаваха, виното го направи сънлив.

В стаята бе тихо и топло, сенките на свещите играеха по стените, вдовицата на Гостун говореше със сведена глава, преплела ръце в скута си, гласът ѝ бе мек и приспивен. Краят на черната ѝ рокля леко се бе отворил и от процепа се подаваше съвършено оформен бял глезен, от който писарят не можеше да откъсне поглед.

Климент си взе малко грозде и сирене, постави ги в устата си и механично задъвка. Започваше да се унася. Искаше му се да заспи, да се върне по-бързо в дома си и да се мушне под завивките. И може би да сънува господарката Евдокия. Чашата натежа в ръката на писаря и той неловко се опита да я остави на масата. Вместо това тя падна на земята със силно дрънчене, виното се изля по краката му.

Стреснат от неочаквания звук, Климент тръсна глава. До него Корсис гледаше пода със замаян поглед. Сенките продължаваха да се вият по стените, но вече не изглеждаха успокоително както преди.

Какво ставаше тук? Какво бяха яли и пили двамата с помощника му? Защо в стаята бе толкова топло и задушно?

Климент рязко тръсна глава, непохватно се протегна, стана и закрачи из стаята, бършейки залялото го вино. Стигна до прозорците, отвори ги широко и с наслада пое вечерния въздух. Замайването му изчезна, мислите му отново потекоха в строен ред.

– Кажи ми – обърна се той към вдовицата, но гласът му изневери и му се наложи да прочисти гърлото си. – Кажи ми, забеляза ли някаква промяна в поведението на мъжа си в дните преди смъртта му. Беше ли разтревожен? Каза ли или направи ли нещо необичайно?

Евдокия плавно отмести ръката си, роклята ѝ се разтвори още малко, вдовицата отметна леко кърпата, покрила главата ѝ.

– Мислех, че знаеш. Човек като теб винаги е наясно... – гласът ѝ бе нисък и мамещ.

Климент внезапно усети как се ядосва. Кръвта се качи в главата му, ушите му забръмчаха. На какво си мислеше, че си играе тази жена? Че може да го размотава, правейки се на скърбяща вдовица, която се опитва да го прелъсти?

Писарят отиде до останалите прозорци и рязко отвори капаците им. В стаята нахлу хладен въздух, който окончателно го отрезви и поохлади гнева му. Пламъците на свещите се люшнаха неудържимо, сякаш недоволни от рязката промяна. Климент се обърна и насочи пръст към Евдокия:

– Тук съм по поръчение на княза! Какво знам, и какво не знам си е моя работа! Ще отговаряш на въпросите ми или ще накарам помощника си да те арестува и да те откара в подземието на двореца. Там тъкмо има свободна женска килия. Ясен ли съм?!

– Да – жената на Гостун изглеждаше шокирана.

– И свали тази глупава кърпа! Искам да виждам лицето ти като разговаряме!

Евдокия рязко дръпна края и черният плат падна от главата ѝ. Гъста медено руса коса се разпиля по раменете на вдовицата. Лицето ѝ бе меко и свежо, с изящен тънък нос, високи скули и чувствени устни. Тъмните ѝ черни очи хвърляха искри, гърдите ѝ се надигаха под тясната рокля.

Доволен от промяната в обстановката, Климент седна до мигащия Корсис и преметна крак върху крак.

– И така, питам отново: Забеляза ли нещо странно в поведението на мъжа си в дните преди да бъде убит?!

Евдокия тръсна глава, косите се разпиляха по рамената ѝ.

"Все пак е красива! Много красива! Но е красива точно като пепелянка преди да ухапе. Трябва да внимавам с тази жена" – помисли си писарят.

– Мъжът ми беше зает човек. Споделяше с мен малко за намеренията си. Беше непрекъснато в крепостта, а от както князът замина, почти се премести да живее там. Идваше си рядко и говореше за това, което трябва да свърши. Все имаше някакви задачи и се оплакваше, че всичко лежи на неговите плещи. Непрекъснато се срещаше е някой от чигатите, за да е сигурен, че всичко е наред. Винех се бе превърнал в негова сянка. Напоследък стана сприхав и избухлив, но не ми е казвал нищо необичайно.

– Значи не знаеш нищо?

Евдокия поклати глава.

- Тогава ми разкажи за вечерта, когато е бил убит.

– Бе получил известие за битката при Филипополис и победата на Борис. Знаеше, че князът скоро ще се върне. Затова реши да даде прощален банкет за тези, които са в града. Искаше да им благодари за помощта, която са му оказали. Покани всички големци и никой не отклони поканата му. Яденето, виното и забавленията се понравиха на гостите. До момента, в който не се появи непознатото момиче с жълта кожена кутия. По заповед на съпруга ми тя ѝ бе отнета, а от вътре изпадна отрязана глава – вдовицата потрепери, но бързо се съвзе. – Сред всичкия този смях и забавления, животът изведнъж ни показа колко жесток може да бъде. Разбира се, нямаше как вечерята да продължи. Прилоша ми от гледката и избягах. Всички се развикаха, празникът се провали. След това мъжът ми се скарал с Чака. Не знам защо – вдигна ръка Евдокия, за да изпревари въпроса на писаря. – Върна се вкъщи, поиска вино и меча си. Дори не разбрах какво става. Варнехът Самуил го чакаше в двора, после двамата излязоха. Мислех, че отиват да разпитват момичето. Легнах да спя. Към полунощ чух викове. Сеп ругаеше, Мария пищеше. Станах, облякох се и отидох да видя какво става. Пред вратата беше пълно с войници, които носеха окървавеното тяло на мъжа ми – Евдокия покри лицето си с ръце, гласът ѝ се разтрепери. – Лежеше, проснат върху походна носилка, целият в кръв. В следващите часове не помня точно какво стана. Мисля, че припаднах. Мария ми помогна да стигна до стаята си. Имах чувството, че и аз ще умра. Разбирам от билки и взех няколко, за да се успокоя. Спах непробудно до сутринта. Погребахме го след два дни. Опя го свещеник, както изисква новата религия. Заровихме го на новото гробище... – вдовицата зарида.

