Жълтата кутия

3

Седнали зад тежка резбована маса, Пацик, варнехът Самуил и хазнатарят Драгомир приличаха повече на съдии, отколкото на съвет, в който писарят е поканен да участва. Пред залата пазеха войници, в ъглите на каменното помещение бяха поставени стражи. През вдигнатите капаци на прозорците нахлуваше слънчева светлина, но тя не бе достатъчна да прогони студа и мрака.

Настаниха Климент на неудобен твърд дървен стол с висока облегалка, без да му предлагат от виното и сушените плодове, с които тримата боили се черпеха.

Драгомир, който пристигна последен, поиска да заеме централното място, но дебелият Пацик, настанил се вече на средния стол не искаше и да чува да го отстъпва. Последва кратка свада, в която Самуил се опита да успокои двамата боили и накрая хазнатарят намусено седна в ляво от Пацик, дърпайки колкото се може по-далеч стола си от този на славянина. Залата се изпълни с недоверие и взаимна неприязън, която тримата дори не се опитваха да прикрият.

Никой не попита Климент с какви задачи князът го е пратил в Плиска, нито го осведомиха какво се случва в града, както очакваше писарят. Пацик, Самуил и Драгомир се интересуваха единствено от похода на Борис. Боилите искаха да знаят до къде е стигнал князът, колко пъти е влизал в бой, броя на повалените войници и пленени първенци, какви са настроенията в лагера му и на него самия.

Писарят отговаряше, без да може да разбере защо е подложен на този разпит, вместо да обсъдят убийствата и обирите, ставащи в Плиска.

Описа подробно сраженията след напускането на столицата, разказа за последната битка близо до стените на Филипополис, за избитите в реката войници, посечените пратеници и смъртта на Варда. Събеседниците му го слушаха внимателно, сурово кимаха с глави и се споглеждаха от време на време, сякаш знаят нещо, което не е известно на писаря.

– Кога ще се върне Борис? – лицето на Пацик се бе зачервило, дебелият славянин се наведе напред през масата, за да чува по-добре.

– Не може да се каже с категоричност – отвърна Климент – Князът има намерение да остане за известно време в двореца си и Сердика.

– Колко време? – не се даваше Пацик.

– Не знам. Колкото му хареса – вдигна рамене писарят, на който всичко това започваше да му омръзва. Беше му студено на краката, гърбът му се скова от неудобния стол, и не научаваше нищо, което поне малко да осветли станалото в Плиска. – Борис няма да се върне преди да разбере какво се случва в столицата му. Не беше никак доволен от вестта за смъртта на Гостун, Чака и Агоп. От това, че е загубил част от златото си, а около Плиска безчинства разбойник, който не може да бъде заловен.

Тримата боили отново бързо се спогледаха. Самуил облиза устни и скръсти ръце, но не каза нищо.

– И кого вини за всичко това? – гласът на Драгомир се изви във фалцет. – Обвинява ли князът някой за случващото се в Плиска?

Писарят изгледа троицата срещу себе си и внезапно проумя какво става. Пацик, Драгомир и Самуил ужасно се страхуваха да не ги държат отговорни за последните събития и Климент не можеше да ги вини. Главите на мнозина бяха паднали за далеч по-малки прегрешения. Страхуваха се да не би Борис да реши, че не са изпълнили както трябва задълженията си и да ги предаде на палача. Страхуваха се и от него, княжеския пратеник, който имаше неограничена власт и можеше да ги уличи във всичко, което си пожелае. Затова го бяха извикали тук и се държаха с него по този груб начин. Искаха да му покажат, че те са тези, които командват в столицата и за него няма да е добре да се бърка в делата им.

– Засега не обвинява никого – спокойно каза Климент. – Изпрати ме да разбера какво всъщност се случва. Ще ви бъда благодарен, ако ми обясните каква е ситуацията.

Тримата боили се спогледаха за пореден път, но преди някой от тях да успее да отговори, вратата се отвори с трясък и в залата връхлетя епископ Йоан.

