Жълтата кутия

19

Завари презвитера в малката кухня да чупи орехи и лакомо да яде ядките. До лакета му стоеше чаша с мляко, пред него паничка с мед и кокалена лъжица. Въпреки че още бе светло, на стената, окачен на верига, висеше запален железен фенер.

– От време на време обичам да си угаждам – Козма покани госта си с жест да седне. – Не мога да устоя на сладко и орехи.

Климент се настани срещу свещеника, но отказа почерпката. В главата му бе хаос. Сутрешните му прозрения се бяха заплели в нови мисли и хипотези, свързани с изчезналите деца. Притвори за миг очи и пред тях изплуваха лицата на Бан, Хрис и Лема. Дали имаше и други, загинали като тях, без никой да разбере?

По гърба му полазиха тръпки, въпреки че слънчевите лъчи щедро нахлуваха през широко отворения прозорец. Бе проумял какво става. Приютът на Дориян, който доскоро възприемаше като символ на любов и състрадание, му заприлича на пропита с кръв паяжина, в средата на която като огромен отровен паяк се бе настанил презвитерът.

Климент потрепери и отвори очи. Трябваше с един удар да убие гадината! Кой знае на какво още бе способна.

– С какво мога да бъда полезен? – Дориян се усмихна приветливо, побутна орехите настрана и избърса ръцете си – Станало ли е нещо?

– Разбрах, че още едно дете е изчезнало. Малката Лема.

– Наистина е така - свещеникът поклати глава, в гласа му се прокрадна тъга. – Мислех, че тук ѝ харесва. Никога не създаваше проблеми, всички я обичаха. Но след като Хрис и Бан избягаха, се затвори в себе си. Тримата бяха приятели, макар постоянно да се караха. Вероятно не е могла да преглътне, че са я изоставили. Знам ли – Дориян разпери ръце. – Може да е тръгнала да ги търси. Вчера излезе и не се върна, макар да я чаках до късно през нощта. Вероятно и тя е избягала. Такива неща се случват непрекъснато!

– Омръзна ми да слушам тези думи! – писарят удари ядосано с юмрук по масата. Черупките от орехите се разлетяха на всички страни, млякото се плисна от чашата си – И Бан, и Хрис, и Лема са избягали? Така ли?

Презвитерът учудено вдигна рамена.

– Мисля, че вече обсъдихме този въпрос. Защо се сърдиш на мен? Аз се опитвам да помогна на тези деца. Да им дам подслон и храна. Да ги науча на четмо, писмо и занаят, с който да си изкарват прехраната. Както и на любов към Бог и на някоя молитва, която да им дава сили в труден момент. Не съм им пъдар! Мога само да им посоча верния път. Докато го следват, съм готов да им помагам. Какво да направя, ако решат да свърнат по друга пътека?

Писарят извърна очи. Защо въобще говореше с този човек? Трябваше просто да го смачка, като черен кърлеж какъвто беше. Но преди това трябваше да разбере. Трябваше да се убеди какво е накарало Дориян да извърши гнусните си престъпления.

– А какво ще направиш ако ти кажа, че Бан и Хрис са мъртви?

Презвитерът тъжно поклати глава и събра длани пред себе си. В очите му проблеснаха сълзи.

– Ще се моля за тях! – отговори той. – Бяха добри момчета!

Само толкова? Само това ли ще кажеш? Твърдеше, че са ти като синове! Няма ли поне да се поинтересуваш как са умрели? Или къде са погребани!?

– Какво очакваш от мен?! – страните на презвитера бяха бледи като варосаната стена зад него. – Кой си ти да съдиш как трябва да проявявам мъката си?! Да, Бан и Хрис ми бяха като синове! Скърбя за смъртта ми и сърцето ми се облива в кръв за тях. Но не си ти този, пред който да покажа истинските си чувства!

– Затова ли ги уби?! – думите на писаря изсвистяха във въздуха и шибнаха като с камшик свещеника, който се сви на стола си.

– Как? .. Но защо? .. – сварен неподготвен, Дориян за миг изгуби самообладанието си. След което се изправи, подпря се с длани на масата и се втренчи в писаря. Очите му горяха като въглени. – Как смееш!? – извика презвитерът и гласът му отекна като тътен в малката кухня. – Как смееш да идваш тук и да ме обвиняваш!? Тези деца бяха моето семейство, моят дом, моето призвание...

