Жълтата кутия

4

Корсис махна с ръка и си поръча още бира. Беше дошъл в "Глиганската глава" с надеждата да събере сведения за Батой. Разбойникът бе заплашил господаря му, заплашвайки да го убие и на Корсис това не му харесваше.

Младежът се бе заклел да помага и пази Климент. Ако не беше писарят, сега той щеше да е разорен, а баща му да остане неотмъстен. Корсис знаеше колко много дължи на писаря и нямаше намерение да остави враговете му ненаказани. Освен това чувстваше накърнена и собствената си гордост. Бяха го причакали в гората като мишка в капан, бяха го принудили да бяга като страхливец, криейки се под коня си, обстрелван със стрели. Той също имаше сметки за разчистване.

Освен това, събраните сведения за разбойника, можеха да се окажат полезни за разследването. Батой бе казал, че има интереси в града и Климент със сигурност щеше да е любопитен да разбере какви са те.

Кръчмарят донесе нова пълна халба и я остави на мръсната маса. Корсис погледна мътната течност и поклати глава. Мястото определено не бе от изисканите. "Глиганската глава" бе точно това, на което приличаше – долнопробна дупка, в Южната част на града, където се събираше всякаква измет. Съмнителни типове, просяци и пияници, си правеха компания с избягали от гарнизоните войници. Продавачи на реликви и разказвачи на приказки, които криеха ножове в ръкавите си, седяха по ъглите, надигайки чаши. Съмнителни прекупвачи и търговци, въртяха непочтените си сделки, без никой да им обръща внимание.

Облечен в стара кожена ризница, изтъркани ботуши и прокъсано наметало, Корсис се правеше тъкмо на войник, търсещ допълнителна прехрана. Седеше с наведена глава и час по час отпиваше от чашата си, без да изпуска нищо от поглед. Вниманието му бе привлечено от двама души в дъното на помещението.

На масата им се точеше постоянна върволица от хора, кой от кой с по-съмнителен вид. Разменяха се реплики, обвити от сянка предмети сменяха притежателя си, чуваше се звън на пари.

Корсис бързо схвана какво става. Дребни крадци продаваха стоката си преди да бъдат отпратени с кимване на глава. Ако някой знаеше нещо за Батой, това най-вероятно бяха тези двамата.

Помощникът на писаря хвана за ръката минаващия покрай него кръчмар.

– Кана вино за приятелите ми в дъното – посочи към мъжете той.

– Те не са ти приятели! – озъби му се кръчмарят и издърпа ръка си.

– Но скоро ще станат – увери го Корсис и завъртя между пръстите си сребърна монета.

Кръчмарят сви рамена и сграбчи парите.

– После да не кажеш, че не съм те предупредил!

Скоро каната с вино бе поставена на масата на двамата мъже, кръчмарят се наведе над тях, шепнейки и посочи Корсис. След това махна на младежа да се присъедини към малката групичка.

– Какво искаш? – грубо попита единият от мъжете, още преди помощникът на писаря да седне.

– Работа, с която да изкарвам пари за болната си майка – Корсис се наведе през масата и се ухили цинично. Сега можеше по-добре да огледа двамата бандити, каквито не се съмняваше, че са новите му приятели. Единият беше едър и плещест, другият слаб, с хитри и бързи очи. Лицата им бяха груби и обветрени, главите остригани до голо, през веждата на високия минаваше широк червен белег.

"Малкият прибира краденото, другият го пази" – реши помощникът на писаря.

– Като поръчваш пиене на хората по кръчмите едва ли ще натрупаш много – заяде го дребният.

Корсис вдигна рамене.

Търговецът, от който ги взех, едва ли има нещо против. Пък и мисля, че са добре вложени.

– Какво искаш? – попита отново едрият и мушна ръката си под масата – Не ни губи времето, да не пострадаш!

– Ще го кажа ясно – отговори Корсис. – Обичам да залагам и да пия! Не отказвам и женската компания. Животът е кратък и сега е моментът да му се насладя. Заплатата не ми стига. И чигатът ми е много строг. Омръзна ми да обирам закъснели минувачи. Накрая ще ме хванат и ще ми отрежат главата, което честно казано не ме устройва. Искам да се заема с нещо по-голямо, което да си струва риска.

