Голямото накисване

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Джери, след като се раздели с Барни, излезе да потърси Джейн. Намери я на алеята пред къщата. Стоеше до колата си и той веднага забеляза (така са влюбените мъже), че след последният им разговор тя е с нов тоалет. Това доста го учуди.

— Здрасти, здрасти — извика той. — Заминаваш ли някъде?

— В Лондон. Нюйоркският ми адвокат е дошъл и иска да се видим. Току-що се обади по телефона. Нещо свързано с наследството, предполагам. Ще се върна тази вечер. Но това не е интересно. Кажи какво се случи. Как се справи?

— Не много добре — призна Джери.

— И аз така си помислих.

Не се изискваше много проницателност, за да стигне до това заключение. Даже от разстояние му личеше, че е скръбен и унил. Когато панически бягаш от бойното поле, настроението никога не е приповдигнато. Наполеон, който е преживявал подобно нещо при Москва, не е крил факта, че е имал и много по-щастливи моменти в живота. Джери с две ръце би се подписал под същата декларация, ако някой му я беше поднесъл в писмен вид. Само един поглед бе нужен на Джейн, за да разбере, че Джери не е дошъл да споделя триумфа си. По същия начин би изглеждал средновековният рицар, който трябва да признае на дамата на своето сърце, че е бил повален от коня си още при първия двубой на турнира.

— Нещо не е наред ли?

— Нищо не е наред.

— Горкичкото ми.

— Тя влезе и ме сгащи.

— Но тя каза, че ще ходи у викария — възкликна Джейн.

— Трябва да е размислила — въздъхна Джери и поклати глава. — Ако всички хора, които казват, че отиват у викария, наистина отиват там, този свят щеше да бъде много по-добър и по-щастлив.

Заключението бе плод на дълги размишления.

— Тя нахълта вътре преди да имам каквото и да е време изобщо да започна — продължи той.

— И какво й каза?

— Не казах нищо във въпросния момент. Криех се в един шкаф.

— Ти си се… нещо не разбирам.

— Бях в един шкаф. Скрит.

— А, да, разбирам. Чул си я да влиза.

— Точно така.

— И тя погледна в шкафа?

— Точно така.

— И какво я накара да направи това?

— Кихнах. Няма нищо смешно.

— Не се смея, само се усмихвам. Спомних си за „Алиса в страната на чудесата“. Момчетата трябва да се бият, когато кихат, защото го правят нарочно само за да дразнят хората. Грубо ли се държа с теб?

— Доколкото мога да си спомня, не сме разговаряли. Тя просто ме фрасна по главата с някаква статуетка.

— Олеле!

— И след това ме попита какво правя там.

— Неприятен въпрос. Особено след удар със статуетка по главата.

— Много неприятен въпрос — съгласи се с горчивина в гласа Джери.

— Трудно е да се сетиш какво да отговориш.

— Така беше в първия момент. За щастие се сетих, че на обяд си говорихме за една книга, която тя горещо ми препоръча. Казах, че съм дошъл да я взема.

— С обяснението, разбира се, че винаги, когато ходиш да взимаш книги, първата ти работа е да влезеш в някой шкаф.

— Казах й, че съм направил това, защото съм чул гласове.

— И Жана Д’Арк е чувала гласове, но не се е крила в шкафове.

— И съм помислил, че са крадци и съм се канил да ги изненадам.

— Казал си й това?

— Да.

— Не ти ли се стори малко тъпо?

— Не малко, а много тъпо, но това беше най-доброто, което в момента можах да измъдря. Трябва да имаш предвид, че току-що ме бяха ударили по главата с нещо, което почувствах като Статуята на свободата. Мисловните ми процеси бяха малко в безпорядък, а скоростта, с която разсъждавах, беше доста забавена.

— И тя как прие тази тъпотия?

— С известно съмнение, както ми се стори. Предполагам, че ме е взела за откачен.

Като че ли това беше следата, която Джейн отдавна бе чакала. Поведението й до този момент, като на Флорънс Найтингейл (Флорънс Найтингейл (1820–1910) — английска филантропка, организирала по време на Кримската война служба за подпомагане на ранени, бел. пр.), споделяща болките на ранен войник, прие строгостта на гувернантка, която е хванала един от подопечните си в момент на унищожаване на неприкосновения запас от конфитюр в килера. Явно Джери без да иска беше зачекнал тема, върху която от известно време Джейн бе размишлявала усилено.