– И твоята армия! – Климент също се изправи и застана срещу презвитера. – Гръмките ти фрази няма да ме уплашат! Вместо да разиграваш театър, помисли за тези, които си измамил и предал! Ти си подлец, Дориян! Подлец и убиец! Гледам те и виждам в теб само една зла, заслепена от амбиции душа, която скрита зад добрите си намерения смуче кръвта на тези около него. Това са деца, Дориян! Деца! Деца, които си подмамвал с обещания за по-добър живот, а след това си използвал! Не е било трудно нали? Как ги манипулираше? Заплашваше ли ги? Че ако не мълчат и не изпълняват волята ти, ще ги изхвърлиш отново на улицата? Ще им вземеш това, което си им дал? Показал си им и Рая, и Ада и после си ги оставил да избират! Или остават в Рая при теб и правят всичко, което им наредиш, или се връщат обратно там от където са дошли, право в обятията на Дявола. Но истинският Дявол си бил ти! Какво направи с тези, които знаеха прекалено много? Убил си ги, нали? Както си убил Бан и Хрис. Кой ще обърне внимание на умряло на улицата сираче? Дори няма да го докладват като произшествие. Ако не се бях поинтересувал, двете момчета щяха просто да изчезнат. Кой знае още колко деца лежат в безименни гробове, пратени там от теб. Както сам казваш: такива неща се случват постоянно. Колко деца погуби? Кажи ми, свещенико? Колко? Две, три, десет, сто? – Климент усети как започва да се задъхва от ярост. – Кажи ми, колко деца уби, след като изпълниха нарежданията ти? Ти трябва да спасяваш душите на хората, Дориян, да ги вадиш от мрака и да им показваш светлината. Да даваш надежда, любов и сили за нов живот. Бях сляп, но прогледнах. И вместо светлина, виждам в теб само черен, кървав мрак!

Презвитерът се свлече на стола си и скри лицето си в шепи. За миг Климент помисли, че свещеникът плаче, че се разкайва за престъпленията си. Миг по-късно Дориян вдигна глава и писарят разбра, че греши. Вместо сълзи, на лицето му играеше лека усмивка, рамената му се тресяха от смях. Цветът по бузите му се беше върнал, свещеникът се пресегна, взе си орех от купчинката, вдигна желязното си чукче, счупи го, извади ядката и я задъвка с наслада.

– Не знам защо още те търпя! – каза накрая презвитерът и загреба от меда. – Мислех те за сериозен човек, за човек, просветлен от Бог, писарю, а ти дойде при мен, дойде при един представител на истинската вяра, при човек, посветил живота си на другите, за да ме заплашваш и обиждаш. И защо? Защото не можеш да на мериш истинското разрешение. Борис те притиска, нали? Иска да откриеш кой е убил Агоп и Александър. И кой обира златарите му. Пратил е хора да те наглеждат – Дориян пренебрежително махна с ръка. – Не си мисли, че не знам за комита Еспор, който следи как върви разследването ти. И попаднал в безизходица, ти реши да обвиниш мен – един беден свещеник, който не може да се защити. Нещата, които говориш, са безумни, опасни и най-вече безсмислени. Не разбирам накъде биеш, но явно ме обвиняваш в смъртта на две от момчетата, живели при мен. Макар да не каза нито защо, нито как си стигнал до подобно заключение.

– Ех, Дориян, Дориян ... – писарят погледна със съжаление свещеника – Колкото повече се опитваш да се измъкнеш, толкова повече сам затъваш в собствените си грехове. Нима съм казвал, че те обвинявам за убийствата на Агоп и Александър? Точно затова, както сам се изрази е пратен Еспор да ме наглежда. Но досега не е ставало дума за убитите свещеници. Нито за ограбените златари. Как така изведнъж се сети за тях? – Климент спря за миг, но презвитерът не отговори. – Мълчиш? Не желаеш повече да говориш? Тогава аз ще ти кажа! Ще ти кажа всичко, Дориян! Как си убил Агоп, как си станал причина за смъртта на Александър. Как след това си премахнал и двете момчета. Но в замяна, в замяна ще ми кажеш къде е момичето! Ако Лема е жива, остави ме да я спася. Обещавам да ходатайствам пред Борис за лека и бърза смърт. Съгласен ли си?

