Голямото накисване

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Джери хвана „много хубавия влак“ без проблеми, а на следващия ден следобяд Вера Ъпшоу се върна от Брюксел със стиснати устни и бръчки на красивото си чело.

Вера се мръщеше много рядко, защото майка й я бе предупредила, че това води до появата на бръчки, но щом влезе в апартамента на площад „Итьн“, челото й бе действително набраздено, а откритието, че Мадам Флора Феи е излязла, задълбочи неудоволствието й. В живота на едно момиче възникват проблеми, които може да разреши само откровеният и чистосърдечен разговор с любящ родител, а точно от такъв разговор изпитваше нужда тя от дни.

За щастие преди намръщената физиономия да стори непоправимото, в ключалката се превъртя ключ, вратата се отвори, влезе Мадам Флора и след като поздрави дъщеря си, се тръшна в най-близкия фотьойл, заявявайки, че на крехкото й тяло му е дошло до гуша от този свят.

— Пак тия литературни обяди — обясни тя. — Не знам защо изобщо ходя там. Все пак не съм като Джими Фодърджил да се боря за аристократична титла, че да не пропускам нито едно събитие. Този специално беше в чест на Ема Лусил Ейджи, дето написа оная мръсна книга, която се продава с милиони в Америка. Издателите й организираха обяда като част от кампанията за Англия. Пиле vol-au-vents, плодова салата и около петнайсет от най-скучните речи, които съм слушала. Тази Ейджи ни разказваше в продължение на близо час как е започнала да пише проклетата книга, когато едно най-обикновено извинение би свършило работа, а Джими, от името на поканените, също произнесе обръщение, което и самостоятелно беше в състояние да помрачи и най-доброто настроение и едва тогава ни беше разрешено да излезем на слънце. Но защо ти разказвам всичко това, както казвам често на малоумните си колеги в главната мъжка роля някъде във второ действие? Искам да чуя какво се случи при теб. Докладвай.

— Нищо.

— Нищо?

— Е, видях Брюксел и много делегати от балканските страни, имаше екскурзия с автобус до Мален, концерт за карильон (музикален инструмент, представляващ комплект камбани, всяка с различен тон, бел. пр.), екскурзия с катер на пристанището на Антверпен и банкет.

— Не се прави на глупава, пиленцето ми — прекъсна я Мадам Флора, — знаеш какво имам предвид. Получи телеграмата ми, в която ти съобщих, че съм дала на твоя беден драскач двуседмично предупреждение, нали? Оттам нататък какво стана? Концентрирай се в сърдечната връзка. Очертава ли се в скоро време да загубя дъщеря, но да се сдобия със син? Между другото, оня ден се срещнах с един човек в приемната на Американското посолство, който знае всичко за Хоумър Пайл и той ми каза, че всеки път, когато Хоумър спечели по-малко от сто и петдесет хиляди долара на година, цъка с език и си мърмори: „Странно защо толкова малко този път?“. Със сто хиляди на година би била много щастлива. Зарадвай отруденото сърце на маман, ангелче мое. Говори.

Вера използва горчивия смях, с който посрещна извинението, че в книжарницата на „Фланъри енд Мартин“ нямат екземпляри от „Нарцисови дни“.

— Наистина сумата е прилична — съгласи се тя, — но няма изгледи да ми се представи такава възможност.

Мадам Флора издаде звук, който при по-малко мелодичен глас би прозвучал като нещо средно между изсумтяване и измучаване. Дори и на сцената не бе изразявала удивлението си толкова правдоподобно.

— Искаш да ми кажеш, че съм се лъгала за Хоумър Пайл и че всички онези разтапящи погледи, които ти отправяше, не означават нищо?

— Най-вероятно.

— Не е възможно. Знам какъв е проблемът. Имало е твърде много хора наоколо. Как можеш да очакваш някой да извърти разговора към шаферки и сватбени торти, когато през цялото време е затънал до колене в делегати от балканските страни? Разбирам какво се е случило. Тъкмо поеме дъх, за да излее сърцето си и отнякъде чува „е-хо, здравейте“ и някой делегат от Балканите разбутва навалицата с лакти и се залепва като цирей за вас. Със същия успех би могъл да ти направи предложение и на Пикадили.

Това не утеши Вера. Мадам Флора се постара да звучи оптимистично, но дъщеря й остана безучастна.

— Бяхме сами и необезпокоявани много пъти, мамо. Вечеряхме заедно всяка вечер.

— И нищо не се случи?

— Нищо.

— Изумена съм. Просто не разбирам.

А обяснението беше съвсем просто. Това, което и двете не бяха взели под внимание, беше фактът, че през целия си зрял живот Хоумър Пайл бе страдал от комплекс за малоценност по отношение на жените. Той беше много скромен човек и не таеше никакви илюзии за собствената си привлекателност — очила с рогови рамки, сферична глава и тая негова непохватност. Струваше му се, че не притежава качества, които да компенсират всичко това. Лично за себе си нямаше никакви колебания за желанието си да свърже живота си с Вера Ъпшоу, но му липсваше смелостта да попита какво мисли тя по въпроса. Свинарите от приказките вероятно са страдали от същия синдром, когато са се влюбвали в принцеси и е трябвало да им признаят чувствата си.

Бедата при доход от сто и петдесет хиляди долара всяка година — всъщност при Хоумър цифрата беше по-близо до двеста хиляди долара — е че човек свиква с това и не го възприема като нещо в свой плюс. Той подозираше, че има жени, за които богатството му би било неустоима примамка, но знаеше, че за одухотворен човек като автора на „Нарцисови дни“ и „Утрото започва в седем“ то няма никаква стойност. Ето защо той не посмя да сподели за любовта си, а остави тайната като червей да гризе сърцето му и в резултат на това челото на Вера Ъпшоу бе набраздено с бръчки, а Мадам Флора Феи бе готова всеки момент да изпадне в несвяст.