— Какъвто в действителност си — язвително отбеляза тя.

— Не разбирам за какво намекваш.

— Разбира се, че разбираш. Всички тия излияния за момичето, което обичаш, но не можеш да й кажеш, защото тя е богата, а ти не си.

— А, за това ли?

— Да, за това.

— Какво мога да направя, като се чувствам така?

— Трябва ти само малко усилие на волята — строго нареди Джейн.

— Няма ли да си помисли това момиче, че я обичам само заради парите й?

— Разбира се, че няма.

— Но всеки друг…

— Какво те е грижа за всички други? Да ядат пасти. Какво значение има, ако една тумба празноглавци си мислят, че е само заради парите? А, между другото, не си ли си помислял как се чувства бедното момиче?

— Искаш да кажеш богатото момиче?

— Каквото и да е. Защо не вземеш под внимание и нейните терзания?

— Нейните какво?

— Терзания казах. Мъка, нещастие, тормоз, както ти хареса. Може и страдание.

Беше представила нещата под един нов и интересен ъгъл, на който Джери не беше обърнал внимание досега. Той беше скромен младеж и никога не му бе идвало наум да се възприема като демоничен любим, който кара жените да страдат по него и да се тръшкат от нерви и съмнения. Погледна Джейн ужасен.

— Наистина ли мислиш, че тя се чувства така?

— Разбира се. Горкичкото мишленце, което копнее за теб, гасне по теб, гледа на теб като на своя приказен принц и всяка сутрин си казва: „Може би днес той ще дойде, яхнал своя бял жребец, ще ме прегърне и ще ми каже, че ме обича“, а какво всъщност се случва? От тебе ни вест, ни кост. Убедена съм, че се чувства ужасно, плаче като съдрана, не се храни, станала е кожа и кости и възглавницата й прилича на швейцарско сирене от хапане през нощта.

Беше убедителна. Точно както беше успяла да го убеди, когато използваше красноречието си в защита на стъкларите от „Линкълншир и Истърн каунтис“, така успя и сега.

„Колко е права — помисли си Джери, — че трябва да отида да се освидетелствам. Всеки мъж, който се държи по същия начин, т.е. горе-долу като глупавия индиец, който бил толкова лош експерт по скъпоценни камъни — може смело да пристъпи прага на най-реномираните лудници и ще го показват на посетителите като най-ценния си експонат“.

Всичките му скрупули, с които толкова се гордееше, изчезнаха яко дим. Той пристъпи до нея и прошепна страстно името й.

— Джейн, Джейн… ще се…

— Само един момент, старче.

Не беше тя, която изрече тези думи. Като че ли изпълзял от някаква дупка в земята, между тях стоеше Чипъндейл.

— Извинявай, че ви прекъсвам, приятел — каза Чипъндейл с любезно намигване, — обаче шефът те търси. Явно иска да ти каже нещо.

Въпреки че сме имали вече повод да споменем, че ако всички мъже бяха плочки за домино, то Криспин Скроуп щеше да бъде двойна нула, би било нередно да пренебрегнем наличието на определена интелигентност, както и способност да мисли и да прави някои заключения. Началото на мисловния процес бе провокирано от екзотичния факт, че Джералд е бил намерен сврян в един шкаф в спалнята на госпожа Клейборн. Това го наведе почти веднага на хрумването, че може би е имал същата причина каквато и Чипъндейл да бъде там. Племенниците по правило не се свират в шкафове ей така, просто за да задоволят някой свой каприз и няколко минути напрегнато мислене помогнаха за разкриване на цялата мистерия. Беше писал на Уилоуби да забрави за телефонния разговор, който бяха провели, и че е размислил и сега с цялата си душа и сърце е за деминиатюризирането на госпожа Клейборн. Така. Но Уилоуби, като практичен човек, е решил, че две глави мислят повече от една. Така. И точно той трябва да е мобилизирал и Джералд към ударната група. Това можеше да се очаква от човек, който е толкова заинтересован от успеха на делото.

