Жълтата кутия

17

Облечен в скъпа кожена куртка, кръстосал небрежно краката си, обути с чисти кафяви ботуши с посребрени кантове, Еспор мълчаливо се взираше в писаря. На кръста на комита висеше украсена със зелени камъни закривена ножница, боилът замислено въртеше лъскавия кинжал в ръцете си.

След станалото в пещерата отношението на боила към писаря се промени. Впечатлен от разкритията той стана любезен и внимателен и вече не го възприемаше като безобиден книжен плъх, а като конкурент за вниманието и обичта на княза.

Писарят тихо въздъхна. Въртейки скъпия си нож, вперил в него студените си, пресметливи очи, боилът най-вероятно обмисляше как да отстрани от пътя си новопоявилия се съперник. Комитът не се спираше пред нищо и Климент внезапно осъзна, че може да се окаже не само въвлечен в интригите на Еспор, но и да трябва да внимава за живота си. И което бе по-лошото, боилът щеше да следи из късо действията му и да пречи на разследването.

– Борис се връща след три дни – обяви Еспор и изгледа лениво писаря, като човек, който знае повече от него. – Вчера са минали проходите, но напредват бавно, защото князът ловува. Изпратил е Руф да подготви идването му.

Писарят сви рамене.

– И би целия този път, само за да ми кажеш това?

Еспор пъргаво скочи на крака и се протегна.

– Няма да си кривя душата. Яд ме е че ти, а не аз разри заговора на Гостун, Йоан и Винех! – на един дъх изсъска комитът и заби кинжала си в масата. Ножът зловещо изсвистя и потрепери от удара. Еспор изгледа Корсис и Невестулката и мръдна глава като знак, че не иска да говори в тяхно присъствие, но Климент се направи, че не го разбира. Нямаше какво да крие от помощниците си. Ако Еспор имаше някакви притеснения, това си бе негов проблем.

– Ако те бях изпреварил, щях да се издигна неимоверно – продължи недоволно боилът. – А сега ми е отредена само ролята на куриер. Което не ми харесва.

Писарят сви рамена.

– Работа ми е да служа на княза, не да мисля за награди – сухо каза той.

– Стига, Клименте! – Еспор махна с ръка, все едно гони досадно насекомо. – Нима искаш да ми кажеш, че прекрасната ти вълнена наметка, закачена до вратата, тази къща, че дори и възможността да имаш двама помощници, единият от които ми се струва, че не може да бъде причислен към честните граждани, че всички тези неща не са твои, заради благоволението на княза? Хайде да си говорим честно – боилът седна отново на мястото си и се взря в писаря. – Всички искаме да живеем добре, да имаме красиви неща и да разполагаме с влияние. Само че аз честно си признавам, докато ти се правиш на света вода ненапита. Колкото и да го увърташ истината е проста! И тя е, че дължиш положението си на княза. Не! Не! Не ме разбирай погрешно! – той продължи да маха с ръце – Ти напълно си заслужил всичко и според мен то дори е малко. Обичам дейните и мислещи хора като теб! Аз самият съм такъв! Ти си по-умен, но аз съм по-смел, по-решителен и по-дързък. Не се колебая да поискам това, което ми се полага и да избутам от пътя си тези, които ми пречат, дори ако за това се наложи да прережа нечие гърло. Родът ми е добър, и максимално се възползвах от това. Я ме виж сега, колко далеч съм стигнал! – Еспор замълча за миг и се изпъчи. – И нямам намерение да го изгубя!

Климент кимна.

– Какво точно искаш? – попита той.

– Да си помагаме! – Еспор разпери широко ръце сякаш иска да прегърне писаря, който се дръпна назад, а лицето му се разтопи в усмивка. – да си помагаме и да си сътрудничим. Ти ще бъдеш умът, аз ще бъда силата. Заедно можем да постигнем всичко! Да обърнем планини, да преминем реки, да отидем навсякъде, където пожелаем. Нищо няма да ни се опре, никой няма да може да ни спре! Винаги в помощ на Борис, разбира се – побърза да уточни комитът и протегна ръка. – Какво ще кажеш? Приемаш ли?