Презвитерът не отговори, а само вдигна чукчето си и го стовари върху следващия орех. От силата на удара той се смачка, а свещеникът ядно го запрати в ъгъла.

– Искаш доказателства? – попита писарят. – Слушай тогава: Нека почнем от начало. Двама свещеници – Агоп и Александър са убити. Да видим какво знаем за тях – Агоп продава услугите си на богатите и влиятелните, като им разяснява новата религия и как да преминат към нея без да изгорят на лумналия огън. Печели лесно тяхната подкрепа и закрила, от което извлича изгода. Харесва скъпите неща и не се притеснява да го показва. Агоп е добър теолог и оратор, което му помага да се издигне, дори Борис започва да го кани и слуша проповедите му. Това сигурно дразни другите, които не са толкова пробивни, но какво може да се направи – писарят сви рамена. – хората са устроени различно. Мнозина в Плиска мразят Агоп или му завиждат. В миналото му, точно както и в това на Александър има тъмни петна. Помниш ли как ми каза за това? Докато седяхме на двора и си беседвахме сладко, сладко със Симеон? Помниш ли как ме насочи първо към него. Направи го много ловко. Разчитал си, че или във вертепите на Филипополис където се е подвизавал Агоп или по пътя ще ми видят сметката. О, не се усмихвай – Климент ядно изгледа духовника срещу себе си. – На двата пъти се измъкнах на косъм. Но за сметка на това открих някои интересни неща – как да заловя Батой и с какво точно се е занимавал Агоп във Филипополис. И каква е тайната, която той крие.

– И каква е тя? – небрежно попита Дориян и метна още един орех в устата си. – Какво си открил за нашия брат во Христе?

– Агоп е харесвал секс с малки момичета. Освен това е обичал да ги мъчи. И е убил, нарочно или без да иска три от тях.

– Мръсник! – Козма бе оставил чукчето си, ръцете му се разтрепериха. – Само за това заслужаваше да умре!

– Така е! Агоп е бил извратен развратник и убиец, който заслужава смърт. Отначало помислих, че затова си го убил. За да го накажеш за престъпленията, които е извършил във Филипополис. Представях си какво си изпитвал, когато си разбрал какво е направил. Ти беше точно на другата страна – събираше изоставени деца, грижеше се за тях, осигуряваше им подслон и прехрана. И изведнъж срещаш някой като него. Сигурно са те засърбели ръцете да въздадеш правосъдие.

Презвитерът кимна. Бе спрял да яде и съсредоточено слушаше писаря.

– Но после осъзнах, че нещата са много по-дълбоки. Ако искаше да накажеш Агоп бе достатъчно да го разобличиш. Това дори би било по-страшно отколкото да го убиваш. Свещеникът пак щеше да се срещне със смъртта, но преди това щеше да бъде опозорен. Ти обаче не си го направил.

– И защо не съм?

– Защото не си искал Агоп да говори. Ако беше съден, той щеше да търси всевъзможни начини да се отърве. Включително и такива, в които изобличава престъпленията на други, търсейки милост. Много по-безопасно е било да му затвориш устата без много шум.

– Но какви престъпления? Какви? – Дориян разпери ръце. – От кога е престъпление да помагаш на изпадналите в нужда? В това ли ме обвиняваш? Че съм направил дом, в който сираците да могат за миг да си поемат глътка въздух?

– Да, точно в това те обвинявам!

– Ти си луд! – презвитерът се разсмя гръмогласно. – Напълно луд!

– Нека съм луд – съгласи се Климент. – Но това не променя факта, че си направил приюта, не за да помагаш на сираците, а за своя собствена изгода. О, да – писарят вдигна ръка, за да заглуши поредните протести на свещника. – На някои наистина си помагал. Но по-важни са били останалите. Сам видях как обучавате децата тук – да могат да се бият, да се промъкват, да стрелят с лък.

– Учим ги също на четмо, писмо и молитви – додаде презвитерът, но Климент не му обърна внимание.