Надеждата, стъпкана в калта след дезертирането на Чипъндейл, отново започна да покълва. Джералд се бе провалил като претърсвач на стаи, но си оставаше умен младе и можеше да му хрумнат и други идеи, а Криспин имаше нужда точно от идеи, защото самият той нямаше нито една.

Без да губи време в молби и спорове с Чипъндейл, тъй като юначеството на Барни със статуетката го беше впечатлило достатъчно, за да е наясно, че всичко ще бъде напразно, той попита:

— Знаете ли къде е господин Уест?

— Най-вероятно държи главата си под някоя чешма — предположи икономът.

— Намерете го и му предайте веднага да дойде при мен, — каза Криспин, отбягвайки отговора на запитването на Чипъндейл, да не би да желае да цунка удареното място, за да му мине.

Когато пристъпи в стаята, Джери не беше в най-слънчевото си настроение. Това тесто се случва на мъже, които първо са понесли тежка рана по главата и веднага след това са били прекъснати в момент на предложение за брак. Той хвърли на вуйчо си един хладен поглед и изстреля едно още по-хладно „Да?“. На Криспин не му убягна липсата на сърдечност, но имайки предвид колко спешно трябва да предразположи единствения си съюзник, реши да осигури сърдечност, достатъчна за двама.

— Седни, Джералд. Една пура? — предложи той и отвори кутията с успокоителни.

— Не, благодаря.

— Нещо за пиене?

— Не, благодаря — отвърна Джери.

Държанието му беше обезкуражително, но Криспин бе настоятелен.

— Повиках те тук, Джералд, защото трябва да обсъдим едно нещо с теб.

— О?

— Да, нещо много важно. Чипъндейл ми разказа за фаталната ти среща с госпожа Клейборн.

— О?

— Надявам се, че главата те боли по-малко.

— Грешиш.

— Още ли те боли?

— Все повече.

— Съжалявам. Неприятно нещо. Госпожа Клейборн е доста силна жена. Разбрах, че те е намерила в шкафа си. Търсил си миниатюрата на вуйчо си Уилоуби, разбира се.

Негодуванието на Джери изведнъж се трансформира в обърканост. Мнението му за интелекта на вуйчо му Криспин би могло да се обобщи със споменатата метафора за доминото. При всички случаи, никога не бе му приписвал проницателност.

— Може би трябва да спомена — продължи Криспин, гледайки го право в очите, — че Уилоуби ми се обади по телефона, за да ме информира за изчезването на миниатюрата и ме помоли да направя всичко в своите възможности, за да му я намеря. Искаше да претърся апартамента на госпожа Клейборн. Бях много изненадан, но естествено изявих желание да му помогна с каквото мога, така че споделих проблема с Чипъндейл и дори му обещах значително възнаграждение, ако се заеме с, както се казва, черната работа.

— А-ха, ето защо Чипъндейл беше там! — възкликна Джери и за миг забрави понесения от главата му удар с тъп предмет.

— Точно така. Той също е търсел. Чипъндейл е опитен търсач. Още като малко невръстно момче, когато баща му спечелвал нещо на състезанията с кучета и криел паричките, за да не ги намери майка му, той, действайки от нейно име, намирал скритото и то, както разбрах, почти винаги. Предполагам, че това е дарба от бога и аз напълно разчитах на него до срещата ти с госпожа Клейборн.

Само споменаването на името накара Джери да потръпне, а главата му запулсира като африкански тамтам.

— Но след като станал свидетел на тази среща — продължи вуйчо му Криспин, — бойният му дух за съжаление съвсем го напуснал. Току-що ми каза, че не иска да има никакво взимане-даване с жена с такива директни методи на действие и толкова точна ръка.

— Значи дезертира?

— Да.

— И ти искаш аз да поема щафетата оттам, откъдето той я е захвърлил?

— Изразяваш се поетично, но точно.

Според Джери, преди сключването на каквото и да е партньорство, трябваше ясно да се уточнят условията и задълженията. Това, което беше готов да направи за вуйчо си Бил, въпреки че един успех би означавал много и за самия него, имаше своите граници. И никой не би могъл да го нарече неблагоразумен. Ако директните методи на действие на Барни бяха впечатлили толкова много Чипъндейл — един обикновен и донякъде случаен свидетел, не е учудващо, че действителният обект на нейното засилено внимание изпитва известни колебания дали втори път да я доближи на по-малко от ръка разстояние.