– Ще ти кажа честно, Еспор – сега бе ред на писаря да се изправи. – Не те харесвам! Не харесвам нрава ти, не харесвам начина ти на действие, не харесвам стремежа ти да се издигнеш на всяка цена. Не харесвам дори натруфените ти дрехи и глупавия нож, с който не си спрял да си играеш, от както дойде. Но ще ти кажа и друго – ако искаш да си сътрудничим, за да се борим с враговете на Борис и държавата, имаш моята подкрепа. Стига да знам, че няма да заговорничиш зад гърба ми и да ми пречиш. Това ми е достатъчно. Аз не гоня успехи, не искам награди и ако мислиш, че ще имаш полза от помощта ми, нямам нищо против – възползвай се, както ти е угодно. Не мога да отрека – твоята смелост и преданост, безпощадността, с която преследваш враговете на Борис, е път, който аз не мога да следвам.

– Хубава реч! – присмехулно каза комитът, но все пак прибра кинжала си в ножницата. – Хубава реч, но ме устройва напълно. Нека бъдем съюзници, които не се харесват. Нека бъдем двама мъже, които забравят различията си, за да служат на своя господар! Нека бъдем неговите поразяващи ръка и ум. Нека... Направо не мога да повярвам какви ги говоря! – изсмя се Еспор, макар очите му да останаха сериозни. – Започнал съм да приказвам като теб! Още малко и ще се превърна в книжен плъх, който вместо в битките, се хвърля смело само към мастилницата. – боилът се изсмя отново. – да бъде както искаш! Ето ти ръката ми! А вие двамата можете да донесете чаши и вино да полеем споразумението – провикна се комитът.

– Беше ли нужно това, господарю? Да се съюзяваме с този... – Корсис не довърши, а само мрачно изгледа стола, на който до скоро бе седял Еспор.

Писарят поклати глава и закопча бойния си колан. Младежът не разбираше, че ако не бе приел предложението на боила, той щеше да се превърне в ненужна заплаха. Кой знае какво щеше да измисли комитът, за да им подлее вода. Вече бе започнал да прави намеци за миналото на Невестулката. И това сигурно щеше да е най-малкият им проблем.

– Ще се подготвим за връщането на княза и ще продължим работата си. Невестулката ще остане да наглежда момичето, а ти ще се върнеш на мястото, където е била нападната. Огледай чии са къщите наоколо. Това може да ни подскаже нещо.

– Не може ли Невестулката да отиде, а аз да остана при момичето? – с надежда в гласа попита младежът.

– Корсис! Само ти знаеш къде точно е станало нападението. Невестулката може да се обърка и да пропуснем нещо важно. Искам да поговоря с Аврора, след което ще те потърся и заедно ще огледаме мястото – писарят сложи ръка на рамото на помощника си. – Не се сърди, но така трябва да направим.

– Добре де, добре! – отговори Корсис, закопча бойния си колан и спря пред вратата. – Само не се бави много. Няма да има какво толкова да правя там.

Климент се загледа в гърба на отдалечаващия се помощник. Какво ставаше в младежа? Дали само обещанието, което бе дал на Еспор да работят заедно, го бе ядосало или имаше и нещо друго? Писарят си припомни колко пламенно Корсис бе описвал действията на момичето, как бе искал да остане при него, вместо да търси нови заподозрени, усмихна се, завъртя глава и тръгна към стаята.

Аврора седеше пред масата, с интерес оглеждаше недовършените документи и нежно галеше с ръка един от изписаните свитъци. Бе сплела косата си на плитка, която се виеше по гърба ѝ като змия, ясните ѝ сини очи искряха, устните ѝ бяха извити в усмивка.