– И защо мислиш, че можем да ти свършим работа?

– Защото се надявам да ме свържете с Батой! – Корсис се отпусна назад, протегна ръка и бавно извади ножа, скрит в ботуша си. Споменаването на името на разбойника криеше опасност. – И ако обичаш, извади си ръката над масата. Каквото и да държиш там, едва ли ще има нужда да го използваш.

Двамата мъже се спогледаха, но едрият вдигна ръцете си и показа, че в тях няма нищо.

– Много високо се целиш! До Батой се стига трудно. Никой не може да каже кога е в града. Освен това той избира хората си, не те него – дребният се ухили и показа ред развалени зъби. – Но може да поръчаш още вино, да потръгне разговорът. Все ще измислим как да решим проблемите ти. Хора сме, трябва да си помагаме.

Корсис се обърна да викне кръчмаря. И сгреши.

Едрият светкавично бръкна под наметалото си, извади от там примка и я метна. Дребният скочи от мястото си, измъкна къс меч и се хвърли напред. С абсолютна точност примката падна на врата на Корсис. Едрият рязко дръпна, но помощникът на писаря се хвърли към него през масата. В същия миг мечът на дребосъка се удари върху облегалката на стола му и я раздроби на парчета.

Корсис се изтърколи през масата, блъсна се в изненадания си противник, който не бе очаквал подобна атака и заби ножа си в сърцето му. Мъжът изхриптя, опита се да хване противника си, но само размаха ръце и се свлече на пода. Младежът не го изчака да падне, а мигновено се завъртя, грабна тежката калаена кана до половината пълна с вино и я разби в слепоочието на дребосъка, който рухна на земята.

Задъхан Корсис грабна меча му и с все още висяща примка на врата се обърна към помещението.

– Ако някой мръдне, ще го убия! Искам да виждам ръцете на всички! Това се отнася особено за теб, кръчмарю! – задавено извика той, наведе се, взе оставената до масата кожена торба и плъзгайки се покрай стената излезе.

Известно време нямаше да се отбива в "Глиганската глава".

Презвитер Дориян се облегна на рамката на вратата и се загледа към двора. Късното есенно слънце огряваше изсъхналата трева между лехите с билки и зеленчуци, засадени покрай стената на ниската ограда. Свещеникът бе закупил имота евтино – разнебитената стара къща с голям двор около нея. Постройката бе издигната така, че всъщност гърбът ѝ бе част от стената на Външния град. Отначало вложи малкото пари, които имаше, след това му помогнаха и някои от богомолците, пред които проповядваше. Правеше го със страст и вяра, които привличаха към него много от последователите на Христос.

От малък Дориян искаше да стане свещник. Всички в семейството му бяха християни. Презвитерът още помнеше първия път, когато майка му го заведе на служба. Трябваше да се промъкват незабелязано през целия град, да се крият в тъмните сенки на къщите и да внимават за патрулиращи войници. Бащата на сегашния владетел – хан Пресиян, не обичаше християните.

Дориян никога не забрави как влезнаха запъхтени и потни в малката подземна църква и изведнъж ги заслепи ярка светлина, обгърна ги миризма на восък и тамян, а мъж, облечен в черно, подаде ръка да изправи момчето, което се бе спънало в прага. Отначало Дориян се уплаши от свещеника и дългото му изтъркано расо, но всичко се промени след като той заговори.

Никога преди момчето не бе чувало такива думи. Те го удариха право в сърцето, накараха душата му да зазвъни, а ушите му да забучат.

Дориян не помнеше какво точно каза свещеникът. Помнеше само нямото възхищение в очите на тези, които го слушат и изгарящото желание, той да бъде на неговото място. Да говори като него, да носи същия сребърен кръст на гърдите си, а вярата като лъчи да излиза през устата му и да изпълва хората.