– Освен скверните занимания на Агоп във Филипополис открих още и това, че някои от децата в бардаците, които свещеникът е посещавал, са дошли от Плиска. Избягали са от теб. Затова си го убил! Не за да спасиш сираците. Не си бил сигурен дали те не са му разказали нещо, което не е било предназначено за неговите уши. Нещо, което би те изложило на опасност. Нещо, което да изложи на опасност цялото ти начинание, така добре организирано и прикрито.

– И какво е това "нещо"? – подигра му се презвитерът. – Престани да си играеш с мен, писарю! Ако знаеш нещо – кажи го! Ако не, млъкни и се махай! Имам си достатъчно работа.

– Не е ли странно това, че и при двете убийства стрелецът е имал нужда от няколко стрели, за да порази мишената си? Пратил е четири по Агоп и то при положение, че не е бил особено далеч. Александър пък не е бил улучен нито веднъж. Свещеникът се е пребил, след като в уплахата и желанието си да избяга е паднал в изкопа на базиликата.

– Това пък какво общо има? – учуди се Дориян.

– Има! Какъв е този стрелец, който не може да улучи жертвата си? Що за убиец би постъпил по този начин? Очевидно не е бил обикновен. Хем е имал достатъчно смелост да извърши убийство, хем не е бил подготвен както трябва за това.

– Може да се е бил уплашил. Или да е бил жена. Или просто да е имал лош късмет – предположи презвитерът.

– Точно така! Със сигурност е бил притеснен от това, което прави, но не е бил жена. Бил е дете! В нашия случай – две деца – Хрис и Бан. Големият е стрелял, малкият го е прикривал!

– Какво? – Дориян се огледа объркано. – Но как така?

– Хайде, свещенико! Не се прави на изненадан! Ти си ги пратил по следите на Агоп и Александър. Ти си превърнал двете момчета в престъпници, а когато са изпълнили ролята си, си ги убил! Използвал си и други преди тях, нали? – Климент седна срещу Дориян и го погледна в очите. – Създал си своя малка армия от малолетни престъпници. Наистина гениално! За децата няма непреодолими прегради. Те могат да отидат навсякъде, да направят всичко и никой няма да им обърне внимание. Много умно! Особено ако има някой като теб, който да ги ръководи, насочва и държи из късо. Кога за първи път ти дойде тази идея? Предполагам, че в началото си започнал наистина с цел да им помагаш. След което си решил да ги използваш.

Дориян поклати глава, но не каза нищо.

– Това обяснява и обирите на златарите. – внезапно смени посоката на разговора Климент. – Те бяха записани на сметката на Батой, но нещо не ми даваше мира. Не беше в неговия стил да окраде някой без да оставя следи. Тук ставаше дума за нещо друго. Батой щеше да нападне, използвайки сила, за да вземе това, което иска. Не да се промъква като призрак през нощта, оставяйки след себе си заключени врати. Как бяха влизали крадците в трезорите на златарите? Огледах всички места, където бяха извършени кражбите. Имаше нещо, което ги свързваше. Всяко от ограбените помещения беше с малко прозорче с решетка. Възрастен човек не би могъл да се промъкне през него. Но дете? Особено по-малко? Някой пъргав, слаб и ловък като Бан? Така е било, нали? Той или някой друг е влизал вътре, отварял е сандъците, раклите и шкафовете и е подавал плячката през прозореца. Не ми ли каза самият ти, че голяма част от децата учат за ковачи и ключари?

Презвитерът продължаваше да мълчи, но слушаше внимателно.