— Днес ще вечеряме заедно — обезсърчено каза Вера, — но не се съмнявам, че ще продължи да говори за международното значение на тези конференции на П.Е.Н. и с какви интересни хора може да се запознае човек на тях. Няма да каже нищо по-лично. А утре заминава за провинцията, за да се види със сестра си. Тя е отседнала в някакъв Мелингъм Хол в Хемпшир или Съсекс, или където и да е.

Вера избухна в плач. Мелодичният глас на майка й се присъедини с мощен боен вик.

— Къде каза, че отива?

— В Мелингъм Хол.

— Тогава има още надежда.

— Какво искаш да кажеш?

Очите на Мадам Флора искряха, както често се случваше, когато постигаше своето на репетиция в спор с някой режисьор.

— Слушай, миличка. Всичко ще се оправи. Познавам Мелингъм Хол. Бил Скроуп ме заведе там за един уикенд преди двайсет и пет години. Имението е на брат му. Това е най-романтичното място на света, напомня за стари времена, пълно е със сенчести кътчета и уединени алеи, където местните девойки са разбивали сърцата на храбри рицари. Като ти кажа, че точно там се запознахме с баща ти и не бяхме извървели и половината от втората алея, когато той ме помоли да стана негова съпруга, ще разбереш какво имам предвид. Доста конфузно — продължи Мадам Флора замислено, — защото аз бях сгодена за Бил Скроуп по това време, а баща ти беше сгоден за едно момиче, на което съм забравила името, но тези неща винаги могат да се нагласят с малко такт. Повярвай ми, сладурче, няма да имаш никакви проблеми с Хоумър Пайл, щом веднъж го омагьоса атмосферата на Мелингъм Хол.

Тук тя направи пауза. В погледа й се четеше разочарование.

— Не ми се виждаш много въодушевена. Защо не пляскаш с малките си ръчички и не танцуваш пролетни танци из стаята?

В реакцията на Вера наистина липсваше оживлението, което майка й имаше правото да очаква.

— Идеята е чудесна — каза без ентусиазъм тя. — Само се сетих, че не си помислила за една дреболия. Как ще се на-мърдам в този Мелингъм Хол? Не мога просто да отида там и да се провикна: „Ехо, ето ме и мен!“, като някой делегат от Балканите.

Мадам Флора не се поддаде на тези пораженчески настроения.

— Разбира се, че можеш, щом си платиш входната такса. Не ти ли споменах за това? Братът на Бил, някога богат, сега го е закъсал здраво и приема гости на пансион. Дори ще ти постеле червен килим.

Апатията у Вера се изпари на мига. Сега майка й нямаше причини да я упреква в липса на ентусиазъм. Със съвсем различен тон тя повтори репликата си, че идеята е чудесна.

— Но аз не мога да отида ей така за няколко дни. Трябва да си набавя рокли, разни други неща.

— Купи си всичко, което поискаш, момичето ми — каза Мадам Флора Феи. — Няма да се стискаме. Целта ни е да изкараме акъла на Хоумър Пайл.

Докато Хоумър със своя отказ за сътрудничество създаваше толкова грижи на Вера и майка й, ексцентричното поведение на Д. Г. Ф. Уест се оказа не по-малък източник на раздразнение у Джейн Хъникът. Телеграмата му, с която отменяше очакваната с такова нетърпение вечеря, без дума на обяснение, освен че отивал в провинцията, я накара направо да побеснее. Тя беше момиче с благ характер — би трябвало да е, щом е успявала да се усмихва през цялото време на различните донахювци, които пътуват със самолет — но в този миг тя усещаше почти непреодолимо желание да го фрасне с тухла по рижата глава.

И защо в провинцията? За какво му е да ходи в провинцията? И къде точно в провинцията? Джейн се сети, че има източник, от който вероятно можеше да получи отговор на тези въпроси — вуйчо му Уилоуби.

Когато позвъни в офиса му, казаха й, че е заминал, най-вероятно за вкъщи. Тя хвана такси до площад „Челси“ 31, все още под пълна пара.

Уилоуби беше в кабинета, стиснал пура между устните си, а до него на масата стоеше освежителна чаша с уиски и сода. Препрочиташе писмото, пристигнало тази сутрин от племенника Джералд. Вече го беше прочел два пъти и всеки път, с изключение на послеписа, с чувство на удовлетворение. Винаги е приятно за един началник да знае, че подчиненият, на когото е доверил деликатна задача, се показва достоен за доверието.

„Нещата — пишеше Джери — трябва да се задвижат скоро. Вчера и днес валя непрестанно и госпожа Клейборн не е мръднала от апартамента си, така че нищо не успях да направя, но я чух да казва на вуйчо Криспин, че утре ще прескочи до селото да пие чай с викария, с който очевидно се е сдушила. Веднага щом пътят ми е чист, ще започна претърсването. Това, че е настанена в апартамент прави задачата по-трудна, защото има много повече места, където човек трябва да погледне, но щом е решила да се налива с чай при викария, ще имам предостатъчно време.

