Голямото накисване

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Въпреки че Криспин винаги се радваше на компанията на брат си Уилоуби, внезапното му лишаване от нея ни най-малко не намали приятната топлина на щастието, която въпросната им среща вля във вените му. Той не беше добре запознат с творчеството на поета Браунинг (Робърт Браунинг, 1812–1889, английски поет; освен с драматичните монолози, в които е ненадминат, поезията му е характерна с нежност и състрадание, бел. пр.), но ако беше, щеше напълно да се съгласи с него и особено с онази известна песен на Пипа, че Бог си е на небето и всичко със света е наред. По-синтезирано не би и могъл да се изрази. Случайно беше малко по-добре запознат с псалмите, особено тези за радостта, която идва сутрин, и беше готов за продължителен и разгорещен спор с всеки, който твърди противното — с две думи, той беше в прекрасно настроение, дори беше накривил шапката си в хармония с душевното си състояние.

Трябва да отбележим, че това приповдигнато настроение беше в най-дълбокия смисъл триумф на духа над материята, понеже беше дошъл в Лондон със схванат врат, резултат от стоенето на течение, с което домът на неговите предци наистина изобилстваше. По време на пътуването във влака това му причиняваше откровена болка, но сега той откри, че ако си държи главата съвсем неподвижно и продължава да мисли за чека, който прошумоляваше в джоба му, болката на практика изчезваше.

Изоставен от Уилоуби, той започна да прави това, което правят повечето хора, когато са оставени сами в непозната стая. Без да забравя да държи главата си изправена, Криспин обикаляше насам-натам, надзърташе тук, подушваше там, разгръщаше книжа и се зачуди как ли действа диктофона на бюрото; и тъкмо приключваше с инспекцията на книгите по право, подредени по рафтовете, мислейки си, че няма да е лошо и той да ги изчете някой ден, когато вратата към чакалнята се отвори и нещо доста солидно нахълта с голяма скорост.

— Извинявай, Бил — каза нещото. — Препънах се.

С остър писък Криспин сложи ръка на врата си, който бе експлоадирал като бомба, защото под въздействието на това рязко нахлуване, не можеше и дума да става да си държи главата неподвижна. И така, Криспин стоеше по средата на стаята, разтриваше врата си ожесточено, но това не беше чак толкова обсебваща дейност, че да не му позволи да проучи в най-общи линии новодошлия.

Нещото, което бе влязло, беше жена и не му трябваше продължително кокорене, за да отбележи, че това е една доста едра жена. Някой, по-малко зает в усилия да уталожи болката в схванатия врат, би могъл дори да забележи, че това е една жизнерадостна, една приветлива жена; жена, с която би било удоволствие да се запознаеш, но на тези аспекти на нейното въздействие той в момента не бе в състояние да обърне внимание.

Тя заговори първа. Беше една от онези жени, които винаги заговарят първи.

— Здравейте — започна тя. — Вие не сте Бил Скроуп.

Криспин вежливо спря да разтрива врата си и обясни, че на Бил Скроуп се е наложило да излезе за малко, за да се консултира за нещо с партньора си и навярно няма да се бави дълго.

— Аз съм брат му — каза той, — по-големият му брат от провинцията.

Сега беше неин ред да нададе вой, от който мазилката на тавана започна да се лющи.

— Вие ли сте собственикът на Мелингъм Хол?

— Да, аз съм собственикът.

— Пристигам там утре. Аз съм госпожа Клейборн. Това е чудесно, да попадна на вас по този начин. Предоставя ни се възможност да се запознаем. Значи като пристигна, няма да се чувствам като дете, което отива за първи ден в ново училище.

Откровено казано, Криспин беше ужасен. Въпреки че жената не бе споменала и една-едничка дума, която би предизвикала гъста руменина по бузите на благоприличието, Криспин преживяваше неописуем шок. Беше вече споменал на Уилоуби за резервираността си към прями жени — и ето ти една, с която щяха да делят един покрив. На всичкото отгоре толкова пряма, че нервите му се запреплитаха. Само при мисълта как тя подскача ентусиазирано из Мелингъм Хол, главата му неконтролируемо се завъртя около оста си и вратът му пламна в адски болки. А когато тя помоли да й разкаже за имението, само доброто му възпитание го предпази от някои по-невъздържани словоизяви.

