Жълтата кутия

6

Улиците на Вътрешния град бяха пълни с народ. Подмамени от хубавото време, мнозина бяха излезли на пазар или просто да се порадват на лъчите на пролетното слънце. Багаини с кожени жакети и куртки вървяха заедно със съпругите си с тънки вълнени туники, извезани с цветя и животни. След тях подтичваха слугини с кошници, които се закачаха със стражите и се смесваха с калфи, понесли на главите си дървени тепсии с гевреци, питки и пирожки. Продавачи на вода и кумис, месари, търговци на риба, мед и зеленчуци, викаха с пълно гърло, хвалейки стоките си. Слънцето бе изсушило калните улици, боклукът бе събран на купчини по ъглите, от страноприемниците се носеха вкусни миризми.

Забил поглед в земята, Климент си проправяше път сред пъстрата тълпа. Лекият вятър рошеше черната му коса, бузите му се зачервиха от лъчите на пролетното слънце, но той не спираше да си мърмори под носа, сляп и глух за ставащото около него.

Както каза на Винех, бе имал намерение да посети вдовицата на Гостун, но разказът на чигата бе насочил, мислите му в нова посока. Можеше ли Чака да е убит заради разгулния си начин на живот? Имаше ли връзка това със смъртта на боритаркана?

Винех бе задал много важен въпрос, който писарят не спираше да си повтаря: Как този, който бе обесил военния, го е направил? Едва ли Чака се е оставил доброволно да му нахлузят клупа. Как тогава бе умрял?

Климент не разбра как излезе от Вътрешния град. Кимна механично на стражите, махна с ръка на показалия се на една от бойниците чигат Симеон и продължи да крачи, унесен в мислите си. Свикнал с настроенията на господаря си, Корсис го следваше като сянка без да задава въпроси.

В крайна сметка и двете престъпления можеше да се окажат cъвсем прозаични, а страховете на Борис напразни. Агоп беше убит от алчния си слуга, решил да го ограби, Чака бе станал жертва на разгулния си живот. Нямаше заговор, нямаше никаква мистерия. Дали наистина бе така?

– Господарю, внимавай! – Корсис рязко дръпна Климент за лакета, изтръгвайки го от унеса му, секунда преди да попадне под колелата на натоварена с бъчви волска каруца.

– Гледайте къде ходите, идиоти! Кой ще плаща виното, ако се разлее?! – развика се водещият животните колар, шибна животните си с тънка пръчка и продължи ругаейки.

Шумотевицата заля писаря като вълна. Тук улиците бяха претъпкани с хора, които се караха, викаха и блъскаха, пазаряха и надлъгваха. Всеки искаше да продаде стоката си колкото се може по-изгодно, недоволни клиенти се оплакваха на висок глас, разменяха се удари. Стражите с мъка си проправяха път, опитвайки се да въдворят някакъв ред, но усилията им оставаха напразни.

Климент се провря между група търговци, които с викове разтоварваха конете си, отблъсна един просяк, навиращ в лицето му фалшивите си рани, твърдейки че са получени в обсадата на Солун и влезе в близката страноприемница. Не бе слагал и залък в устата си от сутринта, а не се знаеше, кога ще има време да се нахрани.

Кръчмата бе претъпкана, но за писаря и помощника му се намери малка маса в дъното на шумното помещение. Сервираха им печено с билки, хляб, сирене, маслини и кана с разредено вино.

Макар че беше гладен, Климент ядеше, без да усеща вкуса на храната. Не съжаляваше, че скастри Винех и го накара да се погрижи за Аврора. Чигатът трябваше да се отнася по-добре с пленницата, а и войниците му наистина се бяха държали безочливо.

Писарят се усмихна, докато си наливаше от каната. И той бе започнал да нарича момичето Аврора. Трябваше да признае – името ѝ отива. Може би далеч от затвора, непознатата щеше да се успокои и с нея да се говори по-лесно. Климент бе сигурен, че някъде вече бе чувал език, подобен на този, който говори Аврора. Но колкото и да се опитваше, не можеше да се сети къде.

Климент остави вилицата и побутна чинията си. Не му се ядеше повече.

Момичето можеше да почака. Това, което бе казал Винех, бе по-важно. Някой се бе опитвал да убие Чака и преди. На там трябваше да насочи усилията си. Може би щеше да има повече успех с някое от старите нападения, което да му даде ключа към станалото след това.

Писарят подхвърли няколко медни монети на притичалия кръчмар, изпрати Корсис да предупреди вдовицата на Гостун, че ще я навести, а самият той тръгна из града да разпитва за предишните нападения над Чака.