И все пак мисля, че грешиш, като предполагаш, че тя е свила миниатюрата ти. Тя е очарователна жена. Първото нещо, което направи при пристигането ми беше да ме целуне по двете бузи и да ме помоли да я наричам Барни. Каза още, че се надява да съм се възстановил от оня обяд и попита за теб с много топли чувства. Може да обича да си пооткрадва от магазините, въпреки че, може би историята ти е предадена доста изопачено, но се кълна, че тя не е човек, който ще задигне нещо от къща, където е поканена да гостува. Както и да е, ти ме изпрати тук да претърся стаята й и ще го направя.

Отдавна не бях идвал в Мелингъм, но мисля, че не се е променило много, освен, може би, че вуйчо Криспин нещо е превъртял. Държи се все едно си е наумил нещо и се стряска от всякакви шумове. Вчера влязох в библиотеката, а той стоеше там в някакъв транс и не ме видя, а когато се прокашлях, за да кажа нещо ободряващо, например «Този дъжд май няма изгледи изобщо да спре някога» или нещо такова, той подскочи като подплашен фазан и за малко не си удари главата в тавана. Освен това е наел най-необикновения иконом, един тип на име Чипъндейл, който се обръща към всички със «старче», «приятел» и т.н. Предполагам, че в днешно време човек е принуден да наеме каквото му попадне, но като погледна Чипъндейл и като си спомня за майордомите от детството ми, се извръщам настрана.

П.П. Не мислиш ли, че миниатюрата може да е някъде в кабинета ти? Полъх на вятъра може да я е съборил на пода. Потърси ли навсякъде?“

Тъкмо Уилоуби препрочиташе послеписа и си мислеше, че що се отнася до ощетеност откъм интелект племенникът му Джери имаше много общо с брат му Криспин и на вратата се появи Джейн.

Той я поздрави сърдечно. Беше му станала много симпатична по време на краткото им познанство. По правило избягваше момичета от нейната възрастова група, но имаше нещо у нея, което го привлече още от пръв поглед.

— Влез и се настанявай, пияни моряко — приветства я той. — И ако обръщението ми те озадачава, имах предвид начина, по който харчиш пари откакто удари джакпота.

Обвинението не беше безпочвено. Внезапният достъп до истинско богатство беше замаял главата на момичето, но не толкова, че да не може да мине през всички по-големи магазини като всепоглъщащ пожар. При положение, че разходите й бяха гарантирани от фирмата „Скроуп, Ашби и Пембертън“, тя си беше накупила няколко рокли, няколко шапки, скъпа кола и малко скъпа бижутерия от „Бонд Стрийт“. Сравнението, което Уилоуби направи с нафиркан морски труженик по време на отпуск на сушата беше много точно. Писатели от всички епохи са отбелязвали многократно за пагубното влияние на парите и човек остава с впечатлението, че те са нещо, което заслужава единствено презрение. Е, от време на време всички ние срещаме хора, които си падат по тях и един от тях бе Джейн. За нея парите явно бяха нещо като запълване на дългогодишна липса.

— Предполагам, че си дошла — каза Уилоуби, — за да ми съобщиш за решението си да купиш имение в провинцията и искаш „Скроуп, Ашби и Пембертън“ да осигурят парите. Ако е така, нека да ти предложа Мелингъм Хол, Мелингъм-в долината. Имение — мечта, от елизабетинската епоха, павирани алеи, собствен водоизточник, просторни паркове и езеро. Вярвам, че брат ми Криспин ще склони да го продаде.

Джейн обеща да го има предвид.

— Но в момента — каза тя — единственото нещо, което искам от „Скроуп, Ашби и Пембертън“ е информация, касаеща Д. Г. Ф. Уест.

— Какво искаш да знаеш за него?

— Къде е? И какво иска да каже с това заминаване, когато утре вечер трябваше да вечеряме заедно? Всичко беше уговорено и изведнъж получавам телеграма от него, в която ми пише, че вечерята се отлага, защото заминавал в провинцията.

— Да, в къщата на брат ми, тази, дето ще я купуваш. Тръгна много внезапно.

— Но защо? След като имаме среща…

— Може пък да е на диета, какво ще кажеш? Бяга от изкушението.

Джейн нададе вик. Някаква лампичка й просветна и тя изгледа косо Уилоуби.

— Казахте ли му за парите?

— Да. Защо не?

— Тогава разбирам какво се е случило. Има скрупули относно женитба с богато момиче и, както казахте, бяга от изкушението.

— Както в разказите в женските списания?

— Точно така. Не мислите ли, че съм права?

— Не бих се учудил. Той е достатъчно глупав да постъпи така.

— Господин Скроуп, говорите за човека, когото обичам — възмутена повиши глас Джейн.

— О, наистина ли го обичате?

— Разбира се. Че кой не би?

— Например аз. Пише на хората писма с идиотски послеписи. Но се радвам да чуя, че го обичаш, защото и той те обича. Каза ми го.

— Разбира се, че ме обича. Виждам го в очите му. Ама и той с тия скрупули.

— Да, каза ми и това.

— Какъв глупак!

— Госпожице Хъникът, говорите за човека, когото обичате.

— И все пак има нещо чудесно и красиво в това, не мислите ли?

— Не.

— Искам да кажа, че не са много мъжете, които ще позволят на скрупулите си да застанат между тях и един милион долара.

— Това е защото повечето мъже имат разум.

— Ама то е достатъчно само да го погледнеш и ще разбереш що за човек е. Не смятате ли, че има прекрасни очи?

— Не.

— Какъв е бил като малко момче?

— Ужасен мърльо.

— Е, остава да се направи само едно нещо. Трябва да отида в това Мелингъм и да се преборя със скрупулите му. Ще ми дадете ли препоръчително писмо до брат си?

— Не е необходимо. Той приема гости срещу заплащане.

— Колко удобно. Значи просто звъня на вратата и влизам?