С веещо се черно расо, коси и брада, византиецът приличаше повече на прилеп, нахвърлил се върху плячката си, отколкото на смирен християнин.

– Какво става тук?! Какъв е този съвет?! Защо аз не съм поканен?! – свещеникът изстреля въпросите си като стрели, които се забиваха в седналите около масата.

Климент притаи дъх. Очакваше непочтителният тон на епископа да вбеси тримата боили, които не бяха свикнали на подобно отношение. Нищо такова не се случи. Пацик, Самуил и Драгомир, забиха погледи в масата пред себе си, без да отговарят.

– Попитах какво става тук?! – Йоан застана в средата на залата, сложи ръце на кръста си и изду гневно бузи. – Или трябва да докладвам на моя господар императора, че новите му братя, които така внезапно се присадиха в Христовата вяра, се държат непочтено? Или замислят нещо нередно? Може би трябва да уведомя първо вашия княз, че не се държите като истински християни!

– Събрали сме се по дела, които нямат нищо общо с православието – Самуил единствен се осмели да се противопостави на развилнелия се епископ. – Обсъждаме ставащото в града и държавата, които нямат нищо общо нито с вас, нито с императора ви, нито с новия Бог!

– Всичко има общо! – обяви Йоан и гласът му отекна като камбана между каменните стени. – Това, което говорите, няма как да остане скрито от нашия Бог Исуса Христа – византиецът се прекръсти. – Нима не сте разбрали това? Бог знае и се интересува от всичко! Императорът и патриархът – също! Или още скърбите за Тангра?

– Няма такова нещо ваше Преподобие... – започна Драгомир, но Пацик веднага го прекъсна.

– Не Преподобие, а Преосвещенство! – Йоан сърдито кимна с глава. – Не се меси в неща, които не разбираш, ковчежнико!

Драгомир пламна от отправената му обида, но не отговори.

– Няма защо да се сърдите, Владико – продължи славянинът, пускайки най-сладката си усмивка. – Събрахме се, за да изслушаме сведенията, които ни е пратил нашият господар, князът по този човек. Нищо повече.

– Кой е това? – епископ Йоан за първи път погледна към писаря. – Не съм го виждал досега.

– Казвам се Климент, княжески писар. Борис ме изпрати в Плиска, за да...

– Ще повториш всичко, което вече си казал, пред мен! – Йоан седна до масата и пое подадената му от Пацик чаша с вино. – Не забравяйте, че император Михаил е кръстник и духовен баща на вашия княз. Той няма и не трябва да има никакви тайни от него. Докладвай писарю, слушам те!

Климент изгледа тримата боили срещу себе си. Не можеше да повярва, че оставят чужденец, пък бил той и византийски епископ, да се държи по такъв начин с тях в собствената им столица. Колкото и да бяха уплашени Пацик, Самуил и Драгомир, нямаха право да се унижават по този начин. Още повече да обсъждат с чужденец тайните на държавата и управлението.

Писарят поклати глава. Не бе осъзнал колко дълбока е промяната в Борис и какви последици носи след себе си. Боилите наистина имаше от какво да се страхуват. Едно писмо от Йоан, в което дори само се намеква, че те не се придържат стриктно към новата вяра, можеше да им коства животът.

– Тъкмо запознавах членовете на Великия съвет с някои от писмата, които князът ме натовари да напиша – каза писарят. – Те вече са изпратени, но той сметна, че са достатъчно важни, за да уведоми боилите си за това.

Драгомир изгледа стреснато Климент, отвори уста да каже нещо, но замълча. Пацик свъси вежди, Самуил му намигна лукаво.

– Какви писма?

– До римската курия.

– До кого?! – Йоан подскочи и се задави с виното си.

– До римската курия – повтори писарят и се усмихна невинно като младенец. – Не знаете ли къде е? Там се намира папа Николай.

– Много добре знам къде е Рим и кой е стопанинът му! – сопна се епископът. – Какво пишеше в писмата?