Момичето не се стресна от появата на писаря, само гъстите му вежди се повдигнаха в знак на учудване. Аврора заговори на непонятния си език, жестикулирайки с ръце, като сочеше през прозореца и дори повдигна края на туниката и долната си риза. От страни, нежната и златиста кожа бе загрозена от дълго мораво – синьо петно, мястото където я бе ударил последният от убийците.

Писарят кимна с глава, сложи ръката си на рамото на Аврора и я натисна обратно на стола. След това се настани срещу нея, вдигна двете си ръце като знак, че иска да запази тишина и когато момичето го разбра, заби пръст в гърдите си и каза:

– Климент! Климент!

Момичето закима с глава, след което посочи първо писаря, след това себе си и каза:

– Климент. Ава!

"Нима е толкова просто?" – помисли си писарят и изгледа с нов интерес непознатата. Как можеше да бъде толкова глупав? Трябваше още от самото начало да се заеме по-сериозно с Аврора. Бяха се срещнали само веднъж, което съвсем не беше достатъчно. Може би все пак щеше да разбере нещо?

Обърна се към вратата и извика на Невестулката да донесе жълтата кутия. При вида ѝ Аврора скочи и започна бързо да говори, сочейки ту кутията, ту отново навън през прозореца. Писарят не успя да разбере нищо от несвързаната ѝ реч, а единствената дума, която му се стори, че разпознава, бе "Gubilar". Славяните наричаха така Дявола, но какво общо имаше той с цялата история, не ставаше ясно.

Накрая, отчаяна, че не я разбират, Аврора седна на стола и преди Климент да успее да я спре, натопи перото в мастилницата и надраска на един от празните пергаменти руната

– Анищар?! Какво общо има Юпитер с цялата история, момиче?

– Анищар! Анищар! – закима бързо Аврора и го заля с нов поток от неразбираеми звуци.

– Чакай! Чакай! – писарят седна срещу момичето, хвана ръцете му в своите и почака докато се успокои. След което посочи жълтата кутия и попита? – Анищар? Gubilar?

Момичето поклати глава, за да потвърди, че разбира и бавно каза:

– Gubilar, Lup, Peretouri, Killiggans – и се посочи с пръст.

– Какво? Какво трябва да значи това? Дяволът какво? Нещо ти е направил?

Момичето нетърпеливо махна с главата и отново повтори думите.

– Нищо не разбирам! – писарят разочаровано поклати глава – Какво се опитваш да ми кажеш, момиче?

Аврора скочи отново на крака, посочи кутията, после прозореца и отново, и отново заповтаря неразбираемите си думи.

Не постигнаха нищо повече. Климент прекара почти час в стаята, но напразно. Накрая извика Невестулката, нареди му да донесе храна, а след това да не се откъсва от момичето и тръгна да търси Корсис. По целия път си повтаряше думите, които Аврора му бе казала. Сигурен беше, че някъде вече е чувал нещо подобно, но макар отговорът да бе на върха на езика му, не искаше и не искаше да се появи.

Лесно намери мястото, което беше описал помощникът му. Завари младежа намусен да седи върху ръба на кладенеца, в очакване на господаря си. Корсис не бе открил нищо, което да им помогне, освен обикновен нож и парче колан, които посочи на писаря, но за сметка на това го засипа с въпроси. Младежът искаше да знае какво ще стане сега с момичето, трябва ли да ѝ донесе нови дрехи и най-вече колко дълго ще остане при тях. Младежът бе силно притеснен, че след като пристигне, Борис ще поиска да му предадат Аврора.

– Няма да им я дадем, нали господарю? – почти умолявайки попита Корсис. – Нито на него, нито на онзи грубиян Руф.

Климент отвори уста да отговори, че няма как да не изпълнят волята на княза, но не каза нищо. Споменът го озари неочаквано, толкова очевиден и ясен, че го досрамя как не се е досетил по-рано.

