Жълтата кутия

1

Климент избута настрани купчината с папируси и карти и се прозя. Гърбът го болеше, очите го смъдяха от дългото четене и дима на трите лоени свещи.

Денят преваляше, а той още не беше обядвал. Не му беше за първи път. От самото си начало, новата 865 година бе изпълнена само с тревоги и много, много работа. Най-лошо стана в последните месеци. Борис напусна Плиска, преследвайки бунтовниците, писарят бе затрупан с работа. Участваше във военните съвети, помагаше при организацията на лагера, отговаряше и за кореспонденцията на княза. Задачите не спираха да валят една след друга и нямаше никакво време за почивка.

Писарят стана, протегна се и гърбът му изпука. Придърпа надолу новата си, специално поръчана кожена куртка и се подпря на края на масата. Събитията следваха едно след друго с невероятна скорост. Откак великият боил Иратаис и последователите му бяха атакували двореца, бе минал само месец и половина, но на него му се струваха като години.

След неуспешното нападение и последвалата битка под стените на Вътрешния град, Борис бе подгонил предателите. Предвождани от боила Варда, разнебитената армия на въстаниците побягна на юг, опитвайки се да се прегрупира и да събере нови подкрепления.

Никой не се присъедини към тях и те не посмяха да влязат в открито сражение. Вместо това поставяха капани, устройваха засади и нападаха с малки отряди, които бързо се оттегляха. Скрити между храстите, хората на Варда обсипваха бавно напредващата армия със стрели, крещейки към войниците, че са предатели, отрекли се от Бога на дедите си. Всеки, който се отделеше, рискуваше да бъде убит. Често изпращаните напред разузнавачи не се връщаха, а на следващата сутрин ги намираха надупчени със стрели или с прерязани гърла.

Въпреки това Варда отстъпваше. Засадите и клопките можеха да причинят дребни щети, но не и да разколебаят волята на княза. Армията на бунтовниците се обезверяваше и гладуваше, не ѝ достигаха храна и хора, които все по-често бягаха и идваха да се хвърлят с плач в краката на Борис, търсейки прошка.

Най-накрая, само преди два дни, близо до Филипополис, се бе състояла решителната битка. Варда нямаше на къде повече да отстъпва. Боилът се опита да намери брод през река Хеброс, но не успя и поиска преговори. Борис отказа и битката започна.

Князът раздели войските си на две, прати едната да обходи врага, под прикритието на ниските хълмове, с другата атакува фронтално. Бунтовниците бяха обкръжени. Отчаян, Варда се предаде, молейки милост за себе си и хората си, но молбите му останаха нечути. Князът заповяда да убият боила, хвърли войските си в атака и клането започна.

Бунтовниците падаха под копитата на връхлитащите ги конници и под остриетата на довчерашните си другари и скоро земята се осея с трупове. Някои се опитаха да се спасят, хвърляйки се в Хеброс, но и това не им помогна. Войниците на Борис ги преследваха дори във водите на реката, която скоро почервеня от кръв.

Всеки, който се бе опълчил срещу княза, трябваше да умре!

Благият до скоро владетел, който сломяваше враговете си на масата за преговори, а не на бойното поле, се бе превърнал в жесток военачалник, не познаващ милост!

Писарят взе парче пергамент от купчината на масата, опита се да го прочете, но не можа да се съсредоточи. Хвърли писмото, наметна перелината си и с широки крачки излезе от шатрата.

Тръгна през лагера, като прескачаше въжетата на шатрите и налягалите около тях войници, отвръщайки на поздравите на чигатите и багаините. Слънцето огря бледото му лице, вятърът разроши черната му права косата, по устните му бавно се разля усмивка. "Всеки е ковач на собствената си съдба" – цитира сам на себе си Сатулий писарят и се огледа.

Търсеше помощника си Корсис. Бе му станало навик да тренира с него всеки следобед. Макар и млад, Корсис бе отличен боец и прекрасен учител, а Климент се оказа неочаквано добър ученик. Двамата се бяха запознали, покрай предишното разследане на писаря. Бащата на Корсис Вардан, стана една от първите жертви на полуделия боил Шун, който смяташе, че ще бъде Бог, ако пие от черепите на прочути личности. Шун, който наричаше себе си "Неуязвимия", извърши поредица от зловещи убийства, заплашвайки самия княз и подстрекавайки Великия съвет на боилите, предвождан от Иратаис, да въстане срещу него. Върховната цел на Шун бе да се сдобие с главата на Борис, от която да направи последната си, седма чаша. В същото време той търсеше и чашата от черепа на Никифор, която вярваше, че ще го направи безсмъртен.