Цял следобед обикаля приятелите и подчинените на убития. Някои от тях знаеха за нападенията, други бяха чували неясни слухове, трети нямаха и представа за какво става дума. Никой не можа да му каже повече от Винех. Всички бяха изумени от смъртта на военния и признаваха, че е имал слабост към жените, но нямаха представа кой би могъл да го е заплашвал или опитвал да го убие.

В края на деня, уморен и разочарован, писарят трябваше да признае, че усилията му са били напразни. Нямаше смисъл да упорства повече. Каквото и да се бе случило, щеше да се наложи, да го открие по друг начин.

Корсис лесно намери къщата на Гостун. Боритарканът бе живял в масивна каменна къща, с остъклени прозорци с капаци, красив покрив, застлан с червени плочи и висока ограда.

Помощникът на писаря дълго тропа с медното чукало по дебелата дъбова порта, преди да му отворят. На прага застана побелял старец със зачервен нос и сълзливи очи. Слугата, който се клатушкаше в рамката на вратата, дълго не искаше да го пусне да влезе. Отначало младежът мислеше, че старецът едва се крепи на краката си от слабост, но бързо установи, че немощта му се дължи на погълнатото вино, чийто изпарения обгръщаха вратаря като пелена.

Най-накрая, слугата пусна Корсис, а самият той отиде да докладва на господарката си за предстоящото посещение. Сеп, както се качваше старецът, настани Корсис на дървена пейка в дъното на двора под плетена лозница и му предложи кана евтино вино. Прислужникът измъкна от някъде две очукани тенекиени чаши и седна да му прави компания.

Сеп беше приказлив като врабче. След като набързо изпи виното в чашата си и я напълни отново, той започна да разказва истории за Гостун, когото боготвореше и който познаваше от малко момче.

Старецът подробно описа походите на господаря му с хан Пресиян, за това как Гостун се бе отличил в битките и как на няколко пъти спасил лично владетеля от смърт.

– Старият хан много го ценеше. Борис също – каза Сеп и се оригна. – Знаеха, че винаги могат да разчитат на него. Беше много добър с меча! Често тренираше на двора или в някоя от казармите. Можеше да победи всеки в битка...

– Затова ли Чака го уби? – подразни го Корсис.

Сеп се разтрепери и разля част от виното в чашата си.

– Не ми говори за този мръсник и женкар! Той е победил господаря с измама! Сигурен съм! Никога не би могъл да го надвие по друг начин!

– Каква измама? – присмя му се помощникът на писаря. – Било е честен двубой пред очите на всички. Мъж срещу мъж, меч срещу меч. А Гостун се е оставил да го заколят като прасе!

Слугата се разтрепери още по-силно, но не каза нищо, наля си вино и го изпи на един дъх, след което продължи с разказите за славното минало. От тях Корсис научи, че за добрата си служба Гостун бил назначен за боритаркан отначало в малки, а после и в по-големи градове. Справял се отлично и бързо се издигал.

– Беше управител на Филипополис – гордо обяви слугата. – Живяхме там четири или пет години. Градът е хубав и стар. Улиците са широки, повечето павирани. Някой са прокарани лично от Филип Македонски. Нали се сещаш – Сеп намигна пиянски. – бащата на Александър Велики! Има амфитеатри, хиподрум, а кръчмите... – слугата примижа – кръчмите са малки и чисти, а виното евтино. Само жителите му са малко надменни.

Последва дълга тирада за това колко успешно Гостун е управлявал Филипополис, колко добър наместник е бил и как градът е разцъфнал под неговата власт. Но на края всичко завършило печално. Гостун излязъл да инспектира стените на града заедно с жена си и дъщеря си. Малката им група била нападната от разбойници.

– Никога няма да забравя онзи проклет четвъртък – очите на слугата отново се насълзиха. – Небето бе черно, с ниски облаци, духаше студен вятър. Казах на господаря, да не излиза извън стените. Но не ме послуша. Излезнахме на оглед. Евдокия препускаше напред, смееше се и искаше да се състезава с войниците от охраната. После ни нападнаха. Удариха ни точно до реката – каза Сеп и Корсис си припомни, че съвсем скоро князът бе избил враговете си на същото място.

В последвалата битка малката дъщерята на Гостун, Ава била отвлечена, а жена му Косара убита.