— Точно така.

— Довиждане тогава, господин Скроуп. Няма да отнемам повече от скъпоценното ви време.

— Винаги ми е приятно да се видим. Позвъни ми, ако решиш да купиш Бъкингамския дворец или каквото и да е друго нещо. „Скроуп, Ашби и Пембертьн“ са винаги на твоите услуги.

Известно време след като Джейн излезе, с нова пура и ново уиски със сода, Уилоуби седеше окъпан в сантиментални видения, които спохождат старите ергени, когато слушат истории за младежка любов, въпреки че самият той никак не одобряваше брака. Уилоуби беше широкоскроена душа и допускаше, че другите хора бяха може би на друго мнение. Затова му беше приятно да си мисли, че племенникът му скоро ще свърже съдбата си с тази на една много богата наследница, защото не се съмняваше, че Джейн Хъникът ще успее да налее акъл в главата на Джери. Познанството му с нея го беше убедило, че тя е момиче, което, както канадската конна полиция, никога не изпуска преследвания човек.

Пожелавам й късмет — казваше си той, когато една обезпокоителна мисъл се загнезди в главата му. — Пристигането й на мястото на бойните действия няма ли да отклони мислите на Джери от свещената мисия?

Терзанията му не продължиха дълго. Човек с бистър ум, Уилоуби осъзна, че тревогите му са напразни. Тези скрупули, за които си говореха досега, по някакъв начин задължаваха Джери да достави стоката и да престане да се числи към класата на бедните ухажори, като заслужи парите от попечителството. Присъствието на Джейн щеше да му действа стимулиращо, подтиквайки го да даде най-доброто от себе си. С възстановен душевен мир той се отправи към телефона.

— Крипс?

— Здравей, Бил.

— Само исках да ти кажа, Крипс, че ти изпращам още един гост, момиче на име Хъникът, тя е приятелка на Джери. И не ми казвай „О, Бил!“, все едно ти съобщавам за смъртта на любима леля. Да, знам, че не искаш момичета да се мотаят наоколо, но това точно е специално. Съвсем наскоро наследи голямо богатство и купува всичко, което й се мерне пред очите. Има голяма вероятност, ако си изиграеш картите правилно, да поеме имението в свои ръце.

Ефектът от това съобщение върху Криспин беше поразителен — звуците, които започна да издава, напомняха силно на бронхиален пристъп. Ако някой го бе видял в този момент, по вдървената поза щеше да го вземе за статуя, издигната от негови приятели и почитатели. След малко, когато цялата красота на думите на Уилоуби се просмука в разсъдъка му, сковаността отстъпи на едно непознато оживление, като у боен кон, чул сигнал за атака. Бойните коне, както знаем, са обучени да започнат да нервничат, щом вниманието им е привлечено от зова на бойна тръба. Те тръпнат, треперят, чаткат с копита, радват се на силата и младостта си и цвилят като джаз-тромпетисти. Криспин се държеше по абсолютно същия начин.

Но щом се поуспокои, в душата му започнаха да се прокрадват съмнения. Уилоуби беше човек, който обича да се шегува и по най-сериозните въпроси. Може би това е неговата представа за хумор. Мисълта беше парализираща, но имаше начин да се разбере истината. Уилоуби беше представил момичето като приятелка на Джери и той можеше да даде официална информация относно реалния й финансов статус. Тръгна да го търси и го намери в билярдната да се упражнява. Беше в доста мрачно настроение.

— Джералд — каза той, като по този начин предизвика недопустим пропуск при доста елементарен удар, — познаваш ли момиче на име Хъникът?

Щеката падна от ръцете на Джери и изтрака на пода. Младият мъж получи странното усещане, че сърцето му е напуснало обичайното си място и ако не беше стиснал здраво зъби, сигурно щеше да изскочи навън. Като че ли беше проговорил гласът на съвестта. Откакто отмени уговорката за вечеря, нито за миг не го напускаше чувството за вина. Чувстваше се като най-презряната твар на земята, като мъж, който кани момиче на вечеря и след това не си удържа на думата. В неговите представи единствено Бенедикт Арнолд би постъпил по този долен начин и се опитваше да не гадае какво ли си мисли за него Джейн.

— Уилоуби ми каза — продължи Криспин, — че била на път за насам.

Още веднъж сърцето на Джери изпълни подскок в стил Нижински (Вацлав Нижински, 1890–1950 г., руски балетист, бел. пр.). Криспин се размаза пред очите му и се наложи да премигне няколко пъти преди да си проясни погледа и да възстанови фокуса си. Вуйчо му все още трептеше като лента от първите години на киното.

— На път за насам? — изграчи той.

— И казва, че я познаваш.

— Че я познавам?

— Да — каза Криспин, справедливо раздразнен, защото никой вуйчо не обича да разговаря с племенник, който моделира репликите си по ехото в швейцарските Алпи. — Че я познаваш. Познаваш ли я?

— Да.

— Богата ли е?

— Да.

— Имам предвид наистина богата.

— Има между един и два милиона долара — каза Джери, разтреперан.

— Ха! — отвърна Криспин, отново в духа на бойния кон.

Джейн пристигна рано следобед на другия ден, но Джери нямаше възможността веднага да разговаря с нея надълго и нашироко. Когато Криспин посрещаше гостенка, която може да реши да купи Мелингъм Хол, той проявявате цялото си гостоприемство. Може би затова колкото пъти да се опитваше да я срещне, Джери се натъкваше на двамата — Криспин дърдореше, а Джейн слушаше вежливо. Една когато Криспин бе повикан от Чипъндейл на телефона и остави двамата млади сами до езерото, разговорът, който Джери едновременно очакваше с нетърпение и който изпълваше душата му със страхове, можеше да започне.