Климент разкри заговора, намери пръв мистичната чаша на Крум, а Корсис отмъсти за баща си като прониза Шун на платото под Мадарския конник. От тогава двамата бяха станали неразделни, а писарят приемаше помощника си като приятел и брат.

Около лагера цареше оживление. Конници препускаха ловко, премятайки се около седлата, други тренираха със затапени мечове, други пускаха хвърчила или просто лежаха на земята.

Намери Корсис на една от поляните до лагера, заедно с група войници. Вдигайки малките си рогови лъкове, те бързо пускаха стрели по забити в земята дървени пръчки.

Писарят спря да погледа надпреварата, впечатлен от майсторството на стрелците. Макар разстоянието да бе голямо, а мишените малки, повечето от войниците не пропускаха целта. Техните умения често бяха решавали битките, а стрелите им можеха да пробият византийска желязна ризница от сто крачки.

Нищо не можеше да се сравни с българските лъкове! Направата им се пазеше в тайна, но Климент знаеше, че за изработването на най-добрите от тях са нужни десет, а понякога и повече години.

Възбудени и зачервени, войниците посрещаха с одобрителни викове всеки добър изстрел, а неуспешните бяха последвани от подигравки и освирквания. Мишените се поставяха все по-далеч и далеч и накрая останаха само двама състезатели – багаин с гъста прошарена коса и нисък, подвижен войник с дръпнати очи. Съблечени голи до кръста, те приемаха окуражителните викове на поддръжниците си преди последния изстрел.

Пръв стреля дребосъкът. Преди да пусне стрелата си, той дълго се цели, застинал неподвижен като статуя.

– Изчаква вятърът съвсем да стихне – прошепна седящият до Климент войник и го бутна с лакет в ребрата – Бранко е най-добрият, помни ми думата! Заложил съм на него една сребърна монета. Съветвам и теб да сториш същото. Няма начин да си изгубиш парите.

Най-накрая дребосъкът стреля. Тетивата му избръмча, стрелата му полетя и след миг се заби в отдалечения на повече от петдесет метра дървен прът. Попадението не бе точно в центъра, но бе приветстван с бурни викове.

– Знаех си, че ще уцели! – радостно извика войникът до Климент и облиза устни. – да видим сега какво ще направи Кубрат.

Багаинът излезе напред и всички като по команда млъкнаха. Той излъчваше сила и увереност, които нямаше как да останат незабелязани. Кубрат бавно изтегли стрелата, вдигна лъка, опъна тетивата и за миг застина напълно неподвижен. Багаинът дори не погледна целта си, но стрелата му полетя като светкавица и се заби точно в средата на дървото.

Взрив от радостни викове приветства успешното попадение, а намусеният Бранко отиде и стисна ръката на Кубрат, признавайки го за победител.

Смеейки се, войниците започнаха да се разотиват. Загледан в още треперещата стрела, Климент се наведе и вдигна един от оставените на земята лъкове.

– Трудно ли е? – попита той Корсис.

Вместо него му отговори победеният Бранко.

– Слагаш стрелата в тетивата и стреляш. Въпросът е какво ще уцелиш. Някой се хвалят, че от препускащ кон могат да ударят елен в окото. Или летящ сокол – той изгледа с насмешка Кубрат.

– Това наистина ли е възможно? – невярващо попита Климент.

Багаинът само сви рамена и продължи да се облича.

– Хвалби на самозабравили се фукльовци, които не знаят какво говорят! Но нали трябва да има вечер какво да говорят около масите! – с презрение се изплю на земята Бранко.

– Не са хвалби! – отговори Кубрат без да се обръща. – Това е изкуство, което малцина владеят.

– И ти си един от тях, така ли? – не престана да се заяжда загубилият стрелец. – Покажи ни тогава това "изкуство"? Или това са само високопарни приказки? Истината е, че трябват тренировки, тренировки и пак тренировки! А не празни думи.

– Така е – съгласи се багаинът и опъна тетивата на роговия си лък. – Но освен тренировки трябва и друго – дух!