Още преди да излязат от малката църква, Дориян твърдо заяви на майка си, че иска да стане свещеник. Знаеше, че това е неговия път. Път, на който посвети цялата си енергия и сила, път, който продължаваше да следва и днес.

Скоро след това майка му и баща му изчезнаха безследно, както мнозина други християни. Дориян остана сирак, но никога не забрави мечтата си. Нямаше какво да яде, нямаше къде да спи, по не се отчайваше. Знаеше, че Господ го пази и води по пътя му.

Презвитерът примижа, отблъсна се от вратата и отново огледа двора. След като купи мястото, го превърна в сиропиталище. Искаше да помага на такива деца какъвто бе и той самият навремето. Знаеше къде да намери сираците, как да ги откъсне от порочните обятия на греха, как да ги нахрани и облече, как да се грижи за тях. След което да ги превърне в част от паството си.

Дориян бе въвел строги порядки в сиропиталището. Питомците му трябваше да спазват вечерен час, да се грижат за градината и животните, по-големите да чиракуват при различни майстори, да учат Евангелието и житията на светците, да се черкуват редовно и да овладеят боя с меч, копие и лък. Презвитерът не спираше да ги учи, че трябва да защитават вярата си и с оръжие в ръка, ако това се наложи. Някои не издържаха на строгия режим и си тръгваха или биваха изгонени. За останалите винаги щеше да се намерят топла храна и легло.

За три години презвитерът поправи покрива на старата къща, децата боядисаха стените с вар, едно от по-големите момчета, което учеше за дърводелец, потегна вратите и прозорците. Къщата стана по-удобна и сигурна.

Но Дориян най-много се гордееше с параклиса си. Макар и малък, той се бе превърнал в притегателна сила, в център на малкия му свят. Презвитерът обичаше да служи и да се моли в него, да събира вярващи, жадни да чуят словото му.

Дориян знаеше, че това е само началото. Някой ден щеше да събори старата къща и на нейно място да издигне голяма черква, в която да служи. Дори бе измислил име – "Свети Архангел Михаил". Главният страж на Божия закон, който с меча си поразява изчадията на Дявола.

Презвитерът впери очи в залязващото слънце и се усмихна. Вече нямаше причина да се бои от мрака.

Климент отново огледа помещението на оскъдната светлина, хвърляна от малко прозорче с решетка. Дебелите каменни стени бяха покрити с мъх и плесен, тук там между тях се процеждаше вода. По пода се търкаляха пергаменти и разбити катинари, до тях зееха отворени железни сандъци. В единия от ъглите имаше два вградени в стената високи шкафа, чиито обковани с медни пирони врати също се поклащаха отворени.

Облечен с жълти панталони от щавена кожа и скъпа вълнена риза, златарят Хорс обикаляше из трезора, стиснал главата си с ръце. Ограбеният час по час се хвърляше да провери отново празните сандъци и шкафове, сякаш се надяваше, че по някакво чудо те пак ще се напълнят. Зад него, с пребледняло лице крачеше нисък слаб мъж, който се бе представил като Теодор – личен помощник и слуга на златаря. Той безуспешно се опитваше да успокои господаря си, шепнейки в ухото му.

– Разорен съм! Напълно разорен! Какво ще правя сега? Къде ще ида? Къде? – не спираше да повтаря златарят, а гласът му ставаше все по-писклив.

Писарят поклати глава и огледа вратата на помещението. Дебела поне една педя, направена от твърд дъб и подсилена с железни ленти тя не изглеждаше да е насилвана. Пантите бяха на местата си, нямаше никакви следи, че някой е минал през нея с взлом. Писарят се наведе да огледа ключалките, но не забеляза нищо.

– Донесете факли! – провикна се той, което кой знае защо накара златарят да избухне в нови ридания.

Климент погледна подпрелия се на вратата Самуил, след което премести погледа си към оплакващия загубите си златар.

Варнехът го разбра, приближи до Хорс и внимателно, но твърдо го хвана под ръка.

– Ела – каза му Самуил. – Ела да обсъдим спокойно нещата. Може и да намерим някакво разрешение. Донеси вино – поръча той на Теодор, след което поведе препъващия се златар навън от опразнения трезор.