Чипъндейл, в свойствения си доброжелателен стил, се помота достатъчно дълго, за да намигне приятелски на Джери и да покаже два вертикално изпънати палеца, вероятно знак, че Джейн е срещнала одобрението му. Може би за момент дори му мина през ум да се присъедини към тях за един дружески разговор, но после размисли и се оттегли. Така двамата останаха сами в компанията на една патица, на вид поразително приличаща на Чипъндейл, която крякаше замислено недалеч от тях.

Ако Джери бе опитал да започне разговора, репликата му най-вероятно щеше да е по-близо до патешкия кряк отколкото до човешката реч, защото беше страшно притеснен и не беше в състояние да сглоби и най-простата фраза. Въпреки че тази среща не дойде като изненада, гласните му струни отказваха да сътрудничат. Първа заговори Джейн.

— Струва ми се, че лицето ви ми е познато — каза тя. — Господин Д. Г. Ф. Уест, ако не се лъжа?

Господин Д. Г. Ф. Уест още не беше в състояние да даде своя достоен принос към настоящия разговор и затова тя продължи:

— Сигурно се чудиш какво правя тук? Казваш си, това момиче си пада по пътуванията — днес тук, вчера Борнмът, онзи ден Лондон — не се ли заседава за малко на едно място? Обяснението е много просто. Помислих си, че щом Мелингъм Хол е толкова неустоим, че не си издържал на изкушението, дори това да означава да пристъпиш свещения си обет да ме заведеш на вечеря, трябва да е някакъв земен рай и аз трябва да дойда да му хвърля един поглед. Признавам, че си струва идването. Но все пак жалко за вечерята. От гледна точка на „Бариболт“, искам да кажа. Хората очакваха солидни постъпления, защото знаеха, че няма да жалиш парите.

Джери си възвърна способността да артикулира. Не беше нещо кой знае колко остроумно, но все пак човешка реч:

— Съжалявам — каза той.

— Аз също.

— Щях да ти пиша и да ти обясня.

— Опитай се да ми обясниш сега.

— Само че не мога.

— Нещо не схванах.

— Искам да кажа, че е тайна. Можеш ли да пазиш тайна?

— Не.

— Би могла да опиташ.

— Добре, ще опитам.

— Добре тогава. Ето как стоят нещата.

И той разказа цялата история, като не пропусна нито една подробност, колкото и дребна да изглеждаше, а тя слушаше внимателно. Когато изслуша всичко отначало докрай, Джейн произнесе присъдата си безкомпромисно, както беше направила след като беше изслушала свидетелските показания по делото „Онапулос енд Онапулос“ срещу корпорацията за стъклени бутилки „Линкълншир и Истърн каунтис“.

— Вуйчо ти е истински хищник.

— Не, няма такова нещо.

— Да те изпрати тук с такава задача.

— Много иска да си върне миниатюрата.

— Предполагам, но продължавам да твърдя, че каквито и да са причините, той все пак е един хищник. Знаеш ли какво бих направила аз, ако имах вуйчо, който иска да претърсвам стаите на хората? Щях да му кажа да върви по дяволите. Учудена съм, че ти не си го направил.

— Не можех. Парите.

— Парите не са всичко.

— Са, доколкото става дума за мен. Виж, влюбен съм в момиче…

— Това е чудесно.

— …и тя е дяволски богата, а аз съм дяволски беден.

— Не виждам какво значение има това. Щом е достойна да се влюбиш в нея, значи няма да има нищо против.

— Проблемът не е дали тя има против, а в това, че аз съм против.

— Не искаш да приличаш на ловец на зестри?

— Точно така.

— Минавало ли ти е някога през ум, че трябва да се освидетелстваш?

— От време на време, да… от време на време, не. Но мисля, че общо взето постъпвам правилно.

— А аз не. Ако мястото за селски идиот в Мелингъм-в долината е вакантно, трябва да се кандидатираш. Както разбирам, няма смисъл да се спори с теб. И така, какви са плановете ти? Кога започва обиска?

— Днес следобед.

— Господи!

— Точно така е, но няма мърдане.

— Какво ще стане, ако те заловят?

— Не ми се мисли за това. Надявам се, че всичко ще мине както трябва. Имат уговорка с викария да пият чай. Нали ще се молиш за мен?

— Ако мислиш, че това ще помогне — каза Джейн, — трябва да е молитвата за попадналите в опасност в открито море, защото знам само нея.

Заради забавянето си — намигането на Джери и вдигането на палци на одобрение за Джейн — Чипъндейл не успя да достигне навреме до деривата в стаята си, за да подслуша разговора на Криспин. И без това не изпусна нищо съществено, заради което да си счупи краката от бързане. Обаждаше се викарият, за да благодари на Криспин за два чифта стари панталони и каничка със счупен чучур — дар за предстоящата разпродажба в помощ на годишния излет на младежите, организиран от църквата. Разбира се, благодарностите бяха придружени от няколко мили думи, за да не изглежда разговорът прекалено делови. Викарият спомена също с какво нетърпение очаква компанията на госпожа Клейборн на следобедния чай.

— Очарователна жена, не мислите ли?

— Да, очарователна, очарователна.

— Бихте ли й напомнил да вземе оня роман от Ема Лусил Ейджи, мисля, че така се казваше авторката, който тя ми препоръчваше много горещо?

Криспин обеща, че няма да забрави, както и направи.

С две думи, нищо особено, което да възнагради усилията на Чипъндейл да вдигне слушалката на деривата.