— Нали не очакваш да направя още един опит с претърсване на апартамента й? — попита Джери. — Защото, ако е така…

— Не, не — прекъсна го Криспин, въпреки че се надяваше силно точно на това. — Парен каша духа и подскача до тавана.

— И който го е гонила мечка, не ходи в гората.

— Да, да, да — прекъсна го Криспин. — Но може би ако някой следобед я изведа на дълга разходка из околностите?

— Дори и тогава не.

— Или до Солзбъри, за да разгледа катедралата?

— Колата ще се развали още преди да е излязла на пъти и тя ще се върне, въоръжена с най-тежката статуетки.

— На всичкото отгоре тя вече разгледа катедралата Не, трябва да измислим нещо друго. Нека помислим.

И те се замислиха.

— Имаш ли някаква идея? — попита Криспин след известно време.

— Една.

— И аз също.

— Същата?

— Не знам. С удоволствие ще чуя твоята.

— То е просто едно предположение — започна несигурно Джери.

— Добре. Продължавай.

— Ами спомних си един детективски роман, който четох като дете. Там имаше един клептоман, който постоянно крадеше неща от хората и един ден свил цяла пачка от палтото на някой си Гибс. Палтото си висяло в коридора, Гибс бил забравил да извади парите и така нашият човек се позамогнал.

— Интересно, но как ще ни послужи на нас?

— Идвам до това. Детективът посетил този човек и казал: „Бихте ли ми предали парите, които взехте от джоба на палтото на господин Гибс вечерта на двайсет и трети януари?“, а другият казал: „Той си ги иска обратно, така ли?“ и ги предал.

Последва продължителна тишина. Наблюдавайки как Криспин гладеше мустаците си, Джери имаше неприятното усещане, че вуйчо му не е чак толкова интелигентен, колкото би му се искало. Беше чел тази книга доста отдавна и му се струваше, че нещо е пропуснал.

— Хм — изхъмка Криспин.

— Не мислиш ли, че ще свърши работа, а?

— Едва ли. Клептоманът, изглежда, е бил изключително отстъпчив човек. Много се съмнявам, че госпожа Клейборн ще прояви такава готовност да се раздели с миниатюрата.

— Може би си прав. Да, предполагам, че по-скоро ще ти се нахвърли с първата й попаднала подобна статуетка.

— На мен?

— Предположих, че ти като възрастен човек, което носи някак си повече тежест, ще се нагърбиш с преговорите.

— Грешиш — бързо го отряза Криспин. Последва тишина, след което Джери отново подхвана разговора.

— Каза, че и ти имаш идея.

— А, да. Колкото и да е странно, тя също е взаимствана от детективски роман. Запознат си с приключенията на Шерлок Холмс, нали?

— Зная ги наизуст — потвърди Джери, — но кое от тях би ни свършило работа? Да не би „Приключението с петте портокалови семки“? Да не си решил да сплашиш госпожа Клейборн, като й изпратиш пет портокалови семки с бележка да остави миниатюрата върху слънчевия часовник?

— Това не ми е идвало наум.

— А може и да мине. Разбира се, всичко зависи от това дали е алергична към портокалови семки. Много хора не са.

— Моят план не е толкова построен върху разказ, колкото върху нещо, което Холмс казва в един от случаите. Ако си спомняш, той твърди, че когато в една къща стане пожар, инстинктът кара хората да спасяват първо най-скъпите им неща; в случая с госпожа Клейборн, мисля, че можем да предположим, че ще бъде миниатюрата. Изглежда такава е човешката психика.

Джери, понеже нямаше мустаци, поглади замислено брадичката си.

— Чакай да се изясним. Нещо не ми е съвсем ясно. Да не би да предлагаш да запалим Мелингъм Хол?

Криспин не можа да сдържи скръбна въздишка. Картината на един застрахован горящ Мелингъм Хол беше наистина привлекателна.

— Няма да е необходимо. Просто ще задействаш пожарната аларма.

— Аз ли?

— Това е работа за млад човек.

— Но аз не знам къде е тази аларма.

— Ще ти я покажа.

— И само натискам един бутон, така ли?

— Не, дърпаш едно въже. То е вързано за една камбана.