– Нашият владетел, князът, сънува сън, в който му се явил ангел. Той му казал, че трябва да обърне поглед на Запад и от там ще бъде облят в светлина. Князът писа на папата как да тълкува съня и значи ли той, че Българската църква трябва да се подчинява на Рим, а не на Константинопол. И ако направи това, дали папата ще ни даде собствен епископ.

– И какво отговори Николай? – от вълнение кръстът на гърдите на епископа се залюля.

– Не знам, ваше Преосвещенство – отговори писарят и сведе поглед. – Може би трябва да питате за това господаря си, император Михаил. Той като кръстник и духовен баща на нашия владетел сигурно има отговор на този въпрос.

Йоан гневно скочи на крака, захвърли чашата си, която издрънча и литна встрани, оплисквайки с вино каменния под.

– Не ми е ясно каква точно игра играете вие и господарят ви, но това не ми харесва! – гневно извика той. – Императорът и патриарх Фотий веднага ще разберат какво сте направили! И се съмнявам, че ще останат доволни!

Свещеникът се завъртя на пети и се втурна през вратата, следван от Пацик, който се опитваше да го успокои.

Писарят поклати глава. Със съвета бе свършено.

– Надявам се, че не си подвел нашия приятел, епископа – малките очички на хазнатаря гледаха Климент сякаш го виждат за първи път. – Това може да има много сериозни последици.

– Може – съгласи се писарят. – Но това не отменя факта, че Борис писа на папата. И Николай му отговори. Праща двама римски епископи – Формоза Портуенски и Павел Популонски. Ще пристигнат след няколко месеца. Предполагам, че ще има какво да си кажат с Йоан.

Драгомир стана, изгледа още веднъж Климент, поклати глава и без да се сбогува напусна малката зала.

– И сега какво? – писарят не сваляше изпълнения си с яд поглед от варнеха. Така ли трябваше да се държат българските боили пред византийците? – Ще ми каже ли някой какво се случва или ще трябва сам да разбера?

Самуил се надигна от мястото си, приближи се до него и сложи ръка на рамото му.

– Не ни разбирай погрешно, писарю – каза той – И на мен ми се иска да изхвърля наглия византиец. Даже нещо повече. Но от как Борис се покръсти и доведе гръцките свещеници, нещата се промениха. Виждаш колко отмъстителен е станал князът. Не можем да рискуваме да си навлечем гнева му, като се държим непочтително с византийските духовници, дори когато го заслужават. Те се възползват от това. На него се подмазват, а нас унижават и използват. Някои искат да забогатеят на наш гръб, други да си върнат загубените битки, всичките ни шпионират и донасят в Константинопол. В ръцете им сме и те много добре го съзнават.

– Не трябва да допускаме това!

– Не е толкова просто – варнехът разпери ръце. – Де да можехме всеки път да се справяме като теб. Добре нареди Йоан. Сега ще има да пише донесения и оплаквания до императора и поне известно време няма да ни се бърка. Но ела. Имаш задачи за вършене Нека отидем в гарнизона. Там ще научиш всичко, което искаш да узнаеш.

С бърза крачка Самуил поведе писаря към крепостната стена. Минаха под сводестата врата с отворени железни порти и влязоха и един от ходниците на стражевата кула. Тя бе на три етажа, петоъгълна, с разклоняващи се стълбища и площадки, от които тръгваха каменни коридори.

– От тук е по-бързо – каза варнехът и махна с ръка на писаря да го последва.

Качиха се до втория етаж, спуснаха се под свода на малка арка и свиха по коридора в дясно. Бяха във вътрешността на защитната стена. През малките прозорци и бойници нахлуваше светлина, по ъглите горяха факли, а Самуил обясняваше в движение от къде минават.

– Това са складовете – посочи той няколко дебели дървени врати. – В тях държим оръжията и броните, стрели за лъковете и всякакви други полезни неща. Натам е кулата на заместника ми Винех и затворът на крепостта, но ние нямаме работа там и се надявам никога да нямаме – ухили се в сумрака варнехът, макар шегата му никак да не хареса на писаря. – Това са помещенията за стражите, тук се крият войниците по време на атака, а това е един проход, за който малцина знаят.