Някъде час по-късно, когато наближаваше четири и половина, Криспин се отправи към библиотеката с цел да избегне евентуална среща с Р. Б. Чизхоум, който искаше да разговаря с него за положението в Близкия изток. С вдигнати крака на масата и разгърнал проповеди, там той завари Чипъндейл, изтегнат удобно на един от фотьойлите.

На заварения изглежда му беше приятно да го прекъснат, въпреки че беше човек, който имаше нужда от всички проповеди, до които би могъл да се докопа.

— А, ето те и тебе, приятел — весело каза той. — Знаех си, че ще дойдеш рано или късно. Чел ли си някога този автор? Нарекъл се е Шептящият каноник. Много е ерудиран в областта на огъня в ада. Предполагам, че на духовниците от онова време им се е налагало, ако са искали да запазят работата си. Имам братовчед — духовник. Е, като казвам духовник, имам предвид, че чисти църквата в Хамърсмит, бърше праха от пейките, мие пода и следи дали библиите са по местата си. Справя се с работата си много добре. Викарият го нарича Томас Чистофайника, понеже това му е името, също както и моето, само дето аз съм Реджиналд Кларънс. Ето виждаш ли колко малък е света?

Криспин, който с неудоволствие изслуша тези откровения, изведнъж направи епохално откритие и побърза да го сподели с иконома си.

— Чипъндейл, вие сте пили.

Обвинението до такава степен отговаряше на истината, че у по-чувствителен човек срамът щеше да покрие лицето с алена окраска, но Чипъндейл призна без видима промяна в десена. Не си падаше особено нито по изчервяването, нито по засрамването.

— Направо в десятката, старче — каза той, — уцели направо в десятката. Надникнах в „Гъската и гъсока“ за няколко бързи и знаеш ли какво ми каза Бийфи?

— Кой, по дяволите, е Бийфи?

— Бийфи Хибс, съдържателят, с разрешително за продажба на тютюн и алкохол. Пада се чичо на Марлен Хибс, на която преподавах уроци по каране на велосипед с велосипеда на Симс и той ми каза, че Симс се е заяждал с Марлен.

— Симс не би направил подобно нещо.

— Ама го е направил. Тя има куче на име Бъстър, което много обича. Порода бултериер. И този Симс я срещнал на главната улица и й казал с много невъзпитан тон, че кучето го ухапало по крачола и когато тя му отговорила, че по закон на всяко куче е разрешено да започне първо, той й казал, че ако това се случи още веднъж, ще го преследва с най-голяма суровост и при следващата им среща Бъстър няма да има на какво да стъпи, във всеки смисъл на думата, но всичко това сам ще си го е изпросил. Наранил чувствата на бедното момиче, както можеш да си представиш. Като я видях, цялата беше обляна в сълзи и трябваше да й купя ягодов сладолед, за да възвърне розовината и усмивката си. А когато човек си пийне, чувства прилив на сили и понеже ченгето има нужда от един добър урок, измислил съм начин да му го върна тъпкано, ако всичко мине добре.

Това беше една възможност Криспин да изпълни обещанието си, което бе поел към полицай Симс, но той не се възползва. Имаше си толкова грижи, че не му се занимаваше въобще с дребните дрязги на тези нищожества. Интересуваше се единствено от способностите на Чипъндейл да претърсва стаи, в което силно се съмняваше поради видимо безпомощното му състояние в резултат на употребата на алкохола, който господин Хибс имаше разрешително да продава.

Криспин му обърна внимание на този детайл без да прави и опит да спести огорчението на слушателя си с тактични увъртания.

— И как сега ще намериш миниатюрата, като си се отрязал като шопар?

Чипъндейл помисли по въпроса и видимо се развесели. Изкикоти се като добре забавлявана хиена преди да отговори. Знаеше, че след няколко такива бързи навлиза във върхова форма. След като доби сериозен израз, той се съгласи, че може би е малко понаквасен, но категорично отхвърли предположението, че се е отрязал като шопар.

— Само леко посръбнал, сладур. При сегашните обстоятелства, ако мога да използвам тази фраза, две-три чашки бяха просто неизбежни. Човек не може да се нагърби с важна задача като моята без малко външна помощ. Спомням си, когато бях малко момче и тършувах навсякъде за спечеленото от баща ми от кучешките надбягвания, винаги трябваше да удрям по една глътка от тоника на мама с витамин В, за да навляза във форма за изпълнение на задачата. Не се притеснявай, друже. Ще доставя стоката без проблем. Ти само си стой тука.

Чипъндейл се запъти към прозореца с несигурни стъпки.

— А, мадам се появи и сега ще бъде навигатор по пътя към къщата на викария. Пътят е чист. Е, хайде, аз тръгвам за да подложа вещите й на… как беше думата… ох, както и да е.

И той излезе, за да се върне само след миг със замислена физиономия.

За да подложа вещите й на щателен обиск — каза той. — Знаех си, че ще се сетя.

И той остави Криспин в плен на съмненията си. И преди в живота си бе изпитвал съмнения, но рядко така силни като сегашните. Толкова много беше заложено на карта, а и мисълта, че успехът или провалът бяха в треперещите ръце на човек, който показваше недвусмислени признаци, че с прекалил с приемането на стимуланти, беше крайно неприятна. Уверенията му, че е само леко сръбнал, нито за миг не измамиха доверието на Криспин, а по-скоро затвърдиха мнението му, че малко шопари са в състояние да се отрежат по този начин. И при това положение как ще бъде в състояние да действа ефективно в покоите на госпожа Клейборн? Много хора, например, смятат, че песента прави труда по-лек. Какво му гарантираше, че Чипъндейл няма да се разпее? Дори и в този момент апартаментът на Барни може би кънтеше от пиянски песни и хора от всички посоки се изсипваха пред вратата, за да проверят какво се е случило.