– Ако не беше господарят, всички щяха да ни изколят! Би се като лъв, но не успя да спаси най-близките си – слугата изтри очите си с юмрук, оставяйки мръсна следа през лицето си и си сипа още вино. – Щеше да убие и предводителя им, но железният му шлем го спаси. Все пак успя да го посече през врата, но мръсникът избяга!

– Значи преди Евдокия, боритарканът е имал друга жена? – полюбопитства Корсис. – Не знаех.

– Разбира се, че имаше! – тросна му се Сеп, който вече едва държеше главата си изправена. – Господарката Косара беше къде, къде повече... – слугата не довърши, а само изпръхтя. – От стар род, възпитана, вярна и винаги готова да защити съпруга си! Обличаше се като истинска принцеса. А златото и среброто ѝ стояха толкова добре! Като на истинска благородница, каквато си и беше. Предполагам за това я убиха. Разбойниците се хвърлиха първо към нея, за да вземат накитите ѝ. Докато разберем, че ни нападат и тя вече лежеше на земята в локва кръв.

– Ами сегашната му жена Евдокия?

Слугата се огледа преди да отговори, шепнейки.

– Евдокия беше прислужница на Косара. Помагаше на господарката да ръководи домакинството. Говореха си, шиеха и си правеха компания, когато Гостун го нямаше в къщи, а той често отсъстваше. След смъртта на жена си той беше съкрушен. Много я обичаше. И нея, и малката Ава. А изведнъж му отнеха и двете. Имаше нужда от утеха и разбиране. От някой, който да го успокои и приласкае. А наоколо бе само Евдокия, която не се посрами да предаде мъртвата си господарка. Знаеш как става...

Корсис кимна с глава. Наистина знаеше как става. Направо си го представяше – застаряващият, но богат и влиятелен боил, току що загубил дъщеря си и жена си и младата, напориста и красива компаньонка на мъртвата му съпруга. Отначало са си говорили за нея, припомняли са си миналото и са се утешавали един друг, а след това...

Корсис бе виждал Евдокия. Гостун трудно би устоял на прелестите ѝ, особено както е бил разстроен и самотен. Боритарканът лесно бе паднал в мрежите на прислужницата на жена си. Но какво лошо имаше в това?

Слугата продължи да бърбори и пие, като езикът му все повече и повече се оплиташе. Накрая Сеп просто се облегна на стола си и тихо захърка.

Корсис се зачуди какво да прави. Дали не трябваше да събуди стареца и да го разпита по-подробно?

– Сеп! Сееееп! Къде си, дъртофелнико? – млада жена с налети форми и съблазнителна усмивка слизаше по стълбите. – Пак се е напил, нали? – попита тя, приближи до пейката, на която седеше Корсис и го изгледа кокетно. След което сграбчи рамото на спящия и го разтърси грубо, като едновременно с това започна да тресе главата му. – Ставай пияницо! Господарката те вика!

Старецът промърмори, премлясна с уста, но продължи все така да хърка.

Без да се бави, момичето прекоси двора, загреба с черпак вода от една делва, оставена до стената и я изсипа върху главата на спящия.

– Мария! Махай се от тук развратнице! – извика стреснатият слуга, тръскайки главата си и се заклатушка към къщата, ругаейки.

– Какво ме гледаш?! – предизвикателно се обърна слугинята към Корсис. – Ти си виновен старецът да се напие! Само си търси повод. Господарката няколко пъти вече го е предупредила да внимава с виното. Не може да устои на пълна кана. Сега като го няма господарят ще го изгони като нищо! От край време не може да го понася. Не че той я обича особено, де.

– Виновен съм, признавам си! – каза Корсис с усмивка и разпери ръце срещу красивото момиче. – Не съм имал намерение да го напивам. Той сам донесе виното и чашите и седна да си поговорим. Чакам господаря ми – писаря на княза – Климент. Той разследва убийството на боритаркана Гостун и заместника му Чака.

– Чака е бил убит, така ли? Казаха ни, че сам е сложил край на живота си. Обесил се на собствения си колан – момичето седна на пейката и уж случайно се бутна в Корсис, който усети колко приятно ухае косата ѝ. Трябваше да внимава с тази прислужница. Много бързо бе съобразила какво означават думите му за Чака. И прекалено го разсейваше с думите и вида си.

- Познаваше ли го? – внезапно помощникът на писаря бе осенен от вдъхновения. Чака бе минавал за женкар и едва ли би изпуснал дивеч като Мария, а вероятно често бе идвал в къщата на Гостун. - Трябва да си го познавала!

Прислужницата се изчерви, след което предизвикателно изправи глава.