— И госпожа Клейборн ще изскочи?

— Мисля, че можем да разчитаме на това.

— С миниатюрата в ръце.

— Предполагам.

— И как ще разберем? Ще я претърсим ли?

— Моля?

— Трябва ли да я опипам отгоре до долу, както във филмите? Тя ще ме удари отново, а аз изпитвам ужас от тази мисъл.

— Не съм мислил за това.

— И ако нещото е у нея, какво трябва да направя? Аз я удрям, грабвам го и хуквам?

— И за това не съм мислил. Не, трябва да призная, че и моето предложение не се оказа много плодотворно. Издиша в детайлите.

— Да, не бих го наредил сред най-резултатните.

— Също като твоето — каза Криспин наежено.

— Горе-долу — трябваше да се съгласи Джери. — Да имаш нещо по-добро?

— Страхувам се, че не.

— Нито пък аз. Истината е, че не можеш да накараш мозъкът ти да заработи както трябва в задушна библиотека, пълна с толкова избрани проповеди. Аз мога да мисля само когато ходя. Затова смятам да се поразходя четири-пет мили и се надявам, като се върна, да мога да ти предложа нещо по-интересно.

Когато Джери се върна около осемдесет минути по-късно, лицето му блестеше не само от разходката, но и от светлината на вдъхновението. Той уведоми Криспин, че е открил точната формула.

— Един пълководец е велик — каза Джери, — когато може да се поучи от пораженията си. Докато някой посредственик, след като враговете му са го помлели, само казва „язък“ или „тюх“ и се оттегля в палатката си, където се опитва да забрави погрома, великият водител запалва лулата, сяда и казва на себе си: „Тази, последната битка, беше пълна катастрофа и изобщо няма да изглежда добре в мемоарите ми, но сега трябва само да помисля и да видя какво мога да извлека като полза от нея“. Виж ме мен, например. Аз претърпях поражение. Превърнах се в обект на силно подозрение от страна на госпожа Клейборн, защото не съм такова магаре, за да си мисля, че тя е повярвала на историята с книгата. Вече ми е лепнала етикета „лошо момче“, което трябва да се наблюдава постоянно и би повярвала на всичко, което някой би казал в моя вреда. Така че, когато се върне от гостуването при викария, от теб се иска само да й кажеш, че аз още от дете съм си крадец и съм постоянна тревога и мъка за семейството. Кажи й, че са ме изключили от училище за кражби, разбил съм сърцето на майка ми и съм ти струвал сума ти пари да ми потулваш зулумите. И единственото разумно нещо, което може да направи човек, отседнал в Мелингъм, докато аз съм тук, е да предаде всичко ценно, което има, на съхранение в сейф. В противен случай, ще кажеш, няма как да не го докопам. Сега как мислиш, би ли се обзаложил, че със сълзи на очи Барни ще ти благодари за съвета и ще ти даде миниатюрата?

Криспин пое дълбоко въздух.

— Джералд, ти си гений!

— И аз си мислех, че ще ти хареса.

— Просто не виждам начин да не успеем.

— Няма начин. Хайде, тръгвай. Сигурно всеки момент ще се върне.

Криспин се запъти навън с бодра походка, която нямаше нищо общо с тромавото тътрене на краката, с което неотдавна изкачваше стълбите, а Джери седеше и мислеше какви страшни късметлии са вуйчовците му да имат такъв умен племенник, който да ги измъква от смрадливите блата, в които са затънали и с двата си крака. „Да — мислеше си той. — Нямат си никакви грижи, когато са изправени пред някаква дилема, защото едва ли са много тези, за които Д. Г. Ф. Уест няма лекарство“. Дори се зачуди защо такъв надарен човек като него никога не си е помислял да се отдаде на дипломацията.

Още не бе престанал да се самопотупва по рамото, когато вратата се отвори и влезе Чипъндейл с присъщата си непринуденост и непоколебима увереност, че е добре дошъл. Джери не се изненада от появяването му. Беше в Мелингъм Хол достатъчно отдавна, за да знае, че каквито и недостатъци да има този уважаван дом, в него винаги можеш да разчиташ на едно — всеки момент можеш да се натъкнеш на Чипъндейл. Разбира се, в момента не изпитваше особено желание за разговор.