– Ще ти кажа как точно е станало всичко – продължи Климент. – Организирал си приюта, прибирал си в него сираци, спасявал си ги от улицата. Мъчел си се да събереш средства, но все не са ти стигали. Тогава си решил, че след като не ти дават ще си вземеш сам. Сред питомците ти е имало достатъчно, които не биха се поколебали да извършат престъпление. Сам ми каза – повечето са преживявали от кражби и всякакви други престъпления преди да ги прибереш. Отделил се тези, които са били подходящи, говорил си им, вероятно си им представил това, което правиш не като кражби, а Богоугодно дело. Това си правил с децата, които сам си обучавал. Така наречените "избрани", които си подбирал и организирал. Затова не си искал никой друг да присъства на сбирки ви. За да не ви чуе как кроите следващия грабеж. Внимателно огледах сиропиталището. Може и да изглежда бедно, но всъщност имате всичко, от което се нуждаете. От къде си взимал пари за това? Но то не ти е стигало! Мечтаел си за собствена, голяма църква. "Свети Архангел Михаил", нали така беше? Чакал си удобния момент и си кроял планове. И той не е закъснял да се появи. Батой и бандата му са били прекрасно прикритие. Кой би се усъмнил, че обирите на златарските магазини не са дело на безразсъдния разбойник? И би заподозрял добрия отец Дориян и малките му, спасени послушници? След което се е появил Агоп. Отначало не си му обръщал внимание, но скоро си разбрал кой е, откъде идва и защо. Дали някое от децата, избягали от теб във Филипополис, не се е изпуснало да каже нещо? Че случващото се зад стените на приюта е различно от това, което изглежда? Пратил си Бан и Хрис по следите на свещеника. Знаел си къде живее и от къде ще мине след празненството при Гостун. Момчетата са го чакали в засада. Не знам как точно си ги убедил да извършат подобно ужасно престъпление, но ти можеш да си достатъчно убедителен когато се наложи. Те са причакали пияния Агоп и са го убили. Но са били уплашени от това, което вършат, а и не са имали достатъчно опит с лъка, за това са изстреляли толкова много стрели.

– Ами Александър? Него за какво ми е трябвало да го убивам?

– Той сам си е подписал смъртната присъда. Решил е, че щом строи базиликата в Плиска, вече всичко ще става по неговата воля. Плановете му са били да разтури всичко старо и да го съгради отново. Не знам дали отецът е говорел в пряк или преносен смисъл, но си се почувствал заплашен. Затова си пратил малките си убийци и по неговите следи. На изкопите обаче те е трябвало да стрелят от далеч. За твой късмет Александър се е паникьосал, побягнал е, паднал е в изкопа и се е пребил. И пак никой не те е заподозрял. След което се появих аз и започнах да задавам въпроси. За лош късмет, първите които срещнах в приюта бяха именно Бан и Хрис. При всяко идване се интересувах от тях, виждал си ни да си говорим. Те все пак са само деца. Ами ако решат да те предадат? Или се изпуснат да кажат нещо, което не трябва? Затова си решил да ги отстраниш! Извеждаш ги в града, даваш им някаква задача и гевреци, замесени с татул. Много добре знаеш, че те няма да изхвърлят храната или да я дадат на някой друг. След което ти остава само да чакаш. Всички следи са заличени, всички нишки са прекъснати. Дори пускаш слуха, че се е появил щедър анонимен дарител, който ще ти даде пари за изграждането на нов храм. Така си смятал да изкараш на светло откраднатото от златарите. И всичко става лесно, просто и без последици. Парите са осигурени, бъдещето ти също. Ако някой все пак застане на пътя ти, имаш армия от сираци, които да се разправят с него. Толкова е просто! И никой не би заподозрял нищо нередно. Деца – превърнати в убийци! Що за чудовище си ти Дориян? И смееш да се кичиш с титлата християнски свещеник!

– Това звучи чудесно, но как ще го докажеш? Имаш ли поне нещо, което да потвърждава тезата ти? – презвитерът изгледа победоносно събеседника си. – Както сам каза, всички нишки са прекъснати.

– Не всички! – отговори писарят. – Скоро след като се прибрах в Плиска, бях нападнат в покрайнините на Вътрешния град. Спаси ме случайната намеса на един просяк. Стрелецът тогава ползваше същите стрели, с каквито бяха убити Агоп и Александър. И с каквито стреляте по мишените в двора ти.

– И какво от това? Такива като тях се продават навсякъде. Това не е никакво доказателство! – каза свещеникът, но по челото му избиха капки пот.

– Не е само това – продължи Климент. – За едно си бил нрав. Бан и Хрис наистина те издадоха без да искат. Първия път, когато дойдох при теб, ги срещнах при оградата. Те ме поздравиха по име и знаеха, че съм княжески писар? От къде?

Дориян не отговори.

– Ти си им казал! Казал си им кой съм, когато си пратил да ме убият! Знаел си за задачата, с която ме праща Борис и не си искал да ти се бъркам в работите, които тъкмо са тръгнали толкова добре. Затова Бан и Хрис знаеха името и поста ми. Няма от къде другаде да са го научили освен от теб!