— Бил казва — продължи тя, — че датира от времето на Етелред Неподготвения (имало е такъв крал — Етелред II Неподготвения, крал на Англия от 978–1016, водил несполучливата политика на откупване от набезите на датчаните, бел. пр.) или нещо такова. Цялото било опасано с подвижни мостове, бойни кули и разни такива неща. Имало и езеро. Сигурно е райско кътче.

„Райско“ не беше първото прилагателно, което изникваше в съзнанието на Криспин, когато си помислеше за Мелингъм Хол. И само след доста големи уговорки би се съгласил да го приеме за езерото, защото на практика това беше една голяма локва, която непрестанно се нуждаеше от услугите на двама работници по почистването, които си вършеха работата при безбожно заплащане, за да се предотврати опасността смрадта му да достигне чак до рая. Той най-искрено ненавиждаше езерото. Често вечер, когато всичко бе притихнало и последните лъчи на залязващото слънце превръщаха повърхността му в разтопено злато, той стоеше загледан в него и се чудеше дали проклетият гьол можеше да бъде почистен веднъж завинаги. Ако седем чистачки със седем кофи изгребваха тинята в продължение на половин година, дали — питаше се тъжно той — ще могат да я изгребат? Малко вероятно — отговаряше си сам, — а пък и кой може да си позволи седем чистачки в наши дни?

Госпожа Клейборн продължаваше да се разпростира върху темата. Дори и да беше агент на брокерска къща за по-купко-продажба на недвижими имоти и се опитваше да продаде имението на нерешителен клиент, едва ли щеше да бъде по-ентусиазирана. Каза, че е чела много за тези стари английски къщи из провинцията в разни романи и други подобни, но все още не била стъпвала в такава. Някои нейни приятели в Лонг Айлънд и Нюпорт притежавали цели палати, но това не било същото — липсвала атмосферата на Стария свят.

— Нещо като вас, искам да кажа. Предполагам, че Мелингъм Хол е имал господари от фамилията Скроуп още по времето на Потопа.

Изразът, който употреби, се оказа доста неподходящ, защото напомни на Криспин за онази нощ, когато дъждът проникна през покрива, прибавяйки нови четиридесет и седем паунда, пет шилинга и девет пенса към сметката на работниците по ремонта, на които по онова време вече дължеше сто и петдесет паунда. Ръката му отново посегна към врата и тя го погледна въпросително.

— Защо правите това?

— Моля?

— Постоянно си разтривате врата.

— Мисля, че съм седял на течение. Доста болезнено е — призна той.

Цялото майчинско чувство у Бернадет Клейборн изплува на повърхността, като че ли някой бе натиснал съответното копче. Жените са грижовни ангели не само когато главата ви се пръска от болка. Със същата готовност реагират и при схванати вратове.

— Трябва незабавно да вземем мерки — каза тя. — Седнете и се наведете напред, все едно сте един от първите Скроуп и ще ви обезглавят на Тауър Хил (място на северния бряг на Темза, близо до лондонската кула, където са се извършвали екзекуции, бел. пр.).

Ако кажем, че последвалите минути донесоха приятни преживявания на притежателя на схванатия врат, това означава да подведем най-безотговорно широката публика. Всъщност, последваха минути на агонизираща болка, каквато Криспин не си спомняше някога да е изживявал. Чувстваше се попаднал в стоманената хватка на някое от изобретенията на Испанската инквизиция. Единствено убедеността, че главата му е здраво захваната за гръбначния стълб, му помагаше да се пребори с уплахата, че всеки момент може да изхвърчи в неизвестна посока. През цялото време не преставаше да проклина глупостта си да позволява такива издевателства над себе си.

Но както е казано (ако трябва да сме прецизни, от Джон Драйдън, 1631 –1700, бел. пр.), сладко е удоволствието след преживяна болка. Облекчението, което Криспин почувства веднага след като с магическото „Това трябва да е достатъчно“ мъчителят му разхлаби смъртната си схватка, беше много повече от справедлива компенсация за страданията му. Малко преди да се захване с манипулациите си, госпожа Клейборн го беше уверила, че ще даде един добър урок на стария му врат и заканата й се изпълни.

Той се изправи. Почувства се прекрасно. Погледна я с благодарност и благоговение и се зачуди сам на себе си как дори и за миг бе допуснал, че присъствието й в Мелингъм Хол ще бъде неподходящо. Напротив — точно от такъв тип жени Мелингъм Хол изпитваше дефицит в продължение на години.

— Просто не зная как да ви се отблагодаря — пламенно изрече той. — Болката напълно изчезна.