Самуил зави зад една от подпорните греди, огледа се бързо и помести малка сливаща се със стената врата. Преди да влязат в тъмния проход, варнехът грабна една от горящите факли.

Тунелът бе тесен и неравен, спускаше се стръмно надолу и на места се разклоняваше. Стените бяха облицовани с каменни плочи, но много от тях бяха изпадали и на местата им се подаваше пръст и корени.

– Стой плътно до мен – каза Самуил, който уверено крачеше напред. – Ако не знаеш къде отиваш, лесно можеш да се загубиш.

Не вървяха много. След минута проходът започна да се изкачва и ги отведе близо до Източната порта. Изходът му бе така умело замаскиран, че ако човек не знаеше къде и какво да търси, бе невъзможно да го намери.

Самуил загаси факлата в делва с дъждовна вода и посочи на Климент малка пристройка, долепена до вратата на Вътрешния град.

– Това е Бърлогата ми – каза Самуил и махна с ръка за поздрав на минаващите войници. – Там ще можем да говорим на спокойствие.

"Бърлогата" на варнеха напълно оправдаваше името си. Помещението бе просторно, с големи прозорци, покрити с рогови пластини, които щедро пропускаха светлината, но претъпкано с нахвърляни в безпорядък вещи. Копия и секири си правеха компания с плъстени делви и гърнета, от които стърчаха стрели и лъкове. По стените между избелелите карти бяха накачени нанизи царевица, гъби и орехи. По пода се търкаляха парчета от пергаменти, свитъци и счупени пера. В ъглите бяха натрупани един върху друг сандъци и кутии с разтворени капаци, от които висяха краищата на дрехи. Походно легло, набързо заметнато с няколко кожи, довършваше картинката.

Отдавна се каня да подредя, но все не ми остава време – варнехът махна с ръка, сочейки безпорядъка наоколо. – Знаеш как става – задача след задача, след задача... Тичам нагоре надолу, дори не ми остана време да се оженя – Самуил подръпна провисналите си бели мустаци. – Вече не помня от кога не съм се прибирал у дома. Тук ми е по-добре. Донесох си и легло и все по-често оставам да нощувам тук. Пък и е по-удобно, ако възникне някое непредвидено обстоятелство. Искаш ли вино?

Климент кимна с глава, вдигна дебел кожен панталон от един от столовете и седна.

– Като историята с Гостун и Чака ли? – попита той.

– Като историята с Гостун и Чака! – потвърди Самуил. – И не само тя. Напоследък в Плиска се случват странни неща, които не мога да проумея. Имам чувството, че някакво зло пълзи из града, спотайва се по ъглите и дебне, готово да сграбчи всеки, който му се изпречи на пътя. Сякаш в кутията на непознатото момиче освен отрязаната глава имаше и някакъв демон, който излезе на свобода и впива ноктите си в Плиска. – Варнехът махна с ръка, опита се да поразчисти бъркотията, но се отказа и седна на леглото. – Не ми обръщай внимание – въздъхна той и надигна чашата си. Остарявам и започвам да се плаша от неща, на които до скоро не бих обърнал внимание. Но не мога да се отърся от чувството, че над всички ни е надвиснала огромна беда. И когато тя дойде, искам да ме свари подготвен.

– Говореше за заговор?

– Не знам, не знам! – бързо отговори варнехът. – Не трябваше да ти казвам за това. Нямам никакви доказателства, нито за какво да се хвана. Просто чувствам, че става нещо нередно. Войниците са неспокойни, в града влизат и излизат оръжия, нещо се готви, но да пукна ако знам какво! Пуснах шпионите си, но и те не откриха нищо конкретно. Просто слухове. След което внезапно всичко се успокои.

– След смъртта на Гостун и Чака ли? – попита Климент.

Военният кимна.