— Няма го — каза той, надявайки се да пресече нещата в зародиш.

— Моля?

— Ако търсите господин Скроуп, той излезе.

Чипъндейл отрече всякакво желание за среща с господин Скроуп. По думите му, той бе дошъл само за да се осведоми за състоянието на главата на Джери и да задоволи любопитството си дали краткото му пребиваване в шкафа не е по някакъв начин свързано с проклетата миниатюра. Премисляйки фактите, бил стигнал до извода, че Джери трябва да е от корпуса за бързо реагиране на господин Уилоуби Скроуп.

— Както и вие — каза Джери, не виждайки смисъл да не признае.

— Е, хората казват „Колкото повече, толкова по-весело“. Но, между другото, аз вече излязох в запас.

— Да, вуйчо ми спомена, че сте дезертирали.

Глаголът причини на Чипъндейл видима болка.

— Да, наистина подадох оставката си. Помислих, че това е най-разумното, след като видях на какво е способна тази дама. Какъв захват само! А замаха? Господи! Между другото, как е главата?

— Не много добре.

— Така си и мислех. Силна жена. Здрави китки. Не съм сигурен, но като цяло не ми харесва. Обичам жените да са по-женствени. Американка е, нали? Така си и мислех. В Америка всички стават такива — това е от постоянното участие в демонстрации, схватки с полицията и тъпчене с хамбургери. И като стана дума за полиция, знаеш ли какво ми дойде наум, когато я видях как замахва със статуетката? Искаше ми се на твоето място в шкафа да бъде полицаят Симс.

Джери каза, че с удоволствие би сменил мястото си в шкафа с който и да е и след това пожела да се информира кой е този Симс.

— Местното Гестапо. Нарича себе си полицай Симс. Между нас двамата има вражда, породена от своеволното му и грубо държане.

— Грубо, така ли?

— И своеволно. Ако си представиш някой човекоядец, излязъл да си осигури мръвка за вечеря, няма да си далеч от истината.

— Изглежда гадняр.

— И е. Голям гадняр. Дори гадняр и половина. Бих искал да му се нахвърля някой път, но е трудно при човек с такъв ръст.

— Разбирам какво имате предвид. Ще има голяма разлика в масата. Той е един едър гадняр, а вие сте един дребен гадняр.

По лицето на Чипъндейл отново се изписа недоволство от нетактичността на Джери.

— И така може да се каже, предполагам.

— Значи сте с вързани ръце.

— И да, и не. Изобщо не ми пука да се изправя срещу такъв хипопотам с голи ръце, но имам план, който ще стъпче гордостта му в праха, ако го приведа в действие. Само че ми е нужен съучастник.

— Подайте обява във вестника — предложи Джери. — И какъв е планът?

— Ще ти кажа. Трябва да започна с това, че ченгето има проблеми с краката.

Но тъкмо започнал с това встъпление, той бе принуден да прекъсне заради появяването на Криспин и Джери бе оставен да гадае, ако желае, разбира се, каква връзка може да има между проблемите с краката на Симс и триумфа, на който се надяваше Чипъндейл, при условие, че си намери съучастник, разбира се. Най-вероятно Симс страдаше от мазоли и задачата на съучастника бе да стъпи върху тях. Въпреки че му беше трудно да съзре как гордостта на полицая ще бъде стъпкана в праха, колкото и болезнено да изглеждаше това.

Още докато Криспин влизаше в стаята, стана ясно, че не всичко е наред. Физиономията му носеше отпечатъка на човек, изпуснал птицата на щастието си. Очите му бяха изскочили от орбитите си, мустаците бяха унило увиснали, а това, което беше останало от косата му, беше разчорлено като при човек в пристъп на лудост. Приличаше на вестоносец от гръцка трагедия, който носи вести за разруха и гибел и много добре знае какво го очаква.

Но все пак имаше една разлика между Криспин и вестоносеца. От втория се очакваше да произнесе една предълга реч, пълна с „О, злочестина! О, горко ни!“ и разни други неща за боговете, които са обърнали гръб. Криспин започна със същината без никакви увертюри.

— Тя е дала миниатюрата на викария за благотворителната разпродажба в помощ на годишния излет, организиран от църквата — каза той с глас, сякаш идващ от гробница.