Останал сам, писарят на свой ред започна да обикаля помещението. Провери металната решетка на малкото прозорче, която бе здраво зазидана в камъка. Огледа празните сандъци и шкафове, почуква стените, в търсене на скрит проход или врата.

– Няма да намерите нищо – Теодор се бе върнал, носейки две запалени факли. Едната закрепи на стената, другата подаде на писарят.

Климент приклекна и огледа трите масивни брави на вратата и ключалките им. Не откри скорошни драскотини или нещо друго, което да подсказва, че крадецът ги е насилвал.

За разлика от тях, по катинарите на сандъците и крилата на шкафовете лесно можеха да се забележат следи от работата на крадците.

– Шперц – обяви накрая писарят. – Така са били отворени от някой, който е достатъчно добър, за да го направи. Но как е проникнал в трезора?

Теодор безпомощно повдигна рамена.

– Това е загадка – каза помощникът на Хорс. – Вчера вечерта лично с господаря заключихме вратите и проверихме катинарите на сандъците. Всичко беше наред. А и до помещението не може да се стигне просто така. Трябва да се мине през цялата къща, в коридора пред вратата има пазач. Сутринта чух виковете на господаря и го заварих да обикаля като обезумял между празните сандъци. Сам го видяхте в какво състояние е.

– Тогава как е влезнал крадецът? – повтори писарят и тръгна бавно покрай стената. – Не е насилил вратата, което значи, че може да е имал ключ. Но е трябвало да мине през цялата къща и е щял да бъде забелязан. Ако е бил вътрешен човек – Климент погледна Теодор, който храбро издържа погледа му. – Ако е бил вътрешен човек, би трябвало да има и ключове от катинарите на сандъците и вградените шкафове.

– Не е толкова просто. Господарят държи ключовете на различни връзки и винаги в себе си. Някой може да се е добрал до една от тях, но не и до останалите.

Писарят кимна.

– Какви са другите възможности? Няма тайни проходи или врати. Значи остава прозорчето – Климент се доближи и отново се опита да разклати решетката, която не помръдна. След това опита да провре главата си между решетките. – Невъзможно е човек да се промуши оттук.

– Освен ако не е джудже – опита да се пошегува Теодор, но писарят го изгледа замислено.

– Случвало ли се е нещо необичайно напоследък? Каквото и да е.

– Нищо – отговори златарят. – Освен че боритарканът Гостун изтегли всичките си спестявания. Искаше да купува някакъв имот до града. Беше удар за нас, защото сумата не беше малка, но той ни предупреди на време, така че да можем да се подготвим. Всъщност това не е кой знае колко странно. Такива неща стават непрекъснато. Но понеже питате... – Теодор остави думите му да увиснат във въздуха

– Наскоро е имало и друг обир, нали? – златарят кимна. – Искам да огледам и там.

На излизане се сблъскаха с Пацик. Зачервен и задъхан, дебелият боил бършеше с кърпичка потното си лице.

– Какво е станало тук? Къде е Хорс? Колко е откраднато? – грубо попита той и без да дочака отговор се втурна в къщата.

Подземието, където бе пазил парите си Бадур, първият ограбен златар, по нищо не приличаше на това на колегата му.

До дългия тесен коридор, подсигурен с дървени талпи, се стигаше по вита стълба. Вратата на помещението бе медна, с гравирани лъв и мечка, кръстосали лапи.

– Уж трябваше да държат крадците на далеч, но всъщност не ми помогнаха много – въздъхна златарят и отключи вратата, която се отвори със скърцане.

Висок, слаб и с увиснали мустаци, Бадур изглеждаше сломен от загубата. Докато палеше фенерите по стената, писарят се запита дали той винаги е бил толкова прегърбен или кражбата бе привела плещите му.

– Никой нито чу, нито видя нещо – въздъхна отново Батур и факлата затрепери в ръката му. – Нямаше следи от взлом, ключалките на вратата не бяха насилвани. И въпреки всичко някой се е промъкнал и е отмъкнал всичко – той се подпря на стената, сякаш споменът бе прекалено тежък, за да се задържи на краката си. – Всичко беше изчезнало! Всичко!