Споменаването на Руф отприщи в главата му поредица от картини, пълни със звуци и образи, в които готът ругаеше подчинените си, наричайки ги "Gubilar", тоест дяволи и маскари. Нямаше никакво съмнение – момичето говореше на готски, което значеше, че вероятно е от някое от тамошните пламена. Как се наричаха – Тервинги или Вестготи, което значеше нещо от сорта на "знатните хора от горите" и Гревтунги или Остготи, както се наричаха "знатните хора от реката". Наименованията имаха общо с това дали първоначално готите са се заселили по поречието на Дунав или в горите, но точно в този момент, Климент не се интересуваше от тези подробности.

Значи Аврора беше от този народ. Но какво правеше в Плиска, толкова далеч от земите им? Но и това нямаше значение! По-важното бе, че съвсем скоро, може би дори още днес щяха да имат на разположение човек, който да може да преведе думите на Аврора.

– Кога идва Руф? – развълнуван попита писарят, но Корсис само повдигна рамена. Помощникът му нямаше как да знае кога пристига телохранителят на Борис.

Въпреки протестите му, че трябва да се прибира, за да провери дали момичето е добре, Климент прати младежа да намери Еспор и да разбере от него кога пристига Руф.

– Какво да му кажа, когато ме попита защо се интересувам? Само ще се издадем, господарю и ще поставим Аврора в опасност! По-добре да питам някой друг – развълнувано каза Корсис и писарят нямаше как да не признае, че в думите му има истина. Макар да бяха сключили съюз с комита, Климент нямаше никакво намерение да му разкрива какво е разбрал. Бе сигурен, че боилът ще използва информацията за собствените си цели, за да блесне пред княза. Ако му кажеше за какво търси гота, Еспор просто щеше да намери пръв Руф и да се възползва от познанията му.

– Прави си! По добре иди при Самуил. Той също трябва да знае кога пристига князът. Нали в края на краищата той сега управлява Плиска.

Корсис хукна, окрилен от новината, че след като приключи може да се прибере в къщи и да се грижи за раненото момиче.

"Което впрочем е съвсем добре – помисли си Климент. – Сякаш самите небеса ни пратиха Аврора. Появата ѝ стана причина за толкова много промени. Ако не беше тя, Гостун щеше да започне бунта си, Винех да му осигури необходимите сили, а архиепископ Йоан да го признае за владетел. Кой знае какво щеше да стане с Борис тогава. Кой знае какво щеше да стане и с мен. Еспор е прав. Съдбата на всички ни е свързана с тази на Борис. От друга страна Агоп, Александър, Чага и Гостун може би щяха все още да са живи, да няма обрани златари и момичетата от Филипополис да продължават да страдат в гнусния вертеп. Корсис нямаше да се влюби, сигурно нямаше да съм срещнал и Невестулката, който се оказа добър помощник. Толкова много неща щяха да поемат по съвсем друг път, ако не беше Аврора и жълтата ѝ кутия. Но Боговете обичат да си играят с нас и да променят плановете ни с незначителни на пръв поглед неща.

Климент бавно огледа земята около кладенеца. Може би все пак щеше да намери нещо? Мястото бе много добре избрано. До него се стигаше лесно, но в същото време бе пусто, обрасло в шубраци и дървета, които го правеха идеално за засада.

По земята около кладенеца още личаха петна кръв, там където бяха паднали убитите, под един от храстите се търкаляше къс нож и парче от стар колан. Писарят ги вдигна, повъртя ги в ръцете си, но те не му подсказаха нищо. Такъв нож можеше да се купи навсякъде в града, а парчето колан бе по-старо. Кожата бе почнала да мухлясва и се прокъсва, но писарят все пак прибра и двете находки в кесията си. Може би по-късно щяха да му кажат повече.

Климент седна на ръба на кладенеца. Гълчавата от пазара и съседните улици достигаше до него като далечен неясен шум. Единственото, което успяваше да различи, бяха откъслечните думи от някаква песен.