Презвитерът дълго седя с наведена глава.

– Значи все пак ме предадоха! Тези малки никаквици. Но ти не разбираш! Ти и другите като теб, които носите красиви дрехи, храните се по три път на ден и имате истински дом над главата си! - презвитерът заговори бързо, по бузите му избиха червени петна. – Не разбирате какво значи да си жаден, да си гладен, да ти е студено и да няма къде да заспиш! Това дадох на тези деца! Това! Разбираш ли?! – отецът не дочака отговор, махна презрително е ръка. – Така и няма да разбереш за какво ти говоря. Ходих, обикалях, молих се... Боили, багаини, търговци... Никой не искаше да подаде ръка на изпадналите в нужда деца. Какво можех да направя? Да затворя приюта? И да ги върна обратно на улицата? Ти си прав, писарю, там наистина е ад. Но ад, само за тези, които са самотни и отблъснати. Да, аз и моите деца извършвахме престъпления! Но не мисли, че ти и тези като теб сте с нещо по-различни от нас. Обществото, в което живеем, хората като теб, като Агоп и Александър, които вярваха, че светът е само техен! Вие ни превърнахте в това, в което станахме! Защо просто не ни помогнахте, когато протегнахме ръка? – свещеникът замълча за миг и сведе очи към масата. – Започнахме с дюкяните в по-далечните квартали. Едни отиваха да оглеждат, други се промъкваха през нощта и отмъкваха набелязаното. Ти си напълно прав – беше съвсем лесно. Никой не би заподозрял деца за обирите. Да откраднат нещо през деня от някоя сергия – това да, но да се промъкват нощем като истински крадци... Беше наистина добър план. Какво загубиха златарите, които толкова оплакваш или търговците, от които задигахме стока? Не са останали гладни, нали? Имало е къде да легнат вечерта. Имало е с какво да се нахранят. А за мен това означаваше само едно – живот! Зад всяка кражба виждах спасен детски живот! Нима не си заслужаваше риска?

– Ами Агоп и Александър?

Презвитерът махна с ръка.

– Агоп трябваше да си плати за това, което бе направил във Филипополис! Още там трябваше да го убият с камъни! Вместо това лицемерите се направиха, че нищо не се е случило и просто го прогониха от града. Защото така е по-удобно. Но да, той наистина знаеше нещо за мен. Дойде няколко пъти тук, уж да ми помага. Как само шареха очите на този мръсник! Тогава ми подметна, че е срещал и преди деца от моя приют. Че двамата имаме тайни, които можем да споделим. Сам се набута в ръцете ми. Но не съжалявам! С един куршум ударих два заека – отмъстих за убитите и се предпазих – Дориян се задъха от вълнение, но продължи. – С Александър също се справихме лесно. Идиотът бе решил, че е недосегаем. Толкова могъщ, толкова надменен. Ще почва всичко от начало! Точно той, който имаше камък вместо сърце! Който е грабил навремето по пътищата! Чувал ли си историята за това как се покаял и станал нов човек? Направо като извадена от Светото писание. Ха-ха-ха – изсмя се презвитерът. – Не можех да го оставя да разруши това, което бях изградил с толкова труд. Направи ми услуга, като сам падна в безценния си изкоп и си строши главата. Така му се падаше!

– Както и на Бан и Хрис? И на тях ли така им се падаше?

Презвитерът помръкна.

– Това е твоя вина, не моя! Ако не се беше появил, момчетата щяха да са си живи и здрави. Но не! Ти трябваше да дойдеш, да душиш наоколо и да развалиш всичко! Трябваше да ги жертвам в името на останалите.

– Както сега си готов да жертваш и Лема? И нея ли уби? Затънал си в кръв Дориян! Убивал си или са убивали по твое разпореждане. И оправданията няма да ти свършат работа! Все някой друг е виновен за това, което си извършил. Аз, Агоп, Александър... – писарят извади кинжала си. – Кажи ми къде е момичето? Не ме карай да те принуждавам да го правиш!

– Защо? За да унищожиш всичко? Няма да стане! – Дориян неочаквано скочи, чукчето в ръката му полетя към главата на писаря.