Но тревожните мисли отстъпиха място на успокоителни размишления. Чипъндейл беше бизнесмен, който разчиташе на това начинание, за да се обогати със сто паунда и нямаше да позволи на музикалните изблици да го надвият. През цялото време щеше да си мисли за тези сто паунда и щеше да си свърши работата, потискайки желанието да се изявява в песенни форми. А най-важното нещо беше, че не съществуваше никаква възможност Барни да попречи на операцията. Бяха я видели да отпътува към викария. Накратко, всичко се нареждаше чудесно и както войникът на Киплинг, Криспин каза на разтуптените струни на своето сърце да замлъкнат.

Въпреки всичко безпокойството така и не изчезна съвсем, за да му позволи просто да си седи и да чака завръщането на икономския боен отряд. „Ти само си стой тука“ — беше му казал Чипъндейл и той наистина имаше намерението да го послуша, но библиотеката със своя приглушен мрак му идваше твърде много. Изведнъж му се прииска да излезе на открито, където няма шест или седемстотин тома проповеди от викторианския период, които да го гледат с мълчалив укор. Той стана и се запъти към коридора да си вземе шапката и по този начин получи прекрасната възможност да види в цял ръст Барни, която тъкмо влизаше в къщата.

Една от най-непопулярните сред древните гърци способности на Горгоната била да превръща в камък всеки, който бил достатъчно неблагоразумен да се зазяпа в нея и тази неочаквана среща с някой, който би трябвало в този момент да се налива с чай и да поглъща препечени филийки с масло у викария имаше сходен ефект при Криспин. От медицината знаем, че е невъзможно при жив човек сърцето да спре да бие, но и най-официалният документ не би могъл до го убеди, че с него не се е случило именно това.

Барни го поздрави с присъщата си жизнерадост, а той продължи да стои като сух пън.

— Здрасти, Крипс. Върнах се за една книга, която бях обещала да занеса на викария. Забравих я горе в стаята. Само ще изтичам да я взема.

Може би това бяха единствените думи, в състояние да размразят Криспин. Те разбиха слабата му надежда, която таеше, че чаят е отложен и че може би ще успее да я убеди да се поразходят навън.

— Аз ще я донеса — на пресекулки изрече той.

— Глупости — каза Барни. — За каква ме имаш, за инвалид? Все още мога да се справям с няколко стъпала.

И тя изчезна, вземайки по две наведнъж, а Криспин, бавно като алпинист, който изкачва Матерхорн (Матерхорн, 5,419 м, връх в Алпите на границата между Швейцария и Италия, бел. пр.), се запъти обратно към библиотеката. Имаше вид на човек, който е търсил теч на газ със запалена свещ. Друг човек в същото положение би се удавил, както се казва, във водовъртеж от чувства, но Криспин изпитваше само едно — пълно отчаяние. „Това е краят!“ — мислеше си той. По природа не блестеше с особено въображение, но в миг пред очите му изникна жива картина на това, което щеше да се случи.

Барни щеше да стане свидетел на това как Чипъндейл подлага вещите й на щателен обиск и нямаше да се въздържи от коментар. Щеше да подложи злосторника на кръстосан разпит и Чипъндейл щеше да си признае всичко, подчертавайки ролята си само на инструмент, действащ по заповедите на злодея Криспин Скроуп. Ще бъде засегната темата за миниатюрата и тя твърдо щеше да отрече някога да я е взимала и сигурно щеше да го съди за клевета или каквото там ще, свързано с колосални обезщетения. В най-добрия случай щеше да разкаже историята на останалите гости, които вкупом и начаса щяха да се изнесат. А ако самите те му бяха противни, не беше такъв случаят с парите им.

В такова положение човек просто скрива лицето си в шепи, а когато Кристин надигна глава след незнайно колко дълго време, видя до себе си Чипъндейл.

От гледна точка на някой официален представител на Клуба на анонимните алкохолици или някоя друга институция, проповядваща въздържане, Чипъндейл беше в несравнимо по-добра форма, отколкото когато излезе от библиотеката. Тогава беше закичил главата си с лозови листа и устата му бълваше пиянски брътвежи. А сега само някой съдия от Върховния съд би посмял да се мери с него по трезвеност.

Обаче един добър лекар, занимавал се задълбочено с подобни случаи, би установил, че тази трансформация е в резултат на шок и то на жесток, безмилостен шок, защото очите му гледаха със стъклен блясък, дишаше с хрипове и се потеше толкова обилно, че на човек, пътувал повече из Европа, непременно щеше да му напомни за фонтаните на Версайския дворец.

— Ку-ку! — каза той и избърса с ръкав потта от челото си. — По дяволите! — и избърса чело още веднъж. — Дано да не ми се случи друг път. Бил ли си някога затворен в тясна клетка заедно с тигър-човекоядец?

Истината беше, че на Криспин никога не се беше случвало и той побърза да отговори с раздразнено поклащане на израстъка си.

— Какво — попита той и щеше да добави „се случи“, но гласът му изневери. След като преглътна веднъж-дваж той се почувства готов да продължи. — Какво се случи? — прозвуча дрезгаво гласът му.