– Боритарканът събра всички първенци, които бяха останали в града – започна разказа си Самуил. – Каза, че трябвало да ни съобщи нещо много важно. Присъстваха всички – и боили, и военни, и свещеници – лицето на варнеха се изкриви, но Климент се направи, че не забелязва. – Направил съм списък на присъстващите – Самуил разрови свитъците на масата, взе един и го подаде на писаря. – Както виждаш, не липсва никой. Храната беше добра, виното също. Имаше акробати, шутове, музиканти и танцьори – военният разпери ръце. – Гостун ги умееше тези неща. После нещата се объркаха. Чигатът Симеон доведе непознатото момиче, което стискаше жълта кожена кутия. Гостун много се ядоса. В крайна сметка ѝ я отнеха, но в боричкането капакът ѝ се отвори и от нея изпадна отрязаната глава. Гадна работа! – Самуил се почеса по тила. – Жените започнаха да пищят, мъжете се развикаха, момичето сочеше главата, сочеше към нас и крещеше на непонятния си език. Едва я усмириха. Гостун беше като полудял.

– Какво стана после?

Варнехът не бързаше да отговори.

– Можеш да си представиш какво последва. Всички викаха, Гостун даваше разпореждания, настъпи хаос. Едни искаха да си тръгнат, други напротив, държаха да останат и разискват случилото се. Говорех със заместника си Винех, дали да не увеличим стражата, когато от дъното на залата се чу вик. Гостун и Чака си крещяха един на друг, но в общата бъркотия не се разбираше за какво се разправят. След това се сбиха, а ние се хвърлихме да ги разтървем. Гостун бе почервенял от гняв, Чака беше блед като платно. Боритарканът викаше, че няма да остави това непростено, Чака го предизвика на двубой. Опитахме се да ги успокоим и разубедим, но и двамата бяха непреклонни. Крещяха, че само кръв може да измие позора и не искаха да чуят нищо и никого. Гостун ме избра за свой застъпник. Чака се спря на Винех – двамата бяха приятели. Уговорихме се да се срещнат след час на същото място. Боят щеше да е с мечове. После си тръгнаха с викове и закани. Настигнах боритаркана и се опитах да разбера какво се е случило. Но той само махаше с ръце и повтаряше как ще пререже гърлото на Чака и ще го накълца на парчета. Беше като полудял. Никога не го бях виждал така да си изпуска нервите.

Развълнуван от спомена варнехът стана и закрачи между струпаните вещи.

– Така и не разбрах за какво са се скарали. Придружих Гостун до тях, умолявайки го да размисли, но той не искаше и да чуе. Каза ми да стоя в двора, след което се прибра и скоро виковете му огласиха къщата. После внезапно всичко утихна. Докато го чаках не спрях да мисля как да го разубедя.

– И успя ли?

Военният въздъхна и седна отново на леглото.

– Ще ми се да бях. Гостун може и да беше надменен и затворен, но си вършеше добре работата и ми беше приятел – Самуил махна с ръка. – Не спрях да му говоря през целия път на връщане. Той само кимаше с глава, но така и не ми каза нищо. Ходеше като на сън. Накрая застанах пред вратата на двореца и му заявих, че няма да го пусна да влезе, докато не ми каже какво става. Но той просто ме изблъска встрани.

– И Чака го уби? В честен двубой пред очите на всички?

– Да, уби го! Много бързо при това! Боритарканът изглеждаше така, сякаш не искаше да се защитава. Едва държеше меча. Чака просто го посече. Приличаше повече на екзекуция, отколкото на дуел.

– Но защо Гостун ще се остави да го убият?

Самуил вдигна рамене.

– Казвам това, което видях. Гостун просто се остави Чака да го посече. Не ме питай защо. Наистина не знам.

И двамата се умълчаха. Климент мислеше, какво ли би могло да накара боритаркана да не се защитава. Той минаваше за отличен майстор на меча и поведението му бе странно. Дали след скандала Гостун не бе научил нещо, което бе разколебало решителността му?

– И след това Чака се е самоубил? Как е станало?

Самуил се надигна.