Изненадан от внезапната атака, Климент политна назад, вдигна кинжала пред себе си и някак си успя да избегне удара.

Презвитерът грабна падналия на земята чук и се нахвърли като обезумял върху писаря, засипвайки го с удари. Свещеникът се биеше като обладан и въпреки че не беше боец, замахваше силно и точно. Климент с мъка отбиваше ударите му, но полуделият Дориян не спираше да налита и налита. Няколко пъти писарят се опита да достигне с оръжието си презвитера, но той въртеше чука с такава ярост, че това бе невъзможно.

Климент смени тактиката. Вече не атакуваше противника си, а само парираше ударите му, чакайки го да се измори. Дориян продължи да напада и напада, но постепенно ударите му отслабнаха. Отецът губеше сили, лицето му стана кървавочервено, гърдите му започнаха да се надигат все по-бързо. Дъхът му излизаше със свистене, ръката му вече не беше толкова сигурна.

Щом Дориян отпусна за миг чука си, писарят го атакува, но свещеникът отскочи, завъртя отново оръжието си и пак се понесе напред. Климент отблъсна атаката, хвърли се срещу него и се опита да посече презвитера през китките. Уморен или не, Дориян бе достатъчно бърз. Той дръпна ръцете си назад, но острието на кинжала все пак остави кървава диря по ръцете му. Отецът извика и изпусна чука, който падна с глух звук на земята.

Дориян обаче нямаше намерение да се предава. Озърна се трескаво, метна се като лъв през стаята, сграбчи закачения на стената фенер и го завъртя като боздуган пред себе си.

– Няма да излезеш от тук жив, писарю! – дъхът на свещеника излизаше на пресекулки, но беше пълен с омраза. – Няма да унищожиш това, което съм съградил с толкова мъки!

– Къде е момичето?! – извика на свой ред Климент. – Кажи ми къде криеш Лема и това може да приключи!

В отговор презвитерът завъртя фенера над себе си и се опита да го стовари върху главата на противника си. Климент отскочи в страни, а от силата на удара веригата на фенера се изплъзна от ръцете на Дориян и се разби в пода.

Лененото масло напои сухата слама, която веднага пламна. Огънят заоблизва краката на масата и столовете, подхвана завесата на прозореца и се прехвърли върху дървената стена. Стаята се изпълни с дим и пламък.

– Какво ще направиш сега? Ще ме преследваш или ще спасиш останалите? – изсмя се свещеникът и побягна през вратата.

– Пожар! Пожар! – писарят блъсна в страни горящата маса и хукна след свещеника. Опита се да затвори вратата на кухнята, за да ограничи огъня, но не успя.

– Пожар! – извика отново Климент и продължи да тича. Някъде заблъскаха врати, чуха се викове, в края на коридора се подаде пребледнялото лице на брат Марк.

– Какво става? Къде гори? – запелтечи той, но писарят го сграбчи за расото и дръпна лицето му към своето.

– Дориян полудя! – извика Климент, опитвайки се да надвика набиращите сила пламъци. – Подпали приюта и избяга. Трябва да изведеш децата навън. Ще можеш ли?

Монахът кимна объркано, завъртя си и хукна, крещейки команди. В последния миг писарят го хвана за края на дрехата и го завъртя към себе си.

– Дориян? Къде да търся Дориян? Има ли някакво място, където би могъл да се скрие?

Марк посочи с ръка към края на коридора.

– В дъното е стаята, където обучаваше избраните от него сираци. Само той има ключ за там. Вратата е дебела и висока, не може да я сбъркаш – монахът закри лицето си с ръка, за да се предпази от дима.

Климент пусна монаха и полетя към дъното на коридора. Лесно намери вратата, но тя беше заключена. Писарят започна да блъска с юмруци дървото, но дебелият дъб не поддаде. Вместо това от вътре се чу тънък момичешки писък.

– Дориян! – Климент се надяваше презвитерът да го чува. – Остави момичето! То не ти е виновно за нищо! Пусни Лема и излез! Все още можеш да се спасиш!

– Не искам да те слушам повече! – отговори му приглушеният глас на свещеника. – Причини достатъчно неприятности! Момичето ме предаде и заслужава да умре!