– Хахаха – изсмя се Бранко. – Още думи. Докажи го ако можеш!

Багаинът въздъхна.

Войниците, които бяха тръгнали да се разотиват, спряха, за да чуят спора на двамата стрелци.

– Докажи го, Кубрат! – извика един от тях и писарят разпозна в него войника, заложил за Бранко.

– Докажи го! Докажи го! – завикаха и останалите, предвкусвайки предстоящото зрелище.

Багаинът се огледа и повдигна рамена:

– Щом настоявате... – думите му се понесоха по вятъра – Понеже очевидно нямаме сокол или препускащ елен, ще ми трябва едно от онези там – той посочи едно от реещите се във въздуха хвърчила.

Само след минута войникът, който го пускаше, се приближи с играчката си.

– Свали го на земята! – нареди Кубрат. След като хвърчилото бе приземено, той внимателно нарисува върху пергамента две големи колкото монети точки. – Колко нависоко може да полети? – попита той.

– Въжето ми е някъде около 50-60 метра – отговори войникът.

– Развий го до край тогава! – заповяда багаинът и отстъпи назад.

Собственикът на хвърчилото не чака втора покана. Той се затича, леко го хвърли във въздуха и започна бавно да отпуска въжето, докато подето от вятъра, то се издигаше все по-нагоре и по-нагоре. Накрая хвърчилото изпъна въжето до край и остана да се полюшва на него високо, високо в небето – малка бяла точка, свързана с невидима нишка със земята.

– Никой не е в състояние да улучи подобно нещо! – каза писарят, докато останалите с интерес следяха какво прави Кубрат.

Без да показва никакви емоции, все едно е сам на поляната той се наведе и с бавни, отмерени движения взе две стрели от кочана си. Багаинът изглеждаше напълно вглъбен в това което прави, виковете и дюдюканията на войниците не му правеха впечатление. Кубрат бавно вдигна едната стрела, положи я върху лъка и го обтегна без видимо усилие. След това го вдигна към небето, задържа изпънатата до крайност тетива и стреля. Тялото му дори не потрепери, ръката му, държала до преди миг стрелата, леко се спусна покрай кръста му. Последва втори изстрел, изпълнен също толкова внимателно, съсредоточено и грациозно, но и напълно естествено, сякащ човек, лък и стрела бяха едно.

Накрая Кубрат си пое дъх, тръсна глава и тръгна към дрехите си.

– Уцели ли? Уцели ли? – възбудено викаха всички, докато войникът навиваше въжето, дърпайки хвърчилото си към земята.

– Напълно невъзможно! – отговори Бранко. – Видяхте ли го този самохвалко, дори не се прицели както трябва!

Думите му бяха заглушени от одобрителен рев, защото хвърчилото бе слязло достатъчно ниско, за да се видят двете забити в него стрели.

– Но как е възможно? – Климент не можеше да повярва на очите си. – Как е възможно да се стреля така?

Вместо отговор, последваха нови викове. И двете стрели бяха пронизали тънкия пергамент точно в черните точки. Невярващ, Бранко приближи до сваленото хвърчило, подритна го с крак, след което бързо се отдалечи, последван от дюдюкането на останалите войници.

– Как уцели? Какво е това? – писарят не спираше да гледа ту падналото на земята хвърчило, ту багаина.

– Това – отговори му Кубрат докато пристягаше кожения си колан – е изкуството на стрелбата с лък.

– Чакай! Чакай! – Климент го хвана за ръката. – Къде се научи да стреляш така? Можеш ли да научиш и мен?

Багаинът го изгледа продължително.

– Не знам дали ще успея. Опитвам се да предам уменията си на по-младите, но те са прекалено нетърпеливи.

– Аз не съм! – увери го Климент. – Как изучи това изкуство?

– Не го изучих – въздъхна стрелецът. – Бързах да се похваля с постиженията си и не стигнах до края. А трябваше. Но бях млад и мислех, че няма по-важно нещо от това да уцелиш мишената. Трябваха ми години, за да проумея, че нещата не стоят по този начин.

– Обясни ми.