– Но как е станало? – Климент се приближи до малкото прозорче в дъното и разклати здравата решетка, която не помръдна.

– Не знам – отговори Батур и гласът му премина в шепот. – Мисля, мисля, мисля.... но не мога да намеря отговор. Все едно става дума за призрак!

– Призраците не отварят сандъци и не крадат злато! Още по-малко това на княза – делово отбеляза писарят. – Бил е човек и аз имам намерение да го заловя!

Останалата част от деня на Климент бе запълнена с много работа. Писарят се върна в двореца, намери Драгомир и поиска да получи списък с всички златари в града. След това, съпровождан от двама стражи, обиколи всички един по един.

Показвайки пръстена на княза, Климент огледа трезорите им. Търсеше помещения с малки прозорчета. Намери три такива и предупреди собствениците им, че трябва да бъдат особено внимателни. Златарите и без това уплашени от двата обира, мрачно кимаха с глави, обещавайки да вземат допълнителни мерки за безопасност.

След като провери всички по списъка, Климент отново отиде в двореца. Отне му известно време, но накрая намери Мим – един от царските шутове. Освен с пиперливия си език и шеги, той бе известен и с ниския си ръст и гъвкаво тяло, което можеше да се извива като ластик. Дали Мим бе достатъчно гъвкав, за да се провре през някои от прозорците?

Писарят дълго прилъгва устатото джудже преди да го накара да говори. Дребосъкът обаче го разочарова. Шутът бе категоричен, че в града няма други джуджета освен него.

– Повярвай ми – каза Мим докато жонглираше с няколко ябълки. – Знам всичко за малките хора. Ние се подкрепяме и търсим защита един от друг. Ако някой от нашите се беше появил, със сигурност щях да разбера. В момента в Плиска няма друг като мен. Затова Борис ме държи. Понеже съм уникален, умен и красив. За разлика от грозни дългучи като теб! А сега ме остави. Гладен съм и отивам да ям – джуджето се изплези и се запъти към кухнята, викайки да направят път на княза, който внезапно се е завърнал.

Климент погледа отдалечаващия се дребосък и поклати глава. Дали пък самият Мим не бе решил, че е време да забогатее?

Оставаше му още едно последно посещение. Борис искаше да открие кой е убил свещеника Агоп и тази задача не можеше да чака. Трябваше да поговори с някой за него и писарят реши, че най-добра работа ще му свърши фаворитът на Борис – Александър.

Както и предполагаше, намери свещеника на строежа на базиликата. Макар да бе запознат с основните планове, Климент не си бе давал ясна сметка колко грандиозен всъщност е замисълът. Мястото, където преди се бе издигал храмът на Тангра, бе почистено и разширено, няколко дълбоки изкопа сочеха къде ще са основите на катедралата, резиденцията на епископа и манастира. Около тях като мравки пъплеха калфи с кожени престилки, майстори и инженери със свитъци и кутии с инструменти в ръце. Стотици работници, повечето само с дълги ленени ризи, влачеха каменни блокове или кошници с пръст. Над изкопите се издигаха огромни дървени кранове, чиито макари скърцаха пронизително, докато се въртяха в различни посоки.

Най-изумяващо обаче бе друго.

Независимо дали копаеха, чукаха или ковяха, строителите пееха църковни химни, а между тях шетаха свещеници, които кадяха и освещаваха градежа. В средата се издигаше временен олтар, с висок резбован кръст, пред който горяха запалени свещи. А над всеобщата глъч, като Йерихонова тръба, се извисяваше могъщият глас на Александър.

Подпирайки се на висок дървен жезъл, следван от помощника си, отец Стефан, той не спираше да обикаля и да дава разпореждания.

– Къде е Малала?! – викаше свещеникът на няколко покрити с кал работници – Каза, че ще дойде сутринта, а още го няма! Сигурно пак се е напил! Идете го събудете и му кажете да идва веднага! Имам срокове за гонене!