" Ти ме изостави,

Замени ме с друг,

Винаги ще проклинам

Тази неделя, тази черна неделя,

Когато си отиде от мен... "

"Дали пък не става въпрос просто за убийство от ревност?" – помисли си писарят. – "Гостун разбира, че жена му изневерява с Чака и иска да си отмъсти на прелюбодейците. Решава първо да се справи с помощника си, но удря на камък – Чака го посича." Климент поклати глава.

Това не обясняваше защо заместникът на Гостун е бил обесен и от кого. Нито и каква е връзката на непознатото момиче с цялата тази работа. Както и кой, и защо искаше да я убие. Къде тук се вписваше смъртта на слугинята Мария? Ами изпадналата от кутията глава?

Не беше толкова просто. Историята имаше друго обяснение и той трябваше да го намери. Прекалено много хора бяха замесени в престъпленията, а той нямаше време да провери всичко. Например Пацик и хазнатаря Драгомир. Въобще беше забравил за тези двамата. Ами Йоан и останалите свещеници? Те как се вписваха в цялата картина. Ако убийството беше от страст, нямаше да повлече след себе си така лавина от събития.

Писарят се протегна, изруга и тръгна обратно към двореца. Май трябваше отново да разпита жената на Гостун – Евдокия. Заедно щяха да направят списък на всички любовници на прислужницата, след което да ги провери един по един. Може би така щеше да стигне до някъде. Трябваше да говори отново и със стария слуга. Как му беше името? Май че се казваше Сеп. Дали пък той нямаше да разкрие още някоя от тайните на господаря си? Или може би първо трябваше да намине покрай брат Дориян? Щеше да занесе храна на Тиона и да види как се справя заедно с останалите момичета.

Писарят мина през пазара и разсеяно поръча няколко питки с масло, маслини и бадеми, кана кумис и топъл козунак. Плати без да се пазари и зачака продавачът да опакова поръчката му. Мислите му бяха някъде съвсем другаде. Носеха се в полето около Филипополис, минаваха през стените на града, за да се озоват на бреговете на Хебър, където тъмни сенки танцуваха в нощта, от там прескачаха в тройната зала на Плиска, в пещерата на Батой и жълтата кожена кутия. Песента, която бе чул, се бе загнездила в мозъка му.

"Винаги ще проклинам

Тази неделя, тази черна неделя,

Когато си отиде от мен... "

се въртеше непрекъснато в ума му, пречейки му да се съсредоточи.

Климент тръсна глава. Чувстваше, че е съвсем близо, че му трябва още съвсем малко, за да намери отговора. Дали не изпускаше нещо важно? Например Симеон? Чигатът бе казал, че мрази Чака и няколко пъти бе допускал непростими грешки. Какво още знаеше за военния? Нямаше ли някаква история за това как сестра му се е самоубила, скачайки в рова на крепостта. Дали тя не е била една от любовниците на Чака, които той след това е изоставил? За това ли се бе хвърлила сестрата на чигата в мръсната вода? Климент се закова на място, все така стискащ в ръце пакетите си. Наистина бе забравил за Симеон.

" Винаги ще проклинам

Тази неделя, тази черна неделя,

Когато си отиде от мен... "

Проклетата песен не искаше и не искаше да излезе от главата му. Трябваше да започне да мисли за нещо друго, защото иначе тази черна неделя нямаше да престане да го преследва. Защото иначе...

Писарят изпусна стомната с кумис, която падна и се разби на земята. Най-неочаквано всичко дойде на мястото си. Подреди се само за миг и картината – кървава, грозна и ужасна, се очерта ясно в съзнанието му.

Писарят премигна и заслони за миг очите си с ръце.

Сигурен бе, че знае кой и как е убил Чака и Мария. Знаеше и нещо повече – защо го е направил и каква е ролята на Аврора във всичко това. Както и чия е отрязаната глава от жълтата кутия. И какво се бе опитвало да му каже момичето.