– Бих искал да можех – багаинът вдигна лъка си и дръпна тетивата. Звукът ѝ, ясен и плътен, прониза писаря като с нож. – Но не знам дали ще ме разбереш. Истината е, че и аз самият не знаех какво точно правя. За мен няма значение дали ще улуча целта. Просто вдигам лъка си и чувствам как той свързва небето и земята, а по средата сме ние с него и изпълнени с оренда.[8] Аз ставам мишената и тя става аз и не мога да кажа дали аз улучвам нея или тя мен. След това отпускам ръката си, така, както росата пада от стрък трева. В главата ми няма мисъл, няма желание, няма цел. Просто пускам стрелата. Аз, стрелата и мишената ставаме едно цяло. И винаги уцелвам целта – Кубрат замислено поклати глава. – Всъщност не стрелям аз, а нещо друго, което е в мен. Аз просто му давам възможността да излезе и да се прояви.

– Кой те научи на това?

– Шарения. Така твърдеше, че му е името, макар аз да го наричах стареца от реката. Така и не разбрах как се казва, но твърдеше, че реката му говори и напътства. Преди години бях в дружината на хан Пресиян, когато той излезе на лов. Преследвахме тлъст елен, но конят ми се спъна и ме хвърли. Улисани в гонитбата, останалите така и не забелязаха, какво се случи. Счупих си крака и ръката. Не можех да ходя. Ако не ме беше намерил учителят, така и щях да си умра там в гората. Но той ме спаси и излекува. След което ми предаде изкуството си.

Старецът обичаше да си пийва и да ме налага с пръчката си. Накрая, както вече казах, реших че няма какво повече да науча и си тръгнах. А можех да разбера още толкова много.

– Какво?

– Ще ти кажа, но дали ще ме разбереш? Той ме научи как да опъвам лъка с духа си и да стрелям без да мисля за целта. Учеше ме, че изстрелът трябва да "падне" както пада снегът от натежало дърво, преди изобщо да мисля за него.

Или както казваше: "Полетът на стрелата трябва да изненада и самия стрелец."

Климент го изгледа объркано.

– Но как се постига това?

– С тренировки – отговори Кубрат и лицето му заприлича на парче скала. – С много, много тренировки. Не само на тялото, но и на духа. Най-вече на духа. Трябва да се научиш да се целиш не в мишената, а в себе си и все пак не в себе си. Да улучваш себе си и все пак не себе си. Да се превърнеш в онзи, който се цели и в самата цел. В онзи, който нанася удара и който го понася. До тогава, докато вече нямаш нужда от лък и стрели. Това можех да науча, но го пропуснах. Когато това се постигне, човек започва да мисли както дъжда, който пада от небето. Мисли като водата, която тече по реката. Мисли като слънцето, огряващо полето. Като листата, полюляни от вятъра. И в същото време е дъждът, слънцето, реката и пистата. Такъв беше старецът от реката.

– Нищо не разбрах – каза Климент и се почеса по главата. – Но ми хареса как стреляш и говориш. Какво стана с учителя ти?

– Не знам. След години се върнах да го търся, но беше изчезнал. Така и не можах да го намеря повече. Единственото, което разбрах за него е, че е орфик.

"Аз съм стрелата, мишената и лъкът. Това ми харесва. Още повече, че аз знам чия стрела съм. Тази на Борис!" – мислеше си Климент, докато крачеше обратно през лагера. Взе си купа с яхния от една от походните кухни и се запъти към шатрата си.

Пред нея завари група високи, едри мъже, с преметнати на гърба кръгли щитове и дълги мечове, закачени на бойните им колани, бяха се събрали пред входа, подаваха си чаши с бира, подвиквайки обиди на развален латински. Климент разпозна новодошлите и приповдигнатото му настроение тутакси се изпари. Това бяха готите[9] – личната охрана на Борис. Което означаваше, че князът му е дошъл на посещение. И не вещаеше нищо добро.

Седнал в собствения му стол, наметнат с червена ленена мантия и запасан с извит кинжал в златна ножница, Борис въртеше в ръцете си едно от писмата, оставени на масата. Зад него, свел смирено глава, облечен в просто черно расо, стоеше дякон Аркадий – личният изповедник на княза. Самият византийския патриарх Фотий бе препоръчал отеца, но Климент хранеше към него сериозни подозрения. Винаги мълчалив, благ и усмихнат, Аркадий не отказваше услуга или разговор, но никога не разкриваше истинските си мисли. Писарят няколко пъти моли княза да внимава с дякона, който за него бе шпионин, но Борис не обърна внимание на думите му. След приемане на християнството, страната се бе напълнила с гръцки свещеници. Те трябваше да преведат по-лесно новите си братя през капаните на вярата, но бяха налетели като скакалци, готови да унищожат всичко по пътя си.