– Най-добре ще е да ти покажа. Къщата, където живееше, е съвсем на близо. Ела!

Влязоха през портата обратно във Вътрешния град и свърнаха по уличката край стената. Бързо стигнаха до каменна къща, с високи прозорци и дебела дървена врата. Отпред се разхождаше войник, който се изпъна при вида на варнеха.

– Реших, че е най-добре да оставя някой да пази. Пълно е с мародери, а Чака бе богат. Не искам нещо да изчезне – обясни Самуил.

Климент кимна и двама влязоха в дома на самоубиеца.

Къщата бе малка, но спретната и подредена с вкус. Стените бяха декорирани с керамични плочки, между които на стойки бяха наредени скъпи оръжия. Няколко гоблена с бойни сцени и дебел вълнен килим покриваха подовете и стените, в ъглите бяха наредени излъскани празни мангали с инкрустирани капаци.

– Добре се е уредил нашият зеритаркан – подсвирна писарят и последва Самуил, който тръгна по тясна вита стълба.

Помещението на горния етаж бе просторно, прашно и претъпкано. Тук нямаше отделни стаи, а всичко бе на едно. Покривът имаше няколко капандури, които осветяваха поставеното под тях широко разхвърляно легло. До него, на резбована дървена масичка стоеше гравирана сребърна чаша за вино и масивен златен свещник. В страни се търкаляше преобърнат стол.

Климент поклати глава.

Бяха попаднали в любовното гнездо на Чака. По стените, закачени на куки и пирони, висяха куртки, панталони и елеци от най-фина кожа. Ризи, наметала, шапки и други дрехи бяха захвърлени на столовете или се подаваха от кутиите, подредени покрай стените. Над тях висяха картини с неприлично съдържание, поставени в богато украсени рамки. Купи, пълни с изсъхнали листа от рози, бяха наредени върху два железни сандъка с по няколко закопчалки в единия от ъглите. Всичко бе скъпо и изискано и говореше зa вкусовете на стопанина.

Писарят мина покрай стените, леко докосвайки с пръсти окачените дрехи. Търсеше нещо, което да му покаже, защо човек като Чака би посегнал на живота си. Разгледа една от скъпите наметки на зеритаркана, опипа подгъвите на поръбените му с пух елеци, огледа чашата за вино, оставена до леглото. След това пребърка джобовете на висящите дрехи, внимателно провери съдържанието на раклите и сандъците, размести завивките, надникна под леглото, но никъде не откри нищо, което да го насочи по някаква следа. Изводът, който можеше да се направи, бе, че Чака е бил богат, обичал е да си угажда и да харчи парите си за скъпи оръжия и дрехи. Нещо, което писарят така или иначе знаеше. Накрая той приклекна до обърнатия стол, вдигна колана от земята и погледна към тавана.

– На него се беше обесил – изпревари въпроса му варнехът и посочи колана в ръката на Климент – когато дойдох висеше точно тук на една от гредите. Вече се беше вкоченил. Едва го свалихме. Беше леко облечен, само по риза и пристегнат кожен панталон.

Климент кимна с глава, гледайки замислено обърнатия стол.

– Какво е станало според теб? – попита накрая той.

– Станало е следното – веднага отговори Самуил, който явно бе премислял дълго въпроса. – След като уби Гостун, Чака се е прибрал. Бил е превъзбуден и е пийнал вино, за да се успокои – военният посочи празната чаша до леглото. – След което е осъзнал какво е направил. Загризала го е съвестта или което е по-вероятно се е уплашил. Напоследък Борис хич не си поплюва, нали? А Чака все пак уби заместника му в Плиска. Няма значение как и защо точно е станало. Щеше да му се наложи да отговаря на много въпроси. И да го направи в подземията на двореца. Той добре знаеше на какво са способни палачите там. Щяха да го мъчат с дни, а може би и със седмици, преди да умре – продължи варнехът. – По тази или по някаква друга причина, Чака е решил, че е по-добре да сложи край на живота си. Може пък и виното да му е замъглило главата. Свалил е един от коланите си, метнал го е на гредата, направил е клуп с катарамата, качил се е на стола, нахлузил си е примката... Така ще да е станало. На другия ден войникът, който идвал да му чисти, го открил да се полюшква под тавана.