– Познавах го, да! Носеше ми вино и сладки, няколко пъти ме води на забави, правеше ми дребни подаръци. Беше ми обещал да ми купи нова рокля. Всичко беше чудесно преди тази... – момичето млъкна, стрелвайки с поглед къщата.

– Преди коя? – настоя Корсис.

– Не е твоя работа! – сопна се Мария. – И не ме занимавай с приказките си! Имам си достатъчно работа!

Прислужницата скочи сърдито от пейката и с бързи крачки се отправи към къщата.

Корсис остана, загледан в гърба на отдалечаващото се момиче. Какво бе искала да каже Мария? Че Чака е бил любовник на Евдокия и затова я е изоставил? Не бе ли намекнал нещо подобно и старият слуга? Не беше ли казал, че предишната му господарка, за разлика от сегашната била вярна съпруга.

Какво всъщност ставаше в тази къща?

Корсис погледна към слънцето. Какво трябваше да направи? Да остане да чака или да потърси господаря си и да му каже какво е научил? Нямаше защо да стои тук. Бе научил достатъчно. Корсис отвори вратата и излезе на улицата.

Трябваше да намери писаря.

Климент си купи питка с месо и лук и я изяде докато вървеше. Беше уморен, разочарован и искаше колкото може по-бързо да приключи с вдовицата на Гостун. Вече съжаляваше, че прати там Корсис, а не остави работата за другия ден.

Бе започнало да притъмнява, черни облаци затуляха небето, лъчите на весело греещото до скоро слънце с мъка си проправяха път през тях.

"Само дано не завали! Както съм облечен, целият ще подгизна" – помисли си писарят и зиморничаво се огледа. Погледът му бе привлечен от дребен мъж, който се опита да се скрие, когато очите им се срещнаха за миг.

"Следят ли ме?" – Климент изтръпна. Бе забравил колко уязвим е всъщност и колко много врагове си е създал напоследък. Особено опасни бяха тези, които го обвиняваха в разкриването на заговора срещу Борис и покръстването. Дали не бяха решили, че сега, когато князът е далеч, часът им за отмъщение е ударил? Едно бързо мушване в тълпата и всичко щеше да приключи!

Климент стисна меча си и спря пред сергията на търговец на месо, който веднага скокна да хвали стоката си и внимателно се огледа. Нямаше никакво съмнение – дребничкият черен мъж, който забеляза по-рано, се бе облегнал на стената малко по-надолу по улицата, правейки се, че скучае.

"Дали да не извикам някой патрул. Или просто да избягам?" – каза си писарят и се огледа. Имаше късмет. От близкия ъгъл се зададе вечерната стража – трима войници, въоръжени с дълги копия и леки плетени ризници. Климент въздъхна. Сега щеше да е в безопасност.

Писарят махна с ръка на разочарования търговец, че няма да купи нищо, обърна се и внезапно променяйки решението си, се втурна назад по улицата. Вместо да вика войниците на помощ, сам щеше да разбере какво става.

Нисичкият мъжът видя приближаващия се писар, отблъсна се от стената и също побягна. Провираше се между хората, блъскайки се във всеки, който му се изпречи на пътя, съпроводен от викове и ругатни и бързо се шмугна в една от страничните улички. Без да се замисля, Климент свърна след него. За своя изненада завари мъжа, спрял пред една от близките пивници да си поема дъх, опрян на оградата.

Писарят сграбчи с едната си ръка непознатия за яката, с другата извади кинжала си и го опря в гърлото му

– Кой си ти? Защо ме следиш? Кой те праща? – с хриптящ глас попита той.

– Викат ми Невестулката – мъжът съвсем не изглеждаше притеснен от опрения в гърлото му нож. – Никой не ме праща. Идвам сам. Имам информация и искам да я продам, което ще стане по-удобно, ако ме пуснеш и прибереш оръжието си.

Климент се огледа. Дали това не беше капан?

Лицето на мъжа бе тясно и издължено, носът въздълъг, очите леко дръпнати, ушите му стърчаха встрани, като дръжки на кана. Беше облечен в избеляла вълнена куртка, изтъркани ботуши, но коланът му имаше сребърна катарама.

"Наистина прилича на невестулка" – помисли си Климент и леко отпусна хватката си.

- Каква информация? Защо мислиш, че ще искам да я купя?

- Ще искаш! – ухили се Невестулката и показа ред развалени гъби. – Ще направим така - ще ти кажа какво знам и ти сам ще прецениш дали то струва нещо.

Писарят кимна.

– Слушам те.