В страни от Аркадий, на една от подпорите се бе облегнал комитът Еспор, дялкащ нещо с малко ножче. Боилът изгледа лениво падналия на колена писар и му се усмихна с вълчата си усмивка.

Еспор се издигна шеметно след бунта срещу Борис. Безскрупулен, жесток, амбициозен и умен, той бързо се покръсти и още по-бързо разбра, че ако изпълнява и предугажда желанията на владетеля, може да постигне всичко. Много глави бяха паднали в последните месеци и много постове се бяха оказали свободни. Нещо, което Еспор не искаше да пропусне. Комитът се отличи в преследванията, ръководи най-кървавите атаки, хвърляше се в най-страшните кланета, за да докаже предаността си. Лично обезглави някои от водачите на старите боилски родове и след това сам зае мястото им до Борис, който все повече му се доверяваше. Климент не знаеше какво да очаква от Еспор. Досега не бе имал работа с него и предпочиташе да стои по-далеч от кървавите му ръце и нрава му на пепелянка.

Зад комита, скрит в сенките, се спотайваше Руф – водачът на готите и личен телохранител на Борис.

Той нито за момент не изпускаше княза от погледа си, а нощем спеше пред леглото му, свит като куче върху дебелите кожи. Климент не знаеше от къде се бе появил Руф и с какво бе задължен на княза, но готът няколко пъти бе показал, че е готов да умре за господаря си.

Макар да бе свиреп, груб и вечно подпийнал, писарят харесваше охранителя. Едрият гот може и да беше убиец, но правеше това, за да защити господаря си, а не заради лични облаги.

Князът махна с ръка, продължавайки да се взира в пергамента и Климент стана. Борис остави писмото на масата и поклати сърдито глава.

– Нищо не разбирам! Какъв е този шифър, който не мога да проумея? Обяснявал си ми го поне сто пъти!

Климент сви рамене.

– Не е толкова просто, господарю. Всяко писмо е изпратено от човек, който носи в себе се преписана на пергамент молитва. Ползвайки го, той заменя буквите от азбуката, с първите букви от различните абзаци. Аз също имам препис като неговия – писарят посочи дебела, грубо подвързана книга. – Само той и аз знаем коя молитва да ползваме и можем да разчетем написаното.

– И въпреки това не ми харесва! – Борис се втренчи в Климент. – Имам чувството, че в земите ми става нещо, което не знам!

– Щом не разбирате написаното, значи и никой друг няма да успее. Това трябва да ви радва, господарю. Пък и аз превеждам всичко и го давам без да го крия. Така че едва ли има нещо, което да не ви е известно.

– Може би и някой друг трябва да знае за какво става дума. И да контролира работата. Най-малкото може да допуснеш грешка – Еспор се оттласна от подпората и също вдигна едно от писмата на масата.

– До вечерта ще пратя всички текстове с точни инструкции как да се използват в шатрата на княза. Така няма да има грешки – сухо отбеляза писарят.

– Остави сега това – Борис махна с ръка – Не се съмнявам, че мога да разчитам на помощта ти. Ако имах каквито и да било съмнения, нямаше да те натоваря с тази работа. Но Еспор е прав. Може да допуснеш неволна грешка. Още едни очи няма да навредят на никого.

Двамата с комита си размениха бързи погледи. Вече бе ясно кой от тук нататък ще командва шпионите на княза.

– Този поход взе да ми омръзва – Борис се протегна и се взря в един от маншетите на кожената си куртка. – Омръзна ми да спя на твърдата земя и да ям сух хляб и зле изпечено месо. Да нося едни и същи дрехи, да не мога да се изкъпя и да не знам какво ще ми донесе идващият ден. Имам нужда от промяна. От нещо, което да развесели душата и да отпусне тялото ми.

Климент извъртя очи. Едва ли можеше да се каже, че князът спи на земята и се храни като прост войник. Имаше на разположение шестима готвачи, а в шатрата му се издигаше легло с балдахин.