Писарят изчака Евдокия да се успокои преди да зададе следващия си въпрос.

– И след това разбрахте за Чака?

Вдовицата кимна, бършейки сълзите си.

– Често ли се караха с мъжа ви? Имаха ли някакви спорове, нещо което не могат да решат!

– Никога! Гостун сам избра Чака за свой заместник. Обичаше го като син, а той му отвръщаше с уважение. Никога за нищо не са се карали. Може да са имали спорове, но нима ти не се караш с помощника си?

– И не знаеш защо са се нахвърлили един върху друг? Евдокия поклати глава.

- Казах ви всичко, което знам. Сега моля да ме оставите. Уморена съм. А вашето посещение ме разстрои допълнително.

Писарят кимна, извини се за късната визита и последван от Корсис напусна къщата.

Беше сигурен, че вдовицата не му казва всичко, което знае. Евдокия бе много по-изобретателна, отколкото се опитваше да изглежда. Ловко се бе скрила зад скръбта си, за да не каже истината. И ги бе отпратила преди да може да ѝ зададе още въпроси.

"Нищо" – помисли си писарят – "Тепърва ще се срещаме с господарката Евдокия."

Сеп спеше на пейката под лозницата. Климент и Корсис тихо минаха покрай него. Нямаше нужда да будят стария прислужник. Наистина бе станало късно.

– Утре искам да се върнеш и да разпиташ слугите. Старецът, момичето, когото още намериш за добре – писарят посочи с ръка къщата на боритаркана. – Може би ще успееш да разбереш нещо ново.

Корсис кимна и вдигна качулката си, защото от ниските облаци бе започнал да пръска дъжд. Факлите по ъглите бяха изгаснали, улиците бяха самотни, тъмни и хлъзгави.

Нападнаха ги малко след като бяха напуснали къщата на Гостун. От стените се отделиха няколко черни сенки, които без предупреждение се нахвърлиха върху писаря и помощника му. Трима скочиха срещу Корсис, двама върху Климент. Това бе грешка.

Писарят отдавна не бе онзи немощен чиновник от преди няколко години, страхуващ се да извади меча си. Всеки ден се упражняваше с Корсис, който го учеше на тайната на фехтовката. Неочаквано за себе си, Климент бе установил, че физическите упражнения му допадат и нямаше нищо против да потича в полето около Плиска, да върти меча или вдига пълните с пясък торби, приготвени от помощника му. Дори ездата бе започнала да му харесва и той все по-често излизаше да се разхожда с едрия си сив кон Фестос.

Първият нападател налетя на писаря със силен вик, въртейки над главата си двуостър меч. Климент го изчака без да помръдне, отби насочения към главата му удар и на свой ред атакува противника си с бързи къси мушкания. В същото време внимаваше да държи врага между себе си и втория нападател, така че той да не може да го нападне. Убиецът – едър мъж с мръсни дрехи и кожена маска, ядосан от несполуката на първата си атака, се хвърли отново. Оръжието му бе насочено напред и нагоре, така че писарят лесно го парира, след което се пресегна рязко, целейки гърлото на противника си. Това беше бърз и успешен удар, който обикновено му носеше успех, но човекът срещу него също не бе вчерашен. Маскираният отскочи назад и извика на другаря си да му помогне.

Отбивайки удара от боздугана на другия разбойник, който веднага се хвърли напред, Климент се завъртя с разперени ръце, стиснал меча и кинжала си, доближи се до първия нападател, така че той да няма място, в което да движи меча си и заби ножа си в корема му. Чу се стон и бандитът падна на земята, изпускайки меча, който силно издрънча.

Писарят се обърна, залепяйки се с гръб за каменната стена, готов да посрещне нападението на втория убиец. "Аз, мечът ми и врагът ми сме едно цяло. Целя него, но и себе си. Не мисля за ударите. Боже, дано това ми помогне". Думите на стрелеца Кубрат се стрелнаха като светкавица през главата на Климент, докато вторият убиец скачаше напред, размахвайки боздугана си. Писарят се дръпна встрани, блъсна нападателя в гърба, запращайки го в стената срещу него, като в същия миг стовари тежката дръжка на меча във врата му. Чу се неприятен звук от чупене на кости и бандитът се свлече под стената, в която се бе ударил.

Задъхан, Климент се обърне да види къде е Корсис. Помощникът му се бе справил с двама от другите убийци, чиито тела лежаха на улицата и притискаше последния.

В този момент от сенките изплува нов силует, стиснал в ръцете си малък арбалет и се прицели в Корсис.

– Внимавай! – извика писарят, но помощникът му усети заплахата и се хвърли към новия нападател.

Климент видя как показалецът на убиеца побелява около спусъка на арбалета, как скобата се откача, а освободената тетива изстрелва малка стрела с железен връх. Използвайки мечовете си като щит, помощникът му ги вдига пред себе си, доближавайки ефесите им един до друг. Стрелата се отби в тях, а Корсис с дълъг плавен скок стигна до стрелеца и го промуши в гърлото.

След това всичко стана много бързо.

Последният убиец, който до преди миг се бе сражавал с помощника му, се хвърли напред, нанасяйки хоризонтален режещ удар и макар писарят да вдигна меча си, усети как острието на противника му разсича дрехите му и го удря в ребрата.