Без да дочака отговор, следван от подтичващия Стефан, Александър продължи обиколката си около изкопите, ругаейки изчезналия Малала.

– Всичко наред ли е? Мога ли да помогна с нещо? – попита писарят и подаде ръка за поздрав.

– С нищо! Освен ако не намериш начин да спреш виното на оня византийски пияница! – Александър дишаше тежко, въздухът излизаше със свистене от гърдите му. – Князът иска всичко да е готово до края на годината. Ще отговарям пред него, ако строежът се проточи.

– Работата напредва бързо. Не очаквах да сте свършили толкова много – успокои го Климент. – Сигурен съм, че Борис ще бъде доволен.

– Така е – Александър изпъна рамене. – Нещата вървят добре, но трябва непрекъснат контрол! Ела, ще ти покажа.

Свещеникът хвана писаря под ръка и го поведе около изкопите.

– Базиликата ще бъде едно от новите чудеса на света! – каза той. Красива, висока и бяла, в прослава на нашия Бог – Исуса Христа – свещеникът се прекръсти. – Това са основите – Александър сочеше с жезъла си като показалка. – Ще е широка трийсет и дълга сто метра.

Климент подсвирна.

– Само "Света София" в Константинопол е по-голяма. Но и нея можем да надминем заедно с целия комплекс. Там ще са трите кораба на наоса[11], които ще са разделени с колони. В дъното в абсидата ще е олтарът, до него ще има две помещения. Едно за владетеля, друго за свещениците – продължи с обясненията си Александър. – На северната и Южната страна ще има портици. Още не сме постигнали съгласие как точно да изградим стените. Но най-вероятно ще редуваме тухли и мрамор. Зависи какво показват изчисленията. Внимавайте, идиоти! – внезапно се развика свещеникът и хукна към група работници, опитващи се да избутат затънала в калта каруца – Спрете веднага! Да не искате да изпотрошите всичко! Свалете товара и го занесете под онзи навес. – нареди Александър и сам подхвана широката блестяща част във вид на озъбен рис. – Това са част от водоливниците. – обясни той на писаря. – Никъде в света няма такива. Направени са от керамични части, които ще блестят на слънцето като истински звезди. Не искам да пострадат.

– Това за стената ли е? – писарят посочи няколко грамади от масивни камъни, струпани около строежа.

– Да – отговори свещеникът. – Комплексът ще има собствена крепостна стена, която да го пази, като тази на двореца. Но това е най-малкото. Виж – там ще е главният вход. Вярващите ще влизат през него под радостния звън на камбаните и ще попадат в атриума – голям, просторен и опасан с мраморни колони. В дъното ще е манастирската част. Там е предвиден голям скрипториум, където ще трябва да се преписват свещените текстове и книги. Зад него ще е дворецът на епископа. Александър махна с ръка – Това, което виждаш, е само началото! Работата тепърва предстои.

– Ами тези какво правят? – заинтригуван като малко дете, писарят посочи няколко свещеници, които пеейки, разтоварваха от широка дървена каруца красиво изпечени червени тухли.

– Ела! – Александър дръпна за ръка писаря и го поведе към групата. – Виждаш ли това? – отецът взе една от тухлите и я показа от вътрешната страна. Тя се оказа цялата изпъстрена с букви. – Всяка тухла, от която ще се гради църквата ни, е надписана със свещени текстове. Какво пише тук? – приведе се напред Александър и присви очи, за да вижда по-добре. – А, да. "Благодаря на моя Бог винаги за вас заради даруваната вам в Христа Иисуса Божия благодат. Защото чрез Него се обогатихте с всичко, с всяко слово и всяко познание. " Част от първото послание на апостол Павел до коринтяните.

– И всяка тухла е надписана? – не можеше да повярва Климент.

– Всяка! – гордо отговори Александър. – Докато ги разтоварват братята ми проверяват да не би да има грешки и ги освещават. Базиликата ни ще бъде издигната не само от камъни, хоросан и пясък, но и от Божиите слова. В буквалния смисъл!