– Но сега най-после враговете ми са разгромени! – провикна се Борис. – Гарваните кълват месата им, костите се белеят в полетата и никой не смее да не се преклони пред властта ми. И въпреки това се чувствам неспокоен! Мисълта за Иратаис не ми дава мира.

– Иратаис е мъртъв, господарю!

– Но последователите му не са! – князът удари с юмрук по масата – Колко от тях се спотайват в дупките си, чакайки да се появи някой, който да тръгне срещу мен, за да го последват? Някой като Вардан? Мислиш ли, че не виждам очите, които ме гледат от сведените им глави? Пълни с омраза и гняв! Мислиш ли, че не чувам виковете, които ме обвиняват за предател, когато минавам по улиците на някой град? Мислиш ли, че не усещам желанието им за мъст? Колкото повече ги преследвам, толкова по-коварни и вероломни стават те – гласът на Борис набираше сила, лицето му почервеня. – Колко от тях тайно се кланят на Тангра и го молят за смъртта ми? Колко от колобарите[10] са избягали в горите и са се скрили в планините, за да правят магии, та да се разболея и умра? Колко се правят на хрисими християни, докато заговорничат и плетат интриги? Колко?

Климент повдигна безпомощно рамене, незнаещ какво да отговори. Зад него Руф се размърда в сенките, подрънквайки с оръжията си.

– Заобиколен сте от хора, които са ви верни, господарю! – обади се Еспор. – Всички склониха глава пред властта ви и приеха Христос за свой Бог. Тези, които не го направиха, са мъртви! Няма от какво да се страхувате. Последователите на Тангра са прогонени, от колобарите нито един не е останал на свобода.

– Така е! Но предателството тлее, стаено в сенките, чувствам го! Питай Руф да ти каже какво се е случило в готските племена. Вдигнали са се на бунт и са избили водачите си. Аз поне в това отношение засега съм късметлия – Борис се усмихна и за първи път погледна към писаря. – Какво носиш? Овнешка яхния? Любима ми е! Дай да я опитам.

Князът се пресегна и взе вдигащата пара купа, извади от кесията на пояса си резбована костна лъжица и шумно започна да сърба.

– Люта и гъста! Точно както я обичам! Затопля стомаха и прочиства кръвта – Борис разбута пергаментите и постави купата на масата. – Казвам ви съвсем честно – радвам се, че това преследване свърши! Уморих се да избивам предатели и да подскачам при всеки шум. Но както каза Еспор, заобиколен съм от верни хора, на които мога да разчитам, а враговете ми са мъртви.

– Значи се прибираме в Плиска? – Климент се постара надеждата да не проличи в гласа му.

– Не! Работата е добре започната, но трябва да бъде доведена до край. След това ще си почина за около месец в двореца си в Сердика. Още не ми се връща в Плиска.

Писарят тихо изстена. Значи това влачене нямаше да има край.

– Но вместо мен, в Плиска ще се върнеш ти! – Борис се изсмя на учудената физиономия на Климент. Зад него Еспор също се ухили.

– Аз ли, господарю? Защо?

– Нещо нередно се върши в столицата ми. И няма да престъпя прага ѝ, докато не разбера какво е – Борис се усмихна мрачно. – Боритарканът Гостун е мъртъв. Заместникът му Чака също.

– Мъртви? – писарят знаеше какво да каже. – Но как?

– Така! – князът щракна с пръсти. – Гостун е давал вечеря за големците в града. Не ме питай защо, не знам – махна с ръка Борис. – В разгара на пиршеството се появили войниците на чигата Симеон. Знаеш го, заедно с Винех отговаря за крепостните стени и Вътрешния град. Водели със себе си момиче, което искало да влезе в двореца. Но не можело да обясни защо – говорело език, който никой не разбирал. Момичето носело жълта кожена кутия. В нея имало отрязана глава.

– Отрязана глава ли? – Климент потръпна. – Чия?

Борис сви рамене.

– Никой не успял да я разпознае. Търкулнала се през залата като зелка и сложила край на тържеството на боритаркана. Жена му се разпищяла и припаднала, останалите се развикали. Настанала бъркотия и суматоха – Борис се изкиска. – Вечерята естествено била провалена, гостите се разотишли. След което Гостун и Чака се скарали. Чака го предизвикал на двубой и го убил. После се е прибрал в къщи и се е самоубил!