– Да влезем вътре – мъжът посочи към страноприемницата. – там ще ни е по-удобно. А може и да поръчаш кана пиво.

– Никъде няма да влизам! – отсече писарят. – Ако имаш да казваш нещо, казвай го тук или се махай!

Дребосъкът се огледа бързо в двете посоки, след което дръпна Климент по-навътре в сенките. Дланите му бяха потни, с дълги тънки пръсти.

– Щом не искаш, не искаш. Макар да не обичам да говоря на улицата. Може някой да ме види и да реши, че съм станал доносник. Добре, добре – Невестулката вдигна ръце, защото писарят отново извади кинжала си. – Става дума за Батой. Предполагам знаеш кой е той – Климент кимна. – Напоследък все по-често се появява в града. Хора от шайката му обикалят кръчмите и събират хора. Говореха, че подготвят голям удар и имат нужда от помощ, макар така и да не казаха за какво става дума. Тайно раздаваха мечове, копия, лъкове и щитове. Преди седмица всичко неочаквано приключи.

– И какво му е толкова интересното на това? Дори не знаеш кого са щели да ограбват – попита писарят, макар информацията наистина да бе интригуваща. Но нещо не се връзваше както трябва. Защо мошеникът му разказваше плановете на Батой?

Невестулката го погледна разочаровано.

– Това не е всичко, нали? – притисна го писарят – Има и още. Най-добре ми кажи.

Мъжът облиза устните си. Явно се чудеше дали да говори.

– Не харесвам Батой и хората му – Невестулката плюеше думите една след друга. – Появи се внезапно и иска да обсеби всички. Действа мащабно, организирано и не търпи никаква конкуренция. Винаги е имало главатари, които са искали да прибират част от плячката на другите. Едни взимат от печалбата на просяците, други контролират проститутките, трети хазарта и пиенето. Тези като мен – честните джебчии, също има на кого да се отчитаме. Но никой досега не е искал да сложи ръка на всичко. Това ме плаши. И не само мен – дребосъкът сложи дланта на сърцето си. – Няма да лъжа, аз съм крадец и мошеник. Макар да имам своите принципи и никога не пребърквам бедняци и пияници. Имахме си гилдия на джебчиите. Събирахме се всеки последен петък на месеца, обменяхме информация, напивахме се, всеки показваше какво ново е научил, по някога се карахме, биехме и ругаехме. Ръководеше ни Крисп – бивш свещеник. Бяха го преследвали, залавяли, мъчили... липсваха му пръсти и на двете ръце. Но това не му пречеше да откопчае която и да е верижка от нечии врат и да отвори която ѝ да е врата – Невестулката въздъхна. – След това се появи Батой. Крисп се опита да му се противопостави, но просто изчезна. Както и повечето от помощниците му. Намериха го с прерязано гърло и натъпкан златен синджир в устата. След това никой не посмя да протестира. Сега на чело на гилдията ни е поставен някой си Бинух. Никой не знае кой е и от къде се появи. Едър е, спор няма и обича да раздава справедливост с юмруците си, но не може да открадне и медена питка от сукалче. За щастие се мярка рядко – колкото да си вземе дължимото. Ако не е старият Лаца – Паяка, който единствен остана от приближените на Крисп, няма да знае как да раздели и сламата на две магарета – Невестулката гневно изду бузи. – Подобни неща се случват и с другите. Няколко сутеньора бяха убити, организатори на залози изчезнаха... След което Батой стисна всички за гърлото. Сега всяка седмица трябва да нося на Бинух нова такса. Толкова е висока, че не ми остава нищо от което да живея. А и аз имам нужди – кана вино, прясна мръвка в чинията и някоя женичка, която да ме топли от време на време. Сега нямам пари дори да си купя кумис! Наложи ми се да продам част от инструментите си, защото независимо дали си имал успех или не, трябва да внасяш таксата на Батой. Който не успее да се издължи навреме, първо получава предупреждение, после глоба, след което изчезва.

- И искаш аз да ти помогна? – изумен попита писарят.

Невестулката кимна с глава.

- За всички ще бъде по-добре, ако Батой бъде заловен.

- И ти ще ми помогнеш да го направя?

- Наистина бих искал, но не знам как. Никой не знае кой е Батой, нито къде е бърлогата му. Но ще поразпитам тук-там. Ако разбера веднага ще ти докладвам. Става ли?

Климент кимна, подхвърли няколко монети на крадеца и бързо се измъкна от уличката. Преди да излезе от нея, хвърли поглед през рамо. От Невестулката нямаше и следа.