— Знаех си, че ще изчезне — тупна го тя по гърба. — Така лекувах покойния ми съпруг, когато имаше махмурлук, което между впрочем се случваше всеки божи ден и той казваше, че нищо не може да се сравни с моето масажиране. А сега, разкажете ми нещо повече за имението.

Криспин с удоволствие би изпълнил молбата й, но погледна часовника си и разбра, че няма време за губене. Разговорът с нея му беше приятен, но претенциите на влака, на който беше обещал да се качи, бяха приоритет.

— С най-голямо удоволствие — каза той, — но се страхувам, че трябва веднага да тръгвам, иначе ще си изпусна влака.

— Е, добре, тогава ще се видим утре в имението.

— Да, и се надявам, че ще ви бъде много приятно там.

— Обзалагам се. И като стана дума за облози, ако разполагате с минутка преди да тръгнете, бихте ли ме насочили към някой добър букмейкър. Имам сведения за един кон и не знам към кого да се обърна тук. Чували ли сте за някакво място, наречено Нюмаркет?

Криспин почувства носталгично бодване. Името извика спомени от младостта му. Може би в Нюмаркет беше профукал повече пари, отколкото където и да е другаде.

— Там ще има надбягвания след няколко дена, така че, ако знаете с кого да се свържа…

— Едно време имах сметка при Слингсби. Мисля…

— Не залагате ли вече?

— Никога. Отказах се завинаги.

— Мисля, че сте постъпили умно. Самата аз не залагам често, но един човек ми каза, че Братска любов ще спечели и то категорично.

— Братска любов?

— Така се казва. А вие? Има ли нещо преди Скроуп?

— Криспин.

— Мили боже! Е, и моето не е цвете за мирисане. Представяте ли си, кръстили са ме Бернадет! За щастие всички ми викат Барни. Искам и вие така да ме наричате.

— Разбира се.

— Представяте ли си някой да нарича някого Бернадет? Или пък Криспин? Или дори Уилоуби? А иначе Бил е много готин. С брат ми сме му на гости.

— И той така ми каза.

— Малко е въздебел, не мислите ли?

— Малко, може би.

— Покойният ми съпруг също.

— Нима?

— Не можеше да устоява на нишестето. Но не споменахте ли, че трябва да хващате влак?

Когато Уилоуби се върна от разговора с колегата си, очаквайки да види по-големия си брат, за момент се изненада от подмяната на персонажа в офиса.

— О, здрасти, Барни — каза той. — Откъде се появи?

— От безкрая, Бил. Току-що си поговорихме с Криспин. Какво име! Мисля, че ще му викам Крипс.

— Какво стана с него?

— Трябваше да хване някакъв влак.

— О да, разбира се, той ми каза. А тебе кой вятър те довя?

— Дойдох да взема някой и друг долар назаем. Ошушкаха ме цялата.

— Пазарувала ли си?

— И дадох своята лепта в помощ на закъсалите граждани на Лондон. Сигурно има нещо у мене, което привлича просяците както валериан — котка и се разделих и с последната си монета. Ако не ми услужиш, ще трябва да прескоча обяда днес. Полезно е за фигурата, разбира се, но не е приятна перспектива.

— Скъпа Барни, разбира се, че ще обядваме заедно.

— Никога не връщаш от прага хората, изпаднали в нужда, а?

— Нали няма да имаш нищо против, ако и племенникът ми е с нас?

— Нямам нищо против и страхотии от космоса, щом ще има много за ядене и пиене.

— Ще има. Имам повод да празнувам. Току-що купих „Момичето в синьо“.

— Коя е тя?

— Миниатюра от Гейнсбъро. Облечена е в синя рокля и затова покойният Гейнсбъро, понеже се чудел за подходящо име, я нарекъл „Момичето в синьо“.

— Много умно от негова страна. Ум като бръснач имат тези художници. Къде ще обядваме? Извинявай, че пак подхващам темата, но умирам от глад.

— В „Савой“.

— Ще успеем ли да стигнем дотам преди да припадна?

— Аз съм готов. Излизам на обяд, Мейбъл — извика Уилоуби, когато минаха през чакалнята.

— Бон апети, господин Скроуп.

— Мили боже! Френски, бонжур-монжур.

— И ако някой го търси — добави Барни, — кажете му че участва в една оргия и няма никакъв смисъл да го чакат, и като едва ли ще изтрезнее в следващите няколко месеца. Ще празнува. Съвсем наскоро е купил „Момичето в синьо“.