– Чакай! – извика писарят и се заоглежда, опитвайки се да намери нещо, с което да разбие вратата. – Трябва да ти кажа нещо много важно!

– Поредната лъжа, нали?! Не вярвам на нито една твоя дума!

– Помощ! Помогнете ми! – Климент разпозна гласа на Лема.

– Не е това, което си мислиш! Агоп е оставил предсмъртно писмо – писарят се чудеше какво да измисли, за да спечели малко време. Дали не можеше да заобиколи къщата и да влезе през прозореца? Но как да разбере къде точно е той. И няма ли през това време презвитерът да убие пленницата си? – Не искаш ли да разбереш какво е написал?

Отговор не последва. Зад вратата се разнесе глух удар, нещо падна на земята. Дали Дориян не бе убил момичето?

Писарят като обезумял заблъска врата, давейки се в дима, който бързо пълнеше коридора. Внезапно усети, че някой го дърпа. Обърна се и изненадан видя бледото лице на Тиона, която го гледаше с широко отворени очи, белеещи в черния пушек.

– Какво правиш тук? Бягай навън! – махна ѝ с ръка уплашеният писар.

– Дай ми това – момичето пристъпи напред и почти насила издърпа тънкия кинжал от ръцете му. След това мушна върха в ключалката, повъртя го малко и вратата се отвори с щракване.

– Готово! – радостно обяви момичето. – Така добре ли е?

– Даже много добре! А сега бягай! – писарят грабна ножа от ръцете на момичето, бутна го по гърба и то бързо изчезна в пълния с пушек коридор.

Климент блъсна вратата и влетя в стаята, която бързо започна да се пълни с дим. В далечния ъгъл, стиснал с едната си ръка извиващата се Лема, Дориян бе опрял гръб в стената.

- Махай се или ще я удуша! – извика той и стисна гърлото на момичето. На пода лежеше срязано въже и дървен стол, на който свещеникът бе държал пленницата си.

Без да отговаря, писарят се метна напред, заби кинжала си в крака на презвитера и дръпна момичето от ръцете му.

Дориян се свлече на пода, расото му се надипли около него. Свещеникът се опита да стане, но раната бе дълбока и той не успя да се задържи на крака. В същия момент огънят заблиза страните на вратата.

Бутайки плачещата Лема пред себе си, Климент свали наметалото си и го метна върху главите и на двамата.

– Когато ти кажа, поемаш дълбоко дъх и почваме да тичаме към вратата. Колкото и да ти е трудно, в никакъв случай не трябва да отваряш уста и да дишаш. Разбираш ли?

Момичето закима бързо с глава.

– Ами аз?! – Дориян безуспешно се опитваше да се изправи. Бялата стена зад него бе почервеняла от кръвта му. – Помогни и на мен! Не можеш да ме оставиш да изгоря, проклет да си!

– Хвани ме за ръката и гледай да не паднеш! – Климент не обърна внимание на свещника. – Готова ли си? Сега!

Двамата побягнаха по пълния с дим коридор, огънят бумтеше, зад тях се носеха виковете и клетвите на Дориян. Няколко пъти Лема залитна, но писарят я държеше здраво и не я остави да падне.

– Насам! Насам! – брат Марк бе застанал зад обхванатата от огъня врата и викаше отчаяно.

С последно усилие Климент блъсна момичето пред себе си, след което сам се хвърли в пламъците. В следващия момент усети благословената прохлада на нощния въздух, а твърдата ръка на монаха го подхвана и му помогна да седне на земята.

"Това е третият пожар, от който се спасявам! Третият пожар от който се спасявам! Третият пожар..." – не спираше да си повтаря писарят. До него Лема плачеше на земята и гледаше горящия приют.

– Изведох всички! Всички са тук. Всички... – не спираше да повтаря Марк. Лицето му бе черно от саждите, краят на расото му бе обгорял – Няма сериозно пострадали! Проверих! Всички са тук! Пратих да повикат помощ. Ще дойде всеки момент. Може би ще успеем да спасим... – монахът се обърна към горящата къща, която бавно започна да се накланя на една страна. В далечината се чуха викове и тропот на тичащи крака.

– Един не успя да избяга! Повече няма да видим презвитер Дориян – каза Климент и няколко сълзи се стекоха по лицето му.