Климент кимна замислено. Досега не си бе давал ясна сметка колко грандиозни са плановете на княза. И колко необратими. Градежът щеше да се превърне в символ на новата вяра. И след като бъдеше построена, нищо нямаше да може да помести нея и новия Бог от местата им.

– Но ти едва ли си дошъл, за да обсъждаме строежа. Борис ми праща достатъчно надзорници – гласът на Александър откъсна писаря от мислите му. – С какво мога да ти бъда полезен?

– Наистина сте свършили добра работа – отбеляза Климент. – Но искам да те питам за друго. Отец Агоп е бил убит!

Свещеникът подскочи като ужилен.

– Какво общо имам аз с това? Или може би обвиняваш мен, защото... – Александър спря по средата на изречението.

– Защото какво? – подкани го писарят.

– Всички знаеха, че не обичах Агоп – веднага отговори свещеникът. – Прекалено много парадираше с богатствата си и ламтеше за злато и власт. Не одобрявах това и съм му го казвал. Няколко пъти публично. Той веднъж се осмели да ми отговори и се скарахме. Грозна работа! – Александър махна с ръка. – Не можех да понасям да го гледам окичен като сврака. Това ли е работата на духовника? Нищо чудно да са го убили, за да го ограбят! Може някои да се е поблазнил за всичките му кръстове, гривни и пръстени!

– Как е бил убит?

Александър облиза устни.

– Намерили са го надупчен със стрели в уличка не далеч от дома му. Връщал се от вечерята, която даде Гостун. Предполагам знаеш какво се случи там?

Климент кимна.

– Всичко е от дявола! Казах им го още тогава! Казвам го и сега! Дяволът ни е пратил тази жена, да сее смърт и раздори – свещеникът се прекръсти. – Всичко почна след нейната поява. Първо Гостун и Чака, след това и Агоп!

– Защо са го убили?

– Казах ти вече – не знам! Не исках да имам нищо общо с него докато беше жив, не искам да имам нищо общо с него и след смъртта му! А сега ако обичаш ме извини, но имам работа! – Александър се завъртя на пети и хукна към най-близкия изкоп, отново викайки, че иска веднага да види Малала.

– Какво става тук в действителност? И кой по дяволите е този Малала? – писарят започваше да губи търпение.

Сключил ръце пред себе си, отец Стефан го гледаше добродушно с големите си кафяви очи.

– Малала е византийски инженер. Избяга преди време от Константинопол и нашият владетел князът с радост го приюти. Много е добър! По-голямата част от проекта, най-вече изчисленията на базиликата и целия комплекс са негово дело. Невероятен математик и художник е. Но обича да си пийва, което дразни негово преподобие.

Климент кимна.

– Ами Агоп?

– Никой в Плиска не обичаше Агоп. Беше алчен, груб и надменен – бързо отговори Стефан. – Заради такива като него на свещениците им излиза лошо име. Но имаше влиятелни покровители. Дойде от Филипополис. Носеше се слух, че е трябвало да бяга от града.

– Защо?

Свещеникът вдигна рамена.

– Не знам. А и не ме интересува! Но трябва да се е забъркал в нещо наистина неприятно. Такива като него не обичат да се местят и искат да са близо до богатите си приятели.

– Знаеш ли нещо за смъртта на Гостун и Чака?

Стефан въздъхна, загледа се над изкопите, след което оправи гънките на расото си преди да отговори.

– Не. Но отец Александър е прав. Всичко започна след появата на момичето и дяволския му товар. А сега ме извини, но трябва да вървя – Стефан се поклони и си тръгна.

Климент замислено се загледа в гърба на отдалечаващия се свещеник. Имаше чувството, че духовниците не му казват всичко, което знаят. Сред тях също течеше борба за надмощие, която бе безмилостна. Дали съперничеството им за това кой да застане на чело на Българската църква не бе взело първата си жертва?

Не трябваше да забравя и за византийците. Епископ Йоан бе всичко друго, но не и блага душа. Имаше ли Константинопол нещо общо със случващото се?

Писарят въздъхна. Предстоеше му много работа.