— Хубав въпрос, приятелю — отвърна Чипъндейл, продължавайки да бърше потта си. — Минах през огъня на ада, старче, но излязох невредим. Спасих се, защото запазих присъствие на духа. Винаги съм бил такъв, още от дете. Там, където други щяха да пристъпват страхливо от крак на крак с вина, изписана на челото им, аз се държах с високо вдигната глава и не само не загубих дар-слово, ами дори проведох разговор. А ти какво щеше да направиш, ако някоя дама те хване в будоара си, както хвана мене? Ще ти кажа какво щеше да направиш — щеше да се изчервиш като роза и щеше да си глътнеш сливиците. Нямаше да можеш и една дума да обелиш. Аз, от друга страна…

— Продължавайте! — каза Криспин.

— Аз, от друга страна, сложих пръст на устните си и щом тя влезе в стаята си, прошепнах „Шшът!“. Не казвам, че въобще не ме уплаши, защото ще излъжа, но благодарение на моето присъствие на духа, за което вече споменах, аз успях да вдигна пръст до устните си и да прошепна „Шшът!“. Нали си е жена, естествено, че вместо да пази тишина, тя започна да ми задава въпроси. Искаше да знае какво правя там, тъкмо от което се нуждаех, за да започна да разказвам. Давам ти от три пъти да познаеш какво й казах.

— Продължавайте! — повтори Криспин.

— Казах й, че както случайно съм си пасял по коридора покрай нейната стая, съм чул някакъв шум вътре и понеже съм знаел, че е заминала на сладки приказки у викария, съм предположил, че шумът не идва от нея, така че съм решил, че това е крадец, който се е промъкнал и тараши из вещите й, на което тя отвърна, че съм кретен, защото крадците не крадат посред бял ден. Тогава аз й казах: „О, така ли? Ето къде правите капитална грешка, защото точно тогава крадат, защото знаят, че точно тогава всички са навън да играят тенис или каквото ще. Ще се почувствате (казах й го) доста глупаво, ако продължавате да гледате скептично на този факт и откриете малко по-късно, че диамантите на семейство Клейборн са изчезнали. Ще изглеждате истинска глупачка и тогава изобщо не идвайте при мен за съчувствие“. След тези мои думи погледът й като че ли стана по-замислен и тя захапа долната си устна. „Е, къде е този крадец?“ — попита тя. „Влезе в спалнята“ — отговорих й и тя каза: „Ами, тогава да хвърлим по едно око“. Така че влязохме двамата вътре и тя каза, че не вижда никакъв крадец, а аз й казах: „А прозорецът е отворен, нали? Най-вероятно той е…“ Не ти ли се намира някоя пура, приятелче? Имам нужда от едно успокоително.

Криспин му предложи кутията с пури. Нищо на света не беше в състояние да го накара да заобича Чипъндейл, но беше принуден да признае, че в трудна ситуация тази гнида беше показала находчивост и заслужаваше награда. Беше чул само част от разказа му, но вече изпитваше приятно чувство на облекчение, защото очевидно темата за миниатюрата едва ли щеше скоро да излезе на преден план, каквато и посока оттук нататък да поемеше разговорът между Чипъндейл и Барни, това поне беше сигурно. Този факт го караше да се чувства отлично и Кристин не само му предложи пура, но му поднесе и огънче.

— Мерси, приятел — каза Чипъндейл. — Винаги съм казвал, че пушенето успокоява нервата. Докъде бях стигнал? А, да, до спалнята на дамата. Тя ме попита къде ми е крадецът, като се кикотеше като кобила. И в този момент, познай какво. Шкафът в ъгъла на стаята изведнъж кихна.

— Боже господи! — възкликна Криспин.

Неприкритият му интерес поласка Чипъндейл. Много често, когато разказваше някоя история, публиката му го прекъсваше с викове да се разкара, но този път явно беше завладял слушателя си.

— Точно така, имаш право, старче — каза той. — Горе-долу и аз това си казах. Няма защо да крия, че това кихане ме прободе както куршум масло. Сигурно съм подскочил една педя. Дамата, от друга страна, стоеше без да мигне. „Наздраве!“ — каза ми тя, но когато я информирах, че не съм аз, а шкафът, тя моментално прояви интерес: „Значи наистина има крадец“ — каза тя и аз казах: „Не само крадец, бейби, — ами крадец с цяла шепа прахоляк в носа“. И тогава тя ми заприлича на оня тигър, дето те питах дали си бил затворен с него в малка клетка. Настръхна като царя на джунглата, подушил плячка. „Тази работа заслужава да й обърнем сериозно внимание“ — каза тя и хукна към другата стая. След миг се върна с една статуетка, която преди това стоеше върху камината, нещо малко по-дълго от една педя и без дрехи. Може би Шекспир или кралица Виктория. Прошепна ми бързо да отворя вратата на шкафа, което и направих. Отвътре се показа някакъв образ в сгърчена поза. Тя се приближи с един скок и го фрасна със статуетката там, където се носи шапката. Ударът трябва да е бил много силен, защото той направо се изтърколи навън. Оказа се рижавото момче, дето пристигна преди две дена. Казаха ми, че ти е племенник. Уест му беше като че ли името или нещо такова.

— Джералд!

— Ако така се казва.

— Но какво е правил в шкафа?

— Не останах да разпитвам. Духнах. Исках да бъда на безопасно разстояние от онази статуетка и колкото по-бързо, толкова по-добре. А що се отнася до оная операция, за която си говорехме, да знаеш, че аз се отказвам. Може да изгубя пари, но на човек могат да му се случат и много по-лоши неща от това да не спечели сто кинта. Ако някога ти хрумне пак да претърсваш апартаменти на дами с такива смъртоносни удари, разчитай само на себе си — завърши Чипъндейл и направи кръгче тютюнев дим.