Климент понечи да зададе нов въпрос, но се отказа. Борис едва ли знаеше повече подробности. А и да знаеше, те едва ли щяха да са точни. Трябваше да проучи внимателно въпроса и на място да събере необходимите му сведения. Вече не се съмняваше, че ще трябва да разследва случилото се в Плиска.

Имаше ли то нещо общо с отсъствието на Борис от града? Дали страховете на княза за ново предателство нямаха истинско основание?

– Изглеждаш като гладно куче, подушило пържола – подигра му се Борис. – Нямаш търпение да се махнеш от тук, нали? Не ти харесва това, което правя?!

– За какво са се скарали? – отговори на въпроса с въпрос Климент.

– Не знам. Сведенията бяха кратки. Не разбирам и защо Чака се е самоубил. Знаеш го какъв беше – фукльо и конте, което гони жените. Обличаше се по последна мода, носеше се като някакъв византийски велможа. Все с най-хубавите ботуши, все с най-скъпата наметка, все с най-острия меч... Готов да пие до зори, да закача прислужниците и да се сбие с всеки, който не му хареса. Не виждам как такъв като него ще се беси.

– Значи се е обесил?

– Да – да – махна с досада князът. – Обесил се е! Намери ли са го да виси на следващата сутрин в дома му. Искам да отидеш в Плиска и да разбереш какво се е случило. Защо двамата от най-висшите ми боили са се скарали? Защо Чака е убил Гостун и се е самоубил? Такъв като него щеше да яхне коня си и да долети да ми иска прошка, а не да си сложи въжето. Тук има нещо гнило! Иди и разбери какво точно се е случило! Разбери и чия е главата в жълтата кутия. И кое е момичето, което я е донесло!

– Има и още – обади се Еспор – Около Плиска се е появил особено нагъл бандит. Нарича се Батой и използва отсъствието на господаря, за да напада и граби пътниците. Варнехът Самуил, който сега командва града, няколко пъти се е опитвал да го залови, но разбойникът се е измъквал от преследвачите и залаганите му капани. И което е по-лошо, Батой е започнал да напада и в Плиска!

– Преди няколко дни са обрали златаря Батур – продължи Борис, сякаш двамата с Еспор си предават щафета и писарят внезапно осъзна, колко близък е станал комитът на княза. – Никой не знае как са проникнали в мазетата му. Вратите са били заключени, резетата спуснати от вътрешната страна. Разбили са сандъците и са отмъкнали всичкото му злато. Част от което беше мое! – Борис не прикри раздразнението си. – И което ми е нужно за този поход!

– Ами това? – писарят посочи към отрупаната с пергаменти и свитъци маса.

– Ще намеря кой да те замести. Дай списъците на Еспор, той ще се справи.

Климент кимна. Значи затова комитът присъстваше на срещата. Сега Еспор щеше да знае още от тайните на княза.

Но нещо не беше както трябва.

На комита му бе необходимо време докато навлезе в работата и започне да се справя с цифрите. Защо Борис доброволно се съгласяваше да научава със закъснение докладите на шпионите си?

Нещо липсваше в цялата картина. Нещо, което да обясни избухванията на Борис и внезапния му страх. Както и прибързаното поемане на работата му от комита.

– Не е само това, нали? – писарят се взря в зачервените очи на княза – Случило се е и още нещо!

– Така е! – Борис се наведе напред, а очите му хвърляха искри. – Някой е убил отец Агоп. Простреляли са го със стрела в сърцето. Станало е след вечерята на Гостун. Причакали са го в една тъмна уличка и са му видели сметката като на куче! – Борис отново удари с юмрук по масата и пергаментите се разлетяха на всички страни. – Някой все пак оспорва властта ми! Някой смее да убие свещеник, след като знае, какво означава това. Някой като Иратаис, който ми се надсмива тайно, вървейки против волята ми! Някой, който се възползва от отсъствието ми, за да плете черните си интриги, готов да ги метне като мрежа върху мен. Няма да позволя подобно нещо! Няма! – Князът се задъха от гняв. – Искам да се върнеш в Плиска и да разбереш кой е този, който още носи Тангра в сърцето си и не иска да приеме Христос. Кой е тайният ми враг! Кой е убил Агоп! Искам да го намериш и да го заловиш! След което да го накарам да съжалява, че се е родил!

Зад Борис дякон Аркадий се огледа притеснено.