Климент кимна с глава.

Разсъжденията на варнеха звучаха логично. Сигурно наистина бе станало точно така. Чака се е върнал в къщи, осъзнал е какво е направил и е решил да сложи край на живота си, за да си спести мъченията. Качил се е на стола...

И все пак нещо не беше на ред.

Познаваше Чака – парвеню и флиртаджия, който обичаше да се хвали, пие и задиря жените. Както бе казал и князът, много по-нормално бе зеритарканът да се метне на коня си и да препусне към лагера да му търси прошка, отколкото да се беси.

Климент се замисли.

Нещо наистина не бе както трябва. Нещо в стаята не бе наред. Имаше някакъв детайл, който не се връзваше с останалите, нещо което бе видял, но не можеше да проумее какво е то.

Раздразнен писарят започна да обикаля помещението, удряйки по дланта си със свития на две колан, на който се бе обесил Чака.

Какво пропускаше?

Защо в стаята цареше бъркотия? Ако човек тръгне да се беси няма ли поне да си оправи леглото? Или това вече е без значение? И как Чака е сложил край на живота си, ако си е свалил колана? Не беше ли казал варнехът, че трупът е бил с пристегнат панталон? Следователно Чака го бе взел от някъде другаде. Писарят отново приближи закачените на стената дрехи и започна да разглежда коланите на самоубиеца един по един. Някои висяха от панталоните на Чака, други бяха закачени за токите си. От къде бе този, на който се бе обесил зеритарканът?

Климент поклати глава и отново се загледа в парчето кожа, което стискаше в ръка. То привлече вниманието му и писарят изруга, усещайки как по гърба му минава ледена тръпка.

– Какво става? – очите на Самуил горяха от възбуда. – Откри ли нещо?

– Виж! – писарят протегна към него ръката си, в която държеше няколко от коланите на Чака.

Боилът замига в сумрака, втренчен в парчетата кожа, след което неразбиращо вдигна очи към писаря.

– Не виждаш ли? – попита Климент, но варнехът само поклати объркано глава.

– Внимателно огледах дрехите му. И коланите също. Чака много се гордееше с фигурата си – бе здрав, строен и красив мъж. С тънък кръст и широки рамена. Всичките му колани – Климент показа един от тези, които бе свалил от куките – всичките му колани, са закопчавани на едно и също място – три дупки преди края. Виждаш ли? Личи си къде токата се е врязвала в кожата и къде е лежал езикът, дупката там е разширена.

Варнехът се наведе напред, огледа това, което му сочеше писарят и кимна.

– Докато този, който си свалил от врата на Чака – Климент вдигна другата си ръка – е закопчаван шест дупки преди края. Ето виж, къде се е отбелязала катарамата. Личи съвсем ясно. Дори и да не сравняваме дупките, ако ги наложим, ясно ще се види, че този, на който е бил обесен Чака е на някой, доста по-дебел!

Военният взе коланите в ръка и започна да гледа ту единия, ту другия, дори ги вдигна срещу светлината. Премери дължината им и кимна, след като установи, че това, което казва писарят, е вярно.

– И какво значи това? – неразбиращо попита Самуил.

– Това значи, че коланът, на който се е обесил Чака, не е бил негов! Бил е на някой друг! Това значи, че Чака не е сложил сам край на живота си. Бил е убит!

Самуил отстъпи крачка назад, пое рязко дъх и закри устата си с ръка. Токата на колана се залюля пред лицето му.

– Точно така! – каза той – Но кой...

Варнехът не успя да продължи. По стълбите се чу тропане и след секунда чигатът Винег нахълта в помещението.

– Господарю! – задъхано извика той. – трябва да дойдете веднага! Имало е нов обир. Ограбили